Нещо като пътепис за круиз в Карибите - част 2

 Дойде очакваният с много трепети ден. Барбадоската ни хазайка ни закара до пристанището, там си предадохме куфарите, попълнихме декларация, че сме здрави и ни провериха дали имаме американска виза. След което ни дадоха карта за достъп до стаята и с едно бусче закараха нас и други гости до кораба. На пръв поглед той беше много красив и стилен с неговия чисто бял корпус.

Silver Dawn и Silver Nova - който е от най-новите кораби на Silversea

Част от украсите от живи цветя на кораба

Първото ни усещане вътре беше леко странно, и двамата не се чувствахме много на място. Голяма част от хората, с които пътувахме, определено бяха много богати. Когато сме си разменяли по някоя дума или съм дочувал нещо случайно в бара, имаше поне двама бивши управители на банки, а друг имаше някакви фабрики в Салвадор, но всички бяха супер мили и любезни, нямаше никаква снобария, която да се усеща. Хората си пиеха кротко и поздравяваха любезно (особено ако сме се засекли на някоя от дневните екскурзии). Жените си носеха диамантите на вечерните концерти и всичко това беше съвсем в реда на нормалното. Честно казано съм бил свидетел на по-голяма надутост и превземки в хотел „Арте“ във Велинград, отколкото на кораба.

Това, че първо споменавам бара на кораба, не е случайно - много се пиеше, ама много. И ако до някъде разбирам това да се случва първите 1-2 хайде 3 дена, ама не. Хората не спряха да пият. Пияни та чак да залитат нямаше, но редовно имаше приятно усмихнати хора. Един американец много сполучливо описа кораба като „плаващ коктейл-бар“ и за повечето пасажери си беше точно това. Приемам за нормално на обяд с храната да се изпие чаша вино, и после вечерта някой друг коктейл, но повечето хора бяха на принципа, че „все някъде по света в момента е след 18“ и пиенето преди 12 на обяд определено не беше някакво табу. Алкохолът беше качествен, водка Grey Goose се лееше като из ведро, същото се случваше и с разни много хубави уискита. Евтини марки алкохол не видях май, като всичкия алкохол, освен че беше на корем, беше и безплатен, като се заплащаха само изключително скъпи вина и коняк. Честно и без бой си признавам, че на кораба опитах повече коктейли отколкото до момента в живота си, защото досега като един истински балканец съм ги смятал за някаква лигавщина. Но на кораба открих, че съществуват доста приятни комбинации. 

Храната, ех, тук ме уцелиха в сърцето. Имаше 9 възможности където да се храни човек. Пицария, която опитахме първа - там не ми хареса пицата, дадох ѝ втори шанс, ама определено пиците не са им силата. До басейна имаше грил бар, в който ядох един от най-вкусните стекове в живота си, изключително високо качество месо, единствения минус на грил бара, беше че бидейки отвън понякога беше доста топло вечерта, а и чашите бяха пластмасови, вероятно точно защото сме до басейна. Удоволствието от чаша хубаво вино се губи, когато се пие в пластмасова чаша. Бившите собственици на Silversea са италианци (в момента са Royal Caribbean) и не може да мине без италиански ресторант. Беше много хубав, особено на вечеря, тогава се започваше с плато антипасти и няколко вида хляб - всички изключително вкусни, имаше няколко вида паста по избор като ги подменяха през няколко дни и като изключим веднъж, когато беше леко преварена, останалите пъти беше перфектна. Най-посещавания от гостите ресторант Атлантида беше с по-строго обзавеждане, с по-тъмни тонове и имаше разнообразно меню, но там ходихме само два пъти, тъй като поддържаха много ниска температура и беше твърде хладно за нас. Любимият ресторант на Елена беше S.A.L.T. Kitchen, където доколкото разбрах готвеше един италианец с звезда Мишлен. Там предлагаха меню съобразено с района, където се намираме. Така опитахме кухня от Панама, типични ястия от Барбадос, също кухнята на Аруба както и на още няколко места, самият ресторант беше решен в светли тонове и не-толкова тежка обстановка както Атлантида. В японския ресторант Елена ходеше да яде суши кажи-речи всеки ден, а една вечер ходихме на платеното им меню когато опитахме лобстър и телешко Wagyu. Имаше и едно място, по-скоро джаз клуб, отколкото ресторант, в който поднасяха храна тип хапки, но пак можеше да се нахрани човек при желание. Последният ресторант La Dame с изискана френска кухня беше мястото, където отидохме за рождения ден на Елена, но останахме малко разочаровани, храната беше вкусна, но нищо кой-знае какво, за сметка на сковаващата обстановка. Единствено закуската беше еднаква всеки ден, което малко омръзва въпреки немалкия избор, като всъщност най-голяма драма имахме с кафето. Въпреки че самото кафе беше навсякъде illy, a машините, с които го правеха бяха WMF, капучиното ми сутрин рядко беше много хубаво но го отдавам най-вече на това, че различни хора го правеха всяка сутрин и всички много бързаха.

Рамен

Антипасти в италианския ресторант

Нещо за следобедно леко хапване

Десерти

Може би тук е момента да спомена, че в никое заведение, нито в каютата когато ни носеха храна, нямаше хартиени салфетки, навсякъде в баровете, кафенетата и ресторантите (където е очаквано) имаше само платени такива. За щастие в тоалетната си имаше и хартия, че иначе бих се чувствал доста конфузно.

На кораба имаше библиотека, но нямаше художествени книги в нея, а предимно такива, свързани с пътувания, в библиотеката естествено имаше бар, да не изпадне случайно някой в алкохолна абстиненция.

Всяка вечер предлагаха различни вина, предимно от Франция и Италия,  но видях и чилийско, като на кораба имаше 6 сомелиера, които се въртяха в различните ресторанти. Успях някъде към средата на пътуването да се сдуша с един от тях - сърбин, с който си поговорихме малко за вино и винаги гледах да го уцеля защото не всички опции за вино бяха супер, имаше както леко безлични, така и няколко супер вина, но като цяло бяха доста добри. Благодарение на сърбина успях да опитам едни най-хубавите, като доста често отваряше бутилка специално за мен.

Избор от вина, които се предлагаха срещу допълнително заплащане

Едно прекрасно френско вино, което сърбина ми препоръча

Преди да заминем си мислехме, че в някакъв момент може да ни стане скучно и заради това заредихме електронните четци с доста книги. Почти не ги ползвахме. Всяка вечер имаше шоу програми с изключително добри изпълнители. Основните певци бяха от Южна Африка със страхотни гласове като единият от певците, каза че е спечелил тамошната версия на „Гласа на Южна Африка“, друга дама също беше участвала и стигнала доста напред, останалите без да са имали телевизионни участия, бяха истински звезди. И за да е визуалното удоволствие пълно, имаше и една двойка танцьори от Украйна - много красиво допълваха изпълненията.

Шоуто, което на мен най-много ми хареса, беше едно китарно дуо “Duo Siqueira Lima” - бразилец и уругвайка, които направо ни омаяха с изпълнението си. Начина, по който се допълваха и си препредаваха мелодиите…  бяха в такъв синхрон, който в допълнение на начина, по който се гледаха, говореше, че не са само партньори на сцената. Последното им изпълнение беше на 4 ръце на една китара - една много бърза мелодия. Оставаш безмълвен като ги гледаш!

Хората, които са били вече на круиз, вероятно са запознати с ролята на Круиз директора, който е част от екипажа. В нашия случай г-н Рой Перес, кубинец по произход, с перфектен английски и невероятно изразително произношение, като интонацията, артикулацията и физиономиите, които използваше ме карат да си мисля, че е бил актьор в някакъв момент от живота си. Дори стандартно скучни съобщения за времето и как ще слизаме от кораба, произнесени от него, бяха рядко забавни и всеки затаяваше дъх, за да го чуе. Една от вечерите разказваше какви въпроси му задават пътниците, като уверяваше, че са напълно реални:

-„Защо, имаме екскурзии, когато сме спрели някъде, а нямаме екскурзии, когато сме в открито море?!?“, -„На каква надморска височина се намираме в момента“, и любимия ми диалог:

-Персонала на кораба ли нощува – пита туриста.

-Не, всяка вечер ги взима хеликоптер, и сутринта ги връща обратно на работа…

-Аааа ето какво ме събужда всяка сутрин.

Сред другите занимания на кораба имаше викторина с въпроси. Участвахме с Елена два пъти, но установихме, че въпросите са за англо-американци (Имаше примерно въпрос, който не помня, обаче отговора беше „жлъчка“, ама като не знаем как е жлъчка на английски…) След втория опит загубихме интерес.

Стаята ни беше достатъчно голяма, като си имаше голямо легло, кът за сядане с маса, бюро, дрешник и баня с отделно душ и вана. Чистеха я всеки ден, като вечер оправяха леглото и оставяха върху него програмата за следващия ден, и някакви лакомства (бонбони, бисквитки, а за Коледа бяха оставили мини панетоне). Нещото, с което Silversea се отличават, е, че към всяка стая си има бътлър (не знам как точно се превежда, но нещо между сервитьор и иконом), който е човекът, който се грижи минибара да е винаги зареден с любимите ви напитки. Искате бяло вино, бира, бутилка уиски, или сутрин еспресо макиато точно в 9 - това е човекът. Също помага за резервации по ресторанти и екскурзии, ако има нужда. Установих, че другите гости ги използват много активно - примерно той може да ви разопакова и подреди дрехите на пристигане, както и да ги опакова обратно в предпоследния ден. Ама честно казано не мога да си представя някой да ми сгъва гащите и да ми рови в куфара. Та в общи линии сме се обръщали към него когато искахме хубаво манго или нещо сладко. Някой път ни изненадваше като намирахме в стаята, връщайки се след дневната екскурзия, подредена маса с малки хапки и шампанско или пък нарязани плодове. Глезотийки. Ама пък е приятно.

Снимка с бътлъра и жената, която почистваше стаята

Снимки от каютата ни

По подобен начин ни чакаше леглото всяка вечер

Това беше за рождения ден на Елена

Малко свежи плодове след екскурзия

Междудругото въобще не се усещаше клатене на кораба, не знам дали винаги е така, но морето беше много спокойно. Имаше 1-2 дни когато съвсем малко клатеше, но не е било проблем и в никакъв случай, не можеше да се сравни с пътуването с бързата лодка от Мартиника.

Повечето от пътниците на борда бяха на години, които обикновено се описват като преклонни. Средната възраст беше някъде 70-75+, в което няма лошо, и браво на хората, че могат да си позволят такива почивки, но така и не успяхме да се сближим с някого в близка до нашата възраст, за да си общуваме.

Снимка за сравнение - отпред е нашия кораб на фона на наистина голям круизен кораб.

Първия остров, който посетихме след качването на кораба беше Тобаго (без Тринидад), на пръв поглед приличаше на Доминика, изглеждаше доста бедно. За там бяхме избрали да посетим какаова плантация. Посрещна ни един дебел чичо с огромно мачете, което ползваше и като джобно ножче, разказа ни за трудностите при отглеждането на какао, даде ни да опитаме сурово какаово зърно (ако го схрускате ще ви загорчи, така че трябва само да се осмуче) показа ни как и къде го сушат, каза че за бране на 24 хектара стигат само 4 човека, тъй като плодовете не узряват заедно и накрая ни почерпиха с шоколад, правен със зърна, добити там. Тъмен 72% - беше разкошен, за жалост (и колко не предприемчиво) не продаваха на място, а после обиколихме почти всички супермаркети в близост до пристанището, но навсякъде имаше единствено продукти на Нестле, което е малко жалко - да нямат собствен продукт с едно от най-качественото какао в света.

Плод какао

Посрещане на пристанището

Мол в Тобаго

Следващия остров, който посетихме беше Санта Лучия, усещаше се доста по-богато спрямо Тобаго. Имаше доста скъпи магазини, покрай които задължително минаваш когато отиваш на към кораба, а освен нас бяха акостирали други 3 круизни кораба и съответно беше пълно с туристи. Там посетихме една местна, богато обзаведена къща, разположена на хълм със страхотна гледка, след което ни заведоха в някаква занаятчийска работилница, където ръчно боядисваха и щамповаха платове и последно в една ферма, където ни правиха хляб касава (маниока), който поднесоха с бананов кетчуп (има си вкус на кетчуп, само че е жълт) и отново гледахме какаови дървета. Същите бяха като в Тобаго, и също като там не успяхме да намерим шоколади в местните супермаркети, имаше в безмитния магазин на порта по 12 долара бройката. Ако искаш, дето се вика. Любопитен факт за Санта Лучия, е това, че се слави с двама Нобелови Лауреати (с награди за икономика и литература), което го прави държавата с най-голям брой носители на наградата на глава от населението.

Обясниха ни за техника за рисуване на платове

Хляб Касава (от маниока)

Нобеловите лауреати

Из улиците на Кастриес (Санта Лучия)

Bequia, което се произнася Бекия или Бекуа – част от Свети Винсент и Гренадини, беше следващата ни спирка и на практика е най-големият остров от „Гренадините“. Думата, която най-често използваше нашия гид, докато описваше острова беше „единствено/а“. Единствената бензиностанция, единствената болница, единствения пощенски клон,  само полицейските участъци бяха два, въпреки че казаха, че нямало престъпления… хмм. Иначе хотели, малки магазини и ресторантчета има много. Имахме много време на разположение и затова отидохме на един прекрасен плаж с доста топла вода, в която се изкъпахме навръх Бъдни вечер. Тъй като Бекия/Бекуа беше малък остров и нямаше кей на който да акостираме, ни придвижваха със спасителните лодки до брега. Така срещнахме единия от двама българи, които бяха на кораба – втори навигационен офицер, който управляваше лодката. Беше много любезен, извини се, че лодката клати (нямаше такова нещо или не беше кой знае какво). Сподели, че преди е работил на кораб, превозващ автомобили, и решил в някакъв момент да пробва нещо по-различно, но сподели, че напрежението на круизния кораб било много по-голямо (вероятно автомобилите нямат претенции). Между другото имаше десетки лодки (може би над 100), които бяха акостирали там.

Ако ви прави впечатление, всичките ни екскурзии са свързани с обиколки, като всъщност най-добрия избор за изкарване времето на Карибите е в шнорхелинг и/или гмуркане, но тъй като е всеизвестен факт, че плувам като руска ютия, това не беше сред моите варианти, а Елена не се престраши да отиде сама.

Следва