В СВЕТА НА АВТОМОБИЛИТЕ ЧАСТ 4

  Събудихме се рано и се приготвихме за път.

  Слънцето в Швейцария не е по-златно от нашето. На фона на зората се занизаха подредени селца, зелени площи и голямо езеро, в което плуваха платноходки. По ръбовете му бяха накацали причудливи къщи, а някъде зад тях се виждаха възвишенията на Алпите.

  Цецо беше решил да ни позабавлява. Пусна по видеото участието на Панайот и Денди в Стани богат. Нямаше как да не се посмеем.

  Не вярвах, че в непристъпна планина можеше да има магистрала, но ето – имало. Промушваше се през тунели, минаваше покрай езера и ни разкриваше такива гледки, пред които немеехме.

  – Какво? Швейцария ли...? – е възкликнал Алеко Константинов в своя пътепис.

  – Да, Швейцария! – бих отвърнал без свян.

   Не, че и при нас не е красиво, но когато видиш инфраструктура и природа в подходящо съчетание – ахваш. Езера с кротки кейове, подредени къщи, окосени ливади, непристъпни скали – пейзажи, будещи възхищение.

  Цецо ни разказваше:

  – Швейцарците нямат голяма армия, но стигне ли се до война населението се  мобилизира. Всеки швейцарец държи в дома си оръжие и готова за ползване раница. В проходите на Швейцарските Алпи има заложен тротил и в случай на нужда се взривява.

  Преминахме през някакъв безкраен тунел – цели шестнадесет километра. Гледах за изгоряла лампа, но не видях такава. От другата му страна беше Италия. Спряхме на една бензиностанция преди да преминем границата  и похарчих останалите си швейцарски франкове. И да, в Швейцария не е евтино.

Как разбираме, че сме пресекли невидимите държавни линии? В промяната на езика, облеклото, архитектурното оформление, паричната система...? Понякога интуицията ни подсказва.

   Спуснахме се от Алпите в долините на Северна Италия. Спряхме отново на някакъв паркинг. Имаше доста тирове. Някои бяха български. Шофьорите приготвяха обяда си седнали на сгъваеми столчета край газови котлони.

   – Здравейте, как сте!? – поздравихме.

   – Искаме да сме на вашето място – чухме искрен отговор.

   Когато използваме еднаква реч принасяме не само думи, но и фини трептения. В звуковете са кодирани битът, манталитета и родовата генетика на нацията. Така го чувствах.  

 Оставихме нашите  сънародници и влязохме в голям магазин, където усмихната продавачка ни посрещна на касата с поздрав:

   – Buongiorno! (Добро утро.)

   Купихме си храна, пихме италианско еспресо, а после – отново в автобуса. Гледах  двама от нашите как се качиха със стекчета бира.

   – Каква е? – полюбопитствах.

   – Най-добрата – „Перони“! – отвърна ми единият- едър брадат мъж на средна възраст.

   Потеглихме. Беше малко преди обед. Пейзажът се смени с равни полета от сухи треви и пръснати населени места. Къщите се превърнаха в паралелепипеди с ниски, тъпоъгълни пирамидални покриви. В далечината се виждаха очертанията на Милано.

  Цецо беше седнал на предната седалка до шофьора и направи резервация за предстоящата кулминация. Маранело и Ферари не бяха блян, а  реалност, която щеше да ни удари с червен цвят, мирис на бензин и ускорение спиращо дъха.

   “Ако можеш да мечтаеш за това, значи можеш и да го направиш” – казва Енцо Ферари.

   Започнал е като автомобилен състезател на болидите на „Алфа Ромео“ . Неговата страст към колите и стремежът му към съвършенство са го накарали да създаде марка, която и днес е символ на скорост, изящество и ниво достъпно за малцина.

   Черен кон изправен на задните си крака върху жълт фон. 

   “Аз не създадох Ferrari, за да правя коли. Създадох го, за да печеля"– е друга негова фраза.

   Бяхме в земи подчинени на техническите закони. Триъгълникът Милано – Торино – Болоня беше затворил спиралата на италианското автомобилостроене. 

   Ако германците бяха дали на света сърцето на автомобила, то италианците са  му подарили формата.

   В тези равнини през главата ми минаваха мисли за спагети, доматен сос, пица „Маргарита“ и спомен за героите на Джани Родари.

     Градчето Маранело беше  разположено насред едно нищо в центъра на Северна Италия. Да се чуди човек,  как е придобило световна слава. Първото нещо, което ми направи впечатление бяха малките ръждиви на цвят тухлички, от които беше построен  половината град. Той представляваше архитектурен триизмерен пъзел с равни маркирани пътища.