Първото пътуване.

Беше 1999г. До "Милениума" оставаха броени месеци, а Джей Ло бе окупирала всички музикални телевизии. Аз нямаше откъде да знам това, защото по онова време радневската кабеларка все още не бе стигнала до „Гаровия квартал“, където живеех. Там бяха къщите на града и опъването на толкова коаксиал, все още не беше изгодно за никой. Беше ме толкова яд, че всеки ден си мечтаех да живея в 64-кавадратна панелка на 18-тия етаж, но с кабел😄.

Междувременно, за ужас на баби, дяди и роднини, от няколко години се бе пръкнала модата, вместо абитуриентски бал, завършващите да си правят екскурзии в чужбина. Макар и част от дълбоката провинция, тази новост бе стигнала и до кроткото, провинциално градче Раднево.

Главен инициатор за пътуването ни бе една разтропана групичка от моми, на които тепърва предстоеше да нахлуят ударно в живота. Голямата спънка, сякаш бе мъжката част на класа, която гледаше на цялата тази работа с особено пренебрежение.

С времето обаче бройката на желаещите лека-полека растеше. Част от класа се подготвяше за кандидатстудентски изпити, а друга въртеше луда селска любов. Трети пък се бяха отдали на грабеж из местните лозя, откъдето ежедневно се гепиха мрежи и бакър. От време на време дори се прескачаха и оградите на някое предприятие. Там уловът бе особено богат, но за сметка на това опасен. Идваше края на 90-те, така че нашето поколение също трябваше да заграби от възможностите на тези толкова „богати“ години.

Така, някои с помощта на родители, дядовци и баби, а други чрез продажбата на заграбен алумин😁, успяха да съберат мегакрупната за времето си сума от 330 лв😯. Толкова щеше да излезе седмичното ни пътуване до Будапеща и Виена.

Бях от тези, които се колебаеха до последно, така че накрая просто ме отписаха😐. Когато нещо има да се случва обаче, то се случва, по един или друг начин🤨.

По финансови причини, буквално в последния момент, едно от момчетата отпадна. Отказът му бе току преди пътуването, така че туроператорът, отказа да му върне даденото капаро, което бе баснословната сума от стотина лева🤯.

По същото време имах някой лев, но сумата бе крайно недостатъчна. Говорих с „приятел“, който даваше пари на заем. Елементарната сметка показваше, че само докато се върна от чужбина ще съм задлъжнял до живот, така че този вариант бързо отпадна.

Насочих се към друг „приятел“, който бе започнал да бачка в една зала за хазарт. Всеки път ми казваше коя машина е „набутана“ с пари, следователно готова да „пуска“ и всеки път си тръгвах разорен🤬. В случая обаче бях без избор, така че щях да рискувам. Този път извадих луд късмет и след една безсънна нощ, необходимата сума бе в ръцете ми💰😎.

***

Потеглихме в ранните зори на някой ден от месец май. Всички мъкнеха едни големи чанти. Храната бе предварително подсигурена. Всеки носеше купища скумрия, пастети и маслини. Верен на своя стил, който тогава бе във фаза зародиш😄, бях с едно малко сакче, на което сякаш пророчески пишеше „Труд и право“.

Още с тръгването, ни бе изчетена дълга и отегчителна лекция как да се държим на границата, какво да отговряме на митничарите и други подобни глупости. На момичетата, бе специално разяснено, колко лошо е да бъдеш проститутка в чужбина и ето, че вече бяхме в подстъпите на Балкана.  

Преди по-малко от месец, американците бяха порутили всички мостове на Сърбия, така че пътят ни минаваше през Румъния. Пресичането на Дунава щеше да се осъществи с ферибота на Оряхово. След няколко часа бяхме на границата.

Там обаче ни очакваше изненада. Годината бе 1999-та, а българо-румънските отношения явно не бяха на топ ниво. След 4-часово висене, един от шофьорите ни каза, че румънягите чакат подкуп, така че трябвало да се събере някой лев. Най-странното бе, че ние все още бяхме на българска земя🙄.

Румънският октопод явно бе разпрострял пипалата си навсякъде.

Започнаха преговори и разправии. Класният ни ръководител бе много почервенял, а някои от по-притеснителните в класа (разбирайте шматките😁), вече бяха организирали събирането на пари😆. След още 2 часа висене нещата най-после се раздвижиха. Не знам дали някой нещо е събирал? Ако го е направил, е било за негова сметка, защото аз не съм давал нищо!

Така, най-после бяхме в средата на могъщия Дунав. Още като малък, нашите ме бяха водили на едно мого яко крайдунавско пътешествие, което бе започнало от Русе, та през Свищов и Козлодуй, стигнахме чак до Видин. Никой от останалите обаче не бе виждал могъщото рекище, така че гледаха като телета😃.

Междувременно аз реших да се поразходя из палубата на ферибота. Нещо, което ни бе изрично забранено, още при първоначалния ни инструктаж по безопасност. Завързах разговор с някакъв млад турчин, шофьор на ТИР, който така и не разбра, закъде сме тръгнали обаче сподели, че момите ни са много „харни“. Междувременно класният ни бе изпаднал в дива паника и ме издирваше спешно. Най-после успя да ме открие и много ме „гълча“. Не бивало така да се отделям и да говоря с непознати. Този турчин можел да ме отвлече и едва ли не да ме изнасили🤨. А то турчето ми беше наполовината на габаритите. Все пак вече бях на 18 и отдавна си бях израсъл двуметровия ръст.

Скоро бяхме на румънска земя. Ако румънците ни искаха подкупи още на наша територия, си нямах и идея какво трябваше да се случи на тяхна. Всички бяха уплашени😖.

Най-после влашките чудовища влезнаха в притихналия автобус. Наизвадихме паспорти и зачакахме. Бяхме инструктирани да не гледаме митничарите в очите и да мълчим каквото и да ни попитат. Чутооооовна глупост!!!

Както винаги се случва в подобни ситуации, митничарят се залепи за една от най-залюханите и с кълчене на езика каза „Стееее...лияна“. Стелиянка обаче бе изключила напълно телевизора и стоеше като вкаменен трол😐. Класният се опита да се намеси, но митничарят грубо го отряза. След като това упражнение се повтори още веднъж, митничарят свали всички и започна тараш на багажа. Не намериха нищо, но хвръкнаха още 2-3 часа.

Така, отлепихме от Бекет, чак на свечеряване.

Противно на очакванията, тези приключения, повдигнаха духа ни. След първоначалния фурор обаче всички бързо умряха. Останахме будни, аз и още един – двама приятели. Бяхме се преместили на задната седалка, пиехме бира и викахме на поразия. Класният идва два-три пъти да ни прави забележки, но го отбичихме. Все пак вече бяхме завършили😎.

Или пътят бе много лош, или автобусът бе много разбит, а може би и двете едновременно. Тряскаше и блъскаше постоянно. В един момент обаче умората налегна и нас. Събудих се в неизяснен среднощен час. Бяхме заспали буквално един връз друг. По дребните долу-горе се оправяха, но за дългуч като мен дългосрочното пребиваване в автобус започваше да се оказва истински кошмар👹.

Както и да се въртях, не можех да заспя, така че накрая се изтегнах на пода между седалките. Беше доста твърдо, но поне можех да се изпружа в цял ръст🤠. И така, докато една шматка не ми стъпи на главата. Добре, че бях заспал на една страна, та само ми охлузи ухото🙃.

След този случай окончателно се разбудих и будувах до пукването на зората, което за моя изненада ни завари отново в Румъния. Бърза справка с Mapsa ми показва, че разстоянието от Бекет до Тимишоара се взема за около 6 часа. Нямам си никаква идея как на нас ни трябваха около 12, за да се довлечем до втория по големина град в Румъния.

Околовръстно естествено нямаше. Той Букурещ и към настоящия момент няма, какво оставаше за Тимишоара през 99-та. Минахме директно през града. Бе около 06:30 сутринта. Всичко бе ужасно сиво, навсякъде бе пълно със стари Дачии. Огромни тълпи от народ, чакаше пред спирките на трамваи, които бяха на поне 40 години.

Разликата между втория по големина град в Румъния (Тимишоара) и втория по големина град в България (Пловдив), бе меко казано фрапираща😟.

Спряха ни в центъра за около час. Всичко бе порутено и неподдържано. Нямаше нищо, което да хване окото. Повъртяхме се малко и се върнахме в автобуса. Вечерта бе тежка за всички, така че на никой не му се стоеше тук. Потеглихме отново.

Малко по-малко се разбудихме и врявата започна отново. Единият от шофьорите обаче трябваше да поспи, а ние му пречехме. Така, че отново бяхме хокани. Трябвало да мълчим. На фона на натрупаната умора и дългия тягостен път, обстановката стана още по-минорна. Вече дълбоко съжалявах, че съм се хванал на това безумно пътуване.

Събирах таен гняв и бях на път да избухна😠. А скоро ни предстоеше преминаване на нова граница – тази с Унгария. За щастие, очакваният граничен ужас не се състоя. Бяхме получили нови инструкции, според които, ако някой чуе името си, трябва да отреагира, а не да сумти като темерут. Паспорите ни бяха прегледани набързо и след 30-тина минути вече бяхме в маджарско. Още първият град след браздата ме изуми. До онзи момент живеех с убеждението, че в „Източния блок“ навсякъде е еднакво убито😕. Румъния безпрекословно бе затвърдила това мое впечатление. Унгария обаче бе коренно различна държава. Градчетата, които подминавахме бяха подредени, къщите малки и спретнати, а зелените площи поддържани. Никъде не виждах панелки. Хората живееха в къщи или малки кооперации😃.

Вероятно бързо сме се прехвърлили на магистралата, а може и да съм заспал по пътя, защото следващите ми спомени са от Будапеща, който реално ме впечатли повече и от Виена😯.

Ако трябва да ги сравнявам, Виена безспорно е по-красивият и изящен град. От Виена обаче сякаш знаех какво да очаквам. В същото време Будапеща бе загадка. Предполагах, че е нещо като София, но с малко по-старинни сгради🤨. Е, оказа се, че няма нищо, ааама нищо общо със София😄.

Стовариха ни пред вечно ремонтираната сграда на Парламента. Тогава обаче ремонтите бяха наистина грандиозни, така че фасадата реално липсваше. За хлапаци, пристигнали от 15-хиляден миньорски град обаче всичко бе феноменално. За съжаление, нещата пак нещо не бяха сметнати. След няколко часа ни подкараха към автобуса с обещанията, че ще ни водят на някакво много яко място. Викали му МОЛ😮.

Таквиз работи в България нямаше, в Раднево пък хич. Представяха ни го като ЦУМ, но мнооого по-голямо😅. Проблемът бе, че по-голямата част от класа не бяха ходили в София и не знаеха какво е ЦУМ. Така, че на тях им го обясняваха като „Универсалният“ в Стара Загора, но още по-голям😂.

В интерес на истината Молът беше наистина огромен и понеже никой не бе виждал такова нещо, то по онова време нямаше и откъде, останахме силно впечатлени🤠.

Нощувахме някъде, вероятно в хостел, защото бяхме настанени в стаи по четири или шест човека и спяхме на двуетажни легла.

А на другия ден потеглихме за Виена...

***

И тук разказът ми приключва😀.

Истината е, че от това първо пътешествие в чужбина вече е изминало твърде много време и това, което си спомням са най-вече перипетиите преди потеглянето, пътуването за натам и първият ми голям сблъсък със западната култура, който реално се осъществи в Унгария и най-вече в Будапеща😀.