Австралия - немечтаното ми приключение

Винаги съм си мечтала за Нова Зеландия. Винаги или поне след като видях зелените й хълмове в един документален филм. А за Австрлия не съм мечтала - знаех за кенгурутата, операта и, от австралийската ми учителката по английски Либи, за огромните летящи хлебарки и необелените пържени картофи. Не съм мечтала и за перфектния спътник в живота, ама взе, че ми се случи - Люк. Заради него и пътуването до Австралия - това му била най-голямата мечта. Аз се опитах да му насоча вниманието към Нова Зенландия, че не ми се запознаваше отблизо с хлебарките, но той не, та не. Хубаво, ти ще ми “извиеш ръцете” за Австралия, аз ще те “измъча” с Южна Америка някой ден.

Почнахме да говорим за австралийското пътешествие почти веднага след първото ни съвместно пътуване - две седмици в Европа, само 5 месеца откакто се познавахме.

Европа ни отвори очите, че идеални партньори за скитане има и, че наистина човек се опознава най-добре на път. Това беше през 2015-та и, въпреки че много искахме да отметнем Австралия през 2016-та, реално не се получи до края на 2017-та. И понеже работата ми е да говоря по телефона със заможни клиенти, обиколили целия свят, и да им продавам кредитни карти с различни мили и пътешественически бонуси, за тия 2 години и половина получих обемна информация къде, какво и защо да ходим на континента с кенгурутата. Когато обаче през август 2017-та най-после си купихме самолетни билети, се оказа, че по наш си обичай, ще кроим престоя там в последния момент. Знаехме само основните места, които ще посетим - Сидни, Мелбърн, Аделейд, Кеанс (както произнасят Кеърнс австралийците) и Бризбън.

Свързах се с моята словашка приятелка Любица, която след общата ни студенска бригада през 2006-та в Ню Джързи, се беше преместила да живее в Сидни, разбрахме се да се видим, даде ми информация за нискотарифни авиокомпании в Австралия и остана шокирана от натоварената програма, която си бяхме начертали. Според нея страната е “massive and 16 days is just not enough to travel one third of it”. Не ни беше виждала в действие и не знаеше колко ефикасни пътешественици сме с Люк...

Дойде и чаканият петък 13-ти, октомври 2017-та. Тръгнах си по-рано от работа, защото полетът ни от Финикс до Ел Ей беше в 17 ч., а трафикът от нас до летището е меко казано неприятен по това време. Убър шофьорът беше супер бавен, колата му миришеше на гадна манджа и нямаше климатик, което в средата на октомври с аризонската жега е мега проблем. За мен жегата стана още по-непоносима, защото реших по средата на пътя да проверя електронните билети и установих, че имам само билета на Люк. Леле, като почнах да се потя и треперя, добре, че Люк мисли трезво в критични ситуации и веднага звънна на Върджин, които му обясниха, че билетът е само един за нас двамата. Ох, разминахме се. И с изпускането на полета се разминахме, защото опашка на TSA precheck нямаше.

Кацаме на Ел Ей Екс. На суха жега в пустинята се живее, но на влажна и лепкава - не! Особено, когато не знаем на кой терминал сме, защото полетът е на Върджин, но се управлява от Делта и по разните му екрани показват един и същ полет на два различни терминала. Правим хиляди кръгчета с шътъла и пеша и както имахме 4 часа престой, така го претопихме на час, докато се доберем на правилното място. Минахме бързо митнически контрол. Даже ни остана време да си купим в пъти надценен китайски буламач преди полета и да се скараме сериозно със служителя на гишето за бординг, който ни уведоми, че понеже билетите ни са закупени през сайта на Делта, не са ни дали места един до друг. 15 часа разделени, а уж петък 13-ти ми е късметлийски. Нямаше какво друго да направим освен да се надяваме, че поне ще сме близо.

Мен ме опредлиха до прозореца на тройна седалка с майка и дъщеричка на около 6 годинки, “Супер!”, си мисля, “Ще ми е широко на лактите.”, Люк беше два реда зад мен до пътеката, където обича.

Само не знаех, че радостта от седалката до детето, ще ми излезе през носа. Това разглезено същество не спря да се върти, хленчи, кара с майка си, която на няколко пъти го зашлеви безрезултатно, да се тръска, блъска, рита и т.н. То и то, май, не сполучи с мен, защото като ми писна до гуша от глезотиите му, го питах дали е чувало за Мистър Монстър. Момичето ме погледна едно такова учудено и поклати глава. Обясних му, че ако продължава да не слуша, ще броя до три и ще се обадя на Мистър Монстър да му кажа, че има непослушно дете в самолета, да дойде и да се разправи с него. То не ми повярва отначало, но като почнах да набирам в телефона, се изплаши и повече не гъкна. Явно, моята американска версия на Торбалан, която ползвам за Ноа, проработи и пред чуждото дете. Майката ме гледаше с благодарство и в края на полета й дадох “номера” на чудовището, ако й се наложи в бъдеще.

На летището в Сидни беше мрачно. Минахме и там митницата лесно и бързо. Казаха, че не слагали печат в паспортите, но ако искаме за спомен, на еди кое си гише можело. Е, взехме си, разбира се. Веднага след това, осъзнали, че сме пристигнали в 8 ч. сутринта, а не вечерта, както аз си мислих, се разделихме за по-дълга тоалетна почивка. Моят престой беше по-кратък от този на Люк, затова се заех с търсене на карти на града и туристически гидове. Тогава се срещнах за първи път с австралийската любезност, но като казвам любезност, не онази от възпитание, показна или натрапчива, то е нещо между искрена отзивчивост, загриженост, доброта и безкористен порив да помагаш на отсрещния, която само в Австралия я има (според мен). Стоя си аз и чакам Люк да излезе най-сетне от тоалетната и виждам една жена в униформа, спирам я и я питам къде можем да намерим туристическа карта и информация за Сидни. Тя ми отговори, че трябва да се върна до митническия контрол на втория етаж и после...спрях да слушам, защото ми се стори, че ще отнеме много време, а и ме мързеше след дългия полет. Благодарих й и тя си замина. След около 15 мин Люк вече беше излязъл и бяхме тръгнахли навън, когато чухме някой да вика по нас. Обръщаме се и какво да видим - онази същата жена, която питах за брошури, отишла, взела ги от втория етаж и хукнала да ни търси из летището, за да ни ги даде. Останах без думи.  И тази случка се повтори и потрети и ни преследваше в различните си варианти през целия престой.

Ден първи.

Сидни е красив, разнообразен град, приел космополитния облик на повечето големи емигрантски пристани. Има красиви паркове, небостъргачи, прилепи, които са с размер на орли, чудесни ресторанти с всякаква кухня, култура, стари църкви, превърнати в бутици, едни огромни дървета, на които така и не им научих името, пъбове, история, забавления, велосипедисти, невероятно красиви хора, ужасно много банки, скъп алкохол, абсурдно кафе - каквото и да си поръчаш, го пудрят със сурово какао, бездомници, плажове, непосилно високи цени на недвижимите имоти, хлебарки (права беше Либи, че са гиганти) и улица "Бърк", двойничка на "Иван Вазов" в Пловдив -  същите чинари, архитектура и атмосфера. Даже там направих първата си снимка в Австралия и я пратих на моята приятелка, израснала на "Иван Вазов" 44. Тя потвърди.

Оставихме багажа в обслужваните апартаменти "Меритън" до Сентениъл парк, нарамих раницата, пълна с вода и карти, и хайде на разходка. Няма подробно да ви пиша минута по минута какво сме правили, аз и не помня, а какво ни впечатли изключително много. Улица "Бърк" точно до хотела ни, беше първото. После, бирата и агнешкия гювеч в един много стар пъб. Люк е с половин ирландска кръв и доста ще обикаляме австралийските питейни заведения.

След това безплатния обяд в църквите, понеже било неделя, и още неща имаше, но от умора явно ми отбягват от паметта. Та, минава 5 следобяд, прибрали сме се в апартамента и ще полегнем за час, после вечеря и разходка из даунтауна. Вече е след 9 вечерта - явно джетлагът не ни е подминал. Обличаме се набързо и хукваме да гоним градски транспорт, че центърът е далече. Трябва предварително да си купим карта, магазинът до хотела е затворен, кварталът спи. Чакаме автобус с надеждата, че ще можем да си вземем билет с пари в брой. Шофьорът, по австралийски любезно ни маха с ръка, няма да ни таксува. В десет без петнайсет се лутаме по едни задни и тъмни улички, Люк е на път да ми тегли майна и да търси заведение на централна, осветена улица, но аз като магаре на мост не ща и да чуя - харесала съм си нещо и си го гоня до дупка. В една сграда, приличаща на склад, виждаме Mr. Wong. Добре, че беше неделя и почти пред затваряне, иначе нямаше да можем да си намерим места. Атмосферата - няма такова заведение в България, може и да има, но не съм била. Хората изтупани, направени, ама не кич, сервитьорите услужливи, ненатрапчиви, ароматите във въздуха предразполагат слюнкоотделянето, едни му патици и свински глави висят на куки около кухнята, едни наздравици кънтят отвсякъде, да ви говоря за картините по стените -  уникално! Поръчахме си специалитета на главния готвач, дим сам и пържен ориз. Е, тоя ориз цял живот ще го помня, а Люк свинското месо. Ядохме, наслаждавахме се на обстановката, и както бяхме точно до прозореца, гледаме едно момиче, съвсем само и съвсем без притеснение си ходи из задната, неосветена уличка посреднощ. Ахнахме…

Тъмната уличка

След вечеря тръгнахме до пристанището. Операта е забележителна по всяко време на деня, духаше мек вятър. Беше много празно и тихо за голям град. Решихме да се прибираме с автобус. Докато чакахме на спирката видяхме най-големият прилеп на света - летеше ужасяващо над нас и пищеше. Аз и аз малко попищях. Качихме се в автобуса, стовари ни до хотела доста след полунощ и двамата заспахме пак като къпани.

Ден втори.

Отделили сме време за обичайните туристически места в Сидни, но понеже сме супер бързи, ги отмятаме за нула време и се качваме на ферибот по препоръка на един любезен чичко-охранител към остров на около половин час от пристанището. Разхождаме се, ядем дюнери, снимаме се и обратно към града. Там пием бира в най-стария пъб в Сидни.

Малка вметка - алкохолът в Австралия е супер скъп. Бирата е около $8, виното - $8-$10, твърдите напитки - двойно и то в най-обикновени заведения. Наистина не знам как си го позволяват австралийците при положение, че средната им заплата е $79,000, а за непретенциозен апартамент плащат над $33,000 годишно. Правя им сметка, защото по едно време от престоя, исках много, ама много да се преместя там, но и двамата с Люк обичаме да пийваме, та не би било рентабилно. Но пък музеите са им безплатни. Нямат фрашканите с картини и скулптури зали като в Европа и САЩ, но опашките за членство и дарители се вият повече от тези за билети на чалга певици в Бг. Изумих се! Да не говорим за библиотеките...база нямам за сравнение.

Изумителният талант на сиднинчани да вграждат супер модерно в много старо

Стар док, превърнат в луксозен жилищен комплекс

Вечерта сме се уговорили за по бира в словашка кръчма по идея на моята приятелка Любица. Гаджето й, пардон, официалният й партньор (съвместното съжителство без брак е легално признато в Австралия за двойки от всякакъв пол) има рожден ден. Пристигаме почти по едно и също време. Целувки, прегръдки - не сме се виждали 11 години. Поръчваме си вкусни словашки гозби, които не се ограничават само до скара, вдигаме наздравици с "Черновар", а една за рожденика, една за приятелството, друга за студентските бригади, за живота в чужбина, за любовта...и хоп - една хлебарка-великан, от ония за които ми е разказвала учителката ми по английски, на масата. Мен не ме е страх, а гнус и пищя. Втори ден, второ пищене. Люк я премахва и удря по още едно "Наздраве!" и за хлебарката и така докато затворихме заведението, може би, в 10 и нещо вечерта. Австралийците са с режим на птици - смрачи се и те си лягат. Люк им се нерви, защото е сова. Хващаме си Убърчето и към хотела. Чака ни дълъг ден утре.

Ден трети.

Ставаме рано - ще ходим до Сините планини и по-специално до скалните образувания Три сестри. Уговорила съм се с Любица да се чакаме пред офиса с колите под наем. Люк ще кара от обратната страна за първи път. Денят ни започва с едно огромно фиаско от час и половина по най-натоварения булевард, по който бжиткаме напред-назад с няколко Убъра, борейки се с понеделничния трафик. Намираме накрая офиса и Люби. Тя, като истинска източноевропейска домакиня, ни е купила закуска - едни кръгли питки с кашкавал и шунка, хибрид между пица и принцеса. Вкусотия. Потегляме - Люк все още кара в правилното платно. Стигаме в подножието на Трите сестри и както с Люк сме по къс ръкав и шорти, така ни брулва един прекрасен планински, мразовит вятър...добре че Люби носи две якета с качулка и ми услужва с едното. Трите сестри на са нещо магично, прелестно, което да ни остави в захлас.

Районът около тях е красив, но не изключително. Тръгваме по една пътека към Джулиетс балкъни, откъдето се вижда доста висок водопад.

Самата пътека на мен много ми хареса, защото минава под тлъстите корони на дърветата като през тунел. След Джулиетс балкъни се насочваме към пещерите Дженолан.

Точно тогава Люк решава да мине в грешното платно и едва се разминаваме с един моторист, който не пропуска да ни напсува звучно... Пещерите Дженолан определено си заслужават, пък дори и само да се отбележите, че сте били в най-старите пещерни образувания в света 😊

Ядем късен обяд в единственото заведение в Дженолан и преди да тръгнем обратно към Сидни, Люби ни предлага да се качим на един връх, който не бил много туристически, но гледките били главозамайващи. Разочаровани от обикновенността на Трите Сестри, веднага се съгласяваме, но скоро разбираме, че до тоя връх даже Гугъл мапс не могат да ни упътят - толкова рядко туристически крак стъпва там. Ако ви се отдаде възможност - не го пропускайте - ще ви дам подробна информация как да стигнете. Величествено е. Чувствам се както когато за първи път видях Големия Каньон - думите ми са замрели в гърлото.

На Люк това си му остава най-любимита част от Австралия. Люби ни обясни, че Сините планини са наречени така, заради евкалиптовите изпарения, които придават на планината синкъв отенък. Виждаме синя мъгла, стелеща се по хоризонта пред нас. Разбираме какво са имали предвид хората, дали им това име. Слънцето започва бавно да се скрива зад един хълм. Време е да тръгваме обратно. Оставяме Люби пред тях и пак по късни доби заспиваме.

Ден четвърти, последен.

Имаме лека програма - вече сме видяли почти всичко. Качваме се на Харбър бридж, Обсерваторията, закуска в Куин Виктория билдинг и после към Бондай - най-известният австралийски плаж.

                                                                                                                     Люк не случи на кафе в сравнение с мен

Поглед към Харбър бридж от хълма на Обсерваторията

Виждаме бакпакърското лице на Австралия, не толкоз лъскавите квартали, секс магазините, проститутките. Люби ни чака на плажа. Правим един тегел, разглеждаме Sculpture by the Sea, обядваме и...прегръдки за довиждане с Люби. Пак ще се срещем след не знам си колко години...

Прибираме се в хотела, душче, парфюмче - на концерт сме - Rachmaninoff on Fire. Операта отвън е наслада за окото, отвътре - пълно разочарование. Концертната зала в бившия партиен дом на Главната в Пловдив ряпа да яде. Обаче е пълно с народ и музиката е вдъхновяваща.

Сбогуваме се със Сидни навръх имения ден на Люк - 18-ти октомври. Да, трябваше да го убеждавам, че имения ден е изключително важен празник и трябва да се чества, но той не беше много ентусиазиран, докато не разбра, че и той може да празнува на Св. Лука. Бях планирала френски ресторант с изключителна атмосфера, но беше претъпкан и, затова се запитихме към единствения друг отворен наблизо (споменах ли, че всичко затваря рано там?). Е, късмет! Месоядният ми годеник най-накрая ще опита Уагу телешко - нечовешка радост от цената му в Австралия в сравнение със САЩ. Вино като няма да се лее, поне Уагу ще се яде.

Прекарахме великолепно. Сидни, благодарим ти!

Мелбърн

Люк го намрази, аз съм със смесени чувства. През цялото време в Сидни като споменяхме, че отиваме в Мелбърн, хората ни гледаха с някакво съжаление и казваха: "А, Мелбърн е ок, но..., абе ще видите." или "О, пригответе се за времето там." Ние се чудихме на реакциите им, но като пристигнахме, видяхме! Всички годишни сезони за два часа. От къс ръкав до яке, от пот до тракане със зъби. После самите сгради - абсолютни архитектурни бижута оставени да се рушат до изящно поддържани паркове, хостели в бивши казарми, бездомици свити пред лъскави входове на корпоративни небостъргачи. Не знам, толкова ме обърка тоя град, че ще съм безкрайно кратка - казиното, Куин Виктория маркет, който отвън прилича на Руския пазар в Пловдив, а вътре на викторианския вариант на Столичните хали, яжте Фъ (Pho) и десерти, Degraves street, парка с къщата на капитан Кук, която е преместена от родната му Англия в Мелбърн в началото на 20-ти век.

Къщата на кап. Кук

Св. Килда, Белгрейв и парния локомотив

Изморени от хилядите настроения, които ни налегнаха в Мелбърн само за 1 ден, с Люк решихме втория ден там да не го прекараме в града. Хванахме влак до Белгрейв, откъдето почва като теснолинейка с парен локомотив, която те вози през прекрасни хълмисти райони. Купихме се билетите онлайн предната вечер и понеже няма запазени места, трябваше да се преборим за седалки с по-хубава гледка с едни индийци. Обичаят е, всъщност, да седнеш на ръба на прозореца и краката ти да висят отвън. Супер яко 🙂

След влакчето се намерихме в Св. Килда. Ако сте ходили в Навили, Милано е същото без каналите - заведения от двете страни на пешеходни улици, хепи ауър, шведски маси с разядки, изобилни витрини с десерти, абе,  купон. Седнахме, пихме евтин алкохол за първи път в Австралия, хапнахме огромни дюнери, снимахме се само пред Луна парка, защото беше затворен.

Оттам вечеряхме Фъ в кварталното заведение до хотела, пеша до казиното, от което ни делеше един мост и пак купон. Това казино е на два етажа и беше впечатляващо дори за комарджия като Люк, който се ползва с преференции в повечето казина във Вегас. На втория етаж имаше бар, зала с жива музика и дискотека. На рулетките ни обраха и леко тъжни тръгнахме обратно към хотела.

На следващия ден рано сутринта наехме кола за Големия океански път. Понеже тук вече има подробен пътепис, аз само ще кача снимки и препоръчам Мелба Гъли, най-мокрото място в Австралия, където мъх е покрил всичко и е едно приказно, много хубаво.

Красота!

Нахални птици

Гора, пренаселена с коали

12-те Апостола

Мелба Гъли

Карахме към Аделейд - аз като страстен любител на виното, не можех да отида в Австралия и да не включа дегустация на местни сортове. Всички винени райони на континента са прекрасни, но най-известна е долината Бароса, на север от Аделейд. По пътя натам спряхме на няколко места, едно от които беше Tower hill conservation reserve, където видяхме отблизо кенгурута и ему. Много е красиво.

Оттам подкарахме набързо към някое населено място, защото се смрачаваше, а нямахме резервиран хотел. Въобще, между Мелбърн и Аделейд си натамънявахме маршрута все в последния момент, понеже не знаехме колко време ще ни отнат спиранията до отделните забележителности. Пристигнахме в Портланд малко след девет вечерта. По австралийски обичай всичко беше затворено, освен един бар и един ресторант на срещуположните страни на крайбрежната улица. Ресторантът беше прекалено изискан за нас двамата, потни, пътували цял ден, спирали къде ли не и облечени в най-удобните дрехи, които бяхме намерили. Влязохме в бара, където се вихреше някакво празненство, стоварихме се на масата, поръчахме си храна и почнахме да търсим хотел за презнощта. Е, не помня Люк какво яде, но моят “шницел по австралийски” ще го помня цял живот - някаква безвкусна пържола, отгоре с гъби, сос барбекю, неразтопен напълно кашкавал и пържено яйце на очи, но бях толкова уморена, че даже не се оплаках от буламача. Докато вечеряхме, осъзнахме, че барът е част от “Mac’s hotel” и попитахме сервитьорката дали не знае има ли свободни стаи. В крайна сметка заведението се помещаваше в красива старинна сграда с не лоша декорация отвътре, а и нямахме огромен избор. Сервитьорката се оказа управителка на хотела и ни каза, че ако можем да платим в брой, ще ни даде отстъпка и ще ни сложи в стая зад хотела, като ни намигна заговорнически. Платихме $80 австралийски долара, което ни се стори доста евтино - по принцип, освен в хостел или мотел, нощувка под $100 AUD няма. А хостели да искаш - като че ли само за бакпакъри им е пригоден туризмът.

Ние, обаче, си търсим удобството и собствена баня с тоалетна ни е задължителна, така че си се израдвахме на хотелчето за $80 и се оставихме в ръцете на “грижовната” сервитьорка/управителка да ни покаже стаята. Разбрахме какво беше нейното намигване като влязохме в една пристройка към хотела, която изобщо не беше красива като хотелската фасада. Аз изпаднах в смях - дядо ми имаше на село един радио предавател от 100 години, на който му викаше “Точката” (май от радио-точка, не знам), та го видях същото устройство, вградено в нощното шкафче. Разясних на Люк защо се смея, а той ми вика: “Много се радвам, че разбираш от технологии, които са изчезнали от домашния бит в Америка преди аз да се родя.” Гадняр!

Както и да е, взехме душ в не много чистата баня, легнахме да спим в леглото с проядени от молци или с дупки от цигара одеала и на сутринта рано-рано потеглихме към Синьото езеро до Маунт Гамбиър. Преди да тръгнем, обаче, спряхме за кафе в една миришеща на застояло закусвалня. Както чаках, видях през прозореца на дървото пред закусвалнята една коалка. Усещането от срещата с такова необикновено същество на най-обикновено улично дърво е страхотно!

Разбира се, направих си хиляди снимки с коалата и не исках изобщо да се разделям с нея, но Люк ме сръчка, че трябва да спрем  и за закуска - аз бях отказала да ям на място, което не мирише на хубаво. Затова пък спряхме в Меката на генно-инженираната храна - Макдоналдс (Люк нямаше нерви за друго) и опитахме австралийския вариант на сутрешните им сандвичи. Същата гнусотия като навсякъде по света. 100 пъти съжалихме.

Пристигнахме в Маунт Гамбиер. От около седмица вече коментирахме, че не е възможно естесвена трева да е толкова зелена като в Австралия и тревата в това градче не правеше изключение. Специално качвам снимка на “фалшивото” им зелено.

Следващите снимки са от Umpherson Sinkhole, Синьото езеро, изпълнило кратера на спящ вулкан, и от едно супер случайно откритие по пътя - винарния район Кунауара, къде разбрах, че винената дегустация е безплатна навсякъде на континента (ЙЕС!!!!) и, че Ширазът от Кунауара е лютив заради климата, но пък за сметка на това им се получава страхотно Каберне сувиньон.

После спряхме до пещерите Наракурти, които са под закрила на ЮНЕСКО, заради най-продължителния непрекъснат резерв на вкаменелости в света. На нормалек език - в тези пещери има една част, която е като дълбок кладенец и за животно, веднъж паднало вътре, няма измъкване, което означава, че имат невероятен запас на кости, някои на представителите на австралийската мегафауна от Плейстоцена. Презентацията в пещерата беше още по интересна и ми напомни на репертоара на кореняк пловдивчанин, когато обяснява нещо от историята на Пловдив.

След нея, седнахме да ядем в ресторанта до пещерния комплекс. Поръчах си фиш енд чипс. Дойде храната, пак не помня Люк какво яде, защото на мен рибата ми лъхна на развалено и като я опитах си затвърдих усещането, че не става за ядене. Дойде сервитьорката, казах какъв е проблемът и като се почна…изредиха се готвачката, управителката, помощник готвачката да се суетят над чинията ми, да опитват и да ми обясняват “Ама, как може, ние днес прясна сме я приготвили.”, “От пазара сутринта е купена.”, “Никога не са ми връщали храна.”, “Невъзможно е!”, “Може би не сте свикнали с вкуса на този вид риба.” Опитаха след 100 часа суетни и възклицания рибата, разбраха, че наистина е развалена и ми смениха храната с един много вкусен хамбургер като ми се извиниха безброй пъти. След тази случка Люк заключи, че просто в Австралия всички са прекалено мили и любезни, за да се оплачат от готвача, затова на такъв цирк бяхме подложени.

От Наракурти подкарахме към Виктор Харбър. Там и нощувахме. На следващия ден станахме рано и ходихме пеша по един мост до Гранитения остров, където уж имало пингвини.

Ние не видяхме, но пък разходката си заслужаваше. Като се върнахме, градчето още спеше, натоварихме се в колата и потеглихме към устието на река Мъри. Снимките от нета, които ме привлякоха натам, бяха изумителни. Ние не видяхме нищо подобно на очакваното. Даже май и не снимахме. След това, поехме на север и отново, съвсем неочаквано, попаднахме в Hanhdorf - стопроцентово немско селище, където традициите на основателите му се пазят и където можеш да си поръчаш еднометрова франзела с наденица за $20 AUD. Кеф. Люк още повече се изкефи като видя за първи път в Австралия “нормална” според него халба бира. След като обядвахме, тръганхме към Аделейд.

Дотук по Големия океански път бяхме видели многото разнообразни и красиви лица на Австралия, но когато минахме през Маклерън вейл, се влюбих - прелестни хълмове, по които се спускат педантично подредени лозя, преливащи се приказно зелени и златисти палитри, все едно слънцето е вплело лъчите си в тревата и гроздовите листа. Аз се влюбвам във всичко, което ми прилича на дядовите лозови градини в полите на Родопите. А виното в района? Меко, ароматно, топло като циганско лято в края на септември. Искам да се връщам там, защото бяхме за толкова кратко.

Австралийците не считат Аделейд за нещо особено, не ни го препоръчваха и ние затова не бяхме предвидили повече от една вечер там. Преди да влезем в града, отбихме на север към Бароса. Понеже нямахме време за дегустации в няколко винарни, аз придвидливо бях избрала една от най-добрите в  долината - Рокфорд. Люк ми се изнерви, че отминахме доста други места, в които да опитаме вино, но когато се добрахме до Рокфорд разбра защо държах точно там да спрем. Винарната се разполага в каменна постройка от  средата на 19-ти век. Дегустационното меню е над две страници и започва от бяло, минава през розе и червено, и завършва с десертно вино. Разбира се, като навсякъде другаде в страната, е безплатно!!! Обикновено, аз се мръщя на бяло и розе, но Люк иска всичко да се прави както трябва и не ме остави да почна дегустацията от средата. И добре, че го направи. От белите сортове обичам само Мускат, а в Америка се пие предимно Шардоне, Ризлинг и Пино Грижио, които не са ми вкусни, затова не си и правя труда да поръчвам друго освен червено. В Рокфорд ми предложиха Бяло Фронтиняк. Невероятно! Попитах защо ми харесва, като не обичам бяло вино и човекът, който водеше дегустацията, обясни, че е дъщерен сорт на Муската. Ето защо! Люк пък се влюби в едно десерто вино с лек привкус на коняк и, както сигурно се досещате, си купихме и него, и Фронтиняка. Интересен факт е, че в Бароса вино производителите не произвеждат гроздето, а го закупуват от лозарите, които го отглеждат и на свой ред не правят вино.

Леко подпийнали след 20-тината вина, които пробвахме, подкарахме към Аделейд, където ристигнахме в ранния следобяд. Градът е много цветен, макар че е далеч в архитектурно отношение от Сидни и Мелбърн. Усетих го някак по комунистично спокоен, подреден и без тълпи навсякъде. Кварталите му са доста различни един от друг. Ние бяхме в съвсем обикновен хотел с обзавеждане от 80-те. Понеже не бяхме успели да си изядем еднометровата наденица от обяд, си я разделихме за вечеря и след бърз душ се запътихме към центъра. Там исках да изпием по нещо в най-стария бар в Аделейд - The Apothecary. Супер уютно заведение с огромо меню и цени…Пийнахме, после походихме още малко по централните улици и се прибрахме.

Кеърнс

Рано на другия ден хванахме полет за Кеърнс. Усетих влагата веднага като слязохме от самолета. След 9 години живот в сух климат като аризонския съм супер чуствителна към влага и не ми понася особено. Поне в Кеърнс имат машини за джапанки, та да се посмея малко.

Хванахме Убър до най-ужасния хотел, в който някога съм отсядала - Cairns Queens Court. Няма да се впускам в подробности, просто не отсядайте там. Оставихме си багажа на рецепцията и тръгнахме към кабинковия лифт, който минава над тропическа гора, една от забележителностите там. Като пристигнахме на място ни предложиха да си вземем билети за лифта на отиване и да се върнем с влакче, за да видим различни пейзажи и, понеже нямаше голяма разлика в цената, се съгласихме. Очарователно пътуване с няколко спирки, последната от които в туристическото селце Куранда.

До този момент не бяхме ходили в зоологическа градина, защото бяхме видели всички местни животни в природата, но като разбрах, че в зоологическата градина на Куранда мога да гушна коала, се измолих на Люк и той като добър годеник купи билети. Докато чакахме да изведат коалата, видяхме уомбат отбилзо и около 15 кенгурута в нещо като кошара. Аз видях, че другите посетители влизат в кошарата и аз след тях. Люк почна да се чуди как разрешават на хората да са толкова близо до кенгурутата и докато се чудеше, аз почнах да галя едно, излегнало се на земята и да си правя селфита с него. На Люк му се изправиха косите - кенгурутата били много сприхави животни и можели да ме наранят. Еми, не знаех, че са известни с боксовите си възможности. Аз и диви коали гоних в една гора, той и тогава викаше подир мен, ама какво да се прави - лудо мирно не стои. Накрая и той се престраши да се снима и да погали кенгуруто и разбра, че тези явно са питомни и не са опасни.

Когато гоних дивата коала

Извикаха ни за снимка с коалата. Аз не можех да повярвам. Полудях от радост. Маниалкния ми поглед на снимкте го доказва.

След зоологическата градина седнахме да обядваме. Хамбургер от кенгуру. Не е нещо особено, по-странното е, че до преди малко ги галехме…

Хванахме влакчето към Кеърнс и пак спряхме на няколко места да се снимаме като с кабинковия лифт. Изключително красиво е.

В града тръгнахме към плажната ивица, за да си търсим корабче за Големия бариерен риф на другата сутрин. Разбрахте ли вече, че всичко ни е в последния момент? Спряхме на няколко места, но цените малко ни стресираха, а пък и туристическите агенции започнаха да затварят, та трябваше да решаваме бързо. Едно момиче на улицата ни пита какво търсим и ние като й обяснихме, ни вкара в някакво офисче и ни предложи да й се доверим за избора на корабче, показа ни истински снимки от нейните гмуркания и преди да се усетим, се спазарихме за цената и даже за камера под наем, с която да снимаме под водата. После отидохме до пристана, където вечеряхме в лодка, превърната в ресторант, рамо до рамо с другите гости и с камара задушени скариди.

Облизахме си пръстите и тръгнахме пеша към хотела. Отново ужас и писъци от моя страна - както вървяхме, минахме под едно дърво и цяло ято прилепи се разхвърча над нас. Не от мъничките прилепчета в България, а от огромните създания с двуметровите крила…Като пристигнахме в хотела, той беше заключен. Моля? Как ще влезем? Почнахме да звъним. След доста време някаква сънена лелка се появи и едва-едва ни отвори и даде ключовете за стаята. След неприятен душ, заради състоянието на банята, заспахме.

Понеже пищях и нямам снимка на прилепите, ето ви един мега огромен скакалец

Втория ден прекарахме на корабчето и в гмуркане в рифа. Вече има магелански пътепис със снимков материал, затова ще пропусна да сложа мои, защото всичките са в на Люк компютъра. Има ме само щастлива на палубата, в очакаване на срещата с гигантски миди, морски костенурки, пъстроцветни риби и какво ли още не.

На третия ден наехме кола, за да се разходим по крайбрежието. Карахме на север към Палм Коув и Порт Дъглас - две много чаровни курортни градчета.

Плажовете са превъзходни, но не дръзнахме да влезем във водата след като в едно информационно бюро питахме дали наистина има крокодили както табелките навсякъде предупреждават и жената, която ни показваше на картата къде да отидем и какво да видим, с огромно спокойствие ни заяви: “Еми, разбира се, че има опастност, преди две седмици една туристка отиде да се къпе ей там”, посочи ни тя, “и още не можем да я намерим.” След историята за изядената туристка се насочихме към Синдикат, откъдето хванахме безплатен автобус до националния парк Дейнтри за още една разходка из джунглата. Видяхме няколко малки водопада, кристално чиста река с огромни речни камъни и едни странни птици, които се разхождаха по пътеката с нас. На връщане към колата, осъзнах, че не разбирам почти нищо от местния австралийски диалект, защото за 20 мин разговор между Люк и шофьора на автобуса, не хванах повече от 10 процента. Много ми напомни на хората от американския Юг, с които също ми е трудно да комуникирам.

В ранния следобед пристигнахме на летището, оставихме колата, казахме си “чао-чао” с нетърпимата, лепкава влага и си хванахме самолетчето за Бризбън.

Бризбън

Обожавам го тоя град! Абсолютна наслада за очите, много подреден, чист, не видяхме никакви занемарени квартали или бездомни хора, с огромни пешеходни зони в центъра като в Пловдив, а хората и те като пловдичани - милеят за града си, по-хубав от Бризбън за тях няма. Впечатляващо е, че десетки пъти градът е претърпявал катастрофални наводнения и десетки пъти бризбънчани са се обединявали с местната власт, за да помогнат с каквото могат и да върнат предстихийния му вид възможно най-бързо.

Когато пристигнахме в Бризбън, вече се беше стъмнило. Хванахме си Убър към хотела. Както в Сидни бяхме наели обслужван апартамент - по-евтино е от хотел, но пък разполагаш с кухня, пералня и сушилня, които след двуседмичен престой в чужбина само с по един ръчен куфар багаж, влизат в употреба. Стаята ни беше с ужасен мирис на цигари, а аз мразя. Беше обаче късно да се разправяме, взехме си душ и си легнахме. Следващата сутрин започна с изстудено бяло вино за закуска, нали все пак  бяхме на почивка…

После се оплакахме на рецепцията за миризмата в стаята, но понеже всички апартаменти в “Меритън” били заети, се принудиха да ни вкарат нещо огромно като подвижен климатик, което да ароматизира помещението и да заличи цигарения дим. Проработи.

Тръгнахме пеша по улиците. Посетихме няколко  катедрали, един театър с изумително красиво фоайе, Арт галерията на Куинсланд, зад която се разполага невероятен парк с множество кафенета, ресторанти и плаж.

 Навъртяхме бая километри до следобяд, когато се качихме на градския ферибот в посока Фууд стрийт - стар док, с десетки контейнери, превърнати в лавки за храна, между които няколко сцени и маса народ, разпускаща и забавляваща се. Входът беше някаква символична цена, но абсолютно си заслужаваше за обстановката и кулирната експлозия от вкусове, с които се сблъскахме там. Мултинационални кухни, изобилие от качествени храни, не е като в американските карнавали с пържени, пържени, пържени и наблъскани със захар предложения. Люк веднага попита колко струва наемът на един контейнер, за да докара майка ми и баба ми да хранят австралийците с кюфтета и баница, но се оказа, че има двугодишен списък с чакащи наематели. Хванахме ферибота обратно след залез слънце, доволни от добре прекараната вечер.

На другия ден отидохме до връх Coot-tha и до Lone Pine Koala sanctuary. Върхът предлага чудесни гледки към Бризбън, красива природа и вкусен сладолед в ресторанта горе, а от светилището качвам само снимки, защото срещите ми с коали все водят до маниакална радост и нямат нужда от думи.

Следобяд се размотавахме отново по центъра в безумно търесне на сувенири,  осъзнали, че това е предпоследният ни ден в Австралия, а ние още не сме купили нищо за никой вкъщи…След като изпълнихме задължителната програма с подаръците се прибрахме в хотела, приготвихме си багажа, изкъпахме се и си сложихме най-хубавите дрехи - щяхме да празнуваме страхотното си прекарване в страната с френска кухня. Понеже не успяхме да отидем в желания от мен френски ресторант в Сидни, предложих на Люк бризбънска алтернатива. Той какво да ме прави, знае, че на глава с мен не може да се излезе и се съгласи. Оказа се, че Madame Rouge Bar & Bistro е близо до хотела и отидохме пеша. Храната и обстановката са поразителни. След вечеря тръгнахме отново пеша да се разходим из града. Беше събота и навсякъде в квартала хората се веселяха, имаше опашки пред повечето клубове, купонджийско настроение беше заразило целия град.

Прибрахме се много късно, станахме супер рано, бяхме на летището преди 7ч. и с нежелание се качихме в самолета за САЩ.

Австралия остана в сърцата и на двамата и се превърна в място, където искаме да се връщаме отново и отново.