По пътя на мъртвите в Теотиуакан

На втората си сутрин в Мексико сити, се отправихме да видим един древен град обвит с мистерия – Теотиуакан, „родното място на боговете“. Намира се на около 50 км. от Мексико Сити. До него стигнахме с автобус /Autobuses Teotihuacan/ от автогара Mexico Central Norte, от която има директни автобуси на всеки 10 мин. Първият е в 7:00 ч., последният е в 14:00 ч. Стига се за около час. На въщане автобусите са отново през 10 мин. до 21:00 ч. Zona Arqueológica de Teotihuacan работи от 8:00 до 17:00. В комплекса може да се влезе през пет входа. Ние влязохме през Puerta 2, пътят от която води право към пирамидата на слънцето. Внимание, на територията на комплекса не се предлагат вода и храна. Билети си купихме на входа. Ако си купувате сувенири, направете го на излизане, пазарлъкът е задължителен, но цените са по-нормални. За да се върнете в Мексико сити, просто заставате на пътя срещу изхода на комплекса и чакате автобуса.

Teotihuacan

Древен град разположен на 2 285 м. надморска височина, на Мексиканското плато. Един от вероятните преводи на името му е „Мястото, където хората стават богове“ – име дадено от ацтеките, които го откриват неопределен брой столетия след изоставянето му. Неговият произход и основатели са неизвестни. Ацтеките са приписвали създаването му, на боговете. Използвали са го, като храмов комплекс за култови ритуали и жертвоприношения. Основните забележителности на комплекса са пирамидата на слънцето, пирамидата на луната и цитаделата с храма на Кецалкоатъл – пернатата змия, а между тях се простира пътят на мъртвите, по който са вървели хората принасяни в жертва на божествата. Някои изследователи смятат, че подобно на пирамидите в Египет, и тези в Теотиуакан са построени като отражение на съзвездието Орион на земята.

Pyramid of the Sun

От Puerta 2, пресичайки пътя на мъртвите застанахме пред гигантската пирамида на слънцето. С височината си от 65,5 метра, тя е осма по височина, но трета по големина/обем/ пирамида в света. Предхожда със столетия всички структури на маите. Изградена е на 5 терасовидни нива. В четирите ъгъла на всяко едно от нивата, са открити скелети на принесени в жертва деца. А в основите са намерени останки на мъже, чиито ръце са били вързани зад гърба.

1971 г. под пирамидата е открит дълъг над 100 метра тунел, водещ до естествена пещера, оформена като четирилистна детелина. Самата пирамида е издигната точно над тази пещера. Предполага се, че в нея са извършвани огнени и водни ритуали. До върха на пирамидата водят 248 стъпала. Изкачихме ги с почивки за снимки. Към настоящия момент, изкачването на пирамидата е забранено. На всяка следваща площадка, гледките ставаха все по-атрактивни.

Най-накрая, ето ни на върха на пирамидата. Пред нас се разкри една величествена 360 градусова, спираща дъха гледка към долината и самия комплекс.

Седнах и се замислих за миналото, опитвайки се да си представя как е било, как е изглеждало тук някога, какви са били хората, къде са изчезнали... Атмосферата наоколо определено предразполагаше за развихряне на въображението. Компания ни правеше един рошав четирикрак приятел, който също беше изкачил пирамидата.

С напредване на времето се появиха и други желаещи да достигнат до върха на пирамидата, а ние потеглихме надолу.

Calzada de los Muertos

Излязохме отново на пътя на мъртвите, и се насочихме към пирамидата на луната, по стъпките на древните обитатели на този град. За ацтеките, това е било свещена земя, където смъртта води до раждането на нов живот. Пътят, на места е широк до 45 м., с дължина от 2,5 км. и ние го изминахме целия. От двете си страни е ограничен от по-малки пирамидални структори, на които се качвахме и слизахме, разглеждайки околността.

Тук има много продавачи на сувенири, които обикалят и се опитват да ги пласират на туристите. Най-популярния сувенир е свирка, издаваща странни, стряскащи звуци. Местен търговец, приближил се незабелязано до нас, наду свирката точно зад гърба ми, та чак подскочих. При разкопки на ацтекски храм в Мексико, археолозите открили обезглавен скелет на човек, в ръката на който имало свирка във формата на череп. Свирката издавала звук, който оприличили на смесица между порив на свистящ вятър и предсмъртния крясък на обхванат от ужас човек. Смята се, че по време на жертвоприношения ацтеките са използвали специални свирки, издаващи зловещ звук. Това е трябвало да помогне на душите на принесените в жертва, да преминат в отвъдното. Според друга теория, ацтеките използвали свирката за да всяват страх във враговете си в началото на битка.

Pyramid of the Moon

Накрая се изправихме и пред пирамидата на луната, в основата на водещите нагоре стъпала, по които определените да бъдат принесени в жертва хора, са се изкачвали до върха ѝ. Там, са били поставяни на каменен олтар, а жрецът е разпарял гърдите им с обсидианов нож и изтръгвал още туптящото сърце. След това го издигал високо към почитания бог и го хвърлял в свещения огън. Тялото на жертвата било обезглавявано и хвърляно надолу по стъпалата на пирамидата. Твърди се, че труповете на пожертваните хора, са били изяждани, като за жреците и знатните ацтеки, са приготвяни специални ястия, рецептите за които са запазени и до днес в някои хроники. В книгата си „Златната колона“, английският религиовед и етнолог Джеймс Фрейзър описва един ужасяващ ритуал на ацтеките провеждан в чест на богинята на царевицата Чикомекохуатл, при който в жертва било принасясно 12-13 годишно момиче. След продължаващи няколко дни церемонии, жертвата била обезглавявана. Жреците събирали бликащата кръв в легени и с нея пръскали статуята на богинята и принесените ѝ дарове. След това одирали обезглавения труп и един от жреците обличал кожата, с която танцувал, докогато му позволявала, постепенно свиващата се кожа. С това описателно отклонение, поздравявам любителите на ужасите.

Пирамидата на луната се смята за най-стария каменен паметник в Теотиуакан. По-малка е от пирамидата на слънцето и представлява няколко етажа изграждани на етапи, един върху друг. Във всеки от тях, археолозите са открили камери с принесени в жертва хора /обезглавени/ и животни.

Тръгнахме нагоре, по стъпалата, по които се е проляла кръвта на безброй много хора, във възхвала на отдавна забравени богове. Изкаването на пирамидата на Луната, бе разрешено само до средата ѝ. Може би все пак, духът на древните боговете е все още е жив в епицентъра на тяхното кърваво капище. Достигайки средата на пирамидата, се обърнахме назад. Пред нас се разкри красива, панорамна гледка – право напред бе пътят на мъртвите, в цялата си дължина. От лявата му страна величествено се издигаше пирамидата на Слънцето. Трудно ми бе да възприема, как цялата тази внушителна красота, е била преплетена с толкова много кръв и жестокост.

Пред пирамидата на Луната са разположени още 12 по-малки пирамидални платформи, оформящи площад. Така каменните структури около площада, стават 13 – най свещеното число в мезоамериканската космология, управляващо божествения ред на Вселената и човешката съдба.

След пирамидата на луната, се отправихме отново по пътя на мъртвите, назад към пирамидата на слънцето. Решихме да я обиколим, за да я видим от различните ѝ перспективи.

Околността зад пирамидата представляваше изгорена от слънцето трева, с отделни, самотни дървета и разбира се, кактуси. Тук е пълно и с едри гризачи, нещо средно между катерички и нашите лалугери.

На задната страна на пирамидата открихме отвор, мамещ те да надникнеш. Вероятно подстъп към подземния тунел и ритуалната камера под пирамидата. С голям труд удържах другарчето, да не се навре в него.

От тук има път с указателни табели към музея на комплекса, където има и тоалетни. За щастие, не от времето на ацтеките.

Храмът на Кецалкоатъл

От музея се отправихме към храма на Кецалкоатъл - бога змей, балансиращ земното и божественото начало. Намира се в края на комплекса. Целият е украсен с главите на пернатата змия Кецалкоатъл.

След храма на Кецалкоатъл, се върнахме отново по пътя на мъртвите към пирамидата на слънцето. Беше време да си вземем довиждане с Теотиуакан.

Напуснахме комплекса и седнахме отстрани на пътя да чакаме автобуса. Разсеяно се оглеждах наоколо, но изведнъж вниманието ми привлякоха някакви жужащи край близките кактуси дребосъчковци. Вгледах се очудено, я, колибри. Хвърчаха с резки, много бързи маневри между кактусите, задържайки се само за миг пред разцъфналите им цветове, за да вкарат дългите си, тънки човки в тях, и да отпият от нектара им. Именно в тези моменти, можех ясно да видя малките им телца, докато пърхащите им с до 200 маха в секунда крилца, бяха невидими за човешкото око. Грабнах фотоапарата с надеждата да уловя на кадър тези сладки дребосъци.

Мексико сити ни посрещна отново с вече познатата ни, специфична само за него атмосфера. Предстоеше ни нощен полет към полуостров Юкатан и Мерида.

Следва продължение...