Нещо като пътепис за круиз в Карибите - част 3

  След ден по море стигнахме Кюрасao, където за разлика от предишните хълмисти и много зелени острови, тук беше по-скоро равно и доста сухо. Подобно на Гваделупа никой не бързаше за никъде. Холандците, които са владели тези земи, са оставили в наследство едни много красиви сгради, които са основна атракция на острова.

На това място направихме една от най-безсмислените ни екскурзии. Първоначално отидохме в някаква пещера, където водеха адски много туристи и се чувствахме като на конвейер. В самата пещера беше доста топло и… скучно особено за някой, който е посещавал популярните пещери в България. След пещерата отидохме на мястото където са почнали да правят популярната напитка Кюрасо известна със синия си цвят. Историята на напитката е, че семейство евреи са правили опити да отглеждат портокали, но заради климатичните особености им са се получили доста горчиви, та за да не замине инвестицията решават да опитат все пак да направят нещо и от корите на портокалите дестилират Кюрасо, и тъй като след дестилацията е безцветно, решават да му добавят син оцветител (подобен на индигото) и така се превръща в голям успех. Във „фабриката“ за Кюрасо също бяхме на конвейер (имаше паркирани повече от 10 автобуса в момента, в който отидохме). Влиза се през една врата, гледаш снимки на портокаловото дърво, минаваш покрай няколко медни казана, един щанд с различни цветове Кюрасо, и се излиза през друга врата, където от една сергийка можеше човек да вземе да опита един напръстник от напитката, и всичко естествено завършваше със сувенирен магазин. Тъй като на опашката имаше над 100 човека, реших да си спестя дегустацията и само преминах през магазина, тъй като Кюрасо нямаше да си купя, а другите боклуци, които продаваха, ги имаше навсякъде.

Последното организирано посещение за деня беше един странен музей – сбор от антично и съвременно изкуство. Странно си беше. Нещото, което заслужава да се разгледа на острова, е улично изкуство под формата на графити, различни фигури и инсталации, които бяха разположени в един квартал, много близо до пристанището. Най-популярната дума на Кюрасо е „Dushi“, което означава вкусно, ако се говори за храна, или “скъпи” ако се говори за човек.

Докато се разхождахме, минахме покрай един кей, на който имаше сергии с екзотични плодове. Елена беше проверила за това и ми каза, че са венецуелци, които пътуват всеки ден около 75 километра с лодките си, за да продават плодове и така да припечелят нещо. За жалост нямаше манго, тъй като май не му беше сезона, иначе щяхме да направим алъш-вериш.

Венецуелските търговци

Следващата спирка беше Аруба, където подобно на Кюрасао имаше много круизни кораби и съответните тълпи от туристи. Аруба, която повечето българи свързваме с Поли Пантев, не ми хареса. Прилича на Слънчака с безмитни магазини. На основната улица, която минаваше покрай пристанището, беше пълно с лъскави магазини на кажи-речи всички по-популярни световни марки и масово туристите се насочваха към тях. Дори Елена си взе едно пуловерче, но все пак това си е традиционен сувенир. Все пак, който не е отишъл в Аруба, той не си е взел пуловер. При 29 градуса външна температура.

Туристите много се радват на този трамвай

Ако минете по този канал с лодка може да стигнете до...

... този хотел. Канала минава под пътя.

Атракцията, която си бях избрал в Аруба, беше гмуркане с подводница. Взеха ни с една лодка близо до кораба и ни откараха до подводницата, която ни чакаше по-навътре в морето. Влязохме вътре, не беше прекалено тясно и не се чувствах клаустрофобично. За да подсигурят атракцията, имаше 2 потопени кораба, покрай които се състоеше разходката. За жалост подводницата нямаше изкуствено осветление, а със дълбочината цветовете започват да изчезват, та всичко беше синьо-сиво. Имаше човек, който обясняваше къде какво виждаме и накъде да гледаме, и в един момент той казва „Вижте онзи огромен red snapper, който е застанал до люка на кораба.“ Всички гледаме натам и то има няколко риби, ама никоя не е червена… Разказа ни също за една интересна риба French angelfish, които са изключително верни на партньорите си след като станат двойка и ако женската умре, мъжкия спира да се храни и след няколко дни умира и той. А ако мъжката умре, женската си намира нов партньор и така „докато смъртта ги раздели“. Не знам дали е истина това, което разказа, но си беше забавно. Пообиколихме за половин час, и най-дълбоката точка до която стигнахме беше на около 45 метра под морското ниво. Елена, която като избирахме екскурзиите беше казала, че не иска в никакъв случай да влиза в подводница, беше отишла на друга екскурзия, където се оказало, че пак има разходка с подводна лодка, само че нейната се беше потопила едва на 2-3 метра.

Помагало как да различаваме рибите - почти безполезно

"Червената риба е red snapper"

Колумбия и по-точно Картахена беше следващото пристанище, където по програма останахме с кораба да пренощуваме. Това беше едно от местата, което най-много ми хареса и подсили още повече желанието ми да посетя Богота, Меделин и околности. Основните атракции там са крепостта, построена от испанците в колониалната епоха и стария град. Като тръгнахме с автобуса установих, че там спокойно си карат в насрещното без всякакво притеснение. Движението е супер хаотично и всеки се бута където и както може, доста нахално при това. Лично на мен би ми било много трудно да шофирам на такова място, в сравнение с което дори движението в Истанбул изглежда като организирано, а румънските шофьори дисциплинирани. Старата част на Картахена е обект на Юнеско и е много привлекателен със красивите си дву-три етажни къщи и обсипани с цветя тесни улици. Минуса, е че търговците на сувенири са доста по-настоятелни (да не кажа агресивни) в предлагането на артикули, в сравнение с всички други места, на които съм ходил, та чак става досадно в някаква степен. Но навсякъде е пълно с полицаи, така че поне стария град е сигурен. Това между другото е и първата по-евтина дестинация, която посещавахме, примерно надвечер взехме юбер, за да се разходим сами и да напазаруваме кафе и сувенири, и половинчасовото ни пътуване струваше около 12 лева, като естествено шофьора караше така все едно някой от нас ще ражда.

Крепостта

Новия град сниман от крепостта

Едно от най-най-прекрасните места, които могат да се посетят в Картахена, е парка с животни и птици, който е част от пристанището и е достъпен безплатно за всички пристигащи с круизни кораби (и за жалост само за тях, защото само допускаха само пътуващите). Паркът е пълен с папагали Ара - шарени и много шумни. Почти всички животни бяха оставени да обикалят свободно, така че е хубаво човек да си гледа в краката, за да не настъпи нещо неприятно. Е, винаги съществува вероятност да те нацвъка нещо отгоре, ама това са рисковете в парковете с птици. Видяхме мравояд, ленивец, костенурки, зайци и страшно много други шарени и не чак толкова птици като повечето на свобода. Аз много обичам папагали, затова на втория ден бях взел малко припаси от закуската и отидох да храня папагалите с бисквити. Бяха изключително внимателни докато взимаха с клюна си парченцето, което им подавах. После го хващаха с нокти и стоейки на един крак продължаваха да си го гризат. Но никой не каза “благодаря” 😊

Ленивец

Тукан

В парка на птиците

Следващата дестинация Панама. За тази дестинация, бидейки строителен инженер по образование, реших, че трябва да посетя панамския канал (Елена отиде да разглежда града). Каналът е впечатляващо съоръжение, и историята за построяването му е не по-малко интересна. Французинът, построил Суецкия канал, се заема с построяването на Панамския такъв, но за разлика от Египет, където пустинята е равна, а земята  суха, в Панама вали 8 месеца в годината и това прави прокопаването по-трудно, а и има и чести свличане на земна маса. Една от грешките при първоначалния строеж е опита да се прокопае канал на морското ниво (както е при Суец), - което, съчетано с доста хълмистия терен, е било твърде амбициозна задача. Така след няколко години и 20000 смъртни случаи предимно от жълта треска и малария, французите се отказват и продават проекта на американците. Те променят подхода като създават най-голямото изкуствено езеро към момента в света и изграждат шлюзове, които се пълнят гравитачно с вода, за да издигат и спускат корабите. Американците са тези, които от построяването оперират и контролират канала до 1999г., когато го предават на Панама. Докато пътувахме към канала, първото нещо, което видях като тръгвахме от град Колон, където акостирахме, бяха изоставените, олющени и много тъжно изглеждащи сгради. При което първата ми мисъл беше „поредната бедна държава“. Само че Панама е една от най-богатите държави в Централна и Южна Америка. Местната валута е вързана 1:1 с американския долар, което води до финансова стабилност и в резултат има над 60 чуждестранни банки в страната. А олющените и полуизоставени сгради са в резултат от намерението да построят най-голямата безмитна зона в света, като за момента сградите само са опразнени, но вероятно ще започнат да ги събарят в някакъв момент. Сред информацията, която получихме за канала, е, че след разширението му от 2016 година дневно преминават максимум 44 големи кораба, като максималния размер пътнически кораб е с 4000 пасажера, а най-големия контейнеровоз, който е минавал въобще, е возил 13900 контейнера. Времето, необходимо на един кораб да мине от единия океан в другия, е около 10 часа. В дните, когато бяхме там, заради малкото валежи и липсата на вода, преминаваха около 24 кораба на ден, тъй като за изравняването на нивата не се ползва морска вода, а изцяло от специално изграденото изкуствено езеро. То е малко логично да се замисли човек, че за да види преминаване на кораб през всички шлюзове би отнело доста време, но всъщност надали някой предварително си дава сметка. Използвайки популярността на канала, панамците са изградили туристическа ниша, като при едните шлюзове при единия вход на канала имаше кино зала, където прожектираха историята на канала, и отделно имаше изградено място за наблюдение на евентуално преминаващите кораби. За наш късмет един кораб със втечнен газ тъкмо беше изравнил нивото на езерото и му отваряха последния шлюз. Вратата се плъзгаше около 10 минути – липсваше какъвто и да е екшън или динамика, след това кораба бавно потегли, махнахме си с моряците и продължи навътре към другите врати. След това ни закараха в другия край на канала до един друг шлюз, където имаше друго кино, този път истински 3D IMAX салон, единствения филм, който прожектират там е пак за канала, само че с повече ефекти и озвучен от Морган Фрийман. Салонът беше пълен, филмът се припокриваше с предишния, ама няма как - повторението е майка на знанието.

Елена каза, че разглеждала руините на стария град в Панама, завладян и опожарен от английския пират Хенри Морган, както и се разхождала из историческия център на града.

Посрещане в Панама

Изоставените сгради, на мястото на които ще бъде бъдещата безмитна зона

Снимки от Панама

Предпоследният остров, който посетихме - Роатан, част от Хондурас, не мога да отбележа с нещо кой-знае какво запомнящо се. Бяхме се записали на екскурзия, “ARBORETUM JUNGLE HIKE & SPLASH LAGOON”, която обещаваше разходка едва ли не в джунглата и беше обявена с 3та степен на трудност (от общо 4), но се оказа разходка в нещо като ботаническа градина. Имаше леко разочарование, тъй като описанието беше едно, реалността съвсем друга. Основната атракция, за която хората посещават Роатан, е подводния риф, но както споменах вече, ние не се възползвахме от това предложение.

На прибиране от острова попитахме на рецепцията на кораба, дали може да се видим за малко с другия български офицер на кораба. Оказа се, че той в момента е на вахта на мостика, и че след час ще има организирано посещение на гости. Съгласиха се да ни вмъкнат въпреки запълнената група. Разходката на мостика започна с показване на най-важните прибори и инструменти на кораба. Навигационната карта беше нещо като огромен таблет. Едно от по-интересните неща беше камера с изкуствен интелект, която следи зад борда и се опитва да идентифицира паднал обект/човек. Един от гостите попита дали заради тази камера са ни снимали преди да ни качат на кораба и капитана със съвсем сериозно изражение на лицето отговори: „Да, тези които са в по-скъпите каюти, ще ги разпознае автоматично.“ Исках да питам дали все пак някога тази камера е влизала в употреба и как точно са я тествали (защото статично изображение ясно, ама в постоянно развълнуваното от перките море, и изведнъж някакви мятащи се ръце и лице изкривено от ужас дали ще разпознае… хмм. Имам си професионално изкривяване, това е ясно). В крайна сметка си затраях.

Успяхме да си поговорим малко с българския офицер, оплака се от капитана и натовареността, тъй като работата на луксозен круизен кораб звучи престижно, но всеки ден в ново пристанище, където се правят сложни маневри и допълнително трябва да се подготвят маршрутите между пристанищата, та обмисляше дали след като му свърши контракта, да не се върне отново на търговски кораб.

Снимки от Роатан

Избора на екскурзии за последната спирка о-в Козумел (Мексико) беше ограничен до едва ли не една опция, тъй като останалите бяха свързани с гмуркане, като имаше и един вариант, който се наричаше „Triathlon of Fun: Bike, Snorkel & Kayak“. При условие, че имаше под 20 човека на борда под 30 години съм сигурен, че е имало наплив за този вариант. Това, на което отидохме, се казваше „Pueblo del maiz“ (Града на царевицата). Заведоха ни на едно място, което бих оприличил на нещо като „Етъра“. На входа ни посрещна един въздебеличък младеж с пера на главата и пластмасов череп на кръста. Заведе ни до едно копие на календара на маите и реших, че ще присъстваме на някаква бутафория, но за щастие се оказа, че не съм прав.

Първо една девойка мина с четка със синя боя и ни нарисува различни знаци по лицата (или който не иска, като мен - на ръката) символи, които означават различни неща. Направи ми впечатление, че това което ми нарисуваха на мен – две хоризонтални линии с три точки отгоре се различават от всички други символи, попитах друга от девойките какво означава, тя се засмя и каза, че това е числото 13. Защо ми сложиха тая тринадесетица и защо само на мен историята мълчи. После си ходихме така боядисани из града, като Елена събра погледите на другите туристи.

След боядисването ходихме да ни покажат как се копае и засажда царевица. Аз съм градско чедо но все пак съм виждал как се държи мотика, даже в невръстните ми години съм окопавал някакви лехи на семейното лозе, така че не се впечатлих колкото американците от групата.

След това показаха как маите са добивали лико от листа агаве, което впоследствие използват за направата на здрави въжета. Дадоха ни също топчета от набран памук и организираха състезание между хората от групата – кой ще издърпа най-дълга нишка. Аз докарах до около 5 см, но Елена се изяви с дълго над 20 см парче. След това всички  правихме „Тамалес“, които са нещо като тортили от царевично брашно с пълнеж. Ние разточвахме вече омесено тесто, после сложихме пълнеж от боб и увихме в листа от банан. Докато чакахме да се изпекат ни показаха как са правили шоколад. На мен се падна да мачкам току-що изпечените какаови зърна на един каменен плот с един цилиндричен камък. Знаех, че колкото по-фино намачкам зърната, толкова по-добър ще е крайния резултат. След като пораздробих зърната, добавиха лъжица/две мед и само доразбърках сместа. Опитвал съм преди чисти какаови зърна и никога не са ми харесвали, но това, което сам си надробих (буквално) много ми хареса. Нямаше нужда от абсолютно нищо допълнително и бих могъл да го ям всеки ден.

Тук правя шоколад

След това ни показаха как маите са играели нещо като футбол, където топката се вкарва в един ринг закачен на стена. Когато древните Маи са играели, победителя от играта е бил жертвоприношаван и точно това е странно и учуди всички защо победителя, а не победения. Някои изразиха съмнения, че играчите при това положение не биха искали да побеждават, но гид-а каза, че мисленето е било съвсем различно, и че убития отивал да играе с боговете, а семейството му било обгрижвано и на голяма почит.

Топката се вкарва в ринга на стената

В екскурзията имаше включен обяд, който представляваше свинско и пилешко, печено на жар в глинен съд, заровен под земята. Имаше интересни подправки и не беше никак лошо на вкус. С месото си правихме такоси с предварително направени тортили и съответните гарнитури от зеленчуци, гуакамоле и разни други сосове. По време на обяда ни изпълняваха различни обредни танци с акомпанимент на инструменти, които са се използвали в древността.

Храната

Ритуалните танци и снимка за спомен 

Другo за разказване свързано с кораба няма кой-знае какво. Последния ни ден мина в едно тъжно събиране на багажа. От една страна беше жалко, че всичко свършва, от друга – всичко омръзва. На слизане от кораба, имиграционният полицай ни попита „Каква е целта на вашето посещение?“ – на което леко повдигнах вежди, посочих неопределено назад и казах „…ми приключи круиза и слизаме от кораба“. Все пак реших да не се правя повече на интересен, (въпреки че надали имаше вариант да ми каже, че не ме пуска и да ни върне на кораба обратно) и да му кажа за нашите планове да посетим за няколко дни Ню Орлеанс, пусна ни без проблем.

Оставихме големите куфари в едно място за багаж, опитахме се неуспешно да се разходим във Форт Лодърдейл с ръчния багаж и след като хапнахме едни цветни такоси се качихме на самолета.

Ню Орлеанс ни посрещна с много дъжд, настанихме се в хотела във френския квартал и отидохме да хапнем две от типичните за региона на Луизиана ястия – Гъмбо - нещо като гъста яхния с ориз, месо, наденица и морски дарове и Джамбалая – отново ориз, наденица и морски дарове, само че без сос.

Гъмбо

Джамбалая

На следващия ден се присъединихме към free tour, гид-а историк по образование имаше какво да разкаже и беше сладкодумен. От него разбрахме, че така популярният френски квартал е изграден всъщност от къщи с испанска архитектура, тъй като оригиналния квартал, е изгорял. Най-големия бич за града остават термитите, тъй като къщите в квартала са от дърво.

Из френския квартал

Когато правихме планове да включим Ню Орлеанс в нашето пътуване, знаехме, че едно от нещата, които заслужават да се видят, е карнавала Mardi Gras (от френски – Дебелия Вторник). С голямо съжаление разбрахме, че Mardi Gras за тази година се пада 13 февруари. Това, което не знаехме, е, че всъщност започват да го празнуват от Епифания (или нашему Богоявление (Йордановден). Самия Mardi Gras отбелязва последния ден, в който се яде блажно, след което започват постите и затова е дебелия вторник. Така имахме късмета да присъстваме на откриването, което започна с парад по повод 612-тия рожден ден на Жана Д‘арк. Тъй като не успях да намеря връзката от къде на къде я отбелязват едва след като се прибрахме в България намерих следната информация:

Събитието обединява средновековни тържества с традициите на Марди Гра. Това е празник на френската култура и наследство на града, както и на рождения ден на св. Жана д'Арк. Процесията е вдъхновена от периода на Жана във Франция през 1429 год, когато тя освобождава гражданите на Орлеан, Франция от британска обсада предвождайки армия поверена й от бъдещия крал Шарл VII, и в момента на битката тя е на 17 години…

Самата процесия разказваше за нейната история (дадох си сметка за това след като после попрочетох малко за нея) от селския ѝ произход, през битките, които е водила, до момента с изгарянето на клада. Сега с други очи бих гледал процесията, но да се бяхме подготвили предварително.

На следващия ден взехме параход с гребно колело, с който се поразходихме из Мисисипи до място, където е била последната голяма битка между англичаните и американците, която американската армия, състояща се от малко редови войници, индианци и пирати, побеждават многобройна английска армия.

Отивайки в Ню Орлеанс задължително трябва да се опитат техните Beignets (така и не разбрах как се произнася). Най-общо казано това са вид Казанлъшки понички, само че от Ню Орлеанс. Продават ги по три на брой в пакетче с много пудра захар. Топло сладко пържено тесто, какво повече му трябва на човек. Пристрастихме се дотолкова, че на тръгване от града си купихме за последно от летището, където също ги продаваха.

Въпросните понички

Трамвай в Ню Орлеанс

Разбира се посетихме препоръчан джаз клуб "The Spotted Cat"

Паметник на Луис Амстронг

В остатъка от пътешествието до момента на прибирането ни вкъщи не се случи нищо, което заслужава да се отбележи освен, че последния ден се возихме на 8 различни превозни средства като последното беше самолета за Истанбул.

Ще завърша с някакви по-общи съвети и препоръки. На Карибите е скъпо. След като се храните в карибски рибен ресторант, то същия тип ресторанти в Гърция ще ви се видят евтини.

Ако знаете френски бих препоръчал да посетите Гваделупа и Мартиника, като първия си е откровено лежерно-плажна дестинация, а на другия остров има повече неща за правене.

Доминика е за авантюристи и хора, които не искат масов туризъм. И пак си е скъпо.

Тринидад е опасен остров, Тобаго не ни се стори чак толкова, но не сме се и отдалечавали особено от пристанището.

Санта Лучия е красиво, струва си да се посети. Също и Bequia, където ако имате платноходка (и може да я закарате до там), то там ви е мястото. Много хубави плажове и лежерна обстановка.

Кюрасао е красиво, но доста по-топло от предишните места.

Аруба е мястото, ако искате да си вземете чанта Fendi или нов часовник Breitling на добра цена.

Остров Роатан (част от Хондурас) е посещаван най-вече заради красивия си подводен риф. Същото може да се каже и за о-в Козумел (Мексико).

Панама, не успях да си съставя мнение за нея, само канала не ми стига.

Картахена (Колумбия) – прекрасна. Определено ще се върне в тази страна.