10 дни по немското БДЖ или как Германия се оказа по-пъстра, отколкото смятах

Ако трябва да съм честен, Германия не беше точно в топ 3 на мечтаните ми дестинации за 2020 година. И в топ 10 също не беше. Въобще, представях си пътувания до далеч по-екзотични и... ами, топли страни. Мъдрият български народ обаче е казал, че най-добрите решения се взимат спонтанно (най-лошите също), та ето как по някое време в началото на октомври, с любезното съдействие на Негово Превъзходителство Ковид, се оказах със солидно количество ваучери за авиокомпания, чиито услуги надали щях да използвам в обозримо бъдеще. Аз си падам обаче инат и си бях навил на пръста идеята за пътешествие във възможно най-неподходящия момент, така че след редица телефонни разговори с приятели в главата ми започна да се оформя план, който впоследствие търпеше редица промени в рамките на пътуването...

25 октомври. Седя на гейта към самолета на летище ,,Тегел" и полагам кански усилия да не заспя. Барбекюто със събратята български студенти предната вечер в берлинско общежитие не помага особено. На опашката ме пререждат три пъти. Толкова за прословутото немско възпитание. Качвам се в самолета и вадя кръстословица по установена моя традиция. Едва съм я преполовил и капитанът на полета обявява приготовления за кацане. Вече? 10 минути по-късно съм на изхода на летище Дюселдорф и гоня влак за Аахен, където ще започне същинското приключение. Малко преди моята дестинация минава проверка за билети. До мен стои мургав тип, който определено пътува гратис. Контрольорът сбръчква вежди строго. Младежът вади лист с размер А4. По лицето на немеца преминава палитра от всички емоции, на които е способен. ,,Това не е билет!", отсича. ,,Това е маршрутна карта на влака!". Мълчание. Идва втори проверяващ, по-рус и по-ядосан. Разглежда листа, цупи се. ,,Не може да пътувате така!" . Младежът се усмихва, ни лук ял, ни лук мирисал. Изречението се повтаря на английски. Няма реакция. ,,Еспаньол", промърморва накрая. Проверяващите са на ръба на нервна криза. ,,Ще го сваляме", чувам ги да казват. Решавам да се намеся ,,Аз говоря испански, дайте да му обясня ситуацията". Младежът видимо се радва, разказва несвързана и очевидно измислена история как полицай му е продал маршрутната карта като билет. Превеждам на немски почти дословно. Контрольорите достигат нови нива на ярост. Беснеят известно време, но накрая като с магическа пръчка омекват и младежът се разминава само с предупреждение. В купето разцъфват усмивки. Световният ред е запазен, отдъхвам си спокойно и скоро слизам в Аахен.

Следвайки древната максима, че най-добрата храна в Германия е чуждестранната, първа спирка в града е Уей Уей, китайски ресторант, любимо място на местните студенти. Там ме води Йоана, моята домакиня в Аахен, студентка по медицина и близка моя приятелка от София. Там срещаме още приятели - Божидара и Радина. Затвърждава се популярното мнение, че Аахен е немският еквивалент на софийския ,,Студентски град". Десетки заведения за всеки вкус и джоб, горе-долу всеки срещнат по улицата е свързан по някакъв начин с университета.

Ето такива посрещания харесвам

Поръчваме специалитета на заведението - дъмплинги . Чудим се между шест вида плънка и накрая решаваме по соломоновски мъдро да вземем и шестте (два вида зеленчуци, скариди, бяло пиле, червено пиле и нещо пикантно). В съответствие с духа на вечерта, поръчваме китайска бира - Цингтао. Аха да похвалим автентичния й вкус, и забелязваме етикет за внос от Холандия. Не даваме воля на обзелото ни леко разочарование, защото точно тогава пристигат купите с дъмплинги. Новопридобитото ми самочувствие спрямо уменията ми да ям с китайски пръчици рязко спада след неколкократното изпускане на хлъзгавите парченца тесто в соса... Иначе дъмплингите наподобяват руските пелмени или полските пироги по вкус и консистенция. Ядем до пръсване, наистина е много вкусно.

Аахен е граничен град, може би затова му липсва типично немската атмосфера, поне според мен. На един хвърлей оттук са Холандия и Белгия, а градът е пълен със десетки хиляди международни студенти, разпръснати по няколко университета и висши училища, като най-известната институция без съмнение е RWTH Aachen, която привлича умове от цял свят главно със специалности като медицина, архитектура и разнообразни технически предмети. Особено впечатляваща е българската диаспора, като нашенците се нареждат на четвърто място след далеч по-многобройни нации като Китай, Индия и Турция. Това е също един от най-старите немски градове - датира от 1 век и е основан от римляните, чиито северни територии са достигали до земите на днешна Германия. Гордостта му ca средновековният център с зашеметяващата катедрала и подобното на рицарски замък кметство, внушителни както на дневна светлина, така и през нощта.

Аахенската катедрала

Кметството на Аахен

На следващия ден моята домакиня е заета, така че се отправям на самостоятелно изследване на града. Минавам по центъра, за да се насладя още веднъж на старинните сгради, вдъхвам смело миризмата на развалени яйца (т.нар. сяра) от Елизенбрунен, фонтан с (според интернет) питейна вода и се впускам в лабиринт от малки улички по пътя към голямата цел - Lindt Werksverkauf, или най-големия магазин на прословутите шоколади Линд. Още отдалече се забелязва опашка от коли с крайно нетърпеливи шофьори. Усещането за припряност и трепетно очакване за усилва още повече към входа на мястото, където често можеш да срещнеш достолепни на вид и възраст особи да излизат запъхтяни от огромния магазин, помъкнали внушителни кашони. Недоумението ми премина в искрено благоговение, когато престъпих прага на Светая Светих на любителите на сладкото. Представете си грамадно хале на произволен супермаркет, напълнете го изцяло с шоколад и превъзбудени посетители и ще получите сравнително точна картина на това, което заварих там. Бял, черен, кафяв, зелен, оранжев и какъв ли още не шоколад, в квадратна, правоъгълна форма, в кутии, ботуши, чорапи, кошници... Рай на земята! Намусена лелка ми прави забележка да не снимам. Усмихвам се засрамено, изчаквам да отмине и вадя телефона отново.

Късче от рая

Натоварен с промишлени количества шоколадови изделия, се отправям обратно към центъра, за да пусна пощенска картичка към България, нова традиция, чието начало поставих по време на това пътуване. На красива фасада срещам популярен ,,поздравителен" надпис към софийски футболен отбор със сини цветове. Пълни ми се душата. После се отправям към университетската менза, за да хапнем с приятели на студентски цени. В мензата важат нови антивирусни правила, които може би предпазват здравето, но носят сериозен риск за психическата устойчивост на посетителите. След като сме взели храната, виждаме свободни маси и решаваме да седнем на една от тях. ,,НЕ!", разнася се неистов вой. Не можело така, трябва предварително да се вземе номерче от дамата на входа. Каквото, такова, казваме си и тръгваме наобратно. ,,НЕЕ!" (с още по-главни букви). Движението е еднопосочно. Примирено кимаме, прекосяваме цялото помещение, излизаме и заобикаляме сградата. Влизаме и се нареждаме на опашка за номерче. Идва нашият ред. Не може да влезем. Как така? Вече сме били взели храна, не можело отново. Ама ние само да седнем... НЕ! Окей, обръщаме се да излизаме. Неее, не може оттук, входът е еднопосочен. Ама на него няма жива душа, а е точно до нас. Съжалявам, такива са правилата...

Понттор, средновековната градска порта на Аахен

Обядът връща силите и ентусиазма ми. Споделям на глас мъката си, че Холандия е на един хвърлей камък оттук, пък заради новите карантинни правила не може да се отиде. Оказва се, че Божидара живее във Ваалс, град от холандската страна на границата, и пътува ежедневно без никакви проблеми. Останалото, както се казва, е история - след броени минути вече сме на един от автобусите, които пътуват в посока Ниските земи. Интересно е да се види как десетки автобуси редовно кръстосват границата, правейки курсове и в двете държави. Разпознават се по цветовете - немските са яркочервени, а холандските - сини. След 15 минути бусчето ни изплюва на централната улица на Ваалс. Разликата е очевидна, тук е значително по-спокойно и... ами, с цветове. Разхождат ме покрай нови сгради, стари постройки, сладурски къщи със симпатични дворчета; разминаваме се с усмихнати баби и дядовци, които ни поздравяват на безупречен немски. Срещаме (плашим?) патици и гъски в идеално поддържан яркозелен парк (късна есен е по западноевропейските стандарти).

Цветове и шарки в Холандия

Открийте десетте разлики

Там някъде ми щуква идеята да стигна пеш до т.нар. ,,триъгълник", където се събират границите на Германия, Холандия и Белгия. Джипиесът показва 25 минути. Звучи добре. Взимам си довиждане с другарите и потеглям. Прекосявам границата пеш и скоро достигам близо до уреченото място. Следва неприятна изненада - има хотел със същото име. Който е на 3 километра и половина от самия триъгълник и до който навигацията ме е довела. Правя кисела физиономия. Хващам автобус до центъра, където ме чака Доби - приятелка от Кърджали и възможно най-лъчезарния човек на земята, готова да ми направи частна обиколка из Аахен. Часове наред кръстосваме малки и големи улички, показва ми се всичко значимо, що има по града, като за капак решаваме да се качим до ,,Хълма с хамаците", както ми се представя тази местна атракция. На половината път ни застига досадничък студен дъжд, не достатъчно силен, за да е порой, но точно толкова неприятен, че да преосмислим плана за деня. Връщаме се към центъра. След 5 минути небето е ясно. 1:0 за немския климат. Това стечение на обстоятелствата ни дава възможност да отидем до място, което в противен случай надали щях въобще да открия. На един невинен ъгъл недалеч от катедралата започва Антониусщрасе, улица, сякаш извадена директно от съседна Холандия. Пред очите на нищо неподозиращия минувач се разкрива дълга улица с червени светлини и стъклени витрини, от които гледат предизвикателно вездесъщите девойки на невъзможно високи токчета. Оборот очевидно има, непрекъснато влизат и излизат запъхтяни господа на различни възрасти. Предупреждават ме, че тук често се чува българска реч. И от двете страни на стъклената преграда. Амстердам 2.0., мисля си и вървя, стараейки се да не зяпам.

Скришен кадър от края на улицата

Разходката отваря апетита и не след дълго с Доби и Йоана сме в ,,White House", където да завършим деня по подобаващ начин с хрупкави шницели и червено вино.

Не мога да се сетя за по-добър завършек на деня

На следващия ден е време за раздяла. Тръгвам от общежитието, стратегически разположено в Бермудски триъгълник между психиатрията, интензивното отделение на клиниката и един супермаркет, или с две думи всичко, от което се нуждае средностатистически студент по медицина през различните етапи от своето следване, като след около половин час съм на влака, който трябва да ме отведе към втория етап на моето пътуване през западните провинции на Германия. Напускам Аахен с известна доза тъга, винаги съпровождаща раздялата с добри приятели. Няма как обаче, продължаваме напред и малко по-късно вече успявам да се загубя сред пъстрото гъмжило на Централната гара на Кьолн. Не твърде бързо намирам изхода и веднага над мен се извисява символът на града, а може би и на цялата провинция - Кьолнската катедрала, третият най-висок храм на света. Погледът трудно може да я обхване, а камерата увисва безпомощно при вида на мащабната конструкция, строена в продължение на над 800 г. Империи са се въздигали и рухвали, стотици поколения са се сменили, а тя все е растяла и се е развивала, за да достигне сегашния си размер и да привлича милиони посетители от цял свят ежегодно. Тя е и единствената сграда в района, запазила се почти непокътната след ужасите на Втората Световна война, благодарение на това, че е била ползвана като ориентир от вражеските бомбардировачи.

Част от величието на Кьолнската катедрала

В началото с Кьолн не се харесахме много. Той ме посрещна с вятър, облаци и мръсна и разкопана централна част. Аз му отвърнах с намусена гримаса и още по-високо вдигане на шала. Кой знае дали нямаше да се стигне и до по-сериозно пререкание, ако не се бяха притекли на помощ едни прекрасни хора, които имам честта да нарека приятели - Анелия и Волфганг. С нея се познаваме от 3 години покрай съвместното ни участие на триседмична обменна програма в баварски приемни семейства, като е един от малкото хора, за които мога да кажа, че функционираме на една и съща вълна. Нейният приятел Волфганг пък за мой голям късмет се оказа родом именно от Кьолн, така че се сдобих с местен гид. Душевна храна обаче не се приема на гладно, затова седнахме за късен обяд в Зюдщадт, един от най-приятните квартали на Кьолн с пъстри улички, магазинчета за всичко под слънцето и, разбира се, най-добрите бургери в града. Зареждаме се с калории по най-приятния възможен начин и потегляме обратно към центъра. Вкусните бургери действат като противотежест и леко затрудняват придвижването ни, но стискаме зъби и решаваме да изкачим над 500-те стъпала до върха на катедралата. Още на първото съдбата в лицето на намаленото работно време се намесва и се оказва, че не можем да стигнем панорамната площадка. Всяко зло за добро, по този начин ни остава повече време за вътрешността на катедралата, където Волфганг насочва вниманието ни към изящните изкусно изрисувани витражи, които превръщат храма в произведение на изкуството. Палим свещ и се спираме пред стъклото, изписано от големия немски художник Герхард Рихтер. За пореден път се убеждавам в най-големия плюс на пътуването по време на тези смутни времена - разполагаш със световноизвестни туристически забележителности, обикновено препълнени със стотици посетители, изцяло за себе си. Кьолнската катедрала не правеше изключение и бяхме сами сред великолепието на историческата сграда.

Наслада за сетивата

По-нататък предстои още един, малко по-фронтален сблъсък с местната култура. Точно до катедралата се помещава Museum Ludwig, любима дестинация на всички любители на изкуството. Интересното обаче започва след него, където група служители в светлоотразителни жилетки охраняват периметър от около 200 кв. метра и не допускат никой да премине през тази част на площада. Оказва се, че отдолу се намира концертна зала, която заради ,,гениално" инженерно решение е построена под пешеходната зона на града. Следователно, по време на концерт, публиката слуша нещо като самоделна колаборация между оркестъра на сцената и стъпките на преминаващите кьолнчани (кьолнци, кьолнаджии?). Потискам инстинктивното си желание да се включа в представлението и следвам гидовете си към прочутия мост над Рейн, след който се разкрива гледката, увековечена в хиляди тениски, магнитчета, пощенски картички и снимки. Мостът почти видимо скрибуца под тежестта на десетките хиляди катинари, закачени по него от влюбени двойки. Волфганг предлага бас кой ще намери най-старото катинарче. Задачата далеч не е лесна, тъй като в течение на годините са се трупали един върху друг, а на много от тях отдавна не се четат буквите. Гордо показвам катинар от 2002 г., но ентусиазмът ми секва при вида на находка от края на миналия век...

Част от десетките хиляди катинари на моста

Завършваме деня с разходка по Главната на Кьолн. Както се изрази Волфганг, ,,Раят на консуматорството". Гледката на десетки лъскави магазини бързо ни омръзва и се мятаме в колата. А сега накъде? Водят ме да пробвам най-добрия сладолед в цяла Германия, по думите на моите домакини. Е, не знам дали няма по-добър някъде по страната, но този определено заема призово място сред пробваните досега.

Миг по-късно вече летим по прословутите немски магистрали без ограничение на скоростта и докато се усетя, вече сме в Бад Хонеф, моя дом за следващите три дни. Отбиваме се набързо до Графенверт, остров на Рейн, по чието течение се движи почти през цялото време и моят маршрут. Наслаждаваме се на свежия въздух и абсолютната тишина, нарушавана единствено от време на време от сирените на круизните корабчета, плаващи на север към Дюселдорф. За финал изпиваме по бира в бара на университета, преди да потънем в царството на Морфей, за да съберем сили за следващия ден...

Може би най-популярният изглед към Кьолн

Красивият център на Бад Хонеф

Три дни от пътуването ми бяха отредени на най-южната част на провинция Северен Рейн-Вестфалия. Бад Хонеф е малко градче, кацнало на самата граница със съседната област - Райнланд-Пфалц. Тук се намира и реномираният IUBH University of Applied Sciences, където моите домакини разучаваха тънкостите на хотелиерския бизнес. След обилна закуска при Волфганг, включваща и донесения от мен ароматен български чай, лекциите на моите приятели започнаха, а аз се впуснах в изследване на градчето.

Бад Хонеф е прочут с минералните си извори, които привличат многобройни посетители на т.нар. ,,медицински туризъм". Сам по себе си представлява спретнат малък град със сладурски къщички и тесни улички. Зад изящните огради обаче живеят някои от най-богатите хора в областта, а и в цяла Германия. Много състоятелни пенсионери избират да прекарат старините си именно тук, което значително повишава средната възраст на пешеходците, които срещам по улиците. Срещат се и пословичните немски семейства, сякаш извадени от приказка, които в идеален синхрон карат колела по безупречните улички на тихото градче. Разходката ми ме отвежда до Рьондорф, най-красивия квартал на Бад Хонеф. Тук гледките са като от пощенска картичка, сякаш по поръчка грее усмихнато октомврийско слънце, а над главата ми се извисва Драхенфелс, един от седемте хълма, обграждащи града. Абсолютна идилия!

Пейзажът в Рьондорф

Любопитно инженерно решение - църква по средата на пътното платно

Стигам до визитката на Рьондорф - църквата ,,Мариенкапеле". Повдигам вежди при вида на необичайното градско планиране - двете платна на централната улица на Бад Хонеф описват нещо като полукръг, за да отворят място на малката църква, построена точно по средата на пътя.

Наближава обяд, решавам да хвана автобус обратно към центъра. Намирам съответната спирка и чета разписанието. Предстоят ми 15 минути чакане. Няма проблем, облягам се на оградата на близкия магазин и съзерцавам разноцветните къщички около мен. На 20-тата минута леко се изнервям и взимам решение да се върна пеш. Законът на Мърфи за пореден път доказва правотата си и лелеяният автобус ме подминава, когато съм се отдалечил на едва 100 метра от спирката. Дишам и издишам дълбоко. Поздравявам се с усмихната баба. В Бад Хонеф няма място за лошо настроение. Пускам пощенска картичка и отивам на обяд с Ая и Воле.

Фламкухен или френска пица фламбе

Още един кадър на църквата в Рьондорф

Центърът на Бад Хонеф

След вкусен обяд по френски е време за следобедните лекции, а аз се отправям към поредната местна забележителност - остров Графенверт, този път на дневна светлина. Оказва се, че това е всъщност голям парк, който при хубаво време е любимо място на местните за разходка и спорт. Рейн тук е разделена на 3 от този и съседния остров, между които и минава границата на двете провинции. По дърветата на острова се редуват всички оттенъци на оранжевото и златистото, а гледката към Драхенфелс спира дъха. Неусетно достигам края на острова, където каменист плаж води директно до водите на Рейн. Бъркам вътре, но бързо се разкайвам за постъпката си, когато ледени иглички пронизват ръката ми. Отскачам рязко, с което предизвиквам бурен изблик на смях от страна на двама дядовци, които минават наблизо.

На път към острова

Златна немска есен

На брега на Рейн

4 и половина е, а навън вече се свечерява. Взимаме почти на бегом надлеза към малката гара на Бад Хонеф, за да стигнем навреме за Straßenbahn-a до Бон. Това е нещо като междуградски трамвай, който в Бон се превръща в метро. Железопътната линия се вие живописно покрай бреговете на Рейн, а залязващото слънце позлатява водите на най-дългата немска река. Както вече споменах, настоящото ми пътуване е своеобразна експедиция по течението на Рейн, като следващата ни спирка не прави изключение - един от най-старите университетски центрове на Германия и столица на ФРГ до 1990 година. Добре дошли в Бон!

Не съвсем по план слизаме на една от по-отдалечените гари на града. Над главите ни се извисяват сградите на хотел ,,Мариот" и Световния Конгресен Център. Бон ни респектира от пръв поглед. В сумрака и при почти пълната липса на хора пейзажът е още по-внушителен. Скоро излизаме на крайбрежната алея. Както може да се досетите, реката е Рейн, а посоката - историческото сърце на града. Унасяме се в разговори за Азия, а оттам и за общата ни страст - пътешествията. Анелия е най-пътувалият човек, когото познавам лично, и това е още една причина винаги да си намираме повече от интересни теми за разговор. Спокойната обстановка около реката и далечните светлини на града още повече правят разходката още по-приятна.

Световният конферентен център, Бон

Гледка от модерната част на Бон

В Бон си припомням още веднъж една от най-типичните черти на германците, а именно физическата активност. От най-забутаното селце до многомилионния Берлин, почти всеки, на всякаква възраст и с каквото и да е занимание в живота, сутрин или вечер нахлузва спортния клин и се отправя на крос или велопоход. Често можеш да видиш цели кохорти от млади и стари, които кръстосват пешеходните зони на градовете, като крайбрежната алея на Бон не беше изключение. Скоро достигаме средновековните крепостни стени на града, след които започва и сградата на университета. Това е една от най-старите и уважавани институции в страната и Европа, която е дала на света личности като Конрад Аденауер, Бетовен, Ницше, Карл Маркс, Хайнрих Хайне и много други. Дори и през нощта университетът поразява с мащабите си. Тук се сблъскваме с друго любопитно инженерно решение - някъде непосредствено след факултета по египтология една от главните улици на града решава да премине точно ПРЕЗ университета, като един от коридорите просто се простира над главния булевард...

Университета с улицата през него

Навлизаме по-навътре в сърцето на Бон и внезапно пред нас се изпречва още една негова легенда, само че съвременна и с далеч по-сладък вкус. Разбира се, става въпрос за любимите на всички желирани мечета ,,Харибо", чието родно място е именно рейнският град. Ханс Рийгел от Бон (името е формирано от първите две букви на трите думи) създал първите бонбони през далечната 1922 година, без да подозира за световната им слава в наши дни. Не устоявам да изкушението и хлътвам във фирмения магазин. Няма да издавам подробности, но нека кажем, че изпитвах сериозни трудности със закопчаването на раницата си след това.

Добре дошли в Рая, част втора

От желираните мечета правим рязък завой към една далеч по-екзотична култура - вмъкваме се в японско кафене в съседство, за да пием автентична тапиока (още позната като ,,bubble tea"). Това е студен чай с разнообразни вкусове, популярен по Южна и Източна Азия, като в него има парченца от разнообразни овкусители. Избирам несполучлива комбинация от портокал, мед, кокос и лимон. Ая залага на матча, което се оказва в пъти по-успешно. Бележка към себе си - следващия път слушай експерта. Продължаваме към главната улица на града, където типично в наш стил се забиваме в книжарницата. ,,Талия" в Бон обаче далеч не е поредният магазин. Разположена в елегантна средновековна сграда, тя има четири етажа, свързани със сложна мрежа от ескалатори. По богато изрисуваните и украсени тавани висят пищни полилеи, книжарницата разполага с кафе и дори малък киносалон.

Част от великолепието на мястото, или част трета на ,,Добре дошли в Рая"

И за незапознатия читател няма да е трудно да се досети, че прекарваме в книжарницата далеч повече време от планираното, а щом излизаме от нея, стомасите ни безпогрешно ни насочват в посока ,,Ичибан Нудълбар", където е време да продължим азиатската вечер с прословутите рамен. Тук се вслушвам в препоръката и взимам супа с гьоза-рамен. Гьоза са топчета от кайма, оваляни в брашно, запържени и добавени в супата. Раменът представлява пшенични ,,изтеглени" спагетоподобни нудли. Добавени са множество зеленчуци, както и тъмнозелени водорасли, при вида на които повдигам въпросително вежди. Скептицизмът ми се оказва напълно необоснован, тъй като ястието е повече от великолепно. Атмосферата в заведението определено допълва изживяването - всички стени са изпъстрени с традиционни японски изображения, които поне за миг ни прехвърлят на другия край на света, в страната на Изгряващото слънце. Тук се справям далеч по-добре с клечките, отбелязвам наум сериозен прогрес спрямо миналата седмица в Аахен. По това време ни застига и новината за втория локдаун в Германия - от 2 ноември се забраняват туристическите пътувания, а ресторанти, барове и кафенета хлопват кепенците. Усмихвам се смутено, но с облекчение - втори ноември е датата, която съм избрал за край на пътешествието си. Жив късмет...

Късче от Япония в Бон

Стената на заведението

Вечерната разходка по Бон продължава и скоро достигаме родния дом на може би най-известния жител в историята на града - Лудвиг ван Бетовен, легендарния композитор, оставил своята непреходна следа в европейската и световната култура. Днес къщата е реставрирана в оригиналния си вид, а точно до нея е запазена и все още функционира печално известната кръчма, която обичал да посещава бащата на Бетовен. Хиляди хора минават ежедневно оттук, без да обърнат особено внимание на мястото, но това е задължителна спирка на всеки, дошъл да посети Бон. Щракваме снимка за спомен и продължаваме.

Родният дом на големия композитор

Из улиците на нощен Бон

Заключение след разходката по Бон - харесвам града повече от другите в провинцията, видени до този момент. Усещам го някак уютен и събран, богат на история и култура, но без да е твърде голям и препълнен с хора като Кьолн, например. След последен тегел по центъра се отправяме към една от спирките на метрото. Който е чел внимателно, знае, че по чудодеен начин то впоследствие се превръща в трамвай, който е по-скоро влак, който от своя страна ни връща в Бад Хонеф. Лягам си тотално изтощен, но безкрайно доволен от страхотния ден. А трябва да събирам сили, защото ме очаква най-големият преход от моята програма.

Сутринта на шестия ден от пътуването започва повече от обещаващо. Закусваме в сладурско кафе, където забивам сандвич с пресни зеленчуци и перфектен по всички критерии горещ шоколад. След този отличен старт на деня е време да се сбогувам с моята домакиня и китното градче в полите на Седемте хълма, за да се кача на експреса за Кобленц, в съседната провинция Райнланд-Пфалц. Този участък от пътя не го отразявам въобще, защото имам да правя приравнителен тест за определяне на нивото ми за езиковите курсове по испански в университета. Признавам, че отношението ми е леко безотговорно, можеше най-спокойно да седна и да го направя на компютъра в тихото общежитие на Ая в Бад Хонеф, но това би забавило придвижването ми с няколко часа. След не твърде дълъг размисъл решавам да се придържам към предварително установения план и поемам риска на държа изпита от телефона си във влака. Немските железници са печално известни с почти пълната липса на покритие по време на повечето междуградски участъци. Проучвам картата на маршрута - до Кобленц (около 40 мин.) се движим през равнина, после навлизаме дълбоко в Шварцвалд, планината, от която извира и река Дунав, където обхватът ще е по-скоро в сферата на невероятното. Все ще се оправя за 40 минути, мисля си и уверено отварям теста. ,,Имате два часа за заданието", изписва се на екрана. Преглъщам. Решавам със замах 70 задачи с избираем отговор за около половин час. Облягам се доволно на седалката. ,,Остават четири теста по слушане с разбиране". Моля?! Трескаво търся слушалки, нервирам контрольорката и оправям настроението на група баби, пътуващи на съседните седалки. Почти изпускам гарата на Кобленц. На перона завършвам теста, не чувам половината изречения заради минаващите влакове. Тичам да хвана следващия влак - оказва се международен експрес към Цюрих. Блъскам се с намръщени немски чичовци и китайци с огромни куфари. След някое време във вагона се установява онова примирие, което съпътства непознатите хора, пътуващи дълго време заедно в една и съща посока. Освобождава се място и се напъхвам до прозореца. Точно навреме - Рейн прорязва жълто-зелени хълмове, превръщайки пейзажа в сюрреалистична картина, нарушавана тук-там от малки градчета с островърхи къщички. Решавам поредната кръстословица.

След около два часа и половина съм на гарата в Манхайм. Между нас очевидно няма химия - аз я гледам намръщено и не мога да намеря перона си, а тя ме залива с тълпи от бързащи пътници и ситен дъжд. Немските гари, обикновено обзаведени с хиляди нужни и не чак толкова нужни табели, са много лесни за ориентация, но Манхайм прави изключение. На ръба съм да попитам полицаите на единия вход как да намеря коловоз 13, когато те просто се обръщат и хлътват... в тоалетната. Нямам време да ги чакам, правя повторен опит и на магия улучвам правилния перон с влака за Карлсруе, готов да потегли. Настанявам се запъхтян на едно свободно място, когато се сещам, че нямам билет. Покрай цялото бързане с търсене на правилния изход не остана време да си взема, а в Бад Хонеф по някаква причина можеше да се купи билет единствено до Манхайм. Със затаен дъх прекарвам в максимална бдителност 40-те минути до Централна гара на Карлсруе, прекарвам през главата си стотици евентуални оправдания, хич не ми се плаща глоба. Слава Богу, контрол не минава и безпроблемно достигам до града, където ме очаква друг изключително близък приятел - Крис. Тук започва и третият основен етап от моето пътуване по Западна Германия - този по крайните южни и западни части на провинция Баден Вюртемберг, областта с може би най-висок жизнен стандарт на страната.

Есенни впечатления от Карлсруе

Първите ми впечатления от Карлсруе са изключително положителни - широки булеварди, ниски и модерни сгради, много зеленина. Нищо чудно, че е обявен за един от най-зелените градове на Германия. Минаваме покрай зоологическата градина и продължаваме към центъра на града. Карлсруе е средноголям град без особени забележителности, прочут предимно с местния технически университет, признат като един от най-добрите в Европа. Именно тук учи и моят домакин Крис. Продължаваме напред по една от централните улици, за да срещнем една от другите всегермански забележителности - строежи и ремонти по центъра. Почти не съм срещал немски град без отличителните бяло-червени ограждения.

Центърът на града

Тъй като не е твърде популярна дестинация, Карлсруе е един от най-спокойните градове, които съм посещавал някога. Напълно отговаря на името си (в превод от немски означава ,,Спокойствието на Карл"). Маркграф Карл Трети Вилхелм през 18 век изгражда тук своята резиденция, откъдето произлиза и названието на града. Спомен за онези времена са дворецът и паркът в центъра, днес любимо място на местните за спорт и срещи с приятели. Там някъде ни хваща и лекият дъждец, който ни мотивира да продължим разглеждането на града, докато все още е възможно. Минаваме през огромния кампус на университета, в който десетки сгради и факултети са разпръснати из дворцовия парк. Кимам одобрително, хубаво място са избрали за кампус.

Дворецът на Карлсруе

Част от кампуса на университета

Дъждът се улилва, бързаме към общежитието. Личи си, че Карлсруе се намира в една от най-богатите части на страната. Сградите са внушителни, но не тежки, градът е дружелюбен, идеално място за студенти. В кухнята на общежитието впрягаме несъществуващи кулинарни умения, подхранени от мотивация и най-вече нарастващото къркорене в стомаха, за да създадем сложния кулинарен шедьовър наденички с печени картофи. Лягаме рано, защото на другия ден ни предстои път още по тъмни доби.

Просто Фрайбург

Ставам по тъмно. Или по-скоро падам от дюшека при звъна на алармата. Подът на общежитието не е от най-меките, но гарантира мигновено събуждане. Мажем филии, хапваме набързо и излизаме да гоним трамвай към Централна гара. Там се лутаме известно време, докато намерим спирката, откъдето тръгва автобусът за Фрайбург. Всичко точно, откриваме целта и пътуването започва.

Първоначално искахме да ходим до Страсбург и Базел. Външно министерство на Германия не пожела обаче да съдейства и взе, че обяви и двете страни за рискови зони. Трябваше да прекрояваме многократно плана. В крайна сметка се спираме на Фрайбург, на самата граница с Швейцария. Това е първият град в програмата, към който наистина подхождам с големи очаквания. От своя страна, той не ме разочарова, а напротив - превърна се в може би любимия ми немски град. Но всяко нещо по реда си.

Първите ни впечатления от Фрайбург не ca твърде позитивни. По някаква причина се лишаваме от услугите на навигацията и, съответно, тръгваме в грешна посока. Разбираме го, щом заобикаляме катедралата зад гарата и зад нея, вместо централен площад или поне пешеходна зона, има... трамвайна спирка със съмнителни субекти около нея. Случва се и на най-добрите, взимаме въздух и тръгваме обратно. Скоро навлизаме в лабиринт от тесни улички, които скоро ни отвеждат на Мартинстор (Портата на Мартин). Целият център на Фрайбург се намира между двете порти - другата е Швабентор, като двете са шедьовър на архитектурната и дизайнерска мисъл.

Пред Мартинтор

Из всички централни улички витае уникална комбинация от старинен дух и модерно излъчване, може би заради съвпадението от петъчен следобед и слънчев ден са пълни с хора. Личи се, че в града кипи живот. Отбелязваме засиленото присъствие на млади дами. Нищо чудно, тук е един от най-популярните университети по хуманитарни науки и медицина. След Карлсруе с неговото преобладаващо мъжко население покрай техническия университет разнообразието е добре дошло. Пускаме картички към България, засичаме сватба пред кметството, радваме се с младоженците. По завити шарени улички достигаме площада с катедралата. Атмосферата е неописуема - разпънати сергии с плодове, зеленчуци, сладка, зад тях щандове с изделия от дърво и стъкло. Улична музика и шарени къщи обграждат площада, а над главите ни се извисява катедралата, чието строителство започва малко след основаването на града през 12 век.

Цветове по центъра на Фрайбург

Катедралата на Фрайбург

Хващаме се доброволно в няколко туристически капана, докато се мъчим да разберем акцента на по-възрастните продавачи на сергиите. Тук се говори ,,allemannisch", един от диалектите на провинцията. Стомасите ни отвеждат обратно през пъстрата плетеница от улички до ,,Нордзее", популярна германска верига за бързо хранене, предлагаща ястия с морски продукти. За пръв път я опитвах и останах очарован. Запасяваме се със солидно количество енергия, защото сме направили сериозен план за остатъка от деня. След нова порция снимки по красивите улици на Фрайбург достигаме до моста, който ни води към хълма, извисяващ се над града, който е и нашата цел.

Поредната красива улица на Фрайбург

Изкачването в началото е почти вертикално, което здравата ни изпотява, първо падат шаловете, а докато стигнем баира сме вече само по тениски. Изправяме се на кръстопът. А сега накъде? Тук на помощ ни се притичва симпатична възрастна двойка и ни насочва към панорамната площадка. Добираме се дотам, за да установим, че катеренето абсолютно си е заслужавало. Във всички посоки се откриват изумителни гледки към града и околността. От другата страна пък се виждат подобните на голяма зелена вълна склонове на Шварцвалд, а в подножието им жълтеят лозови насаждения. Фрайбург е градът с най-топъл климат в Германия и от стотици години е регион с традиции във винопроизводството. Панорамната площадка е любимо място на местните, виждат се хора на всякакви възрасти, дошли тук да спортуват или да се видят с приятели.

Гледка към полите на Шварцвалд

Не очаквах да видя масивни лозови насаждения именно в Германия

Молим местни девойки да ни снимат. Те се смеят (от щастие?), после демонстрират професионални способности с камерата, успявайки да направят хубави снимки даже и на нас. Изразяват учудване, че съм дошъл от напълно противоположния (по диагонал) край на страната чак до Фрайбург. Оказва се, че едната девойка е рускиня. Нещо се стряска, като я заговарям на руски. Отново смях. Разделяме се с усмивки и пожелание за успешен семестър. Качваме се до самия връх, след което слизаме обратно до центъра.

Разполагаме с достатъчно време и за последната точка от дневния ред - Зеепарк. Качваме се на симпатичен трамвай, който с тракане ни води към покрайнините на града. Зеепарк, или Езерният парк, се е разпрострял на 35 хектара, като разполага с голямо езеро по средата, футболен стадион и стотици квадратни метри прекрасни ливади, където десетки семейства се наслаждаваха на топлото време. Стъпваме в парка и сякаш се озоваваме в напълно различен свят, забързаните и шумни централни улици отстъпват място на неземно спокойствие. След час разходка по парка, цялата умора е изчезнала и сме готови за нови подвизи.

Мостът над езерото в Зеепарк

Гледка от кулата в парка

Новите подвизи са повече от банални - мъфин и чаша чай в Старбъкс и дюнер от неизменния дюнерджия зад ъгъла, присъщ на всеки немски град. Мотаем се по вечерен Фрайбург, слушаме уличен оркестър с подчертано балканско излъчване, упътваме загубени баби до гарата и скоро става време самите ние да се отправим обратно към Карлсруе. Решаваме да сме хитри и заемаме ключови позиции на най-задните седалки. Оказа се, че някой е бил по-хитър от нас и специално си е запазил именно това място. Изместваме се леко вляво. Там обаче местата са запазени за две пълнички дами, които не ни оставят пространство за маневриране. А вече няма къде да се преместим. Идилията е пълна, пътуваме във формация ,,Сандвич" чак до Карлсруе. Взимаме бърз душ и си пожелаваме лека нощ, защото на следващия ден ни предстои още по-ранно ставане...

Този път събуждането е по-ранно, но мисълта за предстоящия ден ни дава сили да излетим навреме от квартирата и да хванем трамвай. Или по-скоро не. Тук нещата започват да се случват не по план. Трамваят просто решава да не дойде. Хващаме друг, прекачаме се и пристигаме в последния момент на спирката за автобуса за Щутгарт. Да, ама той не идва. Минава Фликсбус за Босна. Очевидно не е нашият. Следващият е за Франкфурт на Майн. Шофьорът е македонец и ни окуражава: ,,Ке дойде, па може и да не". Събираме се шарена група - Крис, аз, грузинец докторант по история на Първата Световна война и румънски гастарбайтер, пристигнал незнайно как през нощта. С грузинеца бистрим конфликта в Нагорни Карабах. Румънецът разбира единствено испански и ме моли да говоря по телефона с негов познат, който щял да го посреща на гарата в Карлсруе. Познатият пита къде точно в Щутгарт се намираме. Оставям балканските ни съседи да си оправят разваления телефон и се връщам при докторанта. Вече говорим за българското представителство в Грузия в годините на войната. Румънецът се приближава отново. Да съм му помогнел да си купи цигари. Започвам да се съмнявам колко всъщност е хубаво да говориш много езици.

Изтича времевият прозорец, който бяхме дали на автобуса все пак да дойде, и променяме плана. Ще хващаме влак до Хайделберг. Грузинецът се отказва от намерението си да ходи да гласува в консулството в Мюнхен и си тръгва към вкъщи. Румънецът пуши доволно цигари, чака приятеля от Щутгарт и ни изпраща със звучно ,,Грасиас!". Хайделберг ни посреща със слънчево време. Градът не е твърде голям и съвсем скоро се озоваваме в красивата централна част. Въпреки ранния час, цари оживление, веднага личи, че това е най-известният университетски център на Германия и дом на най-старото висше учебно заведение в страната. Пейзажът се състои от предимно млади хора, всеки бързащ занякъде. Ние, от своя страна, имаме цялото време на света, и лежерно напредваме към сърцето на града и неговата най-голяма забележителност - замъка на Хайделберг.

Пешеходната улица на Хайделберг

Въпреки че имаме нелошо мнение относно физическата си подготовка, изкачването до замъка успя да ни задъха. Гледката към града, кацнал от двата бряга на река Некар, е изумителна. Въпреки сложната ситуация в Германия с вируса мястото е пълно с посетители. Замъкът в исторически план е бил резиденция на князете от Курпфалц и през 1225 година е споменат в хрониките за първи път. Много интересен факт е, че той носи белезите на различни архитектурни стилове и епохи, защото е дострояван периодично през много векове и на доста етапи (13-17 век). Белезите на Ренесанса носи главната част на замъка, а в дворцовата му капела и до днес се провеждат изложби и различни културни прояви. Не се ползва от средата на 17 век, но въпреки това голяма част от него е запазена и до наши дни, заедно с усещането за автентична загадъчност.

Пътят към замъка е не по-малко величествен

Гледка към Хайделберг от терасата на двореца

Замъкът е крайно любопитна смесица от различни стилове и направления

Заобикаляме основната част от замъка и тръгваме по алеята към гората и другата панорамна площадка. Тук се помещава и огромен парк, пълен с местни семейства, наслаждаващи се на последните слънчеви дни от годината. От тази тераса гледката е още по-впечатляваща, поздравяваме се за спонтанното решение да дойдем и мислено благодарим на Фликсбус.

Гмуркаме се обратно в Стария град в търсене на нещо вкусно за обяд. Тръгнало ми е на азиатска вълна на това пътуване, Хайделберг не прави изключение. Озоваваме се в симпатичен виетнамски ресторант. Хапваме ориз със зеленчуци и късчета пилешко. Чувстваме се като у дома си - на три от общо три заети маси в нашето помещение се говори на български. Превземаме света. Поръчките пристигат и ги унищожаваме с настървеност и в почти пълно мълчание. Открай време съм фен на виетнамската кухня (в по-обикновената й форма), та и този път не оставам разочарован.

Шмугваме се в лабиринта от улички в старинен Хайделберг - всяка една е произведение на изкуството. Наслада за всички сетива е да се разхождаш тук, и то при хубаво време. Снимаме наляво и надясно и неусетно излизаме на брега на реката, а над главите ни се извисява другата основна забележителност на града - Старият мост.

Гледка към водите на Некар

Старият мост, Хайделберг

Мостът „Карл Теодор“ над река Некар в Хайделберг свързва старата и новата част на града и е по-известен е като Стария мост. Преди него на това място е имало 8 дървени моста, които постоянно били разрушавани от наводнения и пожари. Построен е през 1788 г. по нареждане на княз Карл Теодор, като за изграждането му е използван пясъчен камък от долината на река Некар. Днес принадлежи към най-известните забележителности на Хайделберг и е един от символите на града.

Има моменти, които ако не си преживял, е много трудно да си представиш, и обратно - почти невъзможно е да опишеш с думи някои изживявания, които са били наистина специални за теб. Точно такава беше тази следобедна разходка по източния бряг на Некар и по простиращата се по хълмовете над града алея за разходки ,,Пътят на философите", маршрут с поразителни гледки към моста, реката и замъка. Бях много близо до това да завърша по най-добрия начин нещо, което изглеждаше почти невъзможно допреди само две седмици в условията на постоянно усложняваща се обстановка в Германия и Европа. За щастие, имах уникалния късмет всичко да бъде на моя страна - времето, влаковете, автобусите (през повечето време), даже успях да изпреваря и втората национална карантина.

По ,,Пътя на философите" ни води Гошето, бивш съученик на Крис и настоящ студент по биотехнологии в Хайделберг. Напълно в съзвучие с името на маршрута, разговорите се въртят около екзистенциални теми, примесени с някои не дотам интелектуални шеги. Но си трябва по малко от всичко.

Гледка от Пътя на философите

Спускаме се обратно към реката през кварталче с богаташки къщи, всяка от които струва цяло състояние. Дивим се на тихи улички и китни дворчета, опитваме се да разчетем надписи на старонемски и неусетно стигаме до градското стъргало, което в случая е зелената морава от източния бряг на реката. Тук се е изсипал цял (ЦЯЛ!) Хайделберг, млади и не чак толкова млади играят футбол, волейбол, федербал и други, неразпознаваеми спортове. Забелязва се нашествие на патици и гъски, които, вероятно обезпокоени от навалицата, вдигат гюрултия до небесата. Абсолютна идилия! Налага се да покажем умения по лека атлетика, за да се озовем навреме във влака за Карлсруе, но накрая всичко завършва добре и се връщаме в града в навечерието на 31 октомври, Хелоуин.

Брегът на Некар в Хайделберг

На центъра на Карлсруе забелязваме стълпотворение от светлини и хора с костюми. Приближаваме се да видим какво става. Оказва се протестна веганска акция. Докато се усетим, сме обградени от девойки с тъмен грим, които разпалено ни обясняват колко вреди пиенето на мляко на кравите. Да не говорим за консумацията на каквито и да е животински продукти, камо ли месо. Принципно съм толерантен към различните мнения и нямам проблем с хората, които избират вегетариански начин на живот, обаче напълно не одобрявам агресивното налагане на която и да е теза... Кимаме разбиращо на девойките и след половин час успяваме да се изкопчим. Чудим се в какъв ли ужас щяха да изпаднат, ако бяха видели настървеността, с която нападнахме два половинкилограмови телешки бургера само 15 минути по-късно...

Завършваме деня с нощна разходка в парка на двореца. Там се натъкваме на същинска магия. Докато по-голямата част от света празнува Хелоуин, Мексико има свой специален празник - Денят на мъртвите, в който с танци и музика се почита паметта на починалите роднини и приятели. На гробищата се носят любимите на покойниците храни и напитки, а семействата разговарят с тях и им споделят какво ново се е случило през годината. На репетиция за танц точно по този повод попаднахме на входа на самия дворец - бавна, протяжна музика се носи от един тъмен ъгъл, а девойките в страховито реалистични костюми и грим бавно се движат в синхрон. Не след дълго се събра голяма група зрители, като не мисля, че някой остана равнодушен след видяното.

Нощна гледка към двореца

Хелоуинската вечер завършваме с музика, немска бира и размишления за нещата от живота.

На другата сутрин стягам багажите и се отправям към гарата на Карлсруе за последния голям преход по моя маршрут - предстоят ми 350 км на север до Дюселдорф - столицата на провинция Северен Рейн-Вестфалия. Именно от Дюселдорф започна и същинското пътуване, беше време да затворим кръга. Отново прекачам в Манхайм, отново не съм очарован. Пристига бързият влак за Дюселдорф и потегляме. Всичко върви гладко до момента, в който на около 15 км от крайната цел влакът внезапно спира насред нищото. По уредбата съобщават крайно любопитна причина - по линиите се движат лица, които трябва да бъдат отстранени. Не става ясно как се случва това, но след известно чакане продължаваме пътя си и скоро на гарата в Дюселдорф ме посреща Мартина от Плевен, поредният близък приятел от България, който се съгласи да ми помогне да осъществя тази мащабна експедиция. Оставям багажа в изключително модерните общежития и след кратка екскурзия по кампуса е време за изследване на центъра. Сградите на университета нямат ясно изразена принадлежност към определен архитектурен стил, модерното се съчетава с... ами, не чак толкова модерното. Шегата настрана, тук е поредното престижно немско висше учебно заведение, до което имам възможността да се докосна по време на това пътуване. Впечатленията ми за Дюселдорф обаче се преобръщат с главата надолу в момента, щом излизаме от станцията на метрото. Високи бизнес сгради от бетон и стомана в комбинация с широки булеварди придават на града почти американско излъчване. След няколко крачки сме на Кьонихсалее, главната търговска улица, по средата на която минава реката. Атмосферата става все по-малко германска с всяка стъпка. Дюселдорф създава впечатление на делови град, правен за хора с висок жизнен стандарт. Редуват се магазини на Прада, Гучи, Луи Витон. Модерни, причудливи и лъскави сгради изскачат зад всеки ъгъл. Много харесвам такъв тип съвременна градска атмосфера, макар че тя не превръща Дюселдорф точно в студентски град.

Първи стъпки в Дюселдорф

Не съвсем немско излъчване, а?

Отбиваме се да хапнем пица в италиански ресторант в началото на Стария град. Той не е ,,стар" в типичния смисъл, но тук са съсредоточени повечето барове, кафенета и ресторанти. Дори и в неделя, последния ден преди националната карантина, тук е сравнително оживено. Тук срещаме и приятели на Мартина - пъстра група шумни субекти, представители на България, Албания, Турция и Иран. Шарената група ме води да ме запознае със забележителностите на града - голямата гордост на Дюселдорф е крайбрежната алея с телевизионната кула, която се вижда отдалеч и е особено впечатляваща дори и през нощта. В духа на пътуването надали ще е изненада, ако ви кажа, че реката отново е не коя да е, а вездесъщата Рейн.

Моята особа на крайбрежната алея на Дюселдорф

За да е още по-американски пейзажа, навсякъде във водата се отразяват светещите бизнес сгради. Скоро достигаме едно от най-популярните места на Дюселдорф, а именно - няколко къщи с причудлива форма зад телевизионната кула, превърнали се в символ на града.

Опит за нощна снимка на споменатите ,,криви" къщи

Нашата крайно разнородна група

Меко казано любопитната комбинация от националности в нашата шарена компания ми напомни още веднъж защо обичам хората от Балканите и като цяло Ориента. В един момент обсъждаме сериозни теми като Революцията в Иран и световните интереси в Близкия изток, а след секунда се превиваме от смях след поредната лиготия на някой от групата. След час разходка имам чувството, че се познаваме цял живот. Връщаме се обратно към центъра, където изпращаме вечерта с местна бира ,,Алтбиер", която е заклет враг на ,,Кьолш" от съседен Кьолн. Аз неутрално като Швейцария оставям спора да се реши от по-мъдри глави от мен и се наслаждавам максимално на компанията. Малко по-късно ставаме, а след нас затварят заведенията из целия център заради новия локдаун... Това се казва да извлечеш максимума от ситуацията!

Наздраве от Дюселдорф!

Сбогувам се с новите си приятели с обещанието, че ще се видим пак. С Мартина обаче далеч не сме изчерпали плана за вечерта. Току-що в Дюселдорф се е нанесъл Емре, наш общ приятел от Кърджали, та ще е срамота да съм бил в града и да не съм се видял с него. Засядаме на късно гостуване, но успяваме да хванем един от последните подземни влакове. Е, май успях да видя всички!

На сутринта Марти ми пълни сърцето, душата и стомаха с вкусна лютеница от българския магазин в Дюселдорф. Много разнообразни кухни и ястия опитах на това пътуване, но това безапелационно беше най-доброто.

Намерете ми по-добър старт на деня!

Не след дълго съм на летището в Дюселдорф, където се редя на опашка на полет за Берлин. Нещо не ми изглежда наред, вглеждам се внимателно и установявам, че всички около мен са с униформа на стюардеса или пилот. Ама това ли е правилният гейт? Това е. До ден днешен нямам идея какво се случваше тогава, знам само, че по седалките на полета седяха двадесетина пилоти и минимум 30 стюардеси. И моя милост за разкош...

Нямам думи да благодаря на всички, които ми помогнаха да осъществя това пътуване в тези смутни времена. И нещо повече, всеки един от тях го направи незабравимо. Освен че посетих изумителни места, това беше и пътешествие с някои от най-близките ми приятели, които бях повече от щастлив да видя отново и които чакам на гости веднага щом обстоятелствата позволяват. Това беше едно по-различно приключение от повечето, които съм имал до този момент, и съм много доволен, че успях да преизпълня плана за него. На всички, които участваха лично, със съвети или подкрепа, едно голямо DANKE!

А на тези, които не ги домързя да стигнат до края на тази история, сърдечно благодаря за вниманието!