Карибско круизно пътешествие

Карибско круизно пътешествие

След две седмици из Куба и още 10 дни в Доминиканската република и Хаити, взехме полета от Санто Доминго до Поант-а-Питр. От Гваделупа трябваше да се качим на първия ни круиз.

Пристигнахме ден преди отплаването и по-точно нощ, защото самолетът кацна по тъмно. Питахме едно такси колко ще ни струва до града и като чухме 30 евро, решихме, че ще изходиш пеша 5-те километра. Обаче не бяхме предвидили, че трябва да вървим по магистрала. Та доста стресово ускорено ходене имахме, добре, че нямаше много коли, нито пък полиция. Стигнахме до някакъв търговски комплекс, където решихме, че достатъчно страх брахме по пътя и е време да си вземем такси. На въпроса колко ще ни струва до града, шофьорът учудено ни погледна и посочи таксиметъра. Попитахме го ориентировъчно колко излиза, той ни каза 10-15 евро. Излезе ни 12 евро, ние обаче имахме две десетачки, а пък той нямаше да ни върни и затова бяхме 2 евро плюс.

Намерихме си хотела, който беше най-скъпата дупка, в която сме спали. Две легла в някаква огромна празна стая и баня, която нямаше врата – пълна мизерия. Бяхме гладни и излязохме да потърсим нещо за хапване. Открихме отворен ливански ресторант, вечеряхме набързо и се прибрахме да поспим.

На следващия ден станахме рано и тръгнахме да разглеждаме Поант-а-Питр. Качването на кораба беше след 15 часа, отидохме до пристанището, видяхме MSC Orchestra и доволни се пуснахме из уличките на столицата. Всъщност беше неделя и почти всичко беше затворено. Даже ни спряха от местната телевизия за интервю. Журналистите недоумяваха политиката на местната власт, в неделя, когато идват круизните кораби, повечето туристически обекти да са затворени. Ние се размотахме по пазара, поснимахме разни графити по сградите, имаше хубави къщи с цъфнали дръвчета и колоритни градини – час-два може спокойно да загубиш из Поант-а-Питр.

Отидохме на пристанището и бяхме сред първите, които се наредиха. Всички мъкнат куфари, ние с по една раница на гръб. Пуснаха ни да влезем в едно хале, където се регистрирахме и ни пуснаха към кораба. Естествено, хората бяха в шок как така нямаме багаж, ама ни се зарадваха, че ще имат такива луди на кораба.

Бяхме си резервирали най-нисък клас каюта, вътрешна. Качваме се да си търсим каютата, влизаме, имаме си и прозорец, че и балкон даже. Ама нали ни е за първи път, решихме, че това си е нормално. Дивим се на кораба, колко е голям, колко е луксозен, абе кеф отвсякъде!

Качихме се на последната палуба – басейн, парти, едни хора се пекат, други ядат, трети танцуват – пълна лудница! Отиваме в ресторанта, егати колко много храна! Нагоре-надолу по етажите, магазини, ресторанти, театър, фитнес...

Вечерта отидохме на театър, после на вечеря. Имахме си собствена маса, само ние двамата!  Много скоро си станахме приятели с двамата сервитьори – едно момче от Мавриций и един индиец.

Първото пристанище в маршрута беше Кастрис, столицата на Сейнт Луша (Сейнт Лусия). Планът беше да отидем на плажа Ла Ток и после да разгледаме града. Походихме известно време, ама тоя плаж явно беше далече. Спряхме един дядо, който караше в нашата посока и той каза, че за 5 долара ще ни метне. После разбрахме, че сме имали голям късмет, защото човекът ни е взел някакъв минимум, тарифата била поне по 5 долара на човек.

Плажът не ни хареса. Морето беше много бурно, плажът беше мокър и вариантът да останем беше да си платим на близкия ризорт и да се къпем във вече пълния басейн с още цял куп туристи. Разговорихме се с персонала и те ни предложиха едно момче да ни закара до друг плаж. Ама срещу 60 долара. Отказахме и момчето все пак каза, че ще ни върне в Кастрис срещу 10 долара. Беше работил на круизен кораб и знаеше за България, защото имал колеги оттам.

Оказа се, че в Кастрис има празник на града. Имаше карнавал, предстоеше и мотошествие, улиците бяха изпълнени с мотори и маскирани хора. Самото градче е много малко. Има хубава катедрала от дърво, в която впечатляващи са изрисуваните чернокожи светци по стените. Беше изпълнена с хора, отбелязващи празника.

В центъра е и паркът на името на поета и драматург Дерек Уолкът, носител на Нобелова награда за литература през 1992 г.

В ранния следобед, след като проследихме мотошествието, решихме да се върнем на кораба, за да „изследваме” какви още тайни крие тази огромна лодка. Така открихме как изглеждат вътрешните каюти. И до днес не знаем защо вместо платената от нас вътрешна каюта, получихме каюта с балкон.

Следващото пристанище беше Барбадос. Имахме си две цели на острова – Barbados Wildlife  и Градината на Хунте. На пристанището имаше много микробусчета, но никой нямаше план като нашия, съответно срещу 100 долара се сдобихме с личен микробус и шофьор – симпатична дама на име Мерилин. Отидохме първо в Градината. Беше рано и нямаше никой наоколо. Позвънихме със звънчето, оставено на една маса, и се появи усмихнат дядо, който ни приветства. Оказа се, че това е самият Антъни Хунте, създателят на градината. Разговорихме се, той беше много впечатлен, че пътуваме само с по една раница и че съжителстваме с още хиляди други на круизния кораб. Маркира ни къде какво да разгледаме из градината и каза, че ще ни очаква в дома му след това.

Градината беше приказна. Изящни статуи се криеха измежду нацъфтелите храсти, птички се стрелкаха сред дърветата, пеперуди прехвърчаха из цветните лехи. Хунте ни покани на чай, нямахме много време да говорим, защото той лично приветстваше посетителите, а те вече се увеличаваха, но все пак бяхме трогнати от вниманието, което този симпатичен старец ни обърна. Снимахме се за спомен и докато ни изпраща ни показа едно гнездо на колибри с размерите на човешка длан.

Мерилин ни очакваше, за да продължим към следващата ни спирка – Barbados Wildlife, където отивахме, за да видим зелени маймуни и костенурки. Костенурки имаше безброй, както и елени и игуани, но зелена маймуна така и не видяхме. Оказа се, че те идват, само когато е времето за хранене, а пък ние не бяхме в такъв период. Но разходката беше чудесна, още повече резерватът се намираше на другия край на острова, та добре огледахме живота на местните и красивите им дървени къщички, пръснати по пътя.

Накрая се помотахме се из Бриджтаун, направихме една любима снимка – дядо с тениска на Риана – местната гордост, и се отправихме към кораба.

Следваше столицата на Тринидад и Тобаго – Порт ъф Спейн. Много добре си прекарахме деня с разходка из забележителностите и няколко часа в зоопарка, който беше на противоположния край на града от пристанището, та докато стигнем доста неща разгледахме. Имаше една особено забележителна картинка – 7 красиви къщи с различни фасади, отделихме им доста време, поседнали върху каменна пейка с теракотен тукан на нея.

Зоопаркът беше много голям, добре уреден и имаше часове, в които се хранят определени животни. Попаднахме на обяда на жирафите, та и ние, заедно с децата, захранихме с по няколко бисквити дълговратите лакомници.

В ранния следобед решихме, че е време да се отправяме към кораба, като преди това трябваше да обменим стабилната сума останали местни пари, които изтеглихме от банкомат. (Пътувахме повече от месец и наличните пари отдавна бяха приключили, та през определен период от време теглехме максималната сума и след това обменяхме.) Да, ама не! Оказа се, че банките работят до 14 ч., а вече минаваше 15. Отидохме в един дежурен клон, откъдето ни казаха, че няма как да ни сменят местни пари за долари, може само обратното. Нямаше и change бюра. Решихме, че ще се пробваме на пристанището с някой от местните, които имат сергия там. Обаче и там греда, оказа се, че никой няма толкова долари, за да ни ги обмени. Започнаха да ни разпращат от един на друг, а пък ние в това време открихме, че ни няма раницата, в която е паспортът на Ангел. Моят беше в джоба, защото ми го поискаха в банката. И настана една паника, докато не се озовахме на скенера на пристанището, където раницата си ни чакаше.

През това време една баба беше обиколила сергиите и беше събрала кой каквито долари имаше, та и парите обменихме, и накрая всичко си беше на мястото.

На следващия ден бяхме в Доминика. Имаше съвсем прилични екскурзии от кораба и решихме срещу 45 евро да направим разходка из джунглата до Emerald Pool. Обикновено сме дистанцирани към организираните екскурзии, ама в случая нещата бяха съвсем нормални - малък микробус с 15 човека и доста необвързваща програма, просто ни посочиха пътеката към водопада и часа, в който ще потеглим обратно. Имахме си достатъчно време да се любуваме на флората и на птиците около нас. Самият остров беше много зелен, едно такова наситено зелено, много красиво.

Накрая ни стовариха в столицата Розо, където се поразмотахме малко и отметнахме и Доминика.

Следваща спирка – Сейнт Джордж и Гренада. Пак си взехме екскурзия от кораба, шнорхелинг сред подводния парк от статуи и плаж срещу 40 евро. Бяхме много малка група, под 10 човека. Останахме много доволни от статуите под водата и криещите се из тях стада разноцветни рибки. По някое време решихме, че ни стигат подводни красоти и момчето с лодката ни метна на един безлюден плаж, където се отдадохме на слънчевите лъчи.

Сейнт Джордж е най-стръмната столица, в която някога сме попадали. Улиците бяха една ли не отвесни. Постопихме доста калории в следобедни разходки.

Последното пристанище от маршрута беше Фор дьо Франс на Мартиника. Размотавахме си се из града, като отделихме специално внимание на красивата градска библиотека. Сградата е проектирана във Франция, след което е пренесена и сглобена във Фор дьо Франс. Влязохме вътре, беше изключително приятно като усещане не само заради изящните детайли и множеството книги, които ни заобикаляха, а и заради свежия хлад, носещ се от вентилационната система.

На следващия ден се разделихме с круизния кораб, но не и със слънчевото време в Гваделупа, ваканцията ни продължаваше още няколко дни на френския остров. Имахме си резервирана стая в Гозие през airbnb в апартамент в затворен комплекс. Бяхме се разбрали с Флоранс да дойде да ни вземе от Поант-а-Питр срещу 10 евро. Настанихме се в къщичката, която беше много приятна, но пък стаята ни беше много празна - едно легло, маса и климатик.

На няколко минути от комплекса беше чудният плаж Сен Феликс – пясъчна ивица заобиколена от гора. Имаше много хора, защото беше неделя. Одеялата бяха отрупани с храна и напитки, децата тичаха по брега, чуваше се музика... Доста оживено, но в никакъв случай неприятно. Попекохме се около два часа и решихме да хапнем. В близкото заведение предлагаха като специалитет на деня супа от Конго срещу 15 евро. Поръчахме си две и като донесоха едни тенджери с нещо като яхния от боб, картофи, юка, тиква, шкембе и парчета телешко месо, направо ни сразиха. Една нямаше как да изядем и двамата, какво оставаше за две. Но никой не ни беше предупредил за размера, а пък местните може и да имат голям апетит. Поядохме колкото можехме, погледахме пеликаните около нас, които се гмуркаха и пълнеха гушите си с риба, и се поразходихме из градчето. Имаше много колибрита, които пърхаха по цъфналите храстчета, игуани се стрелката към дърветата, всякакви пъстри пеперуди прелитаха около нас.

През следващите дни обиколихме разни плажове из острова като Клуб Мед – Plage de la Caravelle в Сент Ан, който беше много уреден, но не беше нашето място, защото има доста родители с деца, както и фаворитът ни Plage de Bois Jolan, който беше доста див и когато имаше отлив можеше да вървиш дълго навътре,  а водата едва да покива глезените ти.

Последния ден решихме да отидем до нудисткия плаж, близо до Сен Франсоа, който е малко труднодостъпен без кола, но се справихме. Хванахме автобус до Сен Франсоа и оттам изходихме пеш 7 километра до Anse Tarare. Пътят криволичеше из острова, имаше достатъчно място и за пешеходци, въпреки че освен нас други не срещнахме и след около час и половина се озовахме на табела, която указваше къде е плажът. Беше райско място – прозрачно чиста вода и пълно спокойствие.

На връщане се пробвахме да стопираме, много скоро един човек ни спря и ни закара до Сен Франсоа, та си спестихме 7 километра наобратно.

Така приключи нашето първо карибско пътешествие, стартирало сред колоритните градчета и винаги усмихнатите жители на Куба, продължило през природните красоти на Доминиканската република и мизерията на Хаити и короновано с първото ни круизно приключение, благодарение, на което стъпихме на Сейнт Луша, Барбадос, Гренада, Тринидад и Тобаго, Доминика, Мартиника и Гваделупа.

Още от същото пътуване: