Моето Fusion Christmas Party преди Коледа

Пролог

ОК, следваща спирка - австралийския бар зад Burggarten. Там ще вечеряме и ще помислим какво да правим след това. Но най-вероятно ще ходим на това housewarming парти.

ОК, first things first! Ще стигна и до австралийския бар

Късен септември, чудна съботна утрин. Навън все още не е за къс ръкав, а слънцето вече го примързява да се качва много високо и затова изнича иззад високата сграда в далечината, и ми свети право в очите. Или трява да пусна малко щората, или денят ми ще започне лошо, още преди да съм пил кафе. И мен ме примързява почти колкото слънцето, та ще пропусна фреша от портокал. Ароматът на еспресо вече изпълва кабинета ми, докато преглеждам новините онлайн.

А, да! Почти октомври стана, а още не съм букнал билет за пътуването за Коледа! Цените вече са започнали да катерят техния си собствен Еверест, което означава, че нямам твърде много време за мислене. Този път май не ми се отбива във Франкфурт или Мюнхен, а и едно предишно пътуване през Виена остави доста добри впечатления - оо-малък самолет, по-малко хора, по-малки закъснения... Чудно - билет с преспиване 1 вечер във Виена струва с около 20% по-евтино от билет с полет до София същия ден. Тук някъде кафето даде ефект - "А защо да не остана няколко дни във Виена, вместо само 1 нощ?!?" Има и доста изгодни билети, които да реализират тази опция, но с прекачване във Франкфурт, Цюрих или дори Лондон. Това обезсмисля цялото начинание за по-късо и спокойно пътуване в онова лудо време на годината, когато човечеството се мести от континент на континент за около 2 седмици... С малко търсене спретнах почти перфектния баланс на време за пътуване, престои по летищата, часове на полетите, авикомпании - това занимание е почти със сложността на намиране на решение за мир в Близкия Изток. Почти съм готов, а дали моите приятели ще са във Виена по това време? Следват 2 бързи телефонни разговора, няколко клика с мишката, търсене на КК и... допиване на кафето в блаженство - задачата е свършена. А навън вече слънцето е напекло и е време за влизане в руслото на обичайните занимания за уикенда.

Средата на ноември. Доста натоварен ден в офиса. Някъде между десетките имейли се е шмугнало и писмото, с което ме уведомяват, че има малка промяна в разписанието на полетите и за последната остечка времето за прекачване намалява от 4.5 часа на скромните 1.5 часа. Бързо събрах 2+2 и червената лампа светна, но нямах какво да направя - ще има тичане по терминалите.

До Европа

Късен декември. Навън всичко е побеляло от сняг. Обратното броене не просто отдавна е започнало, а вече почти е свършило. Делнична сутрин, еспресо, фреш от портокал, преглед на новините и задачите за деня. Първо занимание за деня - онлайн чекин и избиране на места за дългия полет до Виена. Австрийците отварят чекина до 47 часа преди полета. , Online Check-in, PNR, Name, греда! "Не можем да приключим вашата заявка!". ОК. http://www.united.com, Onine Check-In, PNR, Name, Next, next, next, "Отидете до гише на летището, където служител ще провери вашите документи". За малко да се задавя с кафето! ОК, план Б - апликацията на Юнайтед на телефона. Има искрица надежда - иска ми един куп данни от паспорта, дълго цикли и отново греда! Почти е станало време да тръгвам за работа, затова следва бърз план В - обаждане на отдела за борба с клиентите на Остриън. След кратко навигиране в менюто вдига младеж с отчетлив немски акцент. Учтиво (за немските стандарти и далеч от приемливото за средностатистическия американец) ми обяснява, че той може да ме чекира, ако Юнайтед ме чекират за първата отсечка. Запазването на място не е опция. Whatever!

В обедната почивка успявам да се свържа със същия отдел, но на Юнайтед. Мило девойче обяснява как и тя не може да ме чекира, твърдеше, че телефонната апликация се е скапала около седмица по-рано и макар да пита за паспортните данни, не прави нищо с тях. Предлага да сложи кратка бележка, че бих желал място до прозореца и с това разговорът приключва.

Последните 2 работни дни са като Ада на Данте, който се е материализирал в офиса. Е, надали незавършените с месеци проекти могат да бъдат затворени за дни, въпреки лошия поглед на мениджмънта и всеотдайната работа на всички. Последният работен ден за годинита приключва със заключването на бюрото в офиса. Последни приготовления на багажа и... часовникът вече показва 1:30 след полунощ.

Кратките 5 часа сън и натрупаната умора водят до това алармата на часовника да се усеща като ритмично подритване в бъбреците, докато станеш от леглото. Последно сутрешно еспресо и вече съм на път за летището.

А там всичко е спокойно. Всичко се движи като добре смазан швейцарски часовник. Служителката на гишето бързо преглежда паспорта, поглежда екрана, усмихва се и казва "ОК! I will print you the boarding passes now". Връчва ми 2-те парчета хартия и с приятна изненада устаноявам, че на второто пише 16К. Благодаря й с широка усмивка, а тя само ми върна "Oh, c'mon! It's Christmas! Enjoy your holidays!".

Коледният дух явно е заразен, защото агентите на секюритито оглеждаха опашката за възрастни пасажери, изкарваха ги от опашката и ги прекарваха през експресната лента на секюритито. Понякога стиг и малко, за да върви денят добре. Няма смисъл да карат възрастните пътници да стоят 15 минути прави на опашка, ако има свободен скенер. Не след дълго стана време за бордване:

Кратко размразяване на крилото и не след дълго бяхме високо над облаците:

Unitеd са променили политика за вътрешните полети и вече сервира солети с напитките:

След доста кратък полет кацнахме на Newark. Летището е един от хъбовете на Юнайтед. Но по-интересното е, че от него се открива невероятна гледка към скайлайна на Манхатън:

Самолетът (бразилскиЕ175) спря на гейта, част от пътниците станаха, за да си извадят багажа, а 2-реда по-назад един от тях започнва да си припява "Santa Claus is coming to town". Това накара всички в задната част на самолета да се усмихнат - усещаше се,че Коледа наближава. Последва трансфер с автобус до съседния терминал, от който излитат полетите на партньорите от *А за Европа. По това време терминалът все още беше тих и пуст. Тук-там обикаляха хора с прозрачни слушалки в ушите, както и униформени полицаи. Не след дълго разбрах и причината - полетът на Ел Ал за Тел Авив беше готов за бординг. Зоната на гейта беше пълна с ортодоксални евреи - от онези с шапките с периферия и къдриците. Снимки на самолета на Ел Ал нямам. За мен беше време за кафе и сандвич, на които се наслаждавах, гледайки скайлайна на Манхатън. Колкото повече време минаваше, толкова по-пълен ставаше терминала. Кацнаха 3 полета на САС, от поне 2 от които разтовариха замразена риба в кутии, ТАП от Лисабон, Луфти от Дюселдорф и Франкфурт. Полетът до последния се изпълнява с Her Majesty - the Queen of the skies:

На терминала се виждаха както много руси хора с по-големи и по-малки раници, така и американци с огромните им чанти, помъкнали възглавници, до "нашенски" ТБС. Във всеки ъгъл, до всеки контакт и на всяко друго по-закътано място се носи някакъв тип славянска реч на висок глас - дали ще е сръбски, македонски или руски, няма значение. Предоплагам е важно да чуеш любимите хора преди полет, но и надали останалите пътници на терминала са длъжни да те слушат . Почти стана време за бординг и служителите настойчиво започнаха да обясняват по уредбата, че на пътуващите в иконъми се пада по 1 парче ръчен багаж. Това не смути никого, най-малко групата фенове на Бургас, които бяха сложили официалните анцузи с по 3 бели ленти, новите маратонки и освен раниците на гърба, имаха по чанта във всяка ръка. Говореха си на, според мен, руски... Остро започнаха да спорят със служителката на гейта, която им обясни, че нито бордват техния ред, нито ще ги пусне с толкова багаж на борда. До момента, в който тя просто вдигна ръце и ги пусна под отчаяните и осъдителни погледи на тълпата.

Не след дълго започна голямото чакане - всички си бяхме по местата, но капитанът обясни, че има недостиг на товарачи и още чакаме багаж. 1/2 час по-късно отново се включи, за да ни каже, че по американските закони сме свободни да се върнем на гейта, ако искаме. Каза го с онази типична немска нервност, когато нещо не върви по план. Няколко души станаха до тоалетна, а останалите им нададоха убийствени погледи - никой не иска да чака загубени по магазините и кафенетата заплеси, ако евентуално ни натоварят багажа. След още 1/2 час капитанът вече беше видимо силно раздразнен. Обясни саркастично как не му е ясно защо всяка година през декември има проблем с товарачите точно на това летище. Успокои ни, че има силни попътни ветрове и няма да имаме голямо закъснение на кацане във Виена. Очаквах да започне да тропа по таблото и да каже "Шайс!". Тук някъде умората си каза своето и сладка дрямка замени търсенето на филм на ИФЕ-то. Излитането ме събуди, вечеря, отново дрямка и така чак до сутринта. Стюардесите бяха така мили да ми оставят мъфина за закуска при пътуващата до мен. Добро утро, Европа!:

Още час и кацнахме във Виена, леко закъснели. Всички гейтове бяха заети и затова ни спряха на стария терминал, до ръкав, но монтираха стълби за слизане и с автобусче ни извозиха до новия терминал. На американците не им се вярваша! Тази концепция за автобусните гейтове им е непозната като цяло. Точно до нас се бяха паркирали съседите от Румъния:

Служителят на граничен контрол беше леко объркан, когато му подадох лична карта и за по-сигурно ме пита от къде идвам. Последва вземане на багаж и с бърза крачка се отправих към гишето на ОББ. Не, това не е българска банка, а железниците на Австрия. Ако си купите билет за до края на седмицата, цената му е доста изгодна и включва ползването на целия градски транспорт във вътрешната зона на града. Доплащането за летището е 1 евро и 30 цента. Билет от четвъртък до 9 сутринта в понеделник струва 16 евро. Беше време моята ваканция във Виена да започне!

В ритъма на Виена

Виена беше доста по-студена от Америка, та топлият S-Bahn от летището се усещаше още по-комфортен, въпреки пределните му години. "Зименз, но от старите! Вече не ги правят така!", както биха казали някои. Много е хубаво онова чувство, когаот ти е комфортно и спокойно, все едно си си вкъщи. Така се чувствах и аз. Взеха ключа от моите любезни домакини и през целия ден борих онзи коварен проблем, наречен jet lag. Кафе, чай, захар, силна музика - нищо няма задоволителен ефект. При предишни пътувания бях обиколил туристическите атракции и затова тази ваканция следваше да бъде лежерна. Без зор, без обикаляне от място на място, без... Разбира се, последващите събития ме опровергаха.

Следващата сутрин започна със здравословна закуска, да - кафе и дискусия къде да ходим днес. Закуска е силно казано, по-скоро си беше жив брънч. Виена имала 26 коледни базара. Моите домакини вече бяха обиколили 19 от тях, та нямаше богат избор на кой да отидем. Избрахме един от по-малките и по-тихи базари:

"Стандартното" греяно вино беше ок. В "специалното" имаше някакъв странен алкохол, който му придаваше ужасен дъх. В шеги и закачки около фонтата компанията се разрастна с още общи приятели:

От базара се спуснахме надолу по една от улиците, където старото подпираше младото:

Минахме през Museumquartier-а и излезнахме на Maria-Theresien Platz. Последната е жена-герой - 16 деца, няколко от тях са станали крале и кралици, а самата тя също е управлявала. На площада, о каква изненада - имаше друг Weihnachtsmarkt:

ОК, следваща спирка - австралийския бар зад Burggarten. Там ще вечеряме и ще помислим какво да правим след това. Но най-вероятно ще ходим на това housewarming парти. Пресичаме булеварда пред площада, минаваме през градината и не след дълго сме на входа на австралийския бар. Точно пред входа е паркирано това возило:

Еквивалента на това би било БМВ М3 с регистрация "Гошо", "Пешо" или "Издислав" - кой знае... Всичко е прекрасно, ако изключим факта, че вътре в бара се пуши. На вратата е лисичарник... Изчакваме отвън, докато се освободи маса и след 10-ина минути вече сме на топло. Мястото е обещаващо - нахапан от акула сърф на стената, препариран крокодил на другата, препарирано кенгуру на третата. Служителите са австралийци и говорят английски с типичен акцент. Поръчваме кана Ottakringer и започваме да разглеждаме менюто:

Поръчахме плато австралийска храна - кенгурско, крокодилско, пържени скакалци и печена царевица. Всичко беше много вкусно, Малко е странно усещането да държиш добре изпържено насекомо и като започнеш да го дъвчеш, да ти хрупа между зъбите. Решението за housewarming партито се потвърди и трябваше да минем да вземем подаръка от приятели на домакинята - прахосмукачка - подарък за нова къща . Партито се оказа, че е с преобладаващо балкански чеда. Учтива румънка 4 пъти ме попита дали искам да ми сипе от сготвеното от нея Chilli con carne, рекламирано като "невероятно вкусна мексиканска манджа". След 4-тото питане сам си сипах, твърдо решен да си спестя 5-тото питане. Никой си нямаше и идея, че за въпросната манджа в Мексико са чували само "от телевизора", защото е измислена в Тексас. Учтива усмивка на въпроса дали ми харесва докара огромна усмивка на лицето на лицето авторката му и с това изчерпихме леката балканска драма защо аз не си искам да го опитам...

Следващата сутрин започна с познатия ритуал - здравословна закуска, кафе и отново дискусия за плана за деня. Започнахме с един от най-туристическите базари - този при кметството:

В далечината снага извисява Domkirche St. Stephan:

Джинджифилова къща:

И така характерните файтони:

Кратка разходка през парковете и на всички ни беше толкова студено, че решихме да седнем в типично туристунгелско заведение:

А предишната вечер се шегувахме с премръзналите туристунгели, чакащи на опашка пред виенския салон на хотел Сахер, за да опитат едноименната торта:

Виенската коледна украса е хубава. И в общия случай си няма име (например Актавис, Виваком, Нет1, ...):

Последната вечер отпразнувахме в заведение, в което сервират най-добрите ребра в цяла Виена. Явно бяха започнали да ги готвят след като ги поръчахме, защото дойдоха след 40 минути. Но чакането определено си струваше. Ще си позволя да оставя името на заведението за лична консумация. Аз вече се бях чекирал онлайн и предстоеше да се разделя с Автрия, но само за малко.

'[i

Както писах в началото, балансът при резервиране на билета беше почти пълен. Едно от малкото несъвършенства беше хващането на първия полет за София, излитащ от Виена в 7:20 местно време. Ставане в 4:00, сбогуване с моите мили домакини (чак ми стана съвестно, че станаха толкова рано) и отправяне към жп гарата, за да хвана влак до летището. По това време споделях гарата с няколко бежанци, няколко blue collar workers буквално - ризите им бяха сини и 2-ма заблудени китаеца с огромни куфари, очевидно търсещи влака за летището. S-Bahn-ът разцепи секундата, след няколко спирки се прехвърлих на другия S-Bahn и 20-ина минути по-късно вече бях на летището. Дълги 3 етажа катерене нагоре, докато стигна гишетата за чекин. Автоматите за етикети работят перфектно - показване на бордна карта, лепене на етикет, оставяне на куфара на едно от автоматичните гишета и следваще секюрити. То мина бързо, един етаж нагоре, паспортна проверка, на която имаше точно по 1 човек на всяко от 2-те гишета, още един етаж нагоре и вече бяха при големия магазин преди гейтовете. Очевидно беше време за закуска, по придобит навик - здравословна:

Отново беше ред на бразилска машина, но този по-голяма - Е195. Това е най-новото попълнение във флотилията на австрийците. Замества пенсионираните холандски фокери. През нощта беше валял сняг, имаше опашка от самолети за deicing и това забави излитането:

Вече на летището в София:

И ако пилотът кацна доста меко по 27, то действителността след спиране на самолета на перона ме приземи моментално. Кусурите ще останат за следващ ТР. Ето малко снимки на вечната София. "НДК-то на културата":

"Златните" павета:

Алеко все така гледа към Черни връх:

Метростанцията на СУ:

Е, добре де, не всичко работи винаги перфектно:

И назад

Отново беше време за полети, Чекинът мина почти гладко - имах 2 от заветните 3 бордни карти и място до прозореца и на 3-те полета. София още спеше, сгушена под белия юрган от сняг. В една от темите дискутирахме опашките за сигурност на Т2 - няма да се спирам на тази формалност. Вече в стерилната зона:

Голямата птица, която един ден, може би, ще започне полети през Атлантика:

Гейтът за моя полет до Виена беше в бъдещата зона на полети извън Шенген. Съответно гейтът имаше кошара. Опънатата лента не спря сериозна част от пътниците да я заобиколят и да се настанят в кошарата:

Служителите, които дойдоха да направят бординга, изгониха всички от кошарата, което породи небивало недоволство. Не разбрах защо... Бордингът не мина без обичайната драма с броя и размера на багажите. Вече в самолета:

До нас бяха паркирали един руски товарен Ан и един шарен украинец. Излетяхме с приличните 40 минути закъснение. Доста пътници се притесняваха за кратките си връзки. И с право. Капитанът с видимо спокойствие ги успокои, че те всички полети били закъснявали и всичко било наред. "А дано, ама надали!", както казваше онзи стар виц. Още при първото табло с информация се чуваха вайкания и тежки въздишки... На кацане имах déjà vu - същата стоянка, отново стъпби и автобуси. Само самолета на Таром го нямаше...:

След около час беше време да се бордвам в същия 767, с който бях пътувал няколко седмици по-рано на път за Европа. Чао, Виена!:

Епилог

Ударихме пистата в Newark точно по разписание, но нито това, нито помощта от служител на граничния контрол, който ме прати на гишето за дипломати, беше достатъчно, за да си хвана връзката. Последва редене на опашка, после на втора, трета и отново на първата. Девойчето на гишето на предпоследната опашка не си даваше много зор и прехвърли отговорността за нищослучването на нейни колеги, на които тя се обаждаше по телефона. Търпеливо я изчаках 40 минтуи и там някъде дори моето търпение започна да свършва. Учтиво й обясних, че моят ден продължава вече над 20 часа и макар да симпатизирам на заетите й колеги, моята симпатия не е безкрайна. Последва бърз телефонен разговор и точно 2 минути по-късно имах място за следващия полет. Взех си бордната карта след чакане на друга опашка и с последни сили се добрах до гейта.

Ако дребните и по-големи несгоди в София минаваха под мотото "тука е така", то май последните събития доказаха (за пореден път), че не само там е така. По-твърд тон явно понякога е наложителен. Това, разбира се, не означава, че следва да повишаваме тона всеки път. Втърдяването му може да е достатъчна мярка. От друга страна, ако говориш руски и си достатъчно нахален да повишаваш тон на служители, които с нищо не са виновни, явно можеш да правиш каквото си искаш. С тези мисли задремах на последния за това пътуване полет, отново на гърба на Е175.

А защо fusion? Ами защото в едно пътуване успях да блендна САЩ, Австрия, Австралия, Румъния и България.

Надявам се да ви е било интересно. Всякакви мнения / забележки / препоръки / коментари са добре дошли!