Австралия - една подобрена тропическа версия на Канада

От Куала Лумпур до Сидни през цялото време спах и едва преди кацането се събудих. Това ми помогна да нямам никакъв jet lag. Каква ти умора, вече едва седях на седалката от емоции! Слизам от самолета и тръгвам да обикалям цял ден Сидни, а вечерта си хващам влака за Уолонгонг, това ми беше простият план и така и стана. Митническата проверка минах леко, по зеления коридор, а за канадски граждани предлагаха опцията за електронна паспортна проверка, от която се възползвах, но затова пък нямам печат от Австралия в паспорта. Веднага взех карта на града от информационното бюро на летището, купих си електронна карта Оpal и я заредих с 40 долара за да мога да пътувам по всякакви градски и междуградски влакове в щата Нови Южен Уелс, където се намира Сидни и се възползвах от офертата на Водафон сим карта с 1 GB интернет и местни обаждания за 10 долара, която ми послужи добре. След това на влака и след 10-15 минути само бях на Circular Quay, където се намират моста Харбър бридж, Операта и кралската ботаническа градина. Излизам аз от станцията нетърпеливо и не мога да повярвам! Уж зима, а едно слънце пекнало, около 17 градуса, австралийците всички с палта, шалове, че някои и с зимни шапки се движат. А, аз с ризка къс ръкав и раница на гърба бодро крача по крайбрежната алея. Така де, няма да излагам канадците от Варна! И Харбър Бридж и Операта ме впечатлиха силно и ми увеличиха адреналина още повече! Наснимах ги подобаващо и после се насочих към входа на Операта, което беше голяма грешка! Отвън Операта е истински архитектурен шедьовър, но вътре е голямо разочарование! Сиви бетонни стени, сиви бетонни колони по тавана - с две думи, обикновен подземен паркинг! Е, където са самите представления не е толкова зле, но определено интериорът е на светлинни години от любимите ми европейски оперни театри. И тогава се замислих, че това е типично за англосаксонските страни от Новия Свят. И в Канада, и в САЩ съм виждал подобни случаи, цялото престараване е на фасадата, а вътре - пълна скръб или бутафорни стиропори и картони. А, в България обратното. Гледаш гнусен, сив, олющен, опърпан панелен блок, но влизаш в апартамент на някой, а там един прекрасно обзаведен дом с чудни стени и тавани и с обществени сгради имам подобни примери.

Ботаническата градина създадена 1816 г. е безплатна да се посети и е най-посещаваната ботаническа градина в света според местните гидове. Заслужава си да се види, защото има уникални растения! Аз се впечатлих доста от т.нар. бутилково дърво, което щях да видя отново в ботаническата градина на Уолонгонг, от дървото-четка и дрuги подобни австралийски уникални видове. Извинявайте за дървения превод, не знам дали тези дървета се казват точно така на български език, просто превеждам буквално.

След това се насочих по Джордж Стрийт и започнах да разглеждам смесицата от стандартни лъскави небостъргачи някоя друга колониална сграда, паметниците посветени на жертвите от двете световни войни, местният Хайд Парк и т.н. Като цяло Сидни ми се стори някакъв хибрид между Торонто и Ванкувър, където също има много небостъргачи, британски колониални сгради в старите квартали, азиатски имигранти и море от къщи със зелени ливади по кварталите, както и любезни и усмихнати хора. Но, разбира се зимата в Сидни ме радваше с 15-17 градуса, вместо с минус 20-30, в Сидни ми се стори по-чисто, по-спокойно и затова ми хареса повече отколкото в големите канадски градове, а и природата в Австралия е просто зашеметяваща!

Въпреки огромното ми въодушевление, по някое време към 3 следобед реших, че съм доста гладен и след кратко оглеждане видях португалски ресторант О Galo, тоест петелът. Португалски ресторант в Сидни! Това ми се стори толкова близко и родно, почти като български или испански ресторант! Веднага влязох с охота унищожих половин португалско пиле. След това с нови сили се помотах в Сидни, а към 5 се насочих към централната гара. Попитах едно момче на 18-20 години къде са пероните за междуградските влакове за да ида до Уолонгонг, но по неуверения му отговор разбрах, че не е от най-информираните. За късмет в този момент, една близкостояща девойка се включи енергично, бързо си отвори телефона и ми каза, че след 16 минути на перон 25 имам влак за Уолонгонг, който пристига в 19:14 там. Е как да не обичаш австралийците! Ведага се обадих на собственичката на къщата, в която резервирах стая чрез airbnb кога пристигам и тя дойде до гарата да ме посрещне с колата си. Баба Ан се оказа много приятен и гостоприемен човек, с много познания по австралийска и британска история и всяка вечер над чаша австралийско вино си говорехме за история. А, тя дори в момента прави докторат по история, ей така за кеф. Накрая започна да ме приема просто като неин гост и дори събота, 15 юли когато си тръгвах ме изпрати с домашни сандвичи с риба-тон, които беше приготвила за мен и ми каза, че трябва да ида пак, но този път с жена ми и дъщеря ми и то не като туристи, а като нейни лични гости. Трогна ме! Ако имате път към Уолонгонг, препоръчвам силно къщата на баба Ан.

Освен мен, имаше още двама гости. Един френски студент от Бордо - Седрик, който учи един семестър в Австралия и Шандор - инженер от Будапеща също на някакъв обменен проект. Със Седрик веднага намерихме общ език, все пак аз съм стар франкофил и франкофон. Маджарчето Шандор също беше пич, но разбира се не пропуснах да му обясня любезно, че Будапеща не ме кефи. Той, разбира се, ми изреди Естергом, Сентендре и още други маджарски дестинации, които били супер, а аз го изслушах усмихнато и ги пуснах да летят от едното ухо през другото.

12 юли беше единственият ден, който имах да разгледам Уолонгонг, тъй като на 13 и 14 трябваше да бъда на конференцията в местния университет, затова реших да се възползвам максимално! Уолонгонг е град с 300 000 население, на час и половина на юг от Сидни по бреговата линия, с чудни паркове, плажове, флора и фауна. Това се оказа най-прекрасният ми австралийски ден!!! Още сутринта след закуска, Ан ми предложи да ме хвърли в центъра на града с колата си, а иначе ме чакаха 40 минути пеш. Показа ми плажа, морския фар, местния парк Стюарт и ме остави да се помотая. А, в 12 на обяд имах среща пред хотел Адина, където ме чакаше тур с микробус до природния парк Симбио, направен от организаторите на конференцията. Още пред микробуса започнаха положителните емоции. Гледам и не вярвам на очите си! Пред мен бяха професор Гален Пера и професор Никол Сент-Онж! Оh mon Dieu, както казват французите, светът наистина е малък! Когато отидох в Отава в далечната 2002 г, неориентиран млад новобранец, но пълен с мечти и амбиции, в Отавския университет ме посрещна точно професор Никол Сент-Онж! Тя беше моят временен съветник и супервайзър! А, професор Пера ми е любимият професор по канадска военна история, един човек-енциклопедия, на когото бях и асистент един семестър! Оказа се, че те също ще участват на конференцията и дори ще презентираме в един и същ панел, панелът на Отавския университет! За мен беше огромна чест! Не можахме да се наговорим по пътя към парка. А, пътят беше невероятен, по магистрала минаваща точно над бреговата линия, а от другата страна пищнозелена планина. Нямаше как да не спрем за няколко снимки и да се насладим на няколко параглайдери. След това се насочихме към Symbio Wildlife Park http://symbiozoo.com.au! Това е реално един частен зоопарк, тип сафари парк, където можеш да разглеждаш и дори и да храниш и докосваш безопасните животни. Цената за вход е 32,50 австралийски долара, плюс 2 долара още за храна ако искате да нахраните някое кенгуру, коала, уомбат. Това си заслужава и ако имате път към Сидни, моля ви, отбийте се в този парк! Видях уникални животни - коала, панда, динго, уомбат, кенгуру, лемур, най-отровните в света змии, жаби, насекоми, папагали, ехидни, ему и дори успях да погаля и храня едно кенгуру! Беше невероятно!!! ¡¡¡Gusto!!! Със сигурност ще се върна на това място, този път семейно след 3-4 години! А, от магазина със сувенири купих една много сладка плюшена коала с бебенце за моя любим anklebiter - думата за дете на австралийски жаргон,  много подходяща за вечно хапещата ми дъщеря.

След 3 часа в парка, пълен с впечатления и емоции се помотах и по центъра на Уолонгонг, влязох в местен супермаркет и купих кюфтета за бургери от... месо от кенгуру, с които угостих Ан, Седрик и Шандор на вечеря. Каква ирония ми каза Седрик, на обяд храниш и милваш кенгуру, а вечерта го хапваш на вечеря. Дааа, отговорих аз, но това е животът, приятелю (c'est la vi, mon ami).

А, самата конференция беше отлично организирана в университета от местната асоциация по канадистика на Австралия и Нова Зеландия. За да имам повод пак да се мотая по тези прекрасни места, веднага си платих членския внос за две години в асоциацията. И така приятели, официално съм член на  the Association for Canadian Studies in Australia and New Zealand (ACSANZ) и смятам да си продължавам членството в следващите 25-30 години, с чисто академични цели, разбира се, вие какво си помислихте?! В интерес на истината, презентацията ми получи доста добър отзвук, ще я публикуват също, така че може да се каже, че съчетавам успешно страстта към пътуванията с академичните ми амбиции.

Имаше и кетъринг от японски и марокански ресторант с невероятни вкусотии. Подобно на американците, канадците и британците, австралийците практически не могат да готвят - бургери, фиш енд чипс, сандвичи - тъжна картинка, но за сметка на това къде другаде мога да пробвам кюфте от кенгуру или камила и всякакви специалитети, приготвени от японски и марокански имигранти. В САЩ и Канада на конференции организаторите никога не са толкова щедри. Освен може би една гала-вечеря всичко останало е евтини сандвичи и бисквити, но австралицйите ме удивиха!

На 14 юли преди втория ден на конференцията, рано сутринта направих една обиколка и на местната ботаническа градина, която е точно срещу кампуса на университета и много ми хареса. Чудни екзотични растения и японския мост Кавазаки по средата на градината!

На 15 юли сутринта точно в 6:20 дойде да ме вземе маршрутка за да ме закара до летището в Сидни. Тръгвах си със съжаление, че си отивам след толкова кратко време на този невероятен континент на най-далечното ми пътешествие през живота, но от друга страна и с нетърпение да видя и гушна любимите ми жена и дъщеря. Определено пак ще ходя на конференции в Австралия, че и в Нова Зеландия, особено предвид новото ми академично членство. Още има много какво да видя там. И Бризбън, и Мелбърн и Големия бариерен риф, Улуру, Тасмания... Списъкът е дълъг. И така като се замисля, Австралия е наистина невероятно красиво място, което си струва да бъде видяно и вече е в моя списък с evergreen countries - страни, в които съм бил, но ще се връщам отново и отново. Но, за постоянно живеене определено предпочитам Европа и по-конкретно моята Света тройца - Испания, Италия, Франция. Когато започнах да сипя суперлативи за Австралия и всички ме питат, о, ти искаш сигурно да се преселиш там. Ами не! Защо да го правя?! Какво ми липсва в Мадрид, за да го напусна?! Това е моят дом, който безкрайно ценя и обичам! Както споменах вече, като цяло страната ми се стори подобрена тропическа версия на Канада, спокойно, зелено, чисто, зимата е около 15-20 градуса, много от къщите с нормални български керемидени покриви, вместо северноамериканските шингели, които ненавиждам. Австралийците също имат по-уверена национална идентичност, а не се сравняват постоянно с американците. Всъщност, в това отношение, ситуацията между САЩ и Канада е като между Австралия и Нова Зеландия. Канадците имат комплекс за малоценност спрямо американците и постоянно се сравняват със САЩ и бълват злобни шегички за страната, докато тайно кроят планове за почивка там, да се пенсионират във Флорида или дори да се преселят за постоянно там. По подобен начин се държат новозеландците с Австралия, докато в същото време имигрират в Австралия масово. А, разбира се американците и австралийците тотално игнорират своите комплексирани съседи на битово ниво, въпреки тесните връзки на културно, икономическо и политическо ниво.

Като всяка англосаксонска страна в Новия свят, Австралия си има типичните  проблеми. Освен камуфлажната архитектура - отвън супер, а отвътре куха бутафория, подобно на Северна Америка, животът в Австралия е доста скучен за мен. Австралийците вечерят в 6, лягат си около 8-8:30 и извън центъра няма живот, а само bedroom communities-спални зони. Едно безкрайно море от къщи с ливади, на много места дори без тротоари, без никакви магазини дори. Градският транспорт е зле. В Уолонгонг има две безплатни автобусни линии, които циркулират между университета и центъра и няколко платени линии, но извън тази зона или кола или пеш. В Сидни също, градският транспорт извън централните зони е зле и се губи много време за да се стигне до място, което реално не е толкова далече. В резултат на това, в кварталите просто няма живот, гробна тишина, скука и пустота. Отиваш на работа с кола, купуваш продукти, връщаш се вкъщи и вътре готвиш, гледаш ТВ и си лягаш в 8. За справка, тук в Мадрид в нашия квартал имаме поне около 15 бара и ресторанта в радиус 5-10 минути пеш, супермаркети, клиники и какво ли още не и вечер децата играят до късно на улицата, дядовците играят табла или карти, бабите си говорят на седенки, млади мачовци тихо омайват девойките под сянката на палмите и липите, някакви шемети си разхождат кучетата, други вечерят пред вкъщи и си пият сангрията в 10-11 вечерта, а жена ми си полива тиквичките и доматите в малкото ни дворче пред вкъщи... Идилия! Всичко това създава една своебразна, неповторима атмосфера на общност! И радостта и еуфорията се галванизира и предава като ток във въздуха. Когато печели Реал Мадрид или Испания всички гледат заедно и празнуват. Ето това е, което не искам да заменя с нищо. Тази невероятна южняшка сърдечност и атмосфера! А, това го няма, нито в Северна Европа, нито в Северна Америка, нито в Австралия. Е, в Южна Америка го има, но там има други проблеми - крайна бедност, престъпност и т.н. Затова се надявам тук в Мадрид да си довърша земния път, колкото и да пътувам по света. Но, ако нещо стане, Европа потъне или някакъв подобен катаклизъм, то Австралия е първото място, за което ще си помисля за преселване. И все пак, приятели, не бъркайте туризма с емиграцията!