Радости и неволи на Карибите: Доминиканска република

Следващата точка след Сантяго де Куба беше Санто Доминго. След прилично закъснение се качихме на самолета на „Кубана” и се оказа, че местата ни са до аварийните изходи. Хапнахме си сандвичите и кексчетата свободно опънали крака и след по-малко от час кацнахме на Доминиканска земя. Набързо попълнихме бланките за влизане в страната, платихме по 10 долара туристическа карта и след десетина минути бяхме в търговската зона на летището. Искахме да изтеглим пари от банкомат, но нещо имахме проблем и след няколко смени на карти и банкомати успяхме да се сдобием с доминиканско песо. (След няколко дни щяхме да разберем, че при единия опит да изтеглим пари, банкоматът си беше отчел сумата, но не беше пуснал банкноти. В София подадохме оплакване за случая и след почти двумесечно разследване парите бяха възстановени.)

Знаехме, че летището е на около 25 километра от столицата и няма градски транспорт, затова трябваше да ползваме такси. Първото спряно ни поиска 40 долара. Подминахме го. Вторият шофьор поиска 30 долара и ние се съгласихме, защото скоро щеше да се свечери, а пък искахме да си търсим място за нощувка, докато е още светло. Нямахме представа къде отиваме, видяхме в гайда, че Паркът на независимостта е в центъра и казахме да ни закара там. Като пристигнахме шофьорът нямаше да ни върне и така таксито ни излезе 25 долара, така че бяхме с 5 долара напред.

Спуснахме се в дълга обиколка из Колониалната зона на Санто Доминго, докато накрая в самото начало на главната улица намерихме сграда с апартаменти под наем. Срещу 35 долара на вечер получихме спалня с кухня и баня. И най-очакваното чудо – интернет, след повече от 2 седмици без никакъв достъп в Куба, имаше много новини за научаване. Другият шок, който изживяхме беше влизането в голям супермаркет, след кубинската одисея, стояхме в магазина и не можеше да изберем какво да вземем – имаше всичко.

Нощната разходка из Колониалната зона беше много приятна – улиците бяха почти безлюдни, осветени от красиви железни лампи. Повечето стълбове бяха произведения на изкуството – колоритно изрисувани, редуващи се с приятно аранжирани градинки и цъфнали храсти.

На следващия ден бяхме решили, че ще извървим маршрута предложен в гайда и ще видим всички забележителности в Колониалната зона, като ще ходим спокойно и ще пием фрешове през цялото време, защото трудно се издържа над 30-градусовата жега и голямата влажност на въздуха. Стартирахме от площад „Испания”, където се намира домът на сина на Христофор Колумб – Диего. След това минахме покрай хотел „Николас де Овандо”, чиято сграда датира от началото на 16-ти век. Покатерихме се по стените на крепостта Озама, която се води за най-старата военна постройка в Северна и Южна Америка и оттам отидохме в катедралата на Санто Доминго, която пък е най-старата катедрала на двата континента, като първият й камък е положен през 1514г. от Диего Колумб. Поседнахме в парка Колон, където поснимахме местните и статуята на Колумб.

Следобяда излязохме извън Колониалната зона и се разходихме до Националния дворец - мащабна неокласическа сграда, построена в средата на 20-ти век в периода на диктатора Рафаел Трухильо. Спуснахме се из улиците около двореца, където атмосферата нямаше нищо общо с тази в Колониалната зона – хората бързаха, нямаше никакви туристи, трафикът беше ужасен, голяма част от луксозните таксита, които се движеха бавно покрай туристическите обекти, тук бяха заменени от много стари изгнили автомобили, чийто шофьори нервно пушеха и крещяха през прозорците.

Следващата спирка в Доминиканската република беше малкото градче Ла Вега, известно с местния карнавал, който течеше точно по това време. Автобусът ни спря на няколко километра от града, защото Ла Вега беше просто междинна спирка и ние походихме доста пеша, докато навлезем сред ниски постройки и прашни улички, които с нищо не привличаха вниманието ни. Минахме и покрай стадиона, който беше декориран за предстоящия карнавал. Представяхме си го по-мащабно от това, което виждахме. Видяхме и Catedral de la Inmaculada Concepcion – основната забележителност в града – нестандартна катедрала, която определено прави впечатление. Оставихме да я разгледаме след като се настаним. Хотели липсваха. Попитахме един полицай за хотел и той ни показа два един срещу друг. В този, който изглеждаше по-добре отказаха да ни настанят, явно се ползваше за други услуги и ние не им бяхме приоритет, а пък като влязохме във втория, ние се отказахме. Само ще отбележа, че в банята нямаше течаща вода, а имаше един бидон с кофа, а чаршафите не бяха сменяни от много време и си личеше, въпреки че не бяха бели.

Решихме, че няма да спим в Ла Вега, а ще продължим към Сантяго де Кабайерос, където също празнуваха карнавала. Махнахме на една маршрутка и срещу 3 долара за двамата, след около 40 минути се озовахме във втория по големина град на Доминиканската република.

Пак познатата обиколка в търсене на хотел. Намерихме един с прилична фасада, но като влязохме видяхме, че е от онези с решетки и звънец, за да те пуснат по стълбището. Обаче ни беше писнало от целодневните обиколки и затова решихме да рискуваме. Отвориха ни една огромна стая с две двойни легла, имаше и телевизор, и интернет. Цената беше 20 долара – идеална! Само тоалетната беше вградена в стаята и освен че стените не бяха иззидани догоре, едната стена изобщо липсваше, тоест там трябваше да е вратата. В стаята имаше радиоточка, от която гърмяха латино хитове.

В града основната забележителност беше паркът Дуарте и катедралата Santiago Apostol. Разходихме се дотам като много искахме да си открием прилично място за хапване, защото цял ден бяхме карали на бисквити. В целия град беше пълно със закусвални, в които предлагаха бургери и пържени картофи, но не и готвени ястия. В гайда препоръчваха един ресторант, който явно беше и единствен за туристите, но само като влязохме и почувствахме, че това не е нашето място и по-добре да хапнем някой бургер. Влязохме по къси панталони и тениски, все пак беше над 30 градуса и се оказахме в компанията на разни хора с костюми, бели покривки с тежки червени салфетки върху тях и меню, в което преобладаваха китайски „специалитети” с цени над 20 долара. Излязохме си под смаяния поглед на управителя, който беше някъде от Далечния изток, и намерихме „утеха” в пица Хът. Там пък ми забравиха пицата, след което ги карах да ми се извиняват на английски, защото по тези места хората грам не проявяват разбиране към твоите опити да им обясниш нещо с твоя испански първо ниво, и изобщо не се опитват да вникнат в това, което обясняваш. Та имах повод да ги накарам и те да се помъчат да се извинят на английски, след като в пицария забравят да ти донесат пицата. Почерпиха ни по 2 студени чая и се разделихме приятелски, като си взехме половината пица за вкъщи.

После се спуснахме из централните улици, които освен че преливаха от хора и мотори, не предлагаха никакви впечатляващи гледки. Изкачихме се до крепостта Сан Луис, където поснимахме, след това се върнахме при парка Дуарте, за да фотографираме катедралата, която беше красиво осветена.

На път за хотела се отбихме в един супермаркет, където ни се лепна един местен, който говореше английски и ни помоли да му купим един пакет сухо мляко. След като се съгласихме, той домъкна един 10 килограмов плик, който струваше над 20 долара и ние любезно му казахме да си вземе по-малък, но той се отказа изобщо от млякото, метна една запалка към касата и това му беше почерпката.

Бавно се придвижихме към хотела, по улиците извън централната част почти нямаше хора. Като цяло в града нямаше туристи. Бяхме разгледали всичко за този половин ден и нищо повече не ни задържаше в Сантяго де Кабайерос. И тук нямаше да посрещнем карнавала. На следващия ден решихме да продължим към морето и Пуерто Плата.

Около 8 сутринта вече вървяхме към гарата на Сантяго, откъдето щяхме да вземем автобус до Пуерто Плата. Гарата трябваше да е на 2 километра от хотела, но минахме доста повече преди да видим скупчените автобуси. Имахме над 2 часа чакане до тръгването в 11ч. Билетите бяха на символичната цена от 3 долара, а пътят до Пуерто Плата беше около час.

Автобусът спира недалеч от центъра на града. След кратка обиколка и само един хотел по пътя, решихме да не си губим повече времето, а да се настаняваме в „Кевин”. Съвсем прилично място с единствен недостатък липсата на топла вода. Цената на двойната стая беше 30 долара, но като се има предвид, че няма друг хотел наблизо, този поне откъм локация беше идеален. Най-странното беше, че освен топла вода имаше всичко друго необходимо – интернет, климатик, хладилник, телевизор, дори и сешоар в банята. Имаше и перално помещение, така че можехме да разтоварим всички мръсни дрехи и да потеглим оттук „на чисто”. Първоначалната идея беше да останем две нощувки и след това да се придвижим към Самана и Лас Теренас.

На площада на Пуерто Плата намерихме заведението, за което си мечтаем да има във всеки град. Приятна пекарна с вътрешен двор, пълен с високи сенчести дървета и цветя, в която освен десерти предлагаха и няколко готвени ястия. Ангел не се възползва от четирите парчета пица, които бяха останали от предишния ден и които си бяхме пренесли от Сантяго, и си поръча омлет със зеленчуци. Имаше и витрина със сладолед, който аз се изкуших да опитам.

Следобед се разходихме до крайбрежната крепост, около която е оформен добре поддържан парк. На главната улица до морето вече течеше подготовката за карнавала вечерта. От двете страни бяха разположени безкрай сергии с дрънкулки, както и димящи барбекюта, на които „цвърчаха” наденички и ароматът им се носеше на десетки метри.

Рано привечер вече целият град беше в карнавалната зона. Участниците носеха нещо като тиквени кратунки, завързани на въжета, с които плясваха по задниците зяпачите. И Ангел си изпати от една костюмирана дама, която го перна усмихната.

Участниците в карнавала бяха разделени на две групи – самостоятелни и групови. Имаше сцена, на която всеки излизаше и демонстрираше номера си, пред стотиците наобиколили зяпачи. Имаше и специална ложа, на която бяха официалните гости, както и маса с жури, което трябваше да избере победителите.

Беше пълна лудница, изпълнена с много цветове, музика и усмивки. Когато участниците се сменяха на сцената, близките им се бутаха устремено напред, за да подкрепят своите. И така пресовани и изпълнени с радостни емоции, след няколкочасова веселба, умрели от глад седнахме да вечеряме в пекарната.

Направихме си една среднощна разходка по крайбрежната улица като проучихме възможностите за плаж.

На следващия ден валеше. Прогнозата беше, че лошото време ще отиде оттук към източната част на острова, затова променихме плана и решихме да останем още два дни тук, за да се порадваме на слънцето.

Ръмеше слабо и това не ни пречеше да се разхождаме из крайбрежния булевард, който също както в Куба се казваше „Малекон”. Седнахме да хапнем в едно заведение на пътя изцяло с местни. Всички хапваха пиле с моро (ориз с боб) и ние се присъединихме, като аз си взех една салата от спагети с лук и подправки, а Ангел гуакамоле с пасирани банани.

Цял ден мина в обиколки по улиците. Купих си нови кецове – жълт Converse, който беше намален на 22 долара (сигурно заради цвета) , но и днес, половин година по-късно, си е в съвсем приличен вид, за разлика от тези, които си купувам в БГ, които на третия месец изглеждат много изстрадали.

На третия ден вече времето беше чудесно за плаж. Като изключим силния вятър, който непрестанно носи пясък, чувството да се припичаш блажено на плажа през февруари е неописуемо. Вятърът доста коварно те заблуждава, че не е толкова горещо и забравяш за изгарянето, но почти навреме се бяхме прибрали и имахме прилично зачервяване.

Следващия ден решихме да посветим на едно близко градче – Сосуа, където според гайда ни, плажовете били страхотни. Разтърсихме се за маршрутка и един шофьор ни спря, попита ни къде искаме да отидем и като му казахме, ни натовари. Поиска ни по 4 долара, което знаехме, че не е реалната цена, ама маршрутката беше климатизирана, а пък в жегата навън изобщо не ни се чакаше повече и му платихме. Той обаче след няколко минути спря и ни каза да се прехвърлим на друга маршрутка, като ни обясни, че ще оправи сметките с новия шофьор. Имахме лукса да седнем на седалката до шофьора. По едно време две дами с легени пълни с джапанки окупираха задните седалки. После и младеж със стелаж със слънчеви очила се намести при тях. Постепенно маршрутката се запълни максимално и накрая един дебел чичко като махна с ръка, шофьорът ни направи знак да се сместим, за да седне при нас. Така пресовани след около 40 минути пристигнахме в Сосуа.

Сосуа е от онези лъскави курорти, пълни с чужденци, които определено не са нашето място, но плажът наистина беше чуден. Бяхме заобиколени от безброй силиконови дами на средна възраст и придружаващите ги кавалери с бирени шкембета. Имаше много чужденци с местни придружителки. Като цяло гледките по плажа бяха много забавни и можеше часове наред да се разтоварваш със заобикалящата те среда, като от време на време влизаш на спокойствие в кристално чистата вода.

Следобяда седнахме в едно приятно бамбуково заведение и хапнахме по едни бъркани яйца с картофи и разни месца – много вкусна комбинация.

Маршрутката от Сосуа до Пуерто Плата беше много пълна. Дори местните започнаха да се карат на шофьора да престане да качва пътници. Този път си платихме редовната цена на билета от 2 долара.

Като се прибрахме в хотела установихме, че сме си загубили ключа от стаята. Момичетата ни таксуваха с 2 долара и ни дадоха нов. Разговорихме се с тях и те като разбраха, че на следващия ден планираме да пътуваме към Самана, ни обещаха да звъннат на шофьора на маршрутката да дойде да ни вземе от хотела в 5 сутринта.

Мислехме си, че той ще мине на път към гарата с личната си кола да ни вземе и после ще се прехвърлим в маршрутката, но самото бусче спря в 5 пред хотела и ние се натоварихме. Отидохме на спирката, откъдето се качиха и останалите и срещу 6 долара потеглихме към Самана.

Пътят до полуостров Самана е най-красивият маршрут, по който се придвижихме през цялото ни Карибско пътуване. Толкова различни нюанси зелено, толкова различни видове растения и цъфнали храсти, само гледаш и запечатваш красоти...

В Самана слязохме на крайбрежния булевард – естествено „Малекон”, и веднага бяхме привлечени от разноцветните дървени къщички, които красят градчето. Основната цел да дойдем тук беше сгледата на китове. Веднъж вече го бяхме правили в Исландия, но решихме, че усещането ще е различно, когато навън е около 30 градуса.

Платихме по 60 долара на човек и си взехме билети за корабчето в 13.30ч. Имахме около 2 часа, за да се остановим някъде. Имаше една улица само с хотели, избрахме си „Анхелито” – 18 долара за двойна стая. След това седнахме да хапнем в малко, спретнато ресторантче, където на мен ми сервираха задушена юка с пържено яйце и две кръгчета салам, а на Ангел пасирани банани с кашкавал и лук.

Малко след 13ч. бяхме на пристанището, където се беше заформила сериозна група от около 50 човека. Всички се качихме на корабчето, направиха ни инструктаж, раздадоха някакви гривни на тези, които страдат от морска болест и потеглихме.

Китовете бяха много повече от тези в Исландия и идваха съвсем близо до корабчето. Можеше да видим както гърбовете им, така на няколко пъти и опашките им – нещо, което на север не бяхме виждали.

По едно време ми стана много зле, знаех, че при по-продължително плаване с лодка ми става лошо, ама този път беше нетърпимо и слязох от палубата, за да полегна в долната част на кораба. Тогава две дами веднага ми се притекоха на помощ, едната ми даде някаква медицинска дъвка, другата ми сложи от онези гривни с магнитче, с които половината народ беше накичен, и много скоро всичко ми мина.

След екскурзията се разходихме из Самана. Мястото е доста скучно и не случайно тук хората идват само заради китовете, след което си се връщат в Лас Теренас или Лас Галерас. Ние тези две райски кътчета не ги видяхме, но винаги трябва да си оставиш нещо и за следващо посещение.

Последния ден бяхме планирали да останем в Бока Чика. „Италианският” курорт е най-близкото селище до международното летище, затова и се спряхме на него. Маршрутката от Самана до Бока Чика спираше на магистралата и то в противоположната посока, та ни отне доста време в ходене, докато стигнем до един мост, по който да преминем в посоката към Бока Чика. Много бързо ни спря една препълнена маршрутка и ние се наблъскахме в множеството.

След известно задръстване се озовахме в курорта с най-много италиански туристи на Карибите. Обиколихме доста, докато си намерим хотел на прилична цена. Накрая ни настаниха в един относително шикозен (други не се намираха), но на последния етаж, което за нас нямаше значение, но явно за другите гости има – платихме 30 долара за стая.

Седнахме да хапнем в един от многото италиански ресторанти, в който обаче освен пици и спагети предлагаха и местна кухня, която естествено беше пиле с моро. Но пък имаха и любимата ми пържена юка, от която мога да изям промишлени количества.

Като цяло градчето е пълна скука, има една улица, на която са разположени само заведения, където са всички чужденци и малък център с парк и разни сергии. Отидохме да се разходим по плажа вечерта и беше приятно, защото нямаше почти никой, но през деня сигурно е доста оживено, защото ивицата не е много дълга.

На сутринта хванахме маршрутка до летището. За два долара ни стовариха на един кръстопът на 2 километра от летището. Там пък един местен се нави да ни закара до самото летище за 1 долар – толкова бяха всичките ни местни пари и ние му ги показахме съвсем на шега, като не допускахме, че ще се съгласи. Той обаче ни натовари и двамата на мотора. Ние си имахме тактика – едната раница я даваме отпред на шофьора, после сяда този без раницата и отзад човека с другата раница – това е начинът да се превозите трима души с две раници.

На слизане Ангел си допря крака до мотора и се поизпържи малко, но в този момент не му обърнахме много внимание и влязохме в летището. Имахме около 4 часа до полета, които уплътнихме в едно кафене, където написахме няколко картички и ги пуснахме в пощенската кутия на летището. Предстоеше ни полет до Гваделупа.

Фотографии към пътеписа:

http://magelanci.com/gallery/album/1328-%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0/