ПО ГОЛЕМИЯ ОКЕАНСКИ ПЪТ НА АВСТРАЛИЯ

НАЙ-ДЪЛГИЯТ МЕМОРИАЛ В СВЕТА ЗА УЧАСТНИЦИ В БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ

Преди време написах публикацията „Спят ли спокойно синовете на АНЗАК“, в която разказах как в Австралия е почетена паметта на хилядите австралийци и новозеландци, загинали в Първата световна война като участници в Австралийско-Новозеландския армейски корпус - АНЗАК/Australian and New Zealand Army Corps) – военно формирование на Британската армия. Да припомня: 14 години преди началото на тази война Австралия като колония, а преди 8 г Нова Зеландия – окончателно, като доминион, са присъединени към Британската империя.

Двете държави са слабо развити икономически, безработица и несигурно бъдеще правят препитанието на хората в тях трудно и безнадеждно. Затова само от Австралия в корпуса се записват общо 416 809 доброволци. От тях 60 000 са убити по фронтовете на Европа и Близкия изток, а 152 000 са ранени. Това е над 60 на сто повече от загиналите на другите нации - участнички във войната и огромен шок за 5-милионната тогава Австралия. Част от тези загуби са се случили на крачка от България – край днешния турски град Чанаккале…

За да осигурят работа и своеобразна психологическа рехабилитация на завърналите се от войната войници и моряци, някои австралийски общности замислят да окажат и на тях почест, като изградят близо 250-километров път по океанското крайбрежие с техния труд. С това се заема организацията Great Ocean Road Trust, която набира средства от заеми и бъдещи такси за използването му. Така през 1919 г 3000 бивши военни започват от градчето Торки в щата Виктория да създават Военен мемориал за оцелелите, превърнал се в най-дългия паметник от такъв характер в света. Начинанието завършва през 1932 г. до град Аленстаун. През периода към строителите - бившите военни, се присъединяват части и от действащата армия. Заради трудните условия някои войници загубват живота си поради изтощителната задача да строят пътя на ръка. Освен като мемориал, той става стимул за икономически растеж на отдалечени и трудни за достигане планински населени места чрез развитие на инфраструктурата. Докато заемите за строителството му се изплатят, пътят е бил платен, но след това е подарен на държавата и сега няма такси за преминаването му. Паметник ръкотворен, сигурно би казал Пушкин…

Спомням си дума по дума беседата на прекрасната екскурзоводка от Мелбърн, която ни водеше по Големия океански път, чието име обаче ми се губи. Учителка по професия, тя показа забележителен професионализъм, разказвайки с големи подробности за всичко, което виждаме. На едно място, обособено като наблюдателна площадка за коали и разнообразен птичи свят, някой се загледа в едно дърво с непознати за нас листа и я попита как се казва то. Дамата изпадна в лек конфуз, защото не можа да отговори веднага. За никого това не беше важно. На другия ден обаче тя ни уведоми, че, след като се завърнахме от Големия океански път, което беше към 18,30 ч, изнамерила телефон на някаква научна институция, чието работно време също било свършило, обяснила за кое дърво става дума и ни съобщи името му. Представяте ли си, хора, в Австралия можеш да събудиш през нощта някого от даден научен институт и той да разбере кое е дървото в тази огромна държава-континент, за да ти каже името му!

А историята на залива Лох Ард в крайбрежния Национален парк Порт Кембъл ни потресе. Екскурзоводката я започна по пътя, далеч преди да стигнем до него. Разказваше ни я на порции, между спирките за разглеждане на други места и така интересът ни нарастваше. Тръпнехме в очакване какво и как се е случило в зоната на парка, който стига до бурните вълни на Южния океан. Там, в залива Лох Ард британски кораб със същото име и 54 членен състав на борда се удря фатално в риф и потъва през 1878 г. Оцеляват само двама 18-19 годишни пътници – непознати един на друг. Младежът, Том, доплува до брега. Скоро чува отчаяни викове и забелязва млада жена да се държи със сетни сили за скала в бурните води на океана. Това е ирландката Ева - по нощница и не може да плува. Том я издърпва на пясъка, двамата се приютяват в близка пещера, а на другата сутрин младежът изкачва стръмната скала към равнината и намира кой да им помогне.

Оцелели и възстановили се в дома на местен фермер, Том и Ева стават медийни знаменитости. Австралийците научават историята им, вживяват се в нея, обсъждат я дълго време и показват, че искат всичко това да има щастлив край. Тъй като са с обща съдба и са прекарали една нощ сами в пещерата, според тогавашния викториански морал хората считат, че двамата трябва да се оженят. На Том това му допада. Той на два пъти дава на Ева да се разбере, че е готов да я вземе за своя съпруга. Но тя, загубила в корабокрушението 7 члена на своята фамилия, решава да се върне в Ирландия при брат си. И Ева, и Том създават свои семейства и двамата повече никога не се срещат… Историята е филмирана.

Големият океански път на Австралия все пак не е толкова популярна забележителност, какъвто е Големият бариерен риф в тази страна. Но за мен той беше много по-удивителен и запомнящ се от подводните полета и планини разнообразни, разноцветни, люлеещи се или статични корали и водорасли на рифа, сред които плуват екзотични риби. По този път оцених величието на дивия, бурен Южен океан, претеглих цената на човешката саможертва, насладих се на едно от най-красивите крайбрежия на света, доближих се до част от него с 12-те впечатляващи варовикови образувания, някога станали арена на две необичайни човешки съдби.

Девствени кътчета по океанския бряг край Големия океански път

Началото на емблематичния път

Една от мемориалните арки около него. Фигурата долу в ляво символизира австралийски войник, наричан дигър, участник в Първата световна война. Под фигурата е написано: "Придвижване към фронта. Техният вид никога повече няма да видим"/в смисъл: Никога повече участие във война!/

Това е скулптурата "Дигърите", която показва тежката работа с кирки и лопати на строителите, демонстриращи духа на другарство, като единият подава манерка с вода на другия

По пътя преминаваме през градчето Лорн. Това е главната му улица

Хотелът Grand Pacific Hotel в него е построен през 1879 г. и е един от първите хотели по Големия океански път, първоначално достъпен предимно по море

Това е историческата сграда Кора Лин, преди къща за гости, а сега има 26 частни апартаменти. Фигурите пред нея са емблематични за града, наричат се Кора и Лин

Минахме и през залива Аполо бей

Улучихме пазарен ден

Насладихме се на естетика и въображение

Kafe Koala & General Store, популярната спирка по Големия океански път за наблюдение на коали и разни пернати особи

Коала върху евкалиптово дърво. От над 130 вида евкалиптови дървета, коалите ядат листата едва на около 80. Те почти никога не слизат от дървото, там и се размножават