Из Европа на четири гуми 

Опитвам се да изчисля колко точно километра съм навъртяла през последните 7 години и не мога. Бях започнала да правя едни списъчета, но сметките не са ми силната страна. Шофирала съм почти навсякъде в източна, централна и западна Европа. Няколко пъти съм пресичала София-Мюнхен в компанията на 4-годишен ко-пътник.

Щурала съм се из Италия, из южна Франция, из южна Испания и Португалия. Не пропуснах и английската провинция - в периметър 150 мили от Лондон. Скитала съм се из Балканите - прекосила съм я тази бивша Югославия, по която страдат толкова много от местните все още, но не съм била в Македония 🙂

Доживях да видя, че има западни пътища с български стандарт.

Коя е страната ли? Не, не са Балканите! Не бързайте!

Да започнем полека и отдалека 🙂

Нашата кратка 4-дневна екскурзия, по повод повода - Обединението!

Трябва да се празнува, че знае ли се!

Начална точка: Мюнхен

Базов лагер: Трир, Германия.

В сметките влизат още:

·        Люксембург

·        Валония, южна Белгия 

·        Саарбург

4 дни, изминати километри - 1400 до 1500 - трудно е да конкретизирам, заради непрестанното преизчисляване на навигацията

Общ брой волано-часове - около 18 

В задръстване над 2 часа

Разход на гориво - почти три резервоара или еквивалент на 250 евро

Поето количество дъжд - 200 литра на кв.м., разположени върху 1.70 и върху 1.50 сметнете какво означава това

Капки вит. Д - 0

Калории - поне за 3 седмици напред

Алкохол - 0.2 промила макс за цялото времетраене

Адреналин - непрестанно, нямаше кафе и трябваше да наваксам

От баварската столица потеглянето е от източната част (уточнението е важно, защото за да се върнем у дома изминаваме 30 км отгоре 🙂

30 септември

Ден петък, последен от септемврийския календар, потегляме. 

Гарминчо знае точната посока, рече, че ще пътуваме 5 часа и половина. Потривам аз доволно ръце и си викам - нищо работа 🙂

Имаше лек пътен хаос около Мюнхен, но се справихме бързо.

200 км минаха като миг и оттам-нататък се започна. Стана тя каквато стана. Охлюв виждали ли сте как се движи - ей така бяхме и ние! Не - това не е стоп енд гоу, както му викат по немското радио. Това си е пълзене на четири крака както само бебетата могат. Или тия дето са пресушили бутилката на дядо Станчо, например.

Включвам и второто Нави, а то нали е умно веднага изчислява, че поради някаква си авария на пътя ако заложим на традиционния маршрут не ни мърдат час и половина отгоре. Успоредно с това и по радиото съобщават за въпросния инцидент с някакво превозно средство, който е наложил затварянето на дадена отсечка. Навито се преизчислява, а с това и времето, и километрите набъбват като прокисващ се боб.

Моето настроение и то става такова - кисело като ланшното зеле, ама все още не вкиснато!

Навън е топло, каквото не е било от бая време. И ме хваща яд, че го прекарваме в седнала позиция, на магистралата, а не в някоя готина бирария или в краен случай кафетерия.

Седя и гледам колоната пред мен - Боже, не беше ли бензинът над 2 евро?!

И чувам втория ми глас - и 5 да го направят няма да се спрат!

Щутгарт - никога не минавайте оттам! Вечната греда, в която не ви мърдат 20 км Stau, както му казват местните, което се равнява на поне 45 минути висене. Опашка, перманентна от години - както преди града, така и след

Пфорцхайм - същата работа, че даже още по-зле!

Карлсруе и околностите - и той е в кюпа

После и на Ландау (същото като Линдау на Бодензе, само че с “а”) и на Пирмазенс;

Боже - кога най-после гугъл-мапс ще дава опция и за алтернативни селски маршрути?! Чакам този "умен интелект", който веднага ще ти каже - сега завий надясно, после направо и ако си избиреш другото трасе ще видиш това, ще минеш през онова..., ама тц!

И накрая като теглиш чертата излиза, че дългото е по-кратко. Аз даже съм убедена, че ако бях тръгнала по националките щеше да ми е хем по-приятно и весело, хем по-спокойно

Вижте я ей тази карта - колко точки са в ремонт - над 10. По-точно 12. И никога не е известно каква още авария може да вземе, че да се случи баш когато вие сте тръгнали на път. Няма да забравя преди време едни две тираджийски ремаркета с бира как бяха полегнали на аутобана напречно.

На глас звуча като пледоария на адвокат пред съда. Октавите са минимум като на Райна Кабаиванска в Ла Скала. Но може и да достигат тези на Мария Калас - кой знае. Нареждам като генерал на бойното поле. Нещо от типа - вие си мислите, че имате магистрали! Таратанци! Нищо нямате! Нямате даже и една права отсечка от поне 100 км. Без ремонт. Нямате такава. Идете в България да видите - то магистрала ли е - от столицата, та чак до Бургас. От до!

След около още поне пет преизчислявания на най-краткия маршрут, загуба на много нервни клетки, употребата на забранени думи пред деца, сме все по-близо до заветната цел - появява се флагчето.

Съвети за практици 🙂

Никога не зареждайте на магистралите в Германия, а и въобще в повечето държави в централна и западна Европа. Ценовият марш понякога надхвърля 30-40 цента за литър. Аз специално се доверявам на навито и я “питам” къде е най-близката “цистерна” - в повечето случаи ми се налага да се отклоня на максимума  2-3 км от главното трасе. Предимството е, че така пък попадам често на разни интересни, китни малки села.

Спрямо първоначално обявения час от навито пристигам с +час и половина отгоре. Надхитрих последните 20 км., за които видях на телефона, че отново има трафик и вероятно щяхме дори да пристигнем даже след 18. А тръгнахме в 10.30!

Минаваме през разнии селца и махали - поне не е скучно.

Бързо мятаме куфарите и понеже автобусът заминА, както би казал шопът, се мятаме отново на Мери.

По-бързо и от хрътка на лов стигаме до центъра, намирам паркинг, свободно място и вече се впускаме сред старините на Трир. Бързам да направя слънчеви снимки по светло, защото в следващите дни се чака мрак и дъждове.

Мисията изпълнена!

Ако трябва съвсем накратко да обобщим Трир - той има славата на най-стария град в Германия. Освен това се гордее, че тук е роден големият философ, политикономист и любимец на социалистите - Карл Маск (пардон Маркс, но независимата журналистика в Германия му даде нова фамилия от едно известно време). Естествено на негово място има площад, спирка, музей - родната му къща, разбира се.

Освен това Трир е бил една от столиците на Римската империя. На една от централните забележителности стои надпис: "Трир е с 1300 години по-стар от римляните!"

Заради редица обекти, но най-вече така известната Порта Нигра - Трир е част от световното културно наследство на Юнеско.

Сред забележителностите е и каменният мост, по който се влиза в града ако се идва от Люксембург. Той е изграден в средата на 14 век и се крепи на 13 арки. Впрочем гледката от тази част е фантастична и открива и катедралата в пълния й блясък.

Порта Нигра е най-голямото съоръжение на Западната Римска Империя. Някога тя е била бяла като вар, но с течението на времето е потъмняла.

Катедралата Св. Петър пък е най-старата в цяла Германия.

Също така Трир е и един от 13-те винени района на Германия, в който се произвежда първокласно вино.

Заради близостта с Франция френски влияния се чувастват осезаемо и в кулинарията.

Когато слънцето се е снишило е време да започне  гастрономическият тур. Този път се доверявам се на избора на 10-годишния.

Безпогрешен! Избираме закътан ресторант, който се оказва със средиземноморска кухня и пищни рисунки по стените. Арт-чинии, които не ти се иска да подхващаш, а на всичкото отгоре и обслужване на роден език!.

Сервира ни Веско от Варна, който сравнително отскоро е заменил Миконос за най-стария немски град.

Това, което опитахме беше повече от фантастично!

Веско ни разказа колко много българи живеят в иначе неголемият Трир. Живеят в немско, защото е по-евтино, а работят в Люксембург, където заплатите са в пъти по-високи. Пътуват - някои даже по-малко, отколкото аз всеки ден. В Мюнхен работата ми е на 18 км. отдалеченост. В момента в града е истински транспортен хаос - не само по улиците, заради огромни ремонти, но и с обществения транспорт. Даже и метрото е засегнато от "Stau", както искате го разбирайте, но е непоносимо и е сравнимо с това, което беше в средата на 90-те в България. Отиваш - чакаш и не знаеш кога ще дойде. Влизаш, возиш се, по някое време спирате в някой тунел и пак чакате! Но да не се отклонявам от посоката.

Освен Веско в този средиземноморски ресторант работеше и още един българин. А на централната улица, до единственото магазинче за сувенири се предлага така модерния Бабъл-Тее - там също ще ви обслужат на български език

Доволни от завършека на деня, забравили онази безкрайна върволица от коли, се прибираме!

И на 1 октомври,

освен календара се сменил и дизайна. От смарагдово зелено, към кехлибар и рубин. Мрачно с екстри - ситни пръсчици, като онези, които лятото разпръскват мокрите вентилатори.

Решаваме да се вслушаме в съвета на Веско от Варна и да посетим Люксембург с автобус. Точно под нашия апартамент има спирка. Влизането е само от първата врата - аванта никс. Шофьорът е с червена брада и ми прилича на ирландец. Дали по тази причина или по някакви други хрумки, но включвам на английски. Казвам му, че ще отскочим до Люксембург. Той започва в несвяст да натиска някакви копчета на апарата пред него. Има-няма над минута му отне, след което заявява, че му дължа почти 7 евро (без 10 цента, ако трябва да сме точни). Посочвам, че ще платя с карта, а той отказва - не работела системата. Подавам банкнота от 50 евро и почти съм убедена, че той ще ми я върне, защото е твърде голяма. Нищо подобно! Прибира си я господин-ирландецът и пак започва да натиска някакви копчета на автомата. След което получавам нещо като квитанция-разписка-фактура, че от офиса на фирмата ще си получа рестото в размера на 43 евро. От шофьорските обяснения разбирам, че транспортното бюро е на гарата. Пристигаме и аз питам къде му е фирмата, той ми сочи автобуса за Люксембург.

Решавам, че не мога просто така да зарежа  43 евро и първо ще си уредим сметките, пък Люксембург ще чака - той и без друго няма къде да ходи, нали така?!

Питам първия изпречил ми се младеж къде е въпросният пасаж, както пише на квитанцията, а той започва да ми обяснява да взема автобус и да пътувам 3-4 спирки. И най-любезно ми показва къде е спирката.

Мигам невярващо на парцали!

В този момент исках да отида и да извия врата на онзи ирландец, но естествено той вече е потеглил по маршрута си.

Тръгваме пеша и 20 минути по-късно след леко лутане, сме пред затвореното бюро на транспортната фирма. А точно през там минахме с автобуса и този така мил ирландец-шофьор дори не сметна за необходимо да ми покаже къде е, макар да се возихме точно зад него!

Дали не избълвах огън и жупел колкото да захраня бензиностанциите в целия регион?!

И не толкова за парите, колкото за откраднатото ни време.

Обратно на гарата. Гугутката (гугъл мапс)  решава леко да ми се подиграва и за пореден път ми дава, че ще пътувам 2 часа и половина до Люксембург (имайте го в предвид - не знайно по каква причина може да ви запрати някъде в южната част и да ви кара да сменяте влакове и много рейсове)

Все пак това леко затрудняващо уравнение е бързо решено.

Автобусите от Трир до Люксембург са X30. Повечето са тютюнево-жълти на цвят. На централна гара в Трир не спират на едно място, а на различни коловози, но все пак това е информация, която се вижда на електронните табла. 

Качваме се ние, а аз най-отговорно си показвам билета. Човекът отсреща мило ми се усмихва и въобще не се вълнува от хартийката. Питам в колко ще потеглим, а той започва да ми обяснява на френски. 

Разбрахме се де! Както стана и за билетите - такива няма, просто транспортът е безплатен!

Следва отново онзи огън, който бълвах 45 минути по-рано. На още по-големи порции!

След около 45 минути сме в Люксембург.

Граници няма, но малко след табелите има бензиностанции.

Най-евтиното гориво мислех, че е в Австрия. Не - в Люксембург е! 1.67 евроцента за литър.

Има нещо гнило Санчо - как може в страната с един от най-високите стандарти не в Европа, а в света, горивото да е толкова евтино?! И транспортът й да е безплатен! А на всичкото отгоре да е толкова модерен и трамваите да приличат на космически кораби, както каза 10-годишният наблюдател.

Вече е обед и за нетърпеливите е време за сандвич - още от гарата. Цената му е леко шокираща - 8 евро парчето! Боже, че аз идвам от баварската столица, която се слави с едни от най-високите цени. Вярно, че сандвичи тук не ям и нямам никаква представа конкурентна ли е цената или не, но пък от друга страна нали ни возят безплатно, ще ги преглътнем някакси!

От гарата се яхвахме на един осмически кораб и дори не ни интересува накъде отива. Няколко спирки по-късно надушвам, че това е нашата спирка. Слизаме на нещо като пазар и оттам просто се спускаме в опознаваме на малката държава, чиято столица вероятно е колкото един квартал на Пловдив, не на Мюнхен 🙂

10 крачки след спирката започва да вали, а аз със задоволство започвам да вадя - дъждобрани - 2 броя, чадър - 1 брой, шапки… и така - пълно дъждовно снаряжение. Така де - да влезе в употреба, иначе само носенето ще ми остане.

Излизаме на най-важната улица - търговската с магазини на Люи Витон и опашка пред Шанел. По нея са накацали големи розово-сини пеперуди.

Шляем се безцелно и не щеш ли дъждът се усилва с всяка изминала секунда. Явно с много предизвикателен тон съм рекла: “Нас някакъв дъжд няма да ни уплаши!”, защото скоро след това вече се сипе не дъжд, а цял океан от небето!

Сега разбирам защо в миналото е бил наричан “Гибралтар на Севера”.

Улиците се превърнаха в река. И всичките ни предпазващи атрибути, не бяха в състояние да ни спасят.

Влизаме в голямата катедрала - Нотр Дам, която освен приют за духовно израстване е и спасителна жилетка в този порой.

Оставаме по-дълго, отколкото бихме в друго време. Три проверки навън само да установим, че идва краят на света, изразяващ се в потоп! 

Решавам, че ще го играем смели и хукваме без лодка и без гумени ботуши по люксембургските улици.

Късметлийската случайност ни отведе до Двореца на херцога, а точно срещу него има бистро.

Нашето място!

Уютно със закачлив сервитьор, който умело си прави шеги на доста езици - французки, както каза 10-годишният, английски, немски, испански, че беля и италиано.

Взимаме топли напитки и морковена торта. Навън току поспира, докато обаче се организираме, е ливнало отново.

"Люксембург!" както с ироничен глас като за театрален спектакъл гръмко изрече нашият сервитьор.

Спираше и пак започваше - сякаш в 1 минута поне по 33 пъти.

Поисках сметката, а артистичният келнер съзаклятнически ме разубеждаваше, че е най-добре да остана при тях.

Дъжд-мъжд - тръгваме! Отсякох аз като кралица. Не, като херцогиня!

И изхвръчахме навън с все мокри и неизсъхнали връхни дрехи. Последвалата недъждовна пауза беше умело използвана за снимка без дъждобрани при двореца на херцога.

Оттам излязохме и на моста. Река Петрус и укрепленията - гледката оттук е наистина феноменална. Наблизо е влакчето и двамата дружно бяхме изкушени да се метнем на него. Цената ме зашлеви и рекох, че би било несправедливо при наличието на безплатен транспорт ние да го играем големите чорбаджии. (около 30 евро за двамата)

Този път взимаме някакъв автобус, притиснати отново от новата порция дъжд, която се лее. А уж щеше да пече.

И пак сме някъде из централните улици. Току вадя чадъра, току го прибирам. Съмнявам се, че даже и в Англия, и в Ирландия имат такова време. То се сменяше на всеки 22 секунди и 10 стотни.

Лутаме се и изведнъж се оказваме в центъра на събитията. Ретро парад на автомобили. Посрещат ни с уникалния за мен модел на Мерцедес, чийто врати са като на летяща чиния. Цената му е скромна - само 1 млн.евро.

Програмата тече на три езика - английски, френски и немски, тъй като участниците са от трите държави.

Повече от час се нагледахме на феноменални екземпляри. А дъждът - той пак си беше тук и с нас. Караше го по същата формула - две за лев, едно бакшиш.

Целият този ретроспектакъл се провежда на гърба на херцогския дворец. А докато наблюдавам, понеже съм хрътка, не пропускам сувенирния магазин зад гърба ми. Напъхвам се бързо, а след мен и моят синковец - сакън да не изпусне нещо. Жената ни чува, че говорим на български и Бинго - “Ние сме на всеки километър”. Ави или по-точно Августина, ни се представя, че живее в малката държава вече 22 години, като я заменя със София.

След тази сърдечна среща и поредната порция проливен дъжд, който нашият чадър не успя да издържи и жалко издъхна, решаваме, че е време да се връщаме към нашето леговище.

Дъждът ни провали плановете да се насладим на увеселителния люксембургски парк, който по снимки поне обещаваше да е точно толкова интересен, колкото и Виенският пратера. Но пък автошоуто някак ни компенсира.

По обратния път малкият е в неофициален бой с едно украинче, което не спира да му рита седалката. - Ама много са невъзпитани тези уканци, казва той, след като това не са му първите наблюдения върху тази нация.

Аз наблюдавам ширналите се зелени хълмове, потънали в омарни вълшебни изпарения.

Докато отдъхнем и бяхме в Трир.

Попадаме на бесен уличен купон - сватба. С люта чалгийка. Типично по балкански - на кръстовището просто спряха, слязоха от колите и започнаха да танцуват. Не, не бяха българи! Турци бяха!

Със зелената светлина отпрашиха, подавайки кръшни снаги от всички възможни прозорци.

Сещам се за онази песен, май беше на Каналето - Цивилизация…!

Грейва щедро слънце и нашата Трирска обиколка продължава. Времето е само за съботни срещи с Бога. Катедралата Св. Петър и базиликата (Liebfrauenkirche, която всъщност изглежда като едно цяло от голямата църква.

Камбаните забиват и се чувствам като да съм част от кралска сватба.

Отпивам местно вино, наслаждавам се на щедрото съботно слънце и блажено потъвам в царството на есента.

Вторият ден на октомври - Белгия

Все така мрачно и мъгливо.

Караме по план - време е за дабъл Д - Динан и Дюрбюи.

Пътьом попадам на най-добрата пекарна сред бензиностанциите. Евтино гориво с фиксирана явно цена от 1.67. Фантастични току-що опечени кроасани за малко над евро парчето. Още ги сънуваме. Еспресо за евро. Бинго!

Дали пък не е време да заменим баварската столица с един Люксембург?! Още го умувам!

От Трир до Динан са 186 км.

Дъджът продължава да е наша неизменна компания. 

Това обаче, което истински ме шокира са белгийските пътища, които на моменти са точно толкова разбити, колкото и българските. Била съм в Белгия няколко пъти, но не съм пътувала с кола - само със самолет и с влак съм отскачала от Брюксел до Антверпен и Брюж. Беше преди доста години и нямам представа дали и там магистралите са със същото качество, но в т.нар. Валония наистина качеството е незадоволително. Даже и по магистралата - видях толкова много страничните участъци, които бяха просто изкъртени. “Бедна ми ти Белгийо!” Явно откъде някои експремиери са черпили опит.

Скоростта е ограничена до 120, като цяло не се спазва.

В Люксембург е с 10 отгоре, но пътищата са безупречни - то бивало и да не са на тази държава, събрана в детска шепа и богата колкото половин свят, сигурно.

Пристигаме в Динан и дъждът ситно, но за сметка на това без изгледи да спре, се сипе. Надушвам бързо една малка, но точно по мой тертип уличка - артистична и много уютна.

Правя съвсем некратка фотосесия. 

Макар да е неделя е оживено.

За паркиране най-удобно е оттатък моста, веднага вдясно и в лявата част на улицата - даже е безплатно. Колко хубаво го обясних. Нямам представа колко струваше паркинга - пишеше на френски, но спестихме за едно капучино, предполагам!

Динан се обикаля бързо - мъничко, уютно градче, притихнало в прегръдката на реката и огромните скали. В ниското се издига църквата, а над нея и крепостта. Има фоникуляр за мързеливите. По план възнамерявах да се качим догоре. Беше обаче време за обяд, решихме да е след това.

След това валя - отново, както само то си можеше.

Кръчмата, която избрахме бе семейна с гледка към реката. Винаги предпочитам такива места, но точно това не бих го препоръчала. Обслужването бе поверено на младо момиче - може би ученичка в горните класове. Говореше само френски. Озадачих се - поне в училище би трябвало да учат някакъв английски. Менюто - също само на френски. Хубави са националистическите пориви, но когато искаш да печелиш от туризъм и разчиташ на него, трябва просто да забравиш за тях - не са съвместими.

Опитах се да разбера нещо повече - никакъв шанс. Отказах се и просто избрах някаква салата, на сляпо! Беше вкусна, признавам, но не беше изобщо по моите предпочитания и вкус.

Поръчахме си студен чай. Гледах как девойчето идва и държи изключително нестабилно таблата, която в опит да сложи на масата я накланя цялата напред и въпреки бързата ми реакция получих душ от чай - тя просто изсипа почти 3 шишета връз мен. Рефлексът ми стигна само до там да грабна камерата и телефоните. 

Девойчето беше изключително непохватно, смути се, но се сети да каже поне едно ексюзе моа. Навън беше мокро, а сега и вътрешно.

За обяда почакахме повече от 40 минути - една салата и една пица.

Излязохме навън и заваля!

Тази скала ни посреща и така започва нашата Динанска обиколка!

Това е салатата - със запържен бекон и чесън, доста мазничка, но пък артистично поднесена!

Бях забелязала един павилион с гофрети. Реших, че е редно да се подсладим. Имаше два демонстрационни модела. Изглеждаха фантастично изкусително. Заръчахме ги. Струваха почти 20 евро, но както се казва кефът цена няма. Инфлация е!

Опряха ни се - това беше трудно да се изяде, особено след като бяхме и похапнали!

Всеки позира с буквата си, а тази снимка с чадъра да разясня - трябваше огромното синьо покривало да нахлупи катедралата или ако не нея, то поне крепостта... имам фантазия, но реализацията е на 10-годишния и толкоз!

Градът е разположен на река Маас, която може да бъде обходена с корабче. Динан си има и своя бира - Rochefort.

Под цитаделата е готическата катедрала от 13-и век - Нотр Дам, чийто купол прилича на луковица, Съвсем наблизо се намира и къщата на Адолф Сакс - няма начин да се пропусне, тъй като негова бронзова статуя се вижда отдалеч.

Саксофони са разположени по целия Динански мост, а той носи името на президента Шарл де Гол. Причината е, че по време на Първата световна война той се е бил именно тук и дори е бил ранен в крака.

Това пък е българският саксофон. Не знам кой е дизайнерът, но можеше да се постараят малко повече. Защо саксофон ли? Защото в Динан е изобретен този уред, без който джазът не би бил същият. Негов баща е Адолф Сакс - експериментатор, иноватор, мечтател и майстор и на други музикални инструменти. Из целия град има саксофони. Хърватският се набива на очи отдалеч - не можеш да объркаш техните цветове, които ги има и във флага им. Впечатляващи са и още някои, но българският пък е на чудно място - точно срещу надписа Динан.

Кой е Адолф Сакс?

Ражда се в далечната 1814 г. Едва проходил пада от третия етаж и удря главата си върху каменни плочи. Изпада за дълго в безсъзнание Толкова дълго е в безсъзнание, че семейството му едва ли не го отписват. Тяхната орисия и без друго не е лека - загубили са 7 деца от общо 11.

Адолф оцелява, а тежките изпитания продължават. Звучи като да е някакъв роман, в стил черен хумор, но не е! На 3 години бъдещият изобретател изпива чаша разредена сярна киселина, И това не е всичко - по-късно гълта карфица, последват травми от барутна експлозия, изгаряне от нажежен тиган, мозъчно сътресение, давене в реката, три натравяния от отровни изпарения...

Звучи чак невероятно, че всичко това може да се случи само на един човек - на малко дете!

След като черната серия приключва и нещата се успокояват Адолф всъщност усвоява занаята на баща си, който също е бил майстор на музикални инструменти. И така започва новата страница от неговия живот:

- едва 20 годишен патентова подобрение на бас кларинета. Това е и първото му важно изобретение.

- на 30 вече работи в Париж, демонстрирайки нова серия инструменти

само 2 години по-късно вече е патентовал и саксофонът - изобретението, което ще му донесе световна слава, дори и когато вече не е жив.

Всъщност той използва основата на кларинета - заменя дървото с метал, добавя друг мундщук. Но нещата не протичат гладко - обвинен е във фалшификация и дори губи делото. Съдебното решение се пази и днес и там пише:

 "Музикален инструмент с наименование саксофон не съществува и не може да съществува".

В края на 70-те години на 19 век саксофонът вече е известен музикален инструмент, а  Адолф получава преподавателско място в Парижката консерватория.Конкурентите му продължават да го обвиняват в плагиатство. Съдебните дела го разоряват и той е принуден да закрие фирмата си. Живее в нищета и умира малко преди да навърши 80.

В негова чест Динан всяка година е домакин на голям музикален фестивал.

Впрочем саксофонът като символ на града може да се види навсякъде - дори и на бисквити.
 

И пак в компанията на Мери.

Оставаха ни около 40 минути до следващата отбивка. Едно шато - Chateau de Petite Somme, което реших, че искам да видим. Пътят минаваше през селца и ферми и макар и мрачно беше някак уютно.

Шатото всъщност се оказа индийски хотел. Индийска музика, индийски аромати и белгийска архитектура. Странна комбинация. Наоколо обаче присъстваше онзи провинциален белгийски дух, който някак ти влиза под кожата.

Дюрбюи беше на по-малко от 5 км. Ако знаех, че той е еквивалент на дълбоката английска провинция, навярно нашата обиколка щеше да започне именно с него. Още с първата крачка по моста се почувствах на мястото на Кейт Уинслет във “Ваканцията”.

Дюрбюи е считан за най-малкия град в света (да си призная, че някак изпитвам дълбоко раздразнение от тази претенция, защото според мен Мелник има всички основания да претендира също за тази титла). Разположен в меандър на река Урте, той е истински лабиринт от тесни, калдъръмени и криволичещи пешеходни улички, оградени от стари каменни сгради, типични за региона. Казват, че най-старата улица в града и е изцяло павирана само с речни камъчета. 

Дюрбюи е всичко това, което можем да заключим в две думи - романтика и старинност. 

Със сигурност си струва да се посетят и някои от множество фестивали - този на бирата, хляба и сиренето, които са само на местни производители. Освен тях има и на класическата музика и е през октомври. А по Коледа казват, че имало чудно хубав базар. Тряба да се върна, за да се убедя в това твърдение лично! Не вярвам вече на слухове 🙂 а вие?!

Иначе в Дюрбюи е известна и фабриката Saint-Amour, в която се правят конфитюри, сиропи и желета от местни плодове. Че ние българите можем наръчници да издаваме - нас никой не може да ни бие на тема консервен комбинат! Що буркани съм затворила в моето детство… Синът ми толкова няма да може да изяде и до дълбоки старини!

На Дюрбюи му се носи славата и на изисканата кухня, а специалитет са раците. Вероятно те биха си подхождали с местната бира Marckloff, но може би повече с чаша вино. Аз лично не съм голям почитател на хмеловите напитки, за разлика от гроздовите в сух вариант. Обаче ако не сте пили черешовата белгийска бира поправете скоростно тази грешка.

Разхождаме се лежерно по тези старинни улички, поддържани с толкова чувство и днес, минаваме покрай магазините, снимаме се с прасето, което наднича в колбасарския магазин, после и в алтернативния клуб-бар, и в съседния - със сламените шапки. Една педя градче, а те грабва в прегръдките си и не те пуска!

Не ми се тръгваше!

Ако сега трябваше да направя това пътуване отново, със сигурност щях да заложа нощувките да са именно тук и това да бъде нашата отправна точка за белгийско-люксембургската-германска мини-ваканция.

Тогава сс сигурност щях да се насладя и на фантастичния парк с над 200  фигури от чемшир и лабиринти, които за жалост не успяхме да видим, тъй като почти затваряше. Освен това в района има различни свежи идеи за екстремни преживявания покрай реката.

Колкото и да не исках налагаше се да се разделим с Дюрбюи.

Планът бе за още  една отбивка. Другият лабиринт. Той се намира на около 7-8 км. от Дюрбюи и незнайно защо, но се води, че е в същото градче.

Истината е, че е труден за откриване - някакви малки табели, лутане - наляво-надясно, напред-назад, но като две магарета на лед не се отказахме. Пристигнахме и нагазихме в кал до колене, което пак ме върна в нашите географски ширини. 

Беше отворено и нямаше вход. Обаче дойде и първото разочарование! Пълно разминаване - снимки и реалност! Вместо зелени лабиринти, имаше някакви изсъхнали царевици. Всъщност оказа се, че точно от тях е направен и самият лабиринт - “живият”. Имаше обаче и друг - като в кръстословиците. Влизаше се през метална врата - такава една като детска въртележка. 

Вътре лабиринтът може да се опише с една дума - кал!

Е, хубаво де - валя! Доста, очаквано е! Преглъщаме тази малка неприятност и се опитваме да я избягваме, търсейки по сухи участъци. Мъчна работа. В самия лабиринт имаше някакви забавни елементи от типа като стъпиш по средата и да се окажеш под душа, после да минеш през четките, които своего рода да те подсушат, но като цяло доста постна работа.

Забавата дойде на финала. Няма излизане! Металната врата - онази като от детска площадка от 80-те, се е треснала зад нас - случайно или умишлено и ние се оказваме като заложници вътре. Потърсихме друг изход - няма! Видях на около 50 метра хора - извиках кодовото име за такива ситуации, което би трябвало всички да знаят - "Help", но последва една лека усмивка и до там. Огледах още веднъж вратата - беше трудна за прескачане от мен! 10-годишният нямаше да се затрудни, но аз бях загрозена от реалната опасност да си нощувам под открито небе в калта. Поне имаше душ - жадна нямаше да остана. Тъкмо кроях някакъв спасителен план, който включваше проверка на плоскостите, от които бе изградено това детско съоръжение когато със задоволство установих, че това са някакви си шперплати, които с един шут ще съборя без съмнение! И в този миг се появиха нашите спасители - група младежи. В първия момент и те бяха стъписани, когато установиха, че вратата е здраво затворена и е невъзможно да се отвори. След това обаче с типичното западняшко спокойствие заоглеждаха около вратата и зачетоха на френски. Не разбирах нищичко, но те започнаха да се смеят и да натискат нещо, след което се чуваше звук “пип-пип-пип…”

Какво се оказа, че обикаляйки лабиринта е трябвало да открием кода, с който да можем да си отворим вратата.

Абсурдното обаче беше, че това можеше да се случи само със съдействието на външен “освободител”.

И така слава богу сравнително бързо бяхме освободени от затвора-лабиринт!

Аз си отдъхнах с огромно облекчение и едва тогава разказах на малкия какви са ми били плановете за бягство.

Той се запревива от смях!

То и аз, естествено! Вече ми беше смешно, но минута по-рано бях вдигнала платната на адреналина здраво! И във въображението ми си представях как раздавам шутове на шперплатните плоскости.

·        Мамо, с теб никога не е скучно - каза накрая той! Да ти кажа, продължи да споделя на глас мислите си, искаше ми се да те видя в ролята на Кунг-фу Панда как раздаваш карате-ритници.

Дано не ми се налага никога, помислих си аз! Че току виж са ме арестували.

Това е адресът на лабиринта, в случай че нечие любопитството биде провокирано.

Rue Basse Commène, 6940 Durbuy, Белгия

В такива случаи обичам сигурността на Мери. Пътьом нямаше как да пропусна спирането за две бързи фото-паузи на типичната пасторална картина от този район.

На връщане душата ми ликуваше в компанията на три джаз радиостанции. В Мюнхен няма ни една - тук се лее баварска национална музика, особено в неделя. Тя е нещо от типа на “Тих бял Дунав”, но джаз - даже и случайна среща не ме е спохождала!

До Трир е все едно от София до Пловдив. Предимството е, че по-голямата част от пътя не е по магистрала, а лъкатушеше между селцата, а гледките бяха като да съм в истинска галерия на най-големите импресионисти.

Ардените са приказно красиви през есента. Редуват се интересни скали с невисоки хълмове, обагрени във всички тоналности на дъгата. Казват, че най-живописната част от тях са около град Намюр, който се пада западно от Дюрбюи. До нея е и най-непристъпната крепост някога в Европа, до която днес има и резерват за диви животни с някогашните обитатели на Ардените – бизони, мечки, сърни и диви прасета.

Знае се,  че  Цезар е воювал с галите тук. След това протестантите са се борили срещу католиците. А после в тези Ардени  са били първите сериозни военни сблъсъци през Първата световна война. И не са приключили.

Арденската офанзива в края на 1944 бележи последната германска атака през Втората световна война. Преди 77 г. това е последният опит на Хитлер да обърне хода на Втората световна война. Той залага всичко на една карта и заповядва настъплението в Ардените, но за щастие то се проваля.

Днес гробища, паметници и музеи са своеобразен гарант, че никой няма да забрави тези времена.

Ардените са планините, които си “поделят” Южна Белгия, Люксембург и северна Франция. На югоизток се свързвато с възвишението Айфел в Германия, което е част от същата геоложка формация – Рейнските шистови планини. Ардените се славят с дълбоки речни долини,  с виещи се каньони и издигащи се край тях високи зелени върхове. Има и много пещери.

Крави с дълбоко влажни очи, интересни породи от мъжкия представител на овцата, кози и породисти коне. Приятен джаз, сумрачно небе, в което слънцето прави опит да надделее. Южна Белгия ще остави своя красив оппечатък при залез в съзнанието ми.

3 октомври 2022 - Денят на Обединението

Мъгливо е, но някак романтично!

4 дни са много ако трябва да ставаш рано и да се трудиш някъде. Обаче минават като един миг, да му се не знае, когато си във ваканция.

След като за втори път установихме, че фирмата за билети не работи и тези 43 евро няма да бъдат прибрани кеш, се отправяме пак към Люксембург. Някакви си 15 км. са нищо работа на фона на евтиното гориво и уникално вкусните кроасани, за които 10-годишния даде заявка, че обезателно трябва да хапне поне още веднъж. Нямахме късмет и единствено се сдобихме с евтино гориво.

За това без да губим време, че ни чакаха девет дена път с камили в известната иначе с магистралите си Германия, потегляме към Саарбург.

Има-няма 24 км. са до там според Гарминчо. Според Гугълчо + 10. Чудя се аз откъде идва разликата и минути по-късно всичко ми просветва.

Нашият Гармин решил да ни отведе до там с ферибота. Поне се насладихме още малко на скромните люксембургски села, поразени от есенните сутрешни омари и стада лебеди.

Не му се получи - на гарминчо, въпреки всички яростни насавления да се качим на ферибота за негово най-голямо разочарование, както и на 10-годишния позавъртях, пообиколих и в крайна сметка нацелихме сухопътната връзка.

Съвсем скоро след Люксембург правим някакъв завой и се озоваваме пред Саарбург - не, не е Саарбрюкен, както често го бъркат. Тук живеят толкова жители, горе-долу колкото са във второто най-голямо българско село (да видим кой ще даде верните отговори - първо кое е българското село и второ колко са жителите, ама без гуглето, нали?!)

От стария град ни дели плавателната река Саар - приток на река Мозел, изиграла голяма роля за развитието на този район. Вдясно е крепостта, а вляво църквата. Къщите са накацали покрай реката като средно-големи шарени папагалчета. В историческите документи пише, че те са изградени върху тежки дъбови стълбове от векове.

Що се отнася до замъка на върха, смята се, че той е един от най-старите, изградени на хълм в югозападна Германия.

Историята

Било 964-та година когато граф Зигфрид Люксембургски придобил планината Churbelun. И построил какво - крепост, разбира се! Такива били времената тогава! Няколко века по-късно - в края на 13-ия век Саарбург получава харта за град от император Рудолф Хабсбургски. От края на 16-и век до края на 17-и век е или под френско, или под австрийско поданство. През 1816 г., след Виенския конгрес, градът е даден на Кралство Прусия и така започнало възходящо му развитие. А то било съпроводено от откриването на църкви и развиваване на два сектора -  винарство и въгледобив. Още през XIX век се наблюдава абсолютен просперитет за винарската индустрия. Иначе се смята, че лозарството е пренесено до тук от римляните.

В навечерието на Втората световна война, през 1938 г., Саарбург е гарнизонен град. Много по-късно, около 1990 г., става водно пристанище от голямо значение за превозването на промишлени стоки, затова се създава и стена за защита от наводнения.

Саарбург е от онзи малки градчета със селски дух и атмосфера. Напомня някак на Елзас, заради този канал, който сякаш си е пробил път по средата му. Около него се стелят на туфи китните алпийски мушкати. От двете страни на канала приканят да поседнеш кафетерии.

Пъстро е, като есента! Тичаме по оградата на канала и стигаме до края - там където водата се стича в нещо като водопад. Той е образуван през 12 век, когато водите на Люкбах са отклонени да минават през града, за да се използват за нуждите на населението. Водата пада в долния град от 20 метра височина. От двете страни има малки тераси, които са обособени като естествен декор за снимки.

Оттатък моста е църквата, а под нея са двете атракции - мелниците, едната, от които е превърната в музей. Водата бушува, но някак действа успокояващо.

Именно водопадът е онова свързващо звено между долния и горния град.

„Щаден“ е името на стария или долни град на Саарбург. Това е и най-старата част на града, която са оформяли векове наред рибари. И днес рибарските и шкиперските къщи с частично запазените професионални табели, свидетелстват за това минало. Леярната за камбани, построена от семейство Мабилон през 1770 г., сега е превърната в музей. Преди това до 2002 г. от тук са тръгвали камбани за целия свят. Гербът на града пък е направен през 1628 г. от скулптора Симон от Трир.

Не повече от 50 крачки ни делят от панорамната тераса до църквата. Там попадам и на интересен магазин за суввенири, който при това работи в почивния ден. Ръчно изработени много красиви гривни. Имаше и чаши, и други артикули, които бяха интересни. Толкова им се зарадвах! Пълно щастие обаче няма. Дамата, която очевидно беше господарка на магазина - на преклонна възраст, напомняше много на магазинерките от соца - дълъг маникюр, надменно отношение и по-скоро опит да те откаже от пазар. Отдадох го на годините й - явно вече не й се общуваше с никого и имаше нужда просто от почивка на дивана. Все пак и направихме оборот, но на излизане дори и толерантният 10-годишен клиент тихо рече - “Тя беше много груба!”

Дали пък не сме си загубили дружно розовите очила?! Такава ли беше тази страна преди 2 години, а преди 7, а преди 15?!

Оставаше ни само да се качим до крепостта. Струва си и в никакъв случай не бива да се пропуска. От едната и страна са се ширнали лозята - по хълма, напомнят на тосканските хълмове.

Саарбург е част от винарския район Мозел, тук казват, че се произвежда много добър Ризлинг. Не мога да потвърдя. Моята спътница Мери не ми разрешава нито капка! Само в Бавария, се шегува тя - там ако пък не си употребил нещичко с по-висок градус, те смятат за нарушител! Който не вярва да изгледа десетките скечове по темата.

Да се върнем обаче на нашия домакин. Както казах в Саарбург се произвежда Ризлинг. Страхотен Ризлинг, твърдят познавачите! През зимата загряват виното в кана и го пият като чай. На мен ми звучи като греяно вино. Сигурно да е така, но се твърди, че тази практика е запазена като традиция от някога. Освен с ризлинг, градът е известен и с хубавия си ябълков щрудел. Той няма претенцията на Нюрнбергските меденки, поне не в исторически план, но е намерил също своя звезден път към славата. Кафенето "Le Petit Cafe", изобретило "Саарбургският щрудел", който дори са патентовали през 1998 г. Ако бяха по-прозорливи щяха да го направят на 3 октомври 1989 и така да се превърне в символ на Обединението. Обаче не са познавали фрау ПАндурова, която като един виден ПР да им даде този безценен съвет, пък и тя да профитира (пардон печели) от това. Шегата настрана, но се знае, че по запазената рецепта приготвят сладкиша в Люксембург, Франция, Белгия, Холандия и дори зад океана в САЩ. 

Това ме навежда на мисълта, че верооятно трябва да патентовам моя тиквен сладкиш, който е единствен и уникален по рода си. Рецепта? Тц - не давам! Патентовам и тогава! Не се сърдете 🙂

Та така - ризлингът, щруделът, мелниците, камбаните, речните круизи, разбира се всичко това вплетено в най-известната винена долина в Германия -

Мозел - се причисляват днес към визитната картичка на Саарбург.

Всеки, който е обикалял по долината й знае за какви склонове става дума. Те са понякога на наклон от 90% и се смята, че това са най-трудоемките лозя в света, в които реколтата се събира ръчно, заради което са необходими в пъти повече работа за да се събере гроздето.

За разлика от България, когато с всяка изминала година заради горещините и сухите лета гроздоберът се измества и вече започва през август, тук лозята се берат от края на октомври до средата на ноември. Тогава се смята, че гроздето е развило нужната захарност.

По Мозел имахме удоволствието да се скитаме тази пролет. Това е преживяване, на което биха се радвали не само твърдите почитатели на виното, но за него ще разкажа в една самостоятелна история.

Сега е време да кажем Auf Wiedersehen Saarburg! Danke sehr!

Мери ни чака - вярна като куче. Лекичко потръпвам и се надявам да не ни отнеме толкова време прибирането, колкото и идването!

Имаше трафик, имаше задръстване, имаше ремонти. Но все пак успяхме за около 5 часа и половина да се приберем по живо по здраво в Мюнхен. При все че не малка част от пътя не е магистрала, а скоростни отсечки. За това ако пътувате с кола - внимателно проучвайте! Понякога повечето е по-малко!

Май е време да се върна към бележките ми за Мозел, защото както казват кратко тук  “Es lohnt sich!” Струва си!

И пролет, и лято, и есен! А даже и през февруари!

PS 19  дни по-късно, едва днес, след няколко имейла и един неясно реализиран сигнал до полицията, си получих парите - 45 евро, от Трирската фирма - така де - исках обратно и 2-те евро за иначе безплатния транспорт до Люксембург. Този път бях решила, че ще стигна до съд и ще се представлявам даже сама. Имам някакъв скромен опит. Иначе ако някой ви каже как в Германия нямало престъпност - не му вярвайте! И ако хукнете към Трир да знаете, че има Ап, през който можете да си купите билет, за да не изпадате в моето положение.

PS2 Докато тук-там коригирах разни пунктуационни грешки, които ми избодаха очите, ми се обадиха от полицията в Трир. Вече знам, че сигналът ми е стигнал и явно те са притиснали фирмата, защото получих и извинителен имейл. За съжаление не винаги развитието е благоприятно. Това, което в България се случва с измамите по телефона, тук върви по няколко фланга. Преди 2 години изгоряхме с над 200 евро към един фалшив сайт. Тогава полицията просто отказа да се занимава, въпреки че имаше много потърпевиши с мотив, че адресът не бил в Германия и въобще не ги трогна фактът, че банковата сметка бе немска, а тя няма как да бъде отворена, ако няма местен адрес. Та - и тук не е по различно! По имейлите нон-стоп вървят измами. Миналата година пък получихме иск за 1200 евро от колекторска фирма - били сме си резервирали ваканция и не сме я били анулирали на време. Съсипаха я тази държава 🙂 от мен да знаете!