Австралия

Австралия

Не съм си мислила, че ще я видя. Не мога да повярвам, че съм била там. Дори и когато се разхождахме, от време на време се обръщах към майка ми с радостното възклицание „Къде сме?!“. А, тя, Австралия..Тя е прекрасно място. За живеене, за почиване, за работа. Голяма, различна навсякъде, динамична. Скъпа, но и евтина в някои аспекти.

Полетът ме ужасяваше. Пътувала съм на дълги разстояния, но все пак това беше най-дългото. Помолих да ни чекират до авариен изход или в началото на салона, което за съжаление отказаха, защото полетът бил пълен. Наистина беше. Оставихме куфарите и се оттеглихме да си почиваме в бизнес-салона на Т2, чакайки самолета от Сърбия да дойде, да ни прибере и да продължи за Доха. Не се наложи да показвам визите за Австралия, които катарците явно получават електронно.

Всичко си се движеше по план, имахме спокойно много транзитно време в Катар около 2 ч. и нещо, отидохме до гейта за дългия полет и се настанихме в голямата машина. Самолетът на Qatar Airways беше удобен, с достатъчно пространство за краката, което е едно от най-важните неща, и с по три седалки на всеки ред. Полетът мина добре – ядене, спане на музика, пиене, пак ядене, филмче и пак ядене. Седяхме до един чичко, който почти през цялото време спеше. Бях си събула маратонките и си обула хотелски пантофи, и дори не ми се бяха подули краката много.

Всичките летежи и почивки бяха за общо около малко по-малко от 20 часа. Кацнахме благополучно в Мелбърн в австралийска вечер, след като бяхме излетели в български следобед и се озовахме в нещо като огромен салон, където беше паспортната проверка. Имиграционните карти ни бяха раздадени още в самолета и ги бях попълнила, като декларирах, че не носим нищо. Което беше така. Не посмях дори и разтворими кафета да занеса. Исках на приятел да занеса малко българска земя в мъничко шишенце, като се бях въоръжила с лъжица да копая в обедната почивка в градинката до Народния театър, но като прочетох, че и пръст не може, минахме на вариант български въздух с инструкции за неговата употреба, които бяха изключително забавни, измислени от добър приятел (б.а. Благодаря, Шпатич) и оценени с кикотене и цялата композиция овековечена напълно заслужено със снимка във фейсбук. Освен тези имиграционни карти се попълваше и една декларация за Ебола, която също се представя на съответните органи.

Наредихме се на опашката на клетите хора, нямащи късмета да са Озита (Австралийци) или Кивита (Новозеландци), и с което лишени от възможността да се измъкнат с електронно сканиране на паспорти. Почакахме, но все пак стигнахме до гишето в разумно време. Обслужващите хора - едни лъчезарни, приятни. Драго да ти стане и пак да искаш да се редиш да те обслужват. Минахме тази проверка, отново без да има нужда да показваме визите. Тръгнахме към багажа в ръка с митническата декларация и тази за Еболата. По пътя една жена ни спря и отбеляза нещо на едната декларация. Докопахме се до багажните ленти, видяхме си с умиление куфарищата – по един голям за всяка (за първи път, обикновено е един голям общ и един малък, но все пак 18 дни из Австралия и 3 в Сърбия изискваха повече), сграбясахме ги и отидохме на следващата опашка за митническия контрол. И там почакахме, после ни взеха бележките, разпределиха ни на една опашка, после на друга. Накрая ни наредиха с други хора на един червен килим и ни помолиха да сложим дамските чанти в близост до земята. След това дойде униформена млада служителка с изключително сладко куче, което ни подуши. Пуснаха ни и излязохме благополучно. Майка ми замрънка опечалено как не е взела поне още една кутия с цигари, пострада малко и замълча. После пак го повтори, но това сме ние жените.

Разрешеният внос е 50 цигари, тоест 2,5 кутии на глава. И тя разполагаше с 5 кутии за доста време, при положение, че пуши 1,5 на ден. Да се благодари, че аз не пуша. Цигарите са скъпи. Много скъпи. Най-евтино намирахме един Ротманс за 16,50 AUD, което си e 20 лева (Курсът е 1,26 лв. за долар по времето, което бяхме там. Иначе е доста динамичен и влияещ се от US$ и разбира се – от британска лира).

Бях заплашила майки си, че ще пуши сушени треви, но тя сама се дисциплинира и намали регулярната си консумация трикратно. Не че има много места, където да пуши. На 4 метра от входа на сграда или заведение само на обозначените места. В хотелите не се пушеше и на балконите.

И така….Беше австралийска късна вечер, ние имахме резервация за мотел наблизо, на който да се обадя да ни вземат с шатъла си безплатно. Оказа се, че на летището има и безплатни телефони за доста от хотелите, включително и за нашия. Имахме една нощувка и на другия ден отново полет Мелбърн-Кернс. От летището ни все микробус с китайски водач, откара ни и се настанихме в чистичкото широко легло. Заспахме доволни, като преди това се бяхме разбрали за часа на обратния трансфер до летището и ни дадоха 2 часа допълнителни за по-късен чек-аут. Във всички хотели, в които бяхме, чек-аутът е в 10 часа. Явно е австралийска практика и колкото и да не ни харесва – това е положението.

В 12 на обяд потеглихме за познатото Мелбърнско летище и след 10 минути бяхме там. Полетът беше на Jetstar Airways с продължителност 3,20 часа. Самочекирахме се на автомат, който ни изплю и багажните ленти, закачихме ги и оставихме багажа на гишето. После майка се оттегли да попуши, а аз отидох да търся магазина на Optus, за да си купя сим-карта. Бях си избрала абонаментен план Monthly Prepaid Plus на цена 30 AUD, който включваше 30-дневна карта, напълно неограничени безплатни разговори с всички оператори, безплатни смс-и и ммс-и в Австралия, 1,5 GB интернет и 5 AUD за международни разговори. Трябваше ми, за се чувам с моя австралийски приятел Иван – този с шишенцето с въздуха, а и за интернета. 5 долара, които са около 6 и малко лева не успях да изговоря. А звънях. Разговор до стационарен телефон в България струваше 0,05 AUD на минута, а на мобилен 0,20 AUD. Разкошни цени! Гледах и цените на данните в роуминг, които са около 20-тина пъти по-ниски от тези на нашите оператори. Срам! За по-кратък престой има и дневно базирана карта – 2 AUD на ден. Купих си картата срещу паспорт и пари. Работеше чудесно, само от време на време през престоя ни в страната ми звъняха някакви австралийци за нещо, което не винаги разбирах. Чух се с 2-ма и пропуснах един непознат телефон. Разговорите приключваха от тяхна страна с „I am sorry darling, bye bye“ след моите обяснения в отговор на въпроса – откога имам номера. На живо разговорите с австралийците са трудни, но по телефона е жив кошмар. Разбирах само отделни думи. Слава богу, те ме разбираха и даже бях похвалена, че говоря много добър английски и с много приятен акцент.

Хората в Австралия са много, много любезни, приятни, отзивчиви и мили. Винаги благодарят. Възпитани са в духа на “Споделянето е грижа“ и дори изучават благотворителност в училище. Много често заговарят бездомните хора, обръщат им внимание, дават пари. Като видят лутащи се туристи питат дали имаме нужда от помощ. Всичко е за хората – да са щастливи, да им е удобно, да са добре. След „страната на сърдите хора“ се почувствах спокойна, на място.

Кернс

Полетът до Кернс мина добре. С изненада гледах през прозореца колко плоска е Австралия. Направо равна.

Докато не стигнахме в Кернс – тропическият север и врата за Големия бариерен риф, с хълмове, обсипани с палми и всякаква друга гъста и сочна зелена растителност, а до тях – тюркоазеното Коралово море.

Летището е мъничко, но симпатично. Интересното в Австралия е, че на доместик терминалите на всички летища, на които бяхме – 5 на брой общо, багажните ленти са точно до входовете и реално всеки може да влезе и да си излезе, търкаляйки харесалия му се куфар, собственост на някой забавил се пътник. Но не мисля, че това се случва…

От летището до града няма директен транспорт, само таксита, шатъли и по-икономичния вариант – шатъл до спирка на автобуса, който ние си бяхме избрали. Купихме билетите на място, намерихме бусчето, което беше с отделна каросерия за багаж, разбрахме се с шофьора – изключително симпатичен и любезен по обичайно му австралийско. Пътувахме няколко минути и слязохме само ние. Другите продължиха по хотелите, ние останахме да чакаме автобуса, за който шофьорът ни беше упътил, че трябва да помахаме. Всеки номер ни вършеше работа. Дойде, качи ни, поздравихме се, платихме, повозихме се, слязохме отново благодарейки (обичайно нещо за Австралия, което много ми допада, а и го практикувам и тук с маршрутки и таксита, но обикновено отговор не получавам L). Озовахме сме на улица, успоредна на крайбрежната алея, с ниски къщи и палми, огромни дървета със стотици прилепи в короните. GPS-ът влезе в действие и ни упъти към хотела, който се оказа успешен избор с голяма просторна стая, балкон с частична гледка към водата и големи легла. Настанихме се, попитах за мястото за пушене, което се оказа през улицата и тръгнахме да се разхождаме.

Прекрасен Кернс. Веднага ни хареса. Един такъв уютен, тропически, чистичък, с много заведения и безплатни барбекюта в парка, покрай водата. Да, безплатни. Носиш си яденето, готвиш си, включвайки едно копче, хапваш, почистваш си и хайде. От местните научихме и хитринка във връзка с почистването – постила се алуминиево фолио на печката. Походихме, позяпахме и тръгнахме да търсим голям магазин. Погледахме и по барбекютата и масите на хората.

В парка се правят семейни вечери. На големи фамилии. Готвеха цели тавища с разкошно на вид месо, а останалите членове седяха на маса и чакаха, обградени от десетки огромни кутии с храна. Поплюнчихме се на едни салата с размер като за 10 гладни викинга. На барбекюто се готвеха сигурно 30 агнешки котлета в алуминиева тава…

Телефончето помогна да намерим магазина и за първи път влязохме в Woolworths, който в превърна в любимия ни и посещаван навсякъде супермаркет. Първоначалният шок от цените е голям. Хляб – 2-3 AUD, ябълки – 5 AUD, 3 бр. кроасана с масло – 4 AUD. Водата също беше 2 и нещо. После намерихме на друг щанд хляб за 0,85 и вода за 0,70 и вече бяхме щастливи. Ще се живее! Купихме си най-необходимото, вкл.сол и новозеландско масло, синьо сирене от Тазмания и доматен сок. Разгледахме месата – имаше основно телешко и пилешко, по-малко свинско, както и екзотичните кенгурско и крокодилско. Всички меса, плодове и зеленчуци изглеждаха страхотно, а и в последствие се оказа, че и вкусът им е такъв. И са местни. Единствено грозде видяхме от САЩ. По препоръка на приятеля Иван ядохме австралийско манго, чийто сезон беше дошъл. Ох, сладост прелестна! Не ям за първи път манго, но тамошното беше ароматно, сочно, чак мазно. Естествено скъпо – едно 4 AUD, но жената на Иван ни каза, че по плод-зеленчуците може да се хване промоция – една касетка за към 18 AUD.

Интересно за плодовете е, че дори между отделните щати не може да се пренасят. Пазят си продукцията чиста и я защитават да не се разболее.

На барбекютата и в Кернс, а после в Бризбън (така го наричат в Австралия, а не Бризбейн), си готвихме наденички, свинско и телешко. Мили боже, какво месо!!! На фолио, с масло и сол. Страхотно!!! Дори си покомуникирахме с една двойка аборигени, които готвеха на съседната печка и помолиха за сол.

Повечето аборигени в Австралия са почти като нашите роми, но по-привилегировани. Не работят, просят и пият. Ако абориген кандидатства за работа той е избраният кандидат. Но май са свикнали да се изхранват от социалните помощи. На другата сутрин установихме, че нашите хора не си бяха измили и печката, а готвеха без фолио. Общината почисти обаче.

Тя, същата тази община, слага торбички за акитата на кучета в парка. Нямаше една несветеща лампа. И беше спокойно и късно вечер. По заведенията оставят столовете без никакъв надзор. Направи ми впечатление, че имаше и много такива, в които не се консумира алкохол. Никакъв! В супермаркетите няма алкохол. Той се купува от специални магазини, където са и скъпоструващите цигари, скрити зад заключена метална врата.

В Кернс отидохме заради Големия бариерен риф. Всички сме чували за него – най-голямата жива екосистема в света, с дължина над 2 000 км.

На деня, следващ пристигането ни в града, рано сутринта ни предстоеше полет над рифа, опериран от GSL Aviation. Имах много колебания при резервирането му най-вече относно продължителността. Предлагаха кратък само над рифа с продължителност 45 минути и дълъг над рифа и дъждовната гора, който е 1,20 ч. Колебанията ми освен заради цената от 269 AUD се дължаха и на отзивите на хората, които прочетох. Проблемът беше, че им прилошава от дългото летене. Накрая решихме, че веднъж се живее и евентуално веднъж се ходи там. Фирмата има отлични отзиви навсякъде и нямах притеснения. Осигуряваха и безплатен транспорт до и от летището от хотела, където си настанен.

Дойде нашата мечтана сутрин. Дойде с дъжд. Тропически като стена. Беше рано и имаше доста време до уречения час, но все пак бях в очакване как ще ми се обадят и ще кажат се полетът се отлага. Хубаво, ама ние на другия ден имаме екскурзия до рифа, а после си заминаване. Седяхме със свити сърца. Дъждът поспря и после пак започна. Беше едно сиво, грозно… 10 минути преди указаното време слязохме на рецепцията и зачакахме. Автобусчето дойде на време и отвътре изскочи усмихнато създание от китайски произход, което ни успокои, че следят прогнозата ежеминутно и дъждът ще се засили, но после ще спре. Минахме да вземем и останалите 2-ма пътника от един хостел. Представиха се за французи, но определено бяха с арабска кръв. Млада и хихикаща двойка. Всичките заедно отидохме до офиса на фирмата на летището, поседнахме и зачакахме. Предвиденият дъжд дойде. Валя напоително и после спря. Яви се слънчице. Ураааа!

Поради опасенията си от прилошаване и страданията ми от морска болест бях прочела във форумите за превенция й и си носих някакви хомеопатични таблетки, чиито инструкции спазих.

Пилотът ни разпредели, като аз се паднах до него и бях оповестена като Co-pilot. Самолетчето беше Чесна и имаше 4 места плюс пилота, колкото бяхме и ние. Седнахме, връчиха ни слушалките, в които слушахме пилота да ни обяснява на неговия неразбираем английски. Схващах част от думите, но само толкова.

Небето беше синьо с пухкави бели облачета, а слънчицето грееше. Грееше и радостта в сърцето ми. Тръгнахме. За първи път летях с такова мъничко самолетче. Не усещах страх, само се вълнувах и очаквах Негово Величество Рифа.

И ето ни във въздуха, пред нас се ширнало едно такова синьо море, осветено от лъчите. Скоро се явиха острови, а после и рифа. Цветовете на кристално чистата вода се сменяха непрекъснато. Виждахме лодки и кацнали на малки островчета хеликоптери. Пилотът разказваше за собствениците на островите и за цените за нощуването на тях, които само много богати хора биха могли да си позволят.

След тази неописуема с думи красота полетяхме над дъждовната гора, която се оказа най-старата в света. Отгоре се виждаше гъста растителност, криволичещи реки, а на места и дъжд, който пилотът умело избягваше. Там започна да ми става и лошо от клатенето, но полетът беше към края си и не съм се излагала.

След като кацнахме се снимахме за спомен с пилота и ни откараха обратно по къщите.

На другия ден имахме рано-рано организирана екскурзия до рифа. Бях се спряла на SeaStar, основно заради положителният й рейтинг и хубавите отзиви в tripadvisor. Почти всички екскурзии от този тип имат сходни цени. Нашата струваше по 180 AUD на човек.

Корабчето ни чакаше рано сутринта на пристанището.

Беше чистичко и симпатично, а младите хора на борда – ентусиазирани и лъчезарни. Когато се събрахме, на борда имаше максимум 30 екскурзианти и около 10 човека персонал. След като се настанихме – ние бяхме първите на горната палуба, пихме кафе с мъфини, събухме обувките, както ни казаха “No shoes on board policy” (политика без обувки на борда) и потеглихме.

Движехме се доста бързо и след около 1,5 часа, през които ни инструктираха за жестовете за безопасност и ни раздадоха плавниците, стигнахме до първата ни цел – малък пясъчен остров с много птици и около него риф - Michaelmas Cay. Закараха ни с друга лодка до него, вече облечени с неопрените и се разделихме на общо 3 групи: едната, която не плуваше се плицикаше до острова и се разхождаше с лодка с прозрачно дъно да наблюдава коралите, едната от неопитни плувци с водача си останаха на плиткото и по-опитните в плуването, сред които и ние, тръгнахме навътре. За първи път ползвахме шнорхели и в началото се позадавихме няколко пъти, поради навлязлата през носа вода, но после се научихме и вече се наслаждавахме истински.

Светът отдолу беше красив и жив, пълен с разнообразни корали и риби. Следвахме си нашата водачка, която снимаше през цялото време. Няколко човека се гмуркаха, като някои от тях за първи път пробваха дайвинг. Заниманията ни продължила около 40 минути, след което се върнахме на лодката и продължихме към следващата дестинация Hastings Reef. От там не исках да си тръгваме. Толкова красиво беше с цели планини от цветни корали. Имахме и неочаквана вълнуваща среща с щастлив край с една малка и сива акула, плуваща спокойно на около 2 метра от нас. После се оказа, че само ние и една от водачките сме я видели.

По-късно имахме урок по биология, ядене и разходка с лодката с прозрачно дъно, но тези занимания са твърде прозаични в сравнение с гмуркането. Прибрахме се късния следобяд – щастливи и развълнувани от преживяванията си.

На другия ден си тръгнахме, търтузейки куфарищата към ЖП-гарата.

'[b

Избирайки къде да гледаме Големия бариерен риф имах колебания и чуденици дали да Кернс или Ерли бийч. Накрая реших – гаргата ще е рошава и ще ходим и на двете, като на второто място не заради рифа, а заради приказния бял плаж Whitehaven Beach, класиран в топ 10 на най-добрите плажове в света в trip advisor. Спрях се да го видим от Ерли след разказите на Георги и цените на нощувките на Hamilton Island, които не паснаха.

Ерли няма собствено летище – използва се летището в Прозерпайн или това на Хамилтън Айлънд.

Директен полет Кернс-Прозерпайн се предлагаше на безумна цена от Кантас. Другата опция беше полет до Бризбън и оттам до Прозерпайн, но това ни се стори напразно ходене нагоре-надолу. Четох и за автобусните линии, но разстоянието беше голямо и затова се спряхме на 9-часовия вариант с влак до ЖП-гарата на Прозерпайн и оттам трансфер до Ерли. Билетите за влака ги купих без опция за промяна или канселиране, което ги направи повече от 2 пъти по-евтини, а именно 105 AUD на човек. Влакът, наречен Sprite of Queensland, е луксозен, с широки кожени седалки и с персонални екрани за филми, игри и телевизия. Движи се от Кернс до Бризбън и е туристическа забележителност. Бавен е, но беше интересно и комфортно. Има ресторант и барче, като цените са повече от прилични. Дори има чекиране на багаж, но ние не го ползвахме, защото имаше място и в купетата. Не съжалявам за избора си на транспорт изобщо.

Седнахме на самостоятелни седалки, като при проверка на билетите разбрахме, че празните седалки ще се заемат чак в късния следобяд, така че можехме волно да се кривим.

През прозореца се сменяха тропическите хълмове, обсипани с палми и зеленина, пустош с мравуняци, криволичеха река и гореше захарна тръстика. Минавахме през градчета – хора слизаха и се качваха. Всякакви хора, основно местни – австралийци и аборигени. Най-хубавата част дойде, когато започнаха да се виждат бягащи кенгурута. Тогава ни стана истински австралийско.

Независимо, че пътят беше дълъг, не беше много изморително.

Пристигнахме в Прозерпайн по тъмно, където ни чакаше автобус, билетите за който бяхме купили предварително он-лайн. Започнаха да ни разкарват по хотелите и ние имахме възможност да разгледаме доста от Ерли още от автобуса. Градчето или по-скоро курортното селце беше неголямо, по-тъмно вечер от Кернс и наклонено. Хотели и къщи бяха разположени по хълмове.

Ние имахме резервация за мотел точно срещу пристанището, откъдето другата сутрин тръгваше корабът за белия плаж.

Когато се настанихме, ресторантът на хотела вече затваряше, а ние бяхме гладни и трябваше и вода да си купим, което ни накара да излезем и да търсим Woolworths, който бях съзряла от автобуса. Вървейки натам вече можехме да разглеждаме и хората.

Мястото определено е за млади бекпекъри и основно в късната вечер беше пълно с подпийнали такива. Това с пиенето ни беше неестествено след порядъчния Кернс.

Намерихме си магазина, накупихме обичайните неща и се върнахме да спим.

При резервиране на екскурзията до плажа имах колебания кой точно вариант да избера и когато избрах след проведено заседания на семейния съвет решихме да е цял ден там, и отидох на сайта да плащам, се оказа, че места за нашата дата няма. Имаше за цяла седмица преди и след това, но точно за нашия единствен пълен ден – йок! Така се принудих да резервирам следобеден круиз. Пострадах, потюхках се и резервирах. Цената беше по 99 AUD на човек.

Следобеден означава, че тръгва в 11 ч. и ни връща по тъмно. Тъй като пристанището беше през пътя срещу нас, имахме достатъчно време да закусим спокойно и да се помотаме. После, въоръжени с плажни хавлии, слънцезащитно масло и облечени с бански, потеглихме към пристанището.

Там ни чекираха, тоест срещу резервацията ни дадоха билети и хартиени цветни гривни. Обясниха ни, че преди Whitehaven beach ще минем и спрем на Daydream Island и на Hamilton Island, като на първия ще трябва и да слезем всички и да изчакаме друг кораб.

Като наближи времето да се качваме ни извикаха и се натоварихме на борда. Ние естествено навън, на горната палуба. Времето беше прекрасно – слънчево и ясно. Морето беше електриково синьо, а около нас - острови. Много острови.

Whitsunday Islands е архипелаг от общо 74 острова, един от които беше и целта на пътуването ни Whitehaven beach. Първо спряхме на Daydream Island, където има голям спа хотел. Всички слязохме, както ни бяха казали. Една част тръгна към хотела, а ние със сините гривни и други без такива се наредихме под едната тента. След малко дойде новото ни возило – на вид като старото. Натоварихме се и пак тръгнахме.

Море, острови и небе. Това се виждаше. После доближихме и курортния Hamilton Island. Имаше марина, висок хотел, малки вилички и много симпатично излъчване. Акостирахме, част от хората слязоха, някои от които с куфари, други се качиха и продължихме.

Пътуването до нашия плаж продължи почти 2 часа. Раздадоха ни неопренови облекла за защита от медузите, обясниха ни как не трябва да оставяме боклуци на плажа и с колко време разполагаме на брега, а именно – 40 минути.

На хоризонта се ширна дълъг остров с много светъл плаж. Whitehaven е дълъг 7 км. На него няма сгради, само плаж с бял пясък, дървета, туристи и черни гарги. Предупредиха ни, че времето, което имаме няма да ни стигне да го обходим и ще изпуснем кораба, което означава, че ще преспим на брега, защото чак утре ще дойде следващият. Колкото се приближавахме, толкова по-бял ставаше пясъкът.

Слязохме по една стълба, преджапахме през плитката вода и се озовахме на райското място. Пясъкът беше толкова ситен и бял, като пудра захар. Дълъг, широк плаж.

Избрахме си местенце, от което да имаме видимост до кораба, положихме хавлиите и се заплицикахме щастливо из топлата вода. Не сме плували, само се радвахме като деца. Времето ни мина неусетно и не остана да се попечем.

Свалихме неопрените още на плажа и пак се върнахме на плиткото във водата. Взехме и малко пясък в едно пликче, защото ни бяха предупредили, че не може, което ни даде идеята за спомен от този приказен плаж.

Наредихме се на опашка пред стълбата и качвайки се нагоре си изплаквахме краката от пясъка в определения за тази цел леген с вода.

Пътуването на обратно беше бързо и ветровито. Много ветровито. Слънцето започна да залязва и стана и хладно. Пристигнахме почти по-тъмно и се отправихме към нашия временен дом щастливи и развълнувани от изминалия ден.

На следващата сутрин ни взе автобуса – този път голям, който ни откара до летището в Прозерпайн, заедно с останалите хора, които хващаха същия полет на Virgin Australia към Бризбън. Докато ги съберем от хотели и хостели многократно обиколихме Ерли и още по-добре го опознахме. Шофьорът беше на преклонна възраст, но стигнахме навреме, а и по това време имаше само един полет – нашият.

По пътя видяхме много бягащи кенгура съвсем близо до автобуса.

Беше ни хубаво!

'[b

Озовахме с Бризбън, докато валеше. Купихме си билети за влака от летището до гара Рома, срещу която беше нашият много популярен хотел. Цената на транспорта дотам от 16 AUD никак не ми хареса. Имаше по-евтина, но особено мъчителна опция с две прекачвания, която в дъжда и в тъмното с куфарите не изглеждаше достатъчно изкушаваща, та се метнахме на влака.

Хотелът ни беше най-високата сграда в града, централно разположен и луксозен, и лесен ориентир. Настанихме сме в апартамента, който пък ни зарадва с пералня и сушилня. Беше много чист и просторен. Единствено съжалявам, че асансьорната им система е твърде сигурна и за да се качиш на асансьора чекираш картата-ключ и тя ти дава правото на избор – етажа, на който ти е стаята /съответно рецепцията на слизане/ и етажа с басейна и фитнеса, и ти показва буквата на асансьора, на който да се качиш. Така си лишен от възможността да се покатериш на високото и да видиш града от най-горе. Но пък не можеш да се объркаш.

Уморени тръгнахме да търсим някаква храна. Беше неделя и не намерихме отворени хранителни стоки, а само магазинчетата 7/11. Цените бяха повече от стряскащи.

Първоначално градът ни схлупи със сградите си, въпреки че за голям град има доста зеленина. Липсваше ни природата. По улиците почти нямаше хора, само по главните търговски в заведенията се виждаха такива.

Всъщност, Бризбън е очарователен. Има прекрасно излъчване и уют. Спокоен и мирен. Също и артистичен. Времето си там разпределихме в готвене на телешки стекове и свински пържоли на барбекютата в парка, разходки по градини и паркове, посещение на истински кампус към University of Queensland.

Намерихме си нашия супермаркет, купувахме си пържоли и въоръжени с масло, сол, фолио и вилици, се отправяхме всяка вечер до отсрещния бряг на реката, за да готвим. Няма такова телешко! Истинско, прекрасно, прясно! Това изречено от един върл почитател на свинското.

Доста пъти пихме и истински китайски чай – студен, с джинджифил и мляко, който се продава на една от централните улици. Страхотна напитка!

Обиколихме кралските ботанически градини и Roma Street Parkland, намиращ се на задната страна на нашата гара и пълен с гущери. Парковете и градините са много красиви, чисти и поддържани и хората често полягват я с книжка, я с таблет, я с девойка там сред природата.

Река Бризбън не е красива на цвят, но от едната й страна са кралските градини, а от другата – парк с цъфнали джакаранти /онези лилави дървета/, виенско колело, публичен басейн, игрища за децата, храм, японска градина, музикален театър и какво ли още не.

Бяхме си купили презареждащи се карти за градския транспорт. Наричат се Go Card и имат възстановяем депозит от 10 AUD. За да си върнеш остатъка и депозита при отпътуване картата не трябва да е на червено. Зарежда се на автомат или гише. Минимумът за зареждане беше 5 долара. Картата спестява около 30% от стойността на хартиения билет. След деветото пътуване от понеделник до неделя возенето става безплатно. Използва се за транспорт и до Gold Coast, както и за водния транспорт в града City Cat.

С картите си по водата се придвижихме до студентския град на Университета. Беше като по филмите – езера, дървета и храсти, заведения, библиотека, в която седят по земята в коридорите, автомати за връщане на книги и много волни и щастливи късметлии, имащи възможността да живеят в този свят. Преобладаващата част от тях китайци… Имаше и басейн.

Тръгнахме си завистливо.

Бяхме отделили един ден за най-популярния курорт в Queensland – Gold Coast. Качихме се на влака и след около 1 и нещо бяхме на гарата. Оттам с автобуса и към Surfers Paradise – най-известната част от плажа и последна спирка на нашия автобус. По пътя се задръстихме, но беше интересно да се зяпат сградите и хората наоколо. Сградите бяха предимно небостъргачи, много лъскави.

Въпреки очаквания следобед дъжд, навън грееше слънце и правеше курорта още по-атрактивен. През него минава и трамвай, но ние предпочетохме да се разходим пеша. Позяпахме сградите и туристите и се отправихме към плажа. А той голям, широк, с един океан такъв истински, не като море. Сърфисти много нямаше, но имаше доста препичащи се хора. Ние се втурнахме към водата, като истински жаби. Тъй като беше бурна, можеше само на плиткото да й се радваме. Беше приятна, негореща, но не и студена. Доста силно ни побутваше, но бяхме доволни.

Попекохме се и се тръгнахме пак на обследване на района. Имаше много заведения и магазинчета. Хапнахме сладолед и се отправихме към автобуса, който за късмет не се наложи да чакаме, а се метнахме веднага. Задръстването се беше усъвършенствало, но се понасяше.

Автобусът се напълни с ученици от разни училища с разнообразни униформи, както и с китайски туристи с много куфари. Всички се озовахме на гарата и се метнахме на влака, който е много редовен. Имах възможността да направя снимки на учениците от едно училище, които с визия ми направиха най-силно впечатление, защото приличаха на островитяни и нямаха нищо общо с британските потомци.

От вятъра на връщане от Whitehaven beach настинах и се наложи да си купя нещо, което да ме държи в по-добра кондиция, поради което се отбихме в австралийска аптека. От София си носих някакви остатъци от блистер с парацетамолни таблетки и ги бях погълнала. В аптеката бях подложена на истински разпит – какво съм пила (дори показах опаковката на блистера и четях на глас надписите на кирилица), колко, кога, ама колко е точно това преди около час, когато съм изпила последната таблетка, имам ли алергии, бременна ли съм, кърмя ли…Накрая ми поискаха лична карта и я отнесоха някъде. После ми беше върната, придружена с опаковка с лекарства с моето име върху нея и подробни вербални и писмени инструкции как да пия хапчетата, които по цветове бяха разпределени на дневни и нощни. А, ставаше дума за обикновени хапчета срещу настинка. Така трябва! Моите адмирации за контраста с България, където всеки си купува антибиотици, когато си реши.

Последната вечер преди полета за Сидни отделихме на парка срещу нас, изпълнен с гущери.

Разходихме се отново до реката и си казаха довиждане с щата Киунсленд, който си остана нашият фаворит.

'[b

От летището в Сидни има влак до централната гара. Може да се купи билетче или да се зареди електронна карта, наречена Opal, с която е малко по-евтино. Тя се използва за цялата транспортна мрежа, вкл. за феритата. Цената от доместик терминала е 17 AUD, а с Opal – около 14 AUD. Хубавото на картата е, че има максимум дневен лимит, над който се возиш безплатно – 15 AUD, а в неделя – 2,50 AUD. Като се има предвид, че корабът до Манли например е над 7 долара в посока, картата е удачна! Негативите й са, че остатъкът е невъзстановяем и че се презарежда мин.10 AUD. Маркира се на влизане и на излизане.

Хитринката, споделена от приятеля, след мрънкането, че на връщане ще ни останат пари в картите, които не можем да си вземем, а няма как да заредим точна сума на билета, помогна имайки около 4 долара в карта с тях да стигнем до летището с влака и да успеем да излезем. Дори не светеше на червено на излизане, а аз много се притеснявах как ще се изложим сега и че няма да отвори вратата или ще писука. Нямах против да си доплатя разликата на гишето на летището и бях морално подготвена, но не се наложи. Оказа се, че е масова практика, при това австралийска. Важното е да имаш пари да влезеш. Когато тръгват на някъде всеки член на семейството си купува карата с минимум вътре – 10 долара и с тях стига до летището без проблеми. За персонала там е по-важно да върви процеса, да няма забавяне, отколкото дали е платена пълната такса.

Влаковете са двуетажни и се движат в тунели. Централната гара е нещо ужасно и крайно объркано. Само с питане се оправих къде да се прехвърлим на желания влак към хотела и как да стигнем до перона. Отне ми три прекачваници с различни асансьори и вървене до тях. Не беше лесно, наистина…

Сидни е по-забързан, по-атрактивен и разнообразен, но не е уютен. Той е туристически, интересен, съчетал модерна и стара архитектура. Центърът на града е т.н. във всеки голям австралийски град CBD – Central Business District. Там са небостъргачите, търговският център Виктория и забързаните хора.

Градът е голям, пълен със заливчета, скали и плажове.

В Сидни има мухи. Необикновени мухи. Малки, нахални и безпрецедентно упорити. Ако сте си мислели, че нашите мухи са нагли, идея си нямате какво създание е австралийската муха. Намират се най-често близо до водата и като те накацат не мърдат от теб. Средно се събират по гърбовете по 10-тина. Там предполагам събори някакви си организират, защото само стоят и никакво движение не помага освен директна ръчна интервенция от максимум 4 см. Не пропускат носове, очи и, разбира се, ръце. Дори те целуват по устните, гадинките. Като се разхождахме по парковете срещнахме много ветропоказателно въртящи се хора, в каквито и ние се бяхме превърнали, борейки се за безмухие.

В Сидни опитахме за първи път типичното кафе – Flat White. Това си е кафе с мляко, но много плътно и приятно, без да е горчиво, с нормален размер като нашия голям.

Типично австралийско ядено ядене е британският Fish&Chips. Нещо типично и за мен ужасно на вкус е Vegemite. Представлява концентриран екстракт от мая, използвана при производство на бира и добавени подправки, и е нещо солено и полезно, което си мажат на филии. Напомня леко на концентриран соев сос, но ближейки от него го усетих крайно остър и неприятен. На филийка може би е по-поносимо, но не пристъпих към последващи опити да се харесаме взаимно.

Хотелът ни беше в район с крайно интригуващото аборигенско име – Woolloomooloo. До центъра се стигаше през парка пеша за около 20 мин. 2-3 минути пеша, асансьор, мост и бяхме в парка. Пресичахме го, минавайки покрай Арт галерията, и се озовавахме сред централните улици, чийто небосклон беше почти закрит от небостъргачи, между които се виждаха сгушеха стари колониални сгради.

Наляво се падаше Катедралата Св.Мари, срещу нас телевизионната кула с въртящия се ресторант на върха й, а надясно - пристанището за феритата Circular Quay, най-старата част на града, наречена The Rocks, и емблематичните Харбър бридж и Операта.

В деня след пристигането ни минахме по моста, след вкусен обяд с Иван близо до работата му в заведение, откъдето се разкриваше прекрасна гледка на споменатите по-горе прочути инженерни и архитектурни творения. Беше много приятна разходка, която завърши пред операта.

Следващият ден отделихме на разходка до Манли – много хубав квартал в Сидни, до който се стига с ферибот. Има плаж, много приятна атмосфера и магазин Aldi, чието присъствие беше изненадващо в този край на света.

Хапнахме скариди и калмари, борейки се с нахалните грабливи чайки. Разходихме се и и тръгнахме обратно.

Прибрахме се през операта и кралските ботанически градини, които са точно срещу нашия квартал с осемте О-та в името.

В събота имахме уговорка за посещение на зоологическата градина Taronga с нашите приятели. До нея също се стига с ферибот. Входът й е сериозната цифра от 46 AUD, но е прекрасна! Прилича на парк, през който минава лифт, има заведения за похапване, а и детски площадки. От нея се разкрива чудесна гледка на централен Сидни.

Там видяхме първия си българин в Австралия /не броим Иван и семейството му, разбира се/. Човекът ни спря и просто ни поздрави и ние него. Усмихнахме се взаимно топло. Стана ни много приятно, предполагаме и на него.

Най-важната за мен част от зоологическата градина бяха коалите. Имахме късмета да видим една недремеща и движеща се, което си е рядко при тези така ленни и мързелуващи вечноспящи създания. Влязохме и при майки-коали, гушнали бебета, срещу допълнително заплащане и предварително записан час. За съжаление, не може да се пипат.

Персоналът беше толкова впечатляващо приятен и обичащ работата си. Разказваха с любов и без досада отговаряха на въпроси.

Почти целият ден мина в зоологическата градина и пак останаха невидяни места от нея. Разделихме се с Иван, повозихме се с лифта до кея и потеглихме с ферито към центъра.

Стигнахме до пристанището и се зазяпахме в хората. Беше 31 октомври, Halloween. Тъй като ме беше срам да снимам хората и имам само една снимка, ще разкажа за визията им.

Празникът не беше за децата, беше за младите хора. Масово облеклата бяха кървави, разкъсани дрехи, а гримът – на зомбита. Беше много колоритно и впечатляващо. Не видях деца с тикви, видях младежи и средно възрастни хора с медицински кървави престилки, забити ножове по телата и застрашителен вид.

Да спомена и модата в прическите в Австралия – сини и зелени коси. Това е най-популярното в момента.

В нашия парк, в този същия ден, предстоеше и Октоберфест. Гледахме дни наред как го строят, заграждат и поставят стотици химически тоалетни. На прибиране се бяхме настроили на вурстоядене и бирепиене. Уви! Оказа се, че събитието е с предварителен вход и беше абсолютно обточено с плътна ограда. През нея в 19 ч. успяхме заедно с малка група други любопитковци да позяпаме добре напити младежи и девойки, облечени в традиционни немски носии. От няколко сцени дънеше техно и святкаха прожектори. Добре напитите хора изразяваха и агресия, чупейки столове, но полицаите дебнеха и ги гледаха страшно. Девойки се търкаляха по тревата, вирнали полички. Мероприятието беше започнало в 16 ч. и приключваше към 20 часа.

В неделя ние отидохме до прочутия Бондай бийч, който дават по телевизията, когато австралийците посрещат нова година. До там стигнахме с автобус, като докато му разучавахме маршрута, си набелязахме за посещение и един крайбрежен нос.

Бондай има училище за сърф, красиви графити и инфинити басейн.

Беше приятно, обходихме целия залив и от другия му край се качихме на автобуса, за да отидем на вече отбелязания от нас Watson’ Bay. Оказа се прекрасен избор и там се събрахме с ивановото семейство, за които носът не беше познат.

Заливът е много кротък, като езеро. Има малко плажче и симпатични заведения, които по обяд се препълниха. На спирката на ферито има рибна бърза закуска, която беше фантастична.

От другата страна пък има скали и пътечка нагоре, откъдето се разкриваше страхотна гледка към океана и разбиващите се вълни. Реално отвисоко едновременно се виждаха две води – от ляво скалите и отдясно – небостъргачите на Сидни в залива с операта.

Сутринта, когатото се озовахме там, почти нямаше хора, а после се напълни с лежащи по тревата семейства. С цената на дневния транспорт от 2,50 долара в неделя, хората са стимулирани да не стоят в домовете си, а да се радват на слънцето и природата.

По-късно отидохме и до квартала на Иван, чиято къща беше точно до езеро и на 3 минути до океана. До езерото се разхождаха патки с патенцата си, летяха и викаха пронизително папагали.

Спокойствието лъхаше навсякъде.

Вечерта заваля дъжд и Иван услужливо ни закара до хотела. На следващия ден ни предстоеше полет до Мелбърн – последната и първа наша австралийска дестинация.

Стигнахме до летището по описаната горе икономична схема и отлетяхме с полет на Qantas към Мелбърн с един голям самолет, който пък беше и доста пълен, независимо че има непрекъснато полети между двата града.

'[b

От летището в Мелбърн има автобус Sky Bus до Southern Cross Station – голяма и централна гара. На 20 минути е и струва 18 AUD. Тъй като беше хладно, а куфарите тежки, ние взехме такси от там до хотела. Знаех, че разстоянието не беше голямо, а и нямахме електронни карти за градския транспорт. Платих с дебитна карта, дадоха ми бележка, чекирахме се набързо на рецепцията и се настанихме.

Хотелът ни беше на 10 минути от центъра, на St. Kilda булевард. Зад нашия хотел имаше парк, а пред него – спирка на трамвая. Проучих къде наблизо има магазин на нашия любим супермаркет и се насочихме натам пеша. Напазарувахме си и се прибрахме да си почиваме.

Градският транспорт в Мелбърн е основно трамваен и влаков. Автобусите са нещо по-рядко използвано. В центъра на града има един правоъгълен периметър, возенето на трамвай в който е напълно безплатно. Когато трамваят достигне границите на безплатния център, те предупреждават по уредбата. На всяка спирка има и надписи дали попада в или извън зоната. В тази зона не трябва да си маркираш картата, защото ще ти вземе пари. Ако се качиш преди нея, то трябва да се маркираш и на качване, и на слизане. За да посочиш желаната за слизане спирка натискаш бутон, а в по-старите мотриси – дърпаш едно въже, проточено по цялата дължина на трамвая до горните дръжки. Доста ретро, но и интересно.

Електронните карти в Мелбърн са кръстени особено симпатично - Майки (Myki). Купуват се от магазините 7/11 или от автомати по спирките, където и се зареждат. Може да се зарежда всякакво количество. Дневният лимит е равен на две возенета с трамвая – 7,52 AUD и след достигането му се возиш безплатно. През почивните дни и официалните празници е малко по-евтино – 6 AUD.

Озовахме се в града в един изключително специален за цялата нация ден – Cup Day. В този ден, официален празник за Мелбърн и частично почивен за останалите градове, тоест работят половината ден, се провежда конното състезание. Тогава нацията застива пред екраните, а миропомазаната част от нея се отправя към стадиона. Обличат се много елегантно, като задължителен атрибут при жените е шапката, по аналог на британските състезания, която си е истинско украшение, при това скъпоструващо.

Независимо от сутрешното хладно време, дамите бяха с рокли без ръкави и за моя изненада се возиха по трамваи и влакове. Много цветни, много разнообразни и постарали се да направят впечатление.

В центъра на града пък имаше огромна видеостена, пред която се бяха събрали стотици хора и шумно коментираха. Състезанието 2015 г. го спечели момиче, чието лице гледахме после дни наред по телевизията.

Разходихме се из красивия център, помотахме се покрай река Яра и хапнахме гюзлеме, като си поговорихме с продавача-турчин, който за първи път виждаше българи в Австралия, а от 25 години живееше там. Имало много гърци и македонци, но българи не бил срещал. По време на разговора жена му, готвейки гюзлемето, ни гледаше доста накриво, но комшу беше благ и ни се радваше.

Градът е най-артистичният, който видяхме в Австралия. Улиците са пълни с музиканти и артисти. Послушахме музика, дори си купих диск на един дует, който ме впечатли.

Вечерта, облечени вече с якета, се отправихме към St.Kilda Pier – бях чела, че там някъде вечер излизат малки австралийски пингвинчета. Разходихме се плажа, духаше качествено и тръгнахме по кея. Накрая му има красиво неработещо вечер заведение, зад което се скупчват хората, за да наблюдават пингвинската колония.

Имахме късмета да видим първия си волнореещ се пингвин преди да се е скрило слънцето. По-късно не може да се снима със светкавица, тъй като може да увреди зрението на тези така сладки мъничета. Затова доброволци ги осветяват с червена светлина и разказват за тях. Успяхме да видим много пингвини – по-големи, по-малки, влюбени и т.н. Но снимките са с досещане какво точно има на тях, заради невъзможността да се използва светкавица.

За наш късмет в небето играеше и огнен залез, който ни направи още по-щастливи от видяното.

Прибрахме се много, много доволни.

На следващия ден хванахме трамвая до една от гарите и оттам – влака за Brighton beach. Пътува се около 40 минути. След като слязохме от влака тръгнахме към брега. Там намерихме и единствените си, но много красиви австралийски миди, които успешно прекарахме през границите – австралийска, катарска, сръбска и накрая – нашата си.

Целта ни бяха шарените къщички на плажа, за които бях чела, че не са толкова впечатляващи на живо, но на мен много ми харесаха. Повървяхме по плажа до тях и им се порадвахме. Много симпатични. Имахме възможността да видим и един собственик на къщичка, който си я беше отворил и разпънал гордо шезлонга пред нея, наблюдаван с одобрение от една чайка и дузина любопитни туристи като нас.

Самият град Брайтън е нещо като предградие на Мелбърн и е просто уникален квартал. Къщите са великолепни и предполага се много скъпи.

След като се прибрахме с влака обратно в града, се разходихме отново, влязохме в музея и разгледахме част от него, помотахме се малко и се прибрахме.

Дойде и последният ни ден в Австралия. Полетът ни беше късно вечерта – 5 минути преди полунощ, а заранта ни посрещна с дъжд, започнал още предната вечер и неспрял до сутринта. Събрахме багажа, оставихме го на рецепцията и седнахме да пием кафе. Като намаля и тръгнахме към пазара Виктория.

Пазарът беше пълен със сувенири на хубави цени, плодове на много добри цени и невероятно изглеждащо месо. Накупихме каквото успяхме с малкото ни останали кеш пари, хапнахме в едно от заведенията и тръгнахме към италианския квартал.

По пътя свъсеното небе започна да ни полива и ние седнахме в едно кафе, намиращо се в един небостъргач. И добре, че го направихме, а и че кафенето беше на високо по стълби. Това ти небе като се изля, като наводни улиците. Заизлизаха австралийците да снимат с телефони, други джапаха до коленете във вода.

И това – 20 минути. После дъждът намаля, водата се оттече, изгря дори и слънце.

Ние вече бяхме поели към квартала с италиански заведения. Походихме, видяхме ги и тръгнахме пак пеша. Разходихме се отново по познатите вече централни улици. После се метнахме към трамвая и към нашия си плаж да му кажем чао.

А той блестеше, водата кристално чиста и гладка като езеро… След дъжда всичко беше толкова ясно и красиво!

Разделихме се с водичката, помахахме й, казахме чао и на Иван по телефона и се отправихме към хотела. Преоблякохме се в тоалетната с пътуваческите анцузи и се метнахме на трамвая и оттам – автобуса и на летището.

Пак се чакаше на опашки, но мина бързо всичко и леко всичко.

И ние тръгнахме обратно с топли спомени, тен и желание пак да се върнем!

Когато след дългото почти 24 часа пътуване и тридневен престой в Белград, се прибрахме с автобуса, бяхме толкова заредени и се усмихвахме и отвътре дни наред!

Просто щастливи!

Прекрасна, любима Австралия!!!

За организирането на пътуването и за вдъхновението благодаря от сърце на магеланците, които са писали по теми за Австралия, и най-вече на Георги, Тони, П.Кръстев и AlexandraKo, които с разказите си бяха изключително ценни и полезни за мен.