Радости и неволи на Карибите: Куба

Предстоеше поредното бягство от студената софийска действителност - този път топлата точка бяха Карибите с акцент - Куба. Няколко месеца предварително се сдобихме с билети до Хавана от сайта на кубинските авиолинии с начална точка Рим. Не ни притесниха по-скоро отрицателните коментари за „Кубана”, все пак това, което ни предстои след полета беше много по-важно от престоя в самолета, пък макар и да траеше малко повече от 11 часа. И машината наистина се оказа доста стара, нямаше монитори пред всяка седалка, не ни раздадоха и от онези пакетчета с лични принадлежности, които получаваш в повечето компании, когато ти предстои дълъг полет, но затова пък имаше хубава храна, която заедно с умората от 8 часовия престой на летището в Рим, помогна полетът да премине в редуване на сън и хранене.

В Хавана ни очакваше Улисес, който беше намерил една стара лада, току-що излязла от сервиз, но не съвсем ремонтирана, с която да ни откара до къщата, в която трябваше да се настаним. Освен така желаната топлина, като се качихме в ладата тотално ни обгърна и миризмата на бензин. Нахлуха спомени от детството и семейния вартбург, който дълги години служеше на фамилията, с характерния давещ се звук и същия този мирис на бензин.

По пътя от летището не спряхме да коментираме колите, с които се разминавахме, беше като някакъв ретро музей от 50-те - огромни американски чудовища, каквито бяхме виждали само по филмите и онези позабравени возила от соца, които тук все още дефилираха по пътищата.

Предстоеше среща с нашия хазяин Барбарито. Гол до кръста, с подобаващо шкембе, изскубани вежди и златен зъб, той ни удостои с най-бляскавата усмивка, която може да си представите. Стаята ни беше част от красива колониална къща, която отвън беше леко занемарена, но вътрешността беше добре поддържана с красиви ярки цветове и много цветя. В стаята си имахме и баня, ама от онези, които нямаха таван и бяха допълнително изградени в помещението. В цяла Централна Америка се сблъсквахме с това чудо на строителството, така че сега не ни направи впечатление. Къщата ни се намираше на улица „Колон”, на един хвърлей разстояние от прочутия крайбрежен булевард „Малекон” и на няколко крачки от централната „Прадо”.

Първото хапване на кубинска земя беше в едно красиво колоритно ресторантче на „Прадо”, с малка тераса с три маси, на едната от които се настанихме и ние. Набързо изпихме сока от гуава и поръчахме по още един, докато пристигне храната – омлет с традиционния боб с ориз, известен като морос и кристианос, задушени зеленчуци и пържени юка и банани. В ресторантите за чужденци имаше съвсем приличен избор на ястия, но и на съвсем прилични цени. Иначе по уличките местните предлагаха всякакви тестени произведения с неугледен вид, които на този етап подминавахме, но съвсем скоро щяхме да им се отдадем.

Поразходихме се из Прадо, видяхме Капитолия – беше в ремонт и красивата сграда на националния театър. По пътя решихме да влезем в един магазин. Положението със стоките вътре беше трагично, но в последствие щяхме да си спомним, че това беше един от най-добре заредените магазини в страната, въпреки минималното количество продукти вътре. Взехме си минерална вода и настърган захаросан кокос – единственият различен десерт от вафлите, които не ни привлякоха вниманието.

На следващия ден рано-рано се вмъкнахме в сладкарницата на Националния театър и се насладихме на чудни шоколадови творения, любимия ни сок от гуава и хубаво кафе. Бяхме сменили малко пари на летището, но сега ни предстоеше да се сблъскаме с кубинската банкова система, за да получим по-голямо количество конвертируемо песо, с което „тормозят” туристите в страната. Тъкмо бяха отворили банката и имаше малка опашка. Взеха ми паспорта, описаха банкнотите, които предадох и ми отброиха съответната сума в конвертируемо песо. Е, вече можеше да се впуснем из малките улички на Хавана Виеха. Бяхме късметлии с ранния час и липсата на туристи. А такива в Хавана има много, ама наистина много. Час по-късно навсякъде щъкаха многобройни групи с фотоапарати, които атакуваха обектите един след друг – Катедралата Сан Кристобал, Площадът на Св. Франциск, Плаза Виеха, Площадът на оръжията... Едно от местата с марка „Хемингуей” – La Bodeguita del Medio беше другият магнит за туристическите фотоапарати. Четохме, че има и специални Хемингуей турове из града, но решихме, че предпочитаме да се потопим из атмосферата на града, такава, каквата ние я чувстваме, а не да следваме някой отегчен гид. Дисковете на „Буена Виста Соушъл Клуб” бяха навсякъде, музиката им звучеше от всяко туристически ориентирано заведение, а често хората като видеха туристи започваха да се поклащат със задоволство в ритъма на гуахира и болеро. Дълго време се размотавахме из улиците в старата част на Хавана, поговорихме си с някои местни, които много добре знаеха, че столицата на България е София, взирахме се дълго в красивите фасади на сградите и така неусетно мина обед.

Улисес реши да ни съпроводи до гарата, откъдето трябваше да си купим билети за Сиенфуегос. Каза ни, че ще пътуваме като местните. Тоест със споделено такси, което трябваше да спрем на улицата. И се започна едно чакане. Оказа се, че такситата имат два маршрута и тези от единия маршрут, не кривват по другия. Ако адресът ти не е част от съответния маршрут, може да си вземеш по-скъпо такси, което ще те откара там, където искаш, или просто стигаш с евтиното до най-близката точка и после продължаваш както пожелаеш. Ние бяхме точно такъв случай. Наблъскахме се в една огромна червена кола, в която вече имаше двама души, и попътувахме известно време, след което, за да стигнем до гарата, взехме и градски транспорт. Добре, че беше Улисес, за да се смесим изцяло с местните.

От гарата си купихме билети за Сиенфуегос и за Тринидад, и пак си хванахме автобус на градския транспорт. На връщане искахме да отидем до Callejon de Hamel – раят на всякакъв вид улично изкуство. Графити, инсталации, картини и шарени хора на едно място. И един усмихнат травестит, който настоя да го снимаме, защото за първи път вижда някой от България. Разходихме се пеша чак до нашата къща, лутайки се из улиците и поглъщайки максимално атмосферата на Хавана.

Късния следобед посветихме на крайбрежния булевард Малекон, като крайната цел беше емблематичният хотел „Насионал”, построен през 30-те години на миналия век и приютявал в стаите си звезди като Франк Синатра, Джон Уейн, Марлон Брандо, Марлене Дитрих и естествено Ърнест Хемингуей.

Заедно с Улисес бяхме планирали да вечеряме в прочутия ресторант „Лос Нардос”. Обаче резервация нямахме, а десетки се редяха на опашка, за да влязат, така че се отказахме от това място и си направихме дълга вечерна разходка из Стара Хавана, докато намерим място, където да седнем. Оказа се, че събота вечер навсякъде е пълна лудница и накрая компромисно седнахме в един туристически ресторант на Плаза Виеха, където обаче приготвиха толкова вкусни бананови хапки с различни месца, че не съжалихме за избора на място.

Улисес реши да се разходим по нощен Малекон и така отново изминахме крайбрежния булевард, който този път изглеждаше съвсем различен. Виждаха се светлините на отсрещния бряг на Canal de Entrada. Един огромен круизен кораб беше акостирал на пристанището и имаше големи групи от местни, които се радваха на гиганта и махаха на излезлите по палубата туристи. Улисес ни показа българската следа на булеварда, плоча на капитан Георги Георгиев, който през 1976г. стартира своето околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли” точно от Хавана.

На следващия ден ни предстоеше пътуване до Винялес. Улисес ни уреди шофьор, който да ни вземе рано сутринта и да прекараме деня сред красотите на малкото селце и заобикалящата го долина.

В съботната утрин, в 7 часа, пред къщата спря поочукана бяла лада с надпис El Bony на задното стъкло. Закръглен мъж с липсващ преден зъб щеше да ни съпроводи до Винялес и красивата долина наоколо с причудливите карстови образувания “mogotes”. Ние конкретен план нямахме, в последствие се оказа, че шофьорът просто е решил да изкара малко пари и досега не е ходил по местата, на които трябваше да ни води. Ладата се тресеше от увеличената на макс латино инвазия, която гърмеше в още дремещите ни глави. Шофьорът не отлепваше никакъв английски. След известно време се оказа, че колата загрява, затова ще трябва да спираме и да я охлаждаме – добре, че имаше бутилки с вода. Като наближихме Винялес взехме един местен, който стопираше и той се оказа нашето спасение в околността. Оказа се, че човекът няма работа и ще се присъедини към нас, за да ни покаже дивата красота на неговия край. Пътят се виеше из безкрайни тютюневи плантации, редуващи се със самотни палмови редици, навеси за сушене на тютюна и блата, в които важно се разхождаха чапли.

Имаше няколко опции с обекти за разглеждане. Първо отидохме до Cueva del Indio, но имаше сериозна опашка, затова продължихме към следващата пещера, в която имаше рисунки на хора от древността, а на изхода ни предложиха програма с танци и песни на пещерните хора. Никак не се впечатлихме и решихме, че ще пропуснем Cueva del Indio, защото следващото влизане беше след половин час, а не искахме да губим 30 минути в чакане. Иначе пещерата се разглежда с лодка, ама няма да ни е за първи път (преди години бяхме в Джейта в Ливан и май всяка следваща пещера е по-малко впечатляваща) и затова се отправихме към Mural de la Prehistoria. Това е скала изрисувана от Леовихилдо Морийо, последовател на Диего Ривера, която показва еволюцията на света. Динозаври, охлюви, морски чудовища и всякакви други творения се извисяват над чудна окосена ливада с преживящи бели крави и красиви коне, с които при желание и срещу някаква сума може да се снимаш или пък да пояздиш.

В самото селце Винялес влязохме в местния магазин, където естествено нямаше почти нищо, но си взехме едни фъстъковки и вода. На излизане ни спряха и започнаха да ни искат нещо. Оказа се, че това е контрола и ни иска касовата бележка, която ние не си бяхме взели, но продавачката я беше запазила, та се оправихме без много да ни се карат. В последствие много пъти щяхме да се сблъскваме с контрольорите в магазините.

Изкачихме се с „горката-прегряла-лада” високо над долината, за да видим най-прекрасната гледка за деня. При т.нар. „мирадор” имаше и ресторант, откъдето пейзажът беше неописуем, а пък ние имахме късмета да се вмъкнем на терасата на заведението заедно с група туристи, които бяха резервирали цялото помещение за обяд.

Местният много държеше да отидем някъде, но ние не разбирахме къде. В един момент спряхме до голям билборд с Че Гевара, човекът отиде и гордо ни извика за снимка. Преди да се разделим ни заведе до малко крайпътно магазинче, откъдето си взе бутилка ром за наша сметка и така приключи чудната ни дневна екскурзия до Винялес. На връщане ладата направо прегря, свърши се всичката вода в колата и шофьорът тръгна нанякъде да търси, докато ние си седнахме в тревата край пътя и започнахме да снимаме чудните превозни средства, които преминаваха – хибриди с предна част от камион и задна от автобус, пълни с хора, коне впрегнати в купета от автомобили, всякакви раздрънкани велосипеди, лъскави американски возила от средата на миналия век и познатите соц творения, движещи се и по нашите пътища допреди години.

На следващата сутрин в 7 часа имахме билети за Сиенфуегос. Хазяинът Барбарито ни беше уговорил едно такси в 5.30, защото час преди тръгването трябваше да сме на гарата. Всички туристи в Куба пътуват с „Виазул”, друг избор няма. Компанията си има отделни гишета, откъдето чужденците си купуват билети срещу паспорт. В автобусите климатикът беше на макс, имаше тоалетна и по пътя не се спираше.

Улисес ни беше уредил нощувките в Сиенфуегос и Тринидад. Като спряхме на гарата, видяхме един човек с табела с нашите имена и той ни качи на една от онези рикши, които ние никога не ползвахме, но решихме, че ще го обидим, ако не се качим. Д-р Брито и съпругата му Роси бяха нашите домакини в Сиенфуегос. Почерпиха ни по един сок от гуава за добре дошли, оправихме сметките и се впуснахме в разходка из красивия център на града. Новобоядисани колоритни сгради, добре оформени паркове, усмихнати надвикващи се хора и жарко слънце – градът беше очарователен.

Д-р Брито ни препоръча ресторант, в който да обядваме и случайно се озовахме пред вратите му. Естествено музикалният фон идваше от Буена Виста, а от менюто ме подканваше странна супа със сирене, която ще си остане най-вкусната супа от целия ни престой в Куба.

Следобеда решихме да посветим на градското гробище със забележителни гробници и надгробни камъни. Тръгнахме пеша без карта и подвикванията “Cementerio” на местните мотористи, които си търсеха клиенти ни упътваха. Минахме през градския стадион, на който освен че се разхождаха петли и кокошки, една жена си беше опънала простор и мяташе мокрите дрехи.

На входа на гробището една жена ни заговори и ни попита откъде сме, въпреки че от 10 години се грижеше за паметниците, не беше виждала други българи. Всякакви грабливи птици се стрелкаха измежду гробовете и придаваха леко зловеща филмова атмосфера на иначе добре поддържаните статуи и паметни плочи.

Вечерната разходка беше до Palacio del Valle, който се намира близо до морския бряг. Главната улица „Прадо”, която разполовява целия град стига точно до двореца. Самата сграда е невероятно красива, вътре се помещава изискан ресторант. Пространството пред палата се оказа много популярно сред местните, към които се присъединихме и ние и почти час се наслаждавахме на рибарите, които прибираха лодките си зад нас и на шарените хора, които влизаха и излизаха от Palacio del Valle.

На път към дома спряхме в един от представителните магазина на „Прадо”, в който имаше шоколад – само един вид, но затова пък голям – 200 грама. Естествено, че си взехме и след няколкодневната липса на сладко, ни се стори крайно вкусен. Минахме и през сладоледаджийница – имаше опашка и от едно прозорче момиче подаваше фунийки сладолед. Наредихме се и си взехме, най-изненадваща беше цената, оказа се, че среден сладолед струваше около 30 стотинки.

На другата сутрин ни очакваше домашната закуска на Роси с прясно опечена тортия и омлет, вкусна плодова салата, прясно изцеден сок от гуава и кафе. Тук за първи път разбрахме, че хората, които дават стаи под наем на чужденци в повечето случаи наемат други хора, които да се грижат за обслужването. Така Роси дойде и ни поздрави, но друга жена се зае със сервирането. В последствие във всеки един град, в който нощувахме в къщата на местни, това се повтаряше.

По обяд тръгваше автобусът ни за Тринидад. На гарата се извиваше дълга опашка, защото намусен чичко едва успяваше да нацели клавишите на клавиатурата, за да издаде поредния билет. Ние си бяхме взели билети от Хавана, но трябваше да ги заверим, така че опашката ни зовеше. Чужденците се опитваха да задават разни въпроси, но човекът говореше само испански, освен това изобщо не беше настроен да разговаря, така че си тропаше из клавишите и не обръщаше внимание на никого, само подаваше билетите и махаше с ръка на следващите да идват, без значение дали предходните са се отместили или му задават някакъв въпрос.

В Тринидад пак ни чакаха с табела на гарата, първо се качихме в рикшата, водачът обаче трябваше да чака още някой, затова ние си тръгнахме пеша, за което той много се разсърди, но ние безпардонно си продължихме. Оказа се, че къщата ни е на 5 минути от гарата. Центърът на Тринидад е като картичка, накъдето и да се обърнеш има какво да снимаш – цветни къщи, калдъръмени улички и спретнати площадчета. Следвахме местните, за да ги фотографираме и се губехме из тесните пътеки между къщите, които грееха в ярки цветове. Опитвахме се колоритните дрехи на кубинците да контрастират върху шарените фасади на домовете, а голяма част от тях с усмивка позираха. Убийствената жега борехме с прясно изцедени сокове от любимата гуава. Вечерта хапнахме в приятен ресторант с тераса, който ни изненада с ниските си цени и вкусния омлет, сервиран с печени зеленчуци и препечени хлебчета, поръсени с риган и зехтин.

На следващия ден кубинската обиколка продължаваше с пътуване до Камагуей и Олгин, където ни очакваше изненада – хотел „Перник” и булевард „Георги Димитров”.

След 5-часово пътуване пристигнахме от Тринидад в Камагуей. Още на гарата плановете ни се промениха, тъй като нямаше билети за автобуса до Олгин на следващия ден. Всъщност трябваше да вземем автобус до Сантяго де Куба, който просто спираше в Олгин, затова и маршрутът е толкова натоварен. Имахме една нощувка бонус в Камагуей. Нямахме предварително намерена къща, в която да отседнем, затова решихме да походим пеша до центъра и ако си харесаме нещо направо да се настаняваме. Питахме на няколко места, навсякъде беше заето, накрая една дама ни покани да влезем, тя също нямаше места, но нейна приятелка предлагаше стаи за гости. Докато дойде приятелката, жената вече звънеше в Олгин, където имала позната, при която може да отидем. Убедихме се, че мрежата за настаняване на туристи работи безотказно, трябва само да попаднеш на правилния човек и ще ти намерят подслон, в който и да е град в страната.

Сеньора Сулита пристигна с една рикша и незнайно как си представяше, че ще седнем тримата, като местата бяха две. Само като погледнах горкото момче, което въртеше педалите и просто тръгнах зад рикшата. Всъщност къщата се оказа съвсем наблизо. Дамата си имаше прислужница, която ни посрещна и ни качи на втория етаж, където получихме огромна стая с балкон, на който имаше маса с люлеещи се столове. По стените в коридора на първия етаж имаше много черно-бели снимки от годините, когато сеньора Сулита е била млада красавица. В шкафовете изрядно бяха подредени чаени сервизи, лъскави подноси, кристални чаши и още снимки в рамка. Имаше и един барплот, зад който бяха наредени бутилки с алкохол. Обстановката в къщата доста контрастираше на семплата подредба на обичайните домове, в които мимоходом бяхме надниквали. Не получихме ключ от къщата, но с усмивка ни показа звънеца и ни изпрати на разходка.

Центърът на Камагуей беше много оживен, имаше една главна улица с много магазини и заведения, друга главна улица с обекти, чиито имена носеха заглавия на филми – фризьорският салон беше „Градът на жените”, сладкарницата се казваше „Сладък живот”, киното – „Казабланка”, спретнати площадчета се редуваха с пъстри градинки...

Седнахме да хапнем в един ресторант, в който имаше няколко местни. Менюто се състоеше от две основни ястия – свински карета и свински пържоли. Поръчахме си по едно от двете със салата и порция пържени банани. Сервитьорката беше много атрактивна – около 50 годишна с много къса пола, кок и силен грим. Не спираше да ни говори, а пък нашият испански е ниво минус първо. Оказа се, че няма течаща вода, освен в кухнята, затова ни заведе там, за да се измием, като старателно ни поливаше с едно шише, докато готвачът беше окупирал чешмата, където миеше краставици. Яденето изобщо не ставаше, но пък атмосферата беше много приятна. Имаше един телевизор, от който гърмяха концертни изпълнения от 60-те и озвучаваха не само ресторанта, но и поне 50 метра около него.

На втория ден Сулита ни беше спретнала чудна закуска – два вида колбас, ама малко странни на цвят – единият искрящо червен (вкусът му беше като на някогашния салам „Закуска”), а другият с преобладаващо бели парченца сланина в него – но и двата бяха нещо ново, което досега никой не ни беше сервирал. Имахме си и традиционния омлет, както и купичка с нарязани плодове. А фрешът този път беше от банан.

Предишния ден бяхме разгледали централната част на града, но за днес си бяхме оставили Plaza del Carmen и Plaza San Juan de Dios. На първия има красиво изваяни скулптори в човешки ръст, които сякаш те теглят за снимка. Там попаднахме и на нещо като презентация на кухненски уреди. Една жена беше наредила пред себе си десетина стола, на които бяха насядали кварталните баби и тя им показваше разни тигани и тенджери, а бабите оживено коментираха това, което виждат. Много мила гледка!

На Plaza San Juan de Dios пък има реновирани къщички, чиито цветове ярко отразяват слънчевите лъчи. Прозорците на църквата, чието име носи площада, бяха покрити с гербове изработени от цветя, а десетки тийнейджъри бяха насядали около сградата и ближеха сладолед.

В градския парк имаше много ученици, които си провеждаха часа по физическо на една от алеите. Много ги мързеше и изобщо не си даваха зор с тичането. Явно това беше последният им час, защото никой не беше с униформа и след като се поклатушката по алеята започнаха да се разотиват.

Седнахме в най-популярното заведения в града – Café Ciudad, където се оказа, че не предлагат никакви безалкохолни, освен минерална вода. Изненадаха ни с много ниски цени, като сметката за вода и две кафета беше по-малко от два долара. Вечерта се върнахме пак, за да проверим сандвичите, които препоръчваха и тогава отново ни очакваше изненада, защото дори и водата беше свършила, но това пък ни насочи към „градското” мохито, което се оказа доста по-алкохолизирано от това, което предлагат у нас. А сандвичите наистина бяха фантастични – хапнахме по 4 и пропуснахме вечерята.

На сутринта станахме в 4,30ч., защото автобусът ни до Олгин беше в 6, а искахме да отидем пеша до гарата. Бяхме единствените, които слязоха в Олгин, останалите си продължиха към Сантяго де Куба. Един дядо държеше табела с нашите имена и ни качи на много стара лада, с която след няколко минути се озовахме пред дома на Соня, приятелката на дамата от Камагуей. Дадохме 3 долара на дядото за краткото возене, метнахме раниците в стаята и се отправихме към центъра, за да хапнем. Целта беше кафене „Кристал”, където според гайда е най-хубавото кафе в града. Поръчахме си и една пица, която беше от онези на поточната линия, каквито имаше и у нас преди години, даже и вкусът й беше същият – естествено с шунка и кашкавал.

В центъра видяхме и знак за най-търсения обект от нас в града – хотел „Перник”. Походихме 15 минути по посока на табелата, ама хотел не се виждаше. Тогава прибегнахме до GPS-а и се оказа, че „Перник” е доста извън центъра и ни оставаха още 3 километра, докато стигнем. Хем щяхме добре да се поразходим из крайните квартали на Олгин, хем щяхме гордо да щракнем хотела с гръмкото име „Перник”. Булевардът, на който се намираше беше кръстен на Георги Димитров, така че ходехме по българските следи в Куба. Хотелът се оказа тип „Балкантурист” с огромен паркинг отпред, на който бяха спрели три автобуса, превозващи чужденци. Ресторантът беше „Варна”, а барът „Плиска”. Влязохме в бара за по кафе, нямаше никакви български продукти вътре. Следващата ни цел беше да намерим табела с името на булеварда. Бяхме забелязали, че табели има само в началото на улиците, но се надявахме, че ще открием някъде около хотела. Да, ама не, още около километър повървяхме, докато стигнем дългоочакваната табела Jorge Dimitrov.

Обядът беше в едно заведение за местни, където всички ядяха пици и спагети. Поръчахме спагети и пак си спомнихме за тези, които хапвахме през 90-те заляти с тонове кетчуп. Към тях си поръчахме и кутия със сок от круша, защото вода, естествено, не се предлагаше. А и сок на чаши не даваха – само еднолитрова кутия.

Следобяда се качихме на близкия хълм, до който се стига по 485 стъпала и се открива красива гледка към града. Има обособена площадка и заведение, а по пейките бяха насядали местни, като на една от тях свиреха група младежи. Музиката, панорамата наоколо и напичащото слънце предпоставяха дълга почивка на пейка.

В Олгин ни се наложи да изтеглим пари, но банкоматът не ни пусна, затова колебливо влязохме в банката. Там дълго почакахме, докато служителката си поговори с някаква приятелка, която беше наминала да я види. В един момент жената ни погледна въпросително и докато се опитвахме да обясним какъв е проблемът, тя отсече: „Mastercard – не, Visa – да!” Ясно, не бяхме ползвали правилната карта.

Вечерта отидохме в ресторанта, който препоръчваха в гайда – San Jose 1930. Заведението беше много изискано, с приятно осветена от свещи градина, в която седнахме. Голяма витрина даваше възможност да проследиш как се приготвя храната в кухнята. Обстановката предполагаше цените да са високи, но ни изнанедаха с изключително ниски цени. Изброявам доказателството – супа, бифтек с кашкавал, гриловани зеленчуци, наденички на скара, фрешове от ананас и най-накрая традиционния флан, който досега не бяхме опитвали. И всичко това струваше 10 долара. Добър завършек на вечерта в Олгин!

Когато пристигнахме в Сантяго де Куба се наредихме на опашка за билети за автобуса до Баракоа. Пред нас имаше десетина човека, но мина около час, докато дойде нашия ред и ни „зарадваха” с новината, че няма билети за дневния автобус, но има за този в 1.30 през нощта. Взехме си за следващата нощ, но пък билети за връщане можеше да се купят само от гарата в Баракоа. Пада ни се да сме там в неделя, а в понеделник отлитаме за Доминиканската република, така че на всяка цена трябва да си намерим транспорт от Баракоа до Сантяго, в случай че няма билети за автобуса. Но като пристигнем там ще го мислим, сега трябваше да си намерим място, където да нощуваме.

Тръгнахме пеша към центъра и след около половин час се озовахме в къщата на Роси, която като разбра, че ще останем 3 нощувка, реши да ни направи отстъпка и вместо обичайните 25 долара на вечер, платихме 60 долара за 3 вечери. Беше късен следобед и ресторантите още не бяха отворени, а ние умирахме от глад. Обходихме пешеходната зона и надникнахме в едно от заведенията за туристи – „Санкт Паули”, но нямаше никой и го подминахме. Скоро обаче се завърнахме, защото друго отворено нямаше. Храната беше много вкусна. Имаше стъклена витрина към кухнята и се виждаше готвачът с какво старание ни украсява порциите и най-вече крем карамела, върху който внимателно редеше препечени кубчета захар. Както и на другите места, извън Хавана, цените на обяда за двама варираха около 10-12 долара.

Следобедната разходка на жегата много бързо ни прати до магазините в търсене на минерална вода. Така желаната напитка намерихме чак в четвъртия магазин. Местните си купуваха по няколко двулитрови бутилки с газирани напитки, а водата беше приоритет единствено на туристите.

В центъра на града измежду красивите сгради на кметството, катедралата, къщата на Диего Веласкес и хотела Каза Гранда се намира парк Сеспедес, където имахме късмет да попаднем във вечерта, в която на фасадата на катедралата се прожектираха 3D мапинг изображения. Беше невероятно красиво. Оказа се, че ще има и концерт пред входа на катедралата. Изчакахме около час, за да започне и си тръгнахме бързо след началото, защото представянето беше доста бутафорно, рецитираха се пасажи от Библията на фона на хорови напеви, но микрофоните непрекъснато изключваха и разни хора тичаха по импровизираната сцена, за да дърпат едни кабели. Но визията на катедралата беше много впечатляваща.

Роси ни изненада на сутринта с прясно опечена питка, която беше топла и с хрупкава коричка, и покрай питката изядохме доста шунка и кашкавал. Добре хапнали се отправихме да търсим бръснар, където да се подстрижем. При първия имаше голяма опашка, затова продължихме търсенето. При следващия имаше един човек, но като ни видя бръснарят ни извика да сядаме. Бях първо аз, пък Ангел щеше да прецени дали да сяда след мен. Разбрахме се за първи номер и се започна една дълга разкрасителна процедура. След като приключи с машинката, започне да стърже по главата ми с някаква много твърда четка, направо имах чувството, че ще ми свали кожата. После ме накара да легна назад и аз реших, че ще ми измие главата, но не... Започна почистване на нос, уши и вежди. После ми намаза лицето с нещо. Предположих, че ще започне да ме бръсне, но пък ми намаза и челото. След това ме покри с една топла кърпа и започна с доста силови движения да почиства лицето ми. С шпатула отстрани всичко и после намаза лицето с хума. Докато изсъхне хумата си поговори с насъбралите се клиенти, които с интерес наблюдаваха как реагира чужденецът. Аз пък понасях всичко спокойно, за да не давам поводи за присмех. Измихме хумата и накрая намаза цялото лице с някакво благовонно масло. Бях като нов. Ангел прецени, че не иска да се подлага на цялата тази одисея, затова се върнахме в първия салон, където сега нямаше никой. Там седна при една доста намусена дама, но пък шефът на салона се оказа, че е живял в България. Като ни чу да си говорим се включи в разговора и обясни, че през 80-те е работил в Кремиковци.

По-късно през деня седнахме в кафене „София”, което имаше чудна тераса с гледка към Площада на Революцията. На самия площад десетки хлапета вдигаха невероятна врява като се гонеха около една каручка, теглена от коза. Родителите им бяха насядали по пейките и оживено разговаряха без да обръщат никакво внимание на децата.

През уикенда навсякъде из града бяха построени сцени, от които се носеше музика. На някои танцуваха двойки от всякаква възраст, на други дефилираха костюмирани младежи, а на трети - ди джеи се закачаха с минаващите покрай тях пешеходци.

На нас ни предстоеше пътуване към Баракоа през нощта, затова се прибрахме в късния следобед, след като хапнахме в ресторант „Баракон”, към който ни насочи сервитьорката в кафене „София”. Опитахме малко странна супа от телешко със зеленчуци и настърган кашкавал.

Уж заспахме към 8 вечерта и изведнъж като гръмна една музика. Заредиха се осемдесетарски западни хитове на Скорпиънс, Брайън Адамс, Бони Тейлър, Крис де Бърг, Бон Джоуви... Ама същите като тези, които и ние, покрай нашите родители, слушахме през комунизма. Чувахме как мъжки глас обясняваше кой е изпълнителят и от време на време запяваше с леко измислен текст, а женски глас само пригласяше плахо. Всъщност хората не знаеха, че ние сме се прибрали рано и предполагаха, че са сами. Изобщо не се издразнихме, че ни събудиха с гръм и трясък, напротив и ние се забавлявахме като чувахме как се радват.

Обаче дойде време да тръгваме и се зачудихме как ще реагират като ни видят да излизаме от стаята. Плахо отворихме вратата и се изненадахме, че цялата тази врява беше причинена само от двама души – Роси и някакъв младеж. Двамата си бяха спретнали купон за пример - пееха си западни хитове, пиеха си кубински ром и се радваха на живота. Леко се смутиха като се появихме, но после с усмивка ни прегърнаха и ни пожелаха „Приятно прекарване в Баракоа!”. Този купон ще остане един от незабравимите спомени в Куба.

На гарата ни чакаше изненада. Оказа се, че билетите ни са били за автобуса предишната нощ, въпреки безкрайните ми обяснения за кой нощен автобус искам билети. Продавачът беше същия, от който купих билетите, но той отказа да поеме каквато и да било вина за случая. Каза, че трябва да си купим нови билети, но ни увери, че ако дойдем в понеделник, може да върнем сгрешените билети и да ни възстановят 70% от парите.

Автобусът за Баракоа беше наполовина пълен, от Сантяго се качихме само 4 човека. Спряхме в Гуантанамо, където повечето хора слязоха. В 6.30 сутринта бяхме в Баракоа. Касиерката отказа да ни продаде билети за следобедния автобус до Сантяго и ни увери, че ако дойдем час преди заминаването ще има билети. Разходихме се сутрешно из крайбрежната улица, отново наречена Малекон. Снимахме равната планина, една от забележителностите на града, до която обаче нямаше време да отидем. Поразходихме се из центъра, който беше напълно безлюден – беше неделя сутрин и всичко беше затворено. Изкачихме се до хотел El Castillo, който се помещава в бивша крепост. Оттам се открива чудесна гледка към градчето, която ни улесни да си набележим разни местенца.

Най-любопитното заведение на главната улица беше шоколатерията. Естестевено поръчахме топъл шоколад, в последствие разбрахме, че друго за пиене не се предлага, дори и вода няма. Но пък имаше меню, в което бяха написани точно 5 неща – топъл шоколад, сандвичи със салам, кашкавал или омлет, и сладолед. Постепенно мястото започна да се пълни с местни. Заведението имаше две врати, страничната беше затворена с маса, но всички бутаха масата и влизаха оттам, вместо през широко отворената главна врата. Сервитьорките адски се нервираха на това и истерично крещяха по клиентите. Повечето посетители идваха семейно, важно взимаха менюто, което се оказа, че е само едно, и поръчваха. Беше много забавно да наблюдаваме действията на хората – сервитьорките, които само пуфтяха и се караха с клиентите и посетителите, които не им обръщаха никакво внимание и продължаваха да местят масата и да излизат през грешната врата, след като са им направили забележка на влизане.

До ранния следобед продължихме с обиколки из малките улички на Баракоа, като спирахме да поседнем на площада пред градската църква, където местните водеха оживени разговори.

Билети за автобуса до Сантяго наистина имаше и през последния половин час преди тръгване седнахме в една градинка на сянка, където 5 хлапета си бяха спретнали два отбора от по двама души и един вратар, и боси хвърчаха по асфалта, падаха, ставаха, въргаляха се в прахта, крещяха си и се смееха.

На гарата след като качиха багажа на пътниците, накараха всички да се върнат в чакалнята, защото трябваше да изчакаме да ни поканят. Според мен просто се забавляваха да размотават туристите, повечето от които мъкнеха огромни куфари и недоволстваха, но ние бяхме без багаж и ни беше все едно кога ще се качим.

В автобуса на първата седалка се беше излегнал огромен негър, който си беше пуснал седалката максимално назад и си беше качил краката на таблото пред него. Ние бяхме на една седалка през него, но пред нас трябваше да седне двойка възрастни французи. Започна една разправия, като местният настояваше и те да си спуснат седалките докрая, след това и ние и така до края на редицата, за да е удобно на всички. Французите обаче отказваха и виковете достигнаха и до последната седалка в автобуса, добре, че дойде шофьорът и измести чернокожия на съседната седалка, като настани до него една дама, което явно му попречи да се разположи удобно, както досега.

Този път минахме през Гуантанамо по светло и градът ни се видя доста приятен, незнайно защо не попадаше към местата, които се препоръчват в гайдовете.

Вечерта в Сантяго седнахме да вечеряме в един ресторант, където сервитьорката всеки път завършваше с “mi amor”, което звучеше много приятелски и ни караше да я разпитваме за подробности около предлаганите ястия. Накрая Ангел дори си изпроси омлет, който въобще не присъстваше в менюто, а дори беше придружен от цвекло и маслини – невиждани досега на острова. Имахме късмет да заемем последната свободна маса, след това се изви опашка от чакащи. Като тръгнахме по главната привечер видяхме, че пред повечето ресторанти има опашки, явно в неделя вечер местните предпочитаха да вечерят навън.

Последният ден стартира с бързо кафе и сърдечно сбогуване с Роси. После отидохме на гарата, за да си върнем злополучните билети до Баракоа. Подранихме малко и касиерът, който винаги досега хващахме на гарата ни каза, че трябва да изчакаме да стане 8 часа, за да ни върне парите. Докато чакахме гледахме уроците по английски, които течаха на мониторите в чакалнята. В 8 в касата дойде една дама и тогава разбрахме, че тя се занимава с рекламациите. Жената се зае да си подрежда работното място около 15 минути, накрая не издържахме и й бутнахме билетите през прозорчето. Тя погледна сърдито, изсъска едно: „Момент!”и подхвана телефона. Докато говореше извади огледало и пооправи прическата, намести очилата и размърда пръсти, за да ни покаже, че е готова да се заеме с нашия случай. Поогледа билетите, взе ни паспортите, записа имената и ни върна цели 22 долара, с което много ни зарадва, защото ние тези пари ги бяхме отписали и не вярвахме, че ще ни върнат каквото и да било.

За да стигнем до летището спряхме един москвич. Роси ни беше предупредила да не даваме повече от 10 долара, затова платихме точно толкова на дядото, който си прибра парите и нищо не каза.

От малкото летище на Сантяго де Куба предстоеше да излетим за следващата точка на Карибите – Доминиканската република.