СПЯТ ЛИ СПОКОЙНО СИНОВЕТЕ НА АНЗАК?

СПЯТ ЛИ СПОКОЙНО СИНОВЕТЕ НА АНЗАК?

Първата световна война – най-големият за времето си международен конфликт, избухва през август 1914 г. Участници са два противника – две европейски Велики сили. От едната страна е Антантата/ Британия, Франция, Сърбия,Русия, по-късно и Италия, Гърция, Португалия, Румъния, САЩ/ а от друга – Централните сили /Германия и Австро-Унгария, по-късно Османската империя и България/.

5 месеца след началото на войната съюзниците решават да преминат през Дарданелите и Бофора и да сразят армията на Османската империя, за която е добре известно, че е в силни политически връзки с Германия. Някои историци твърдят, че всъщност идеята е да се възпрепятства участието в бойните действия на близката българска армия, която можела да се окаже страховит фланг на страната на германците. И твърде нежелан противник! Та нали само има-няма преди година и половина българите са се доказали като „прусаците на Балканите”, превземайки непревземаемата според определението на същите тези германци Одринска крепост, в същата тази Османска империя…Какво да кажем? Учените исторически глави знаят повече от нас…

Овладяването на проливите се замисля от и от британци, и от руснаци още в минали години, заради ключовото местоположение на този морски преход. За това тайните германски и османски служби получават ранни сведения, което е основание за изграждане и укрепване на важни фортификационни съоръжения,създаване на минирани полета и разполагане на усилени военни части около Дарданелите. Дълго време никоя чужда армия не е готова да ги атакува.

Обаче след избухването на ПСВ британски и френски морски сили се подготвят за съвместна офанзива над Дарданелите, за да навлязат в Черно море и да елиминират участието на Истанбул във войната. Те бързат с тази операция да изпреварят съюзничката си Русия, за да не й разрешат тя да поеме контрол над проливите.

Така през февруари 1915 г се дава начало на епичен сблъск за проливите на полуостров Галиполи край турския град Чанаккале. Това бойно поле ще остане в дотогавашната история като най-кръвопролитното, най-безпощадното, най-смъртоносното за стотици хиляди участници в него от двете сражаващи се едни срещу други Велики сили.

Битката започва с масирана морска офанзива на съюзниците, които мислят, че ще надделеят и бързо ще сразят военния флот на загиващата Османска империя. Осъществява се по замисъл на тогавашния първи адмиралтейски лорд, а по-късно британски министър-председател Уинстън Чърчил. Като благовиден предлог се разпространява версията, че когато проливите бъдат завладяни, ще бъдат предоставени на Русия, за да си осигури тя свободен морски път през Черно море.

Ескадрила от 80 бойни съдове атакуват брега при Чанаккале на 19-ти февруари. Унщожителен огън покрива околностите на това неврзрачно турско селище. Но бързо става ясно, че укрепените османски фортове не могат да бъдат лесно превзети. Силите на британците и французите са допълнени с нови и така те хвърлят цели 3 дивизии срещу своя противник.

За ответната страна няма друг изход, освен цял месец да отбива атаките на живот и на смърт.С брилянтна военна тактика, неочаквана и непредвидена дори от Чърчил, турската отбрана успява тайно да минира за една нощ морското трасе, което съюзниците са разминирали, за да преведат на сутринта през него своята флотилия. Потопена и извадена от строя е 1/3 от британско-френската ескадра. В същото време загубите на османците са незначителни – поразени са само 8 от техните брегови оръдия.

Независимо от унизителната загуба, съюзниците не се отказват да си открият път към Истанбул. Те стоварват десантна част от още над 80 хиляди бойци и около 200 оръдия в плитките води на Галиполи в подготовка към разгръщане на сухопътно нападение. Това са континентални армейски части и бойни единици от колониалните владения на Англия и Франция – Непал, Индия, Сенегал. Включват се руски и гръцки доброволци. Но най-масово участие има военно формирование от австралийски и новозеландски войници.

14 години преди това Австралия, като колония, а преди 8 г Нова Зеландия – окончателно, като доминион, са присъединени към Британската империя. Двете държави са слабо развити икономически, безработица и несигурно бъдеще правят препитанието на хората в тях трудно и безнадеждно. Затова хиляди мъже се вливат в създадения за участието на империята във войната Австралийско-Новозеландски армейски корпус - АНЗАК/Australian and New Zealand Army Corps).

Противникът също увеличава своята жива сила с нова, пета армия. Тя е изцяло от турски бойци и за неин военоначалник е определен тогавашният подполковник Мустафа Кемал, по-късно наречен Ататюрк. При морската офанзива той участва в бойните действия рамо до рамо с германските офицери,които прозират изключителните му качества на командир и му предоставят самостоятелното ръководство на по-нататъшните бойни действия.

А действията започват и се водят изключително ожесточено и с отчаяна жертвоготовност и от двете страни. На силно разгърнат фронт с незащитени позиции, в унищожителен пек и с трудна логистика. Османските сили са по-малобройни, но са решени да спрат врага си на всяка цена. Мустафа Кемал се изправя пред своите бойци и им казва: „Войници, аз не ви заповядвам да се биете! Не ви заповядвам да победите! заповядвам ви да умрете за Родината!”. Такава става съдбата на почти всички от неговата армия, покосени от вражеските атаки.

Въпреки непрекъснато попълваното числено превъзходство, в края на август 1915 г става ясно, че Антантата губи битката. Резултатите в човешки жертви са ужасяващи. Според различни статистики убитите, ранените или изчезнали британци са 119,7 хиляди, а французите – 26,5 хиляди. Противниците им - османците, също дават 186 хиляди жертви. Чак през януари 1916 г съюзниците напускат бойното поле при Дарданелите. Но тази битка е решаваща за изхода на цялата Първа световна война.

Военните анализи впоследствие доказват, че от съюзническата армия най-тежките удари и най-много загуби е претърпял корпусът АНЗАК. Близо 8700 австралийци и 2800 новозеландци оставят костите си по белите скали на чуждата за тях държава. В непонятна за тях война.Тези анализи са довели хората в двете държави до извода, че техните синове са платили прескъпо за некадърното британско ръководство във войната и небрежното му отношение към човешките загуби от далечните поданици на короната.

Сега в Мелбърн, Австралия, има огромен мемориалeн комплекс за тези, които пренебрегнаха собствения си живот и останките им изтляха на другия край на света. Във всеки град в Нова Зеландия също има мемориални плочи с имената на загиналите техни съграждани и сънародници.

Всяка година на 25-ти април в Австралия - от 1916 г , и в Н. Зеландия - от 1920 г, до ден днешен, се почита паметта на загиналите в битката при Чанаккале и в последвалите битки с участие на двете държави. Много родители на загиналите край Дарданелите воини пътуват до Турция за да погледнат последното местообитание и се поклонят пред пролятата кръв на своите деца.

От своя страна турците на всеки 18-ти март също почитат жертвите си в справедливата според тях война да защитят своята територия и да създадат нова държава върху останките на разпадащата се Османска империя – Република Турция.

В Сидни е поставен паметник на загиналите край Дарданелите. На него са изписани думите на Кемал Ататюрк от писмото му през 1934 г до почернените майки: „Герои, пролели кръвта си в тези земи. Вие сте в една приятелска страна. Спете спокойно. Вие лежите рамо до рамо с турските воини. Майки, изпратили от далечни земи синовете си на война. Изтрийте сълзите си. Вашите синове са наши синове. Те спят в спокойствие и мир. След като загинаха на наша земя, те вече са наши синове.".

Дали обаче човешката съвест заспива спокойно, когато все още на земята продължават да припламват военни конфликти и хиляди млади, стари, жени, мъже, деца стават невинни жертви на нечии поредни амбиции да наложиш своята воля над чужд народ, на територията на чуждата за теб негова Родина?