Ах, тази Нова Зеландия.... част трета

ТАМ, КЪДЕТО ДОЛУ ВЕЧЕ НЯМА НИЩО - част трета

   По шосейната мрежа на Южния остров тръгваме от Крайстчърч към Куинстаун. В ляво  край пътя ни се нижат пейзажи от голи невисоки хълмове, почти всички със заоблени била. Това са предимно застинали малки вулкани.

Какво друго може да направиш сред тази хълмове, освен да оставиш овце  да пасат на воля

   Отдясно в далечината се вижда солидната планинска верига Южни Алпи.  Там се намира планината Маунт Кук с трите върхове-първенци на Нова Зеландия с височина над 3 хил метра /вр.  Висок Кук - 3724 м, Среден Кук - 3717 м и Нисък Кук . 3592 м/. Планините са твърде далеч, за да ги хвана с фотоапарата. Десетки други върхове   също са забили своите била високо в облаците. Тук-таме в гънките на склоновете се белее нестопена снежна покривка. На Южните Алпи на височина над 2900 м  все още съществуват ледници, които също никога не се разтопяват.

 Минаваме край единични едноетажни, свежо боядисани и красиви еднофамилни къщи.  Рядко пътят ни минава през населени места, но  това са селища с шепа сгради, отново почти без изключение едноетажни. Заради сеизмичната обстановка в Н. Зеландия се строи така и само в най- големите градове има  многоетажни.Първата ни спирка е до езерото Текапо. То носи титлата „Най-красиво” в Нова Зеландия и е разположено на най-голяма височина. Поради височината в  него целогодишно плуват миниатюрни фини ледени късчета, които пречупват светлината през деня и правят водата му изумително синя и абсолютно прозрачна.

Най-красиво и най-височинно - езерото Текапо

   Време ни е да се срещнем очи в очи едно животно, особено характерно за страната. До езерото е паметникът на първото куче – шотландско бордър коли, което наричат втория стопанин на овчите стада. То придобива новозеландско гражданство покрай пристигналите тук през 19-ти век шотландски емигранти. Един от тях веднага дава заявка за национална известност. Това е Джеймс Макензи – овцевъд, но и крадец на овцете на местното население. Когато го хващат на един непознат проход с 1000 крадени животни,което той отрича, го осъждат на 5 г. тежък принудителен труд. Кучето му Фрайдей /Петкан/ трябва да бъде умъртвено. Но коравият крадец - исполин с огромна червена брада, се разплаква и на колене моли съдията да пощади неговия другар, като в замяна обещава никога повече да не се превръща в овчи крадец. Съдията се трогва от искрената му близост с животното. Оцелялото коли само прибира стадото на Макензи в кошарите и още тогава се разбира, че тази порода ще съпътства овцевъдството на Нова Зеландия вечно. Стопанинът му два пъти бяга от принудителното задържане, но само за по няколко дни. След време друг съдебен състав преразглежда делото му, открива  недостатъци в събраните доказателства и в решението на съда, затова го помилва. Никой не разбира накъде се запилява колоритният шотландец след това.  Но мястото, където той е прекарвал крадените овце, сега се нарича „Земята на Макензи”. Превърнат  е в най-известния фолклорен герой и вече не се знае истини ли, или легенди се разпространяват по негов адрес.

Кучето на Макензи                                   Паметникът на хималайския тар

  Новозеландците много обичат да вдигат паметници на кого ли не и за какви ли не заслуги. И по принцип  ги правят огромни. На следващото езеро Пукаки, второ успоредно на Текапо, а има и трето такова - Охау,  гордо се възвисява статуя в естествен ръст на един хималайски тар. Тарът е тревопасно животно, нещо като огромна коза с дълга червеникава козина и изпърчени нагоре остри и къси, но здрави и широки в основата си рога. На мъжките им казват още бикове –заради ръстта им. Той не е местен вид, живее в хималайските райони. Но през 1904 г един херцог от Бедфорд подарява на Н.Зеландия 8 от тези животни за развлекателен лов и за привличане на ловци отвъд океана. Пуснати на свобода сред обилната паша и поради липсата на естествени врагове, таровете увеличават неимоверно своята популация, разрушават местообитанията на дребните местни животинки и изпояждат тревата на останалите тревопасни. Сега правителството контролира броя им, който в момента не надвишава 35 хиляди и разрешава свободния им отстрел, което пък разярява други общности в Н.Зеландия и те периодично протестират пред статуята на този железен тар.

   Тук преспиваме в мотел всред красивата природа, в който бунгалата ни са  мезонети.

   Минаваме през рехаво населено място, на чиято входна бензиностанция има статуя на овен и надпис Омарама.

   Това долу е половината Омарама. По осъвременените ми данни след моето посещение, сега тук живеят словом и цифром 304 човека, които са се увеличили с 21 след предходното преброяване.

Това е половината Омарама

   Но в околностите му има 5 самолетни летища. Най-близкото е на 62 км, най-далечното – на 216 км. Помните ли, че във втората част на тази публикация се чудех кой толкова пътува със самолети в Н.Зеландия, че тя има 123 летища? Ето, до този район идват постоянно хора от страната и чужбина за релакс със сауни, масажи и други СПА процедури в близките високопланински горещи извори, идват да летят и с делтапланери заради бързите въздушни течения, идват да упражняват и да участват в световни първенства по зимни спортове, да се забавляват с велосипеден туризъм. Грамотността на новозеландците е 99% от населението. В Омарама има училище с 58 ученика. Има и музей на земеделието от ранната викторианска епоха, за историята на стопанското управление и месната промишленост в Нова Зеландия.

   Пристигаме в Куинстаун. Градът има към 35 хил. жители и за условията на Южния остров се води средно по големина селище.  Намира се край езерото Уакатипу. То пък е най-дългото в Н. Зеландия - 80 км.   Заради накацалите по склоновете домове и хотели  сред пищна зеленина се досещаме,  че  градът е привлекателен курорт. Наричат го приключенската столица на Н. Зеландия.  Разбираме ,че интересните занимания тук са пешеходен туризъм, планински  велотуризъм, ски, катерене, рафтинг, риболов.  На един от мостовете му за пръв път в света започват да се практикуват бънджи скокове.  Ежегодно се провежда джаз фестивал.

   Склоновете с домове, къщи за гости и хотели. Центърът на града е от невисоки, но красиви и колоритни сгради 

  Като че ли околната зашеметяващо запазена природа не им е достатъчна, че жителите на Куинстаун си спретнали и екологично селище на открито, в което предпочитат да си осъществяват социалните контакти, вместо в близките, празни до едно, заведения.

   Една вечер с този атракционен параход от Куинстаун по езерото Уакатипу ни заведоха в един посетителски център.   Пътувахме около час и се намерихме тук. Центърът се нарича Уолтър пик. Спираща дъха ти красота!

   Тази дълга сграда е ресторант, в който завърши нашата туристическа вечер с някакво невероятно разнообразие и пращящо изобилие от ястия, предястия, "следястия" от всякакви меса, риби, сготвени птици, дивеч, плодове, зеленчуци, торти, петифури...Нова Зеландия се оказа изключително  гостоприемна.

  Отведоха ни в една отлична ферма, за да ни покажат атракции, свързани с овцевъдството.

   Насядаме около една сцена, за да ни демонстрират как кучета играят роля на пастири и сами водят овцете, където поиска стопанинът на стадото.Това става от големи разстояния и животното се командва само със специални устни изсвирвания.

   Това дребно овчарско куче, изглеждащо като пале, сравнено с нашата каракачанска овчарка, доста време гони насам-натам и надолу-нагоре по един голям баир, изкарва и прибира група овце.

Беше много забавно да наблюдаваме как то се насочва към отворената кошара, подплашените овце хукват вкупом нагоре, а кучето спира и ги наблюдава от далече. Когато пастирът му свирва, то също се засилва нагоре да пресече пътя на стадото. Преди обаче това да се случи, овцете сами се завръщат обратно. Когато пастирът пак изсвирва, кучето спира на място, овцете също. Следващото изсвирване е хайванчетата да се приберат в кошарата. Кучето отдалеч тръгва нагоре да ги подкара обратно, но те явно сами се досещат по посоката на движението му, пак го изпреварват, връщат  се надолу и след ново демонстративно спиране и поредното устно изсвирване, кучето накрая ги вкарва в кошарата. Това стана зад шатрата, на отдалечен и не добре осветен хълм, затова нямам снимка от наистина забележителната кучешка асистенция.

   След това пастирът  стисна една жива овца между краката си и я острига за минути на сцената, на живо пред нас. После доволно ни я показа гола-голеничка. Овцата нито помръдна, нито гъкна по време на процедурата. Новозеландците обожават да стрижат овце. От 1961 г в страната ежегодно се провежда най-големия световен шампионат по стригане, а по-късно  и по обработка на  вълна "Златните ножици".

   Престоят ни в Куинстаун продължи с посещението на прочутия новозеландски фиорд Милфорд Саунд. След толкова колорит и красотата, която видях и преживях на Южния остров, близката среща с високи планини и течащи  отвсякъде води въобще не ме впечатли. С това миниатюрно самолетче за вътрешни полети с  по две седалки от двете страни на пътеката /миниатюрно на фона на лайнерите за 17-18 часа обратен път до  Доха, а оттам - още 5 часа до България/ пресякохме по въздух пролива Кук, прелетяхме над оголени кратери, димящ  вулкан и частна маорска река и стигнахме до Северния остров.

                                                                 Следва продължение...