Ах, тази Нова Зеландия… - част четвърта

През огнената земя -

ОТ ГРАДА НА ВМИРИСАНИТЕ ЯЙЦА ДО ГРАДА НА ПЛАТНАТА -четвърта част

Подремвах на седалката, когато в просъница чух: „Това е частната маорска река”. Начаса се ококорих и видях половината ни група струпана от едната страна на самолета, надвесена върху раменете на другите от групата, които като мен се бяха намерили на по-правилното място. Всички се взираха надолу и щракаха с фотоапаратите през люковете. Веднага се включих, но докато телефонът ми светне, летящата хала подмина главното течение и аз най-много да съм уловила някакви странични притоци.

   Така не я видях тази легендарна Whanganui River. След много дълги съдебни битки с Короната, през 2017 г маорите си върнаха собствеността върху нея, позовавайки се на Договора от Уайтанги, който, както писах в предната част, все още предизвиква някои териториални спорове между англичаните и коренните жители. Тя е първата река в света, придобила уникалния правен статут на самостоятелно юридическо лице – с всички права и задължения. Но в света и в Нова Зеландия е втори такъв обект: преди нея паркът Te Urewera също придобива самостоятелен правен статут още през 2013 г. И двете природни „личности” имат назначени специални представители, които се грижат да се спазват законните им интереси във всяко отношение. Няма да навлизам в подробности какво точно означава това, защото разказът ми тук вече заприлича на нескончаем сериал…

   Кацаме в град Роторуа. Както вече знаем, в Н.Зеландия летищата са в изобилие, затова и Роторуа има сравнително близък достъп до 4-5 такива. Той се намира в североизточния край на Северния остров сред множество естествени горещи извори, гейзери и вулканични кални басейни в района с най-силната геотермална активност в света. Селището е създадено специално, за да стане първият голям новозеландски държавен туристически, а по-късно  и здравен център. То запазва маорското си наименование, което означава „две езера”, преди ранните племена да открият, че всъщност в региона има 18 езера/едното от които също се казва Роторуа/.

   Първо се насочваме към най-важната забележителност на района – геотермалния парк Wai-O-Tapu, считан за термално чудо. Той е част от вулканичната зона Taupo –именно тя е световен лидер по вулканична активност. Зоната е дълга 250 км и широка до 80 км, започва и завършва с действащи вулкани. Самият Wai-O-Tapu е формиран преди 160 хиляди години и заема 18 квадратни километра. В силно пресечена местност, той е потънал в зеленина, което е учудващо, защото почвата на места тук се нагрява до 70-80 градуса и дървесни видове трудно оцеляват. Приспособили коренната си система да расте и се развива при такива температури, са предимно храстовидните канука, манука и някакво си мингиминги.

Прословутата манука, от която новозеландските пчели правят  оня баснословно скъп медец

   Вървим сред странни, грубо насечени грапави скали - като от лунен пейзаж - и водни малки и големи езера и локви, сред изхвърлящи се на ниско и на високо кълбета от пара, сред застинали или бълбукащи по-плитки или дълбоки кални или изсъхнали дупки - кратери. Скалите, водите и кратерите на много места са в необичайни разцветки – синьо, жълто, оранжево, червено-кафяво, което се дължи на наличието в тях на манганови, серни, железни и др. примеси. Характерният серен мирис тук е бил причина преди Роторуа да се нарича "Мястото на развалените яйца". До всяка природна „картинка” има табела с името и обяснения за вида, а някъде и за произхода й.

Тук като че ли художник си е избърсвал четката

Тези са не-по-малко колоритни

Тези  също, с остро благоухание на развалени яйца/ сяра/

Застинали плюскавици от вулкан

Но тук вулканът въобще не е застинал.  Мястото се нарича Дяволската порта

Този кратер е образуван през 1968 г, но продължава да се уголемява и периодично да бучи, както и да изхвърля кисела пара

   Езерата са не по-малко колоритни от скалите и кратерите. Имената им пак говорят за това как маорите  усещат природата. 

Това се казва Палитрата на художника

На повърхността на това непрекъснато се пукат балончета с въглероден двуокис, затова е кръстено Шампанското езеро

Това е най-странното на цвят езеро. Казва се Дяволската баня, а водата му е абсолютно неподвижна 

   След впечатляващата разходка се отправяме към Whakarewarewa – живото маорско селище. Минаваме край друга геотермална прелест - гейзерът Pohutu/ "Голямото пръскане"/.

  Той е част от десетките в района, които са свързани помежду си с подземни каверни и затова изригването на един често влияе и на останалите. В близост е т.н. Синьо езеро, оцветено от кобалтови примеси – пак чудо на новозеландската природа.

Синият цвят на езерото се дължи на съдържанието на кобалт във водата

    Посреща ни симпатична маорска екскурзоводка.

Дамата говори ювелирен английски език

Докато ни дава първи сведения за себе си и за селището, зад гърба ни се дочуват свистене и звуци, които приличат на дълбоки въздишки сякаш от невидими великански недра. Обръщаме поглед в посоката им и виждаме епизодично изхвърчащи от скалите рехави парни струи. Това пък е гейзерът в района на Tе Whakarewarewa. Само след минута-две струите се превръщат в бурен висок облак от пара, който бързаме да запечатаме в техниката си.

По-късно върху този облак се появи добре очертана разноцветна дъга

Но той въобще не побърза да си прибере врялото дихание и доста си поигра на скришка-мишка, губейки се от една пукнатина и изскачайки от друга такава. За капак сред белите къдели се появи и ярка мартенска разноцветна дъга.

   Водачката ни вкарва в намиращия се тук Център за опазване на рядката птица киви, обитаваща Н. Зеландия. Предупреждава ни да вървим на пръсти без да шумим или говорим, за да не обезпокоим мистичното пернато. Една дългоклюна рошава топка с настръхнала перушина се спотайва в отдалечен и слабо осветен ъгъл, но докато успеем да я поразгледаме, се промушва в къщичката си и повече не благоволява да се покаже.

Птицата живее само в Нова Зеландия, тя е национален символ, затова новозеландците са познати по света и като "кивитата"

   Отправяме се към маорското гробище на селището. Саркофази от бял камък стърчат над земята и с удивление научаваме, че през вековете маорите не са заравяли своите мъртъвци.

 Стърчащи над земята саркофази

Традицията им повелявала след известно време вечните домове на отишлите си от земния свят да се отварят, костите им да се почистват, боядисват и разнасят не-знам-къде-и-не-разбрах-защо-точно. Откакто европейските мисионери пристигат тук да вкарат в руслото на своята религия тази нецивилизована местна армия, май погребалната тематика на маорите се измества към нормалните кажи-речи за целия свят методи и сега гробищата като това са само туристическа атракция.

  Тръгваме към близкия Център за опазване на маорската култура. По пътя ни пресрещат ярко боядисани дървени фигури, които отразяват характерни особености на тази култура.

Страшна картинка!

Тук е изложено маорско кану

Пред т.н. Къща за срещи, каквито се изграждат в центровете на всички племенни културни средища, /полу/облечени в традиционни маорски одежди мъже и жени ни разиграват лек спектакъл, просто за да видим как изглеждат отблизо с татуираните си лица и тела и как размахват примитивни оръжия.

Много красива дървена къща и отвън, и особено отвътре

Влизаме в къщата и там вече ни представят националния си танц хака, песните си и други ритуали. Танцът е известен и по света заради това, че новозеландските ръгбисти го изпълняват винаги преди мач, където и да са по света. Хаката има разновидности и различни предназначения, както и свързана с това различна музика. Ръгбистите си я измислили сами за своите цели.

Тук е показана хаката за сплашване на врага и част от самата "битка". Маорите са били свирепи воини,  а съдбата на победените от тях завършвала най-често с отделяне и изсушаване на глави като  трофеи, а понякога и на трапезата на победителите  

   Демонстрират ни как се призовават противниците на битка: със силно изплезени езици; и как една маорка трябва да се харесва на противоположния пол: като силно се облещва и се мъчи да покаже възможно най-много от бялото на очните си ябълки. Една от дамите на сцената толкова се стараеше, че в един момент като че ли почти изцяло забелените й очи щяха да изскочат от орбитите си. Тя сигурно беше хубавицата на племето.

Маорките ни попяха и поиграха, а после започнаха да се блещят от сцената

  В съседната сграда е Институтът за маорски изкуства и занаяти. Разглеждаме работни помещения, в които се изработват дървени и каменни резбовани предмети, тъкат се уникални тъкани, показват ни изложени във витрини сувенири и интересни облекла, предмети за традиционна маорска битова употреба или свързани с вярванията им.

Млади хора възраждат занаятите на дедите си

Резултатът от маорските народни занаяти

   Вечерта в маорското селище по традиция завършва за нас и стотиците други туристи с ново огромно надяждане, като преди това ни показват, че част от ястията се варят, пекат или задушават в плитки изкопи с естествено загрети камъни. Тавите след това се поставят на дългите шведски маси в ресторанта, пращящи от всевъзможни лакомства.

 Сготвени в естествени термални фурни  ястия

   Тръгваме си от Роторуа, но изненадите не свършват с това. В края на града спираме пред  изумително красив сграден ансамбъл.

Това е бивша баня, в която е вложена първата държавна голяма инвестиция в туристическата индустрия на Нова Зеландия. Сега   е Музей на изкуствата и историята  Te Whare Taonga o Te Arawa, в момента затворен за противоземетръсно укрепване .

А в тази сграда от комплекса, наречена  "Синята  баня",  през 1908 г е създаден закрит басейн, в който едновременно са плували мъже и жени, за пръв път в света. Предназначението му било тук да се осъществяват социални контакти по холивудски пример.  По-късно банята придобива  международна слава, свързана със  СПА, медицински и терапевтични процедури за местни хора и за чужденци.

   След това минаваме край пристана на езерото Роторуа.

От тук може да поемеш на водно пътешествие, а можеш да пристигнеш или да си тръгнеш с хидроплан

   Пътуването ни продължава към Окланд.

Извън вулканичната зона на много места земята също изхвърля гореща пара от пукнатини и защитава имиджа на Северния остров, наричан Земя на огън

Окланд е най-големия град в Нова Зеландия, с вече над 1,5 млн жители, първата столица на Н. Зеландия след въвеждането на британското управление - от 1840 до 1865 г, след което му изземват тази роля в полза на много-по-малкия град Уелингтън. Това е мястото с милионите постоянно домуващи, акостиращи или отплаващи яхти и други водни возила, заради което го наричат Градът на платната. Няма да говоря за него. Ето само няколко снимки, които не претендират да откроят истинския му двуличен образ на типично новозеландско ниско застроено селище, но с център на космополитно световно средище.

Такива небостъргачи от стъкло и алуминий сме виждали къде ли не по света. Има ги и в Окланд

 Но мегаполисът не скъсва миналото с англичаните, които са оставили отпечатъка на своята архитектура  и тук

В Нова Зеландия все още има училища, където момичета и момчета се обучават разделно. Това е един мъжки колеж в Окланд

   Нова Зеландия... Ах, тази Нова Зеландия! Неизмеримо разнообразна с непознатата си природна божествена красота, със забити в облаците планински върхове, ледници, фиорди, с величествени пейзажи и прекрасни лозови масиви, с кристален въздух и стотици езера с чиста, непокътната от човешка дейност, вода. С попътни самотни къщички, строени по противоземетръсна технология, с паланки в които учат по петдесетина деца, с малки и по-големи градове… Обаче всички те устроени по най-високите жизнени стандарти, със спокойно живеещи, приветливи и гостоприемни хора. Хора, които успешно се справят с най-значимите световни предизвикателства като вулкани и земетресения. Които са направили рай от разтегната си, запокитена на части сред морета и океани, земя. Как никъде тук не видях разпръснати в полета и гори така познатите ми пластмасови торбички, кофички и бутилки, не видях разхвърляни по улиците отпадъци, не се срещнах с разсипани или обърнати казани за боклуци. Как нямаше една олющена фасада, едно счупено дърво или, Божем, един прозорец с избити стъкла, един изкъртен пътен знак или поне една невиждала ремонт улица…

Това е последният ми спомен от нея.

   И като ми кажат тук, у нас, че : Ама каква природа имаме ние! … и знаейки, че всички други народи също имат своя „Каква природа!”, често се терзая от положението, до което ние сме докарали  тази наша природа и се питам дали тя някога ще ни даде наистина повод за гордост!

                                                                                                                                           Край.