На баница в Регенсбург

Какво правите ако едно място не ви хареса особено?

а/ зачерквате го завинаги

б/ давате му още един шанс

Откакто са ни развързали намордниците и ни благословиха със световно известния 9 Euro Ticket карам по утъпкани пътища.

Един, че два, че три – за щастие!

Че даже и по четири пъти! Някой ден може би ще напиша и за другите места, но ще започна от най-вълнуващото!

Беше една слънчева неделя – последната майска. Имах специална покана – обедно матине с баница. Да, да – с баница! На брега на Дунава, но не край Русе, Свищов и Видин, а в Регенсбург.

Баница с розмарин, чесън и мащерка, баница с коприва, баница с майонеза, и съседката й – с кисело зеле, а до нея още една тава – с праз, и другата – с моцарела! Разбира се за къде без класическа баница със сирене. И когато ви дойде твърде солено е време за една сладост за душата – сладка баница с орехи! И ако тя не ви стигне и една млечна баница – ей така, за разкош!

Къде мислете, че може да се опита всичко това? На някой кулинарен събор? Може, но не съм чула!

В някое уютно българско село в дивния северозапад или в удивителните южни Родопи…, а може би някъде из пиринския вилает или в противоположния му край – североизтока…

Не – този така богат избор опитах в баварския град, известен по света със своите толкова много забележителности, а в родината и с това, че тук се намира най-голямото пристанище на Дунав в Германия.

Баница на Дунав – как да не ти нашепва, че си някъде у дома.

Докато политиците се чудят какви тънкости да измислят за да интегрирали хората от различни култури и религии, отговорът винаги е много семпъл – храната.

Баница – това е онова вкусно българско нещо, което хората сбира.

Но какво е необходимо за спойката – един любезен домакин и един гостоприемен дом – може и в обратен ред.

В случая това беше вечно усмихнатата Евгения. По професия е преводач, по душа – пътешественик, градинар, любител на позитивни събития, гарнирани с добри приятели.

Евгения е дошла преди доста години от красивата Варна в крайндунавския Регенсбург, решила да положи основите на българо-германските взаимоотношения, както се казва на дипломатичен език. С времето създала приятелства колкото с българи, толкова и с местните. Все пак в крайдунавския град в немско има от години сериозна българска диаспора.

След отварянето на „света“ през 2021 Евгения спонтанно решила да направи една другарска среща на баница и раздумка.

Дъждът тогава провали моето присъствие, за което сега, година по-късно когато виждам какво съм изпуснала, съжалявам още повече. И обещавам, че никога повече няма да се дам на каквато и да е природна заплаха.

Та в тази въпросна неделя – по обед, нашата главна героиня и домакиня, ни посрещна в своята невероятна градина, която започнала да създава още през март. Мястото било затънало в бурени, но както знаем когато има желание може адът да стане рай.

Леха с билки и коприва, големи и красиви божури – толкова много финес и естетика, е сътворила за няколко месеца Евгения, която беше решила да сподели с нас – нейни приятели, срещала през различни периоди и по различни поводи.

Пристигаме ние по обед и още на улицата по чиниите с ястия се намираме с друга гостенка. Така започва това баница-парти.

С леки лутания все пак намираме на градината на Евгения, а тя е разположена на едно символично място - до жп-линията – като че ли току още гости ще изскочат от вагоните в движение.

Когато българо-германската дружина се сбра започна и официалната част. Всяка баница беше представена от кулинаря, от чийто ръце бе излязла, а той – гост-готвачът трябваше да разкаже нещо кратко за себе си и за това как точно се е запознал с домакина. А гостите бяха – оттам, където се раждат най-вкусните череши – Кюстендил – две дами. От древния и бохемски Пловдив – също две дами, от София и откъде ли още не от родна България. Германските гости бяха основно от Регенсбург, които обаче показаха не просто завидни кулинарни умения, а задълбочени познания на тема "българска баница". Техните произведения, освен бе бяха красиво декорирани, бяха и невероятно вкусни. Да се чуди човек къде и кой ги е учил!

Масата беше аранжирана с български детайли и естествено до всяка тава присъстваше и айран.

И завидяло даже и времето на тази софра и компания, ядосало се, че него никой не го кани и пратило дъжд – дъжд, ама дъжд – ливнал из ведро и охладил иначе топлия майски ден.

Не уплашило то обаче никого! Сипело едри капки дъжд, ама не знаело, че тази компания ще си тръгне когато тя реши!

Срещата на баница при Евгения си беше истински кулинарен събор. Официално не беше такъв, но неофицално дори надмина всички такива правени някога.

Мисля си, че това събитие има сериозен потенциал да се превърне в традиционен фест, който да предаде щафетата и следващият път домакин да бъде Мюнхен. А след това някъде да се прехвърли из Алпите, където пък можем да търсим общото между българите и баварците не само в кухнята, но и в занаятите и празниците.

И след като похапнахме добре имаше нужда от дълга разходка. 

Дъждовните облаци си бяха дали почивка, слънцето се беше настанило удобно на небесната шир и изглеждаше като чудната комбинация следобед излет в Регенсбург.

Моята четвърта среща с този тъй старинен град, пазещ вековни тайни и истории.

Четвърта среща! Рядко ми се случва, да не кажа, че за първи път.  Дали ще е последен – едва ли! Дали защото съм пленена от него – не бих казала! Има хора, с които още от първата среща пламва искра. Има и такива, за които трябва време – бавно да опознаете, за да допуснете до себе си. Така е и с градовете – и те носят душа, вярвам аз и с някои е любов от пръв поглед! Ако има начин бих се връщала многократно в тяхната прегръдка. Като при любими приятели! Други кратко отсичам – не са моите. Минава време и си казвам, че ще им дам още един шанс да ме завоюват, да ме спечелят и да ме грабнат.

Регенсбург е някъде по средата! Това беше едно от местата, които посетихме още преди 5 години. Беше късна есен, но топла, сърдечна и приветлива. Слънцето се беше покачило нависоко и ни даряваше със своите безкрайни усмивки. Скитахме се дълго из града – докато огромната оранжева топка прехвърли върховата си точка и не се потопи в Дунава.

За него навярно всеки знае най-важното - градът е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. И тогава, в онзи октомврийски ден, пребродихме малките му и начупени като на дървен конструктор улички, които на моменти са истински лабиринт, сякаш си някъде из истанбулските сокаци, кривнахме и тук, и там, но когато си тръгнахме аз някак бях с усещането, че сме изпуснали нещо, че не съм видяла най-важното.

Казах си, че ще се върна!

И го направих през един пролетен ден, в който все още живеехме с една дузина ограничения.

Не беше писано и този път да се опознаем по-дълбоко! Изсипа се такъв дъжд, че ми съсипа чисто новите велурени мокасини. Успяхме да стигнем само до катедралата. Рекох си – е, хубаво де, явно е знак, че трябва пак да дойда! И го направих още същия месец, но тогава успях да стигна само до моята грузинска приятелка, която пък ни отведе в Хималая парк, съвсем наблизо до града.

Оптимистично си обещах – ще има нова среща! Днес, утре… прехвърли цяла година!

И ето ни отново в Регенсбург – този път на неделното баница-гостуване, за което ви разказах.

Обещаха ни пак дъжд. Трябваше да е в следобедните часове, но взе, че се изсипа още по обед – за късмет, явно. Току да напуснем града и хоп - оранжевата топка грейна. И в движение поех отново в посока на този град, сравняван с Прага.

По усет тръгнах да опознавам новите територии.

В центъра – до катедралата, ни чакаше влакчето. Под давлението на моя партньор в това пътуване просто се качихме, а то потегли почти веднага. И пред нас се занизаха забележителностите, които заради ограничената гледка от прозорците и тесните улички трудно виждахме добре, но пък имаше монитор в нашия вагон, който показваше всеки обект докато аудиогид съобщаваше и информация за него.

Древни римски, романски и готически сгради, средновековни патрициански къщи и кули, тесни улички и силни укрепления – все свидетелства, които разкриват, че Регенсбург е бил един от важните центрове на Свещената Римска империя.

Той е и най-голямото пристанище на Дунав в Германия. Освен това е и начална точка на канала Рейн-Майн-Дунав. Наричат го още „градът на църквите“, а в сърцето му се намира готическата катедрала Петерсдом със своите двеста високи върхове с височина 105 метра. Тя е известна с хора си, с единствената оцеляла статуя на бабата на дявола и с витражите, които са от 14 в.

В близост до катедралата се намира романтичният параклис "Всички светии" с прекрасни стенописи, а на север е и параклисът "Св. Стефан", който датира от 800 г. сл. Хр. С това списъкът на религиозните храмове не приключва.

На западния край, на Jakobstrasse е и Шоттенкирхе, или шотландската църква или манастир. Построен през 1150 г. от ирландски монаси, днес е обявен за една от най-важните романски църковни сгради в Германия. Наблизо е и църквата "Св. Улрих", която датира от 1025 г. и е дом на Диоцезански музей със своето свещено изкуство от 11 век нататък.

Списъкът на обектите от исторически интерес е наистина дълъг – над 1300. Голям чат от тях са разположени около площадите Бисмарк и Хайд.

Старото кметство, къщата на Голиат, Златната кула и Кулата Бамбург, благороднически къщи в италиански стил, също така солната складова база, построена през 1620 г. И още – каменният мост на Дунав – 310-метровото съоръжение от 12-ти век, което пресича реката повече от 900 години, и което се смята за шедьовър на инженерното строителство през Средновековието. По него са преминавали рицарите от Втория и Третия кръстоносен поход по пътя си към Светите земи.

Castra Regina – или Крепост на река Реген – това е латинското наименование на Регенсбург. Смята се, че по времето на Марк Аврелий се е оформило първото селище и лимесовият замък.

Сърцето на стария град се фокусира около стария зърнен пазар. Това е най-старата оцеляла част от града – римската кула от 2 век и резиденция на баварските владетели. Наблизо е и Регенсбургският исторически музей, който е разположен в манастир и притежава богати колекции от римски и средновековни артефакти.

До манастира е и Herzogspark – древен обществен парк от края на 13 век с ботаническа градина, средновековна кула и останки от бившия ров на града, освен това алпийска и ренесансова градина, градина с рододендрони, както и розова градина.

Независимо дали пеша или с влакче няма как да не се мине през къщата на Голиат. Тя е построена около 1260 г. и със своята картина от около 1573 г. на битката между Давид и Голиат, е една от забележителностите на град Регенсбург, включена в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Заедно с Haus Heuport, това е най-голямото градско имение в Регенсбург и се намира на северната външна стена на старата римска крепост. Името му вероятно не идва от библейската история, а по-скоро от „голиард“. Това е наименование, дадено на странстващите студенти по теология от 12-ти век, от техния покровител Свети Голиас.

Освен това за любителите на астрономията вероятно ще е интересно да разгледат къщата на астронома Йоханес Кеплер, който умира през 1630 г. Неговият дом днес е музей.

И с това не се изчерпват забележителностите!

Към дългия списък се числи и старото кметство в Регенсбург, което съществува от 14 в. и пази колекция от изкуства и антики, а наред с това там се намира и известната императорска зала Reichssaal, в която се състои срещата на първия германски парламент от 1663-1806 г.

А разходката по Дунава - тя е винаги фантастична - и есен, и пролет, и лято! Там - на реката, която е и наша има закотвени няколко кораба, които са преврнати в музеи и които разказват за историята на корабоплаването в Бавария.

Регенсбург е най-големият запазен средновековен ансамбъл в Германия и естествено няма как без традиционното пиво. Тук се намира една от най-старите пивоварни „Кнайтингер”, а магистралата между Мюнхен и Регенсбург се движи между хмеловите плантации, които я захранват.

И въпреки всички тези старинни забележителности някак не успях да почувствам духа на Регенсбург. Навярно някой ден ще дойда пак и кой знае, може би този път като изпия една бира той ще ме намери!