По тайните пътеки на маи и ацтеки

Като малко дете, по някакъв повод или просто така, баба и дядо ми подариха лъскава енциклопедия, озаглавена "Маи, ацтеки и инки". Беше тънка - сигурно част от поредица - но със завладяващи илюстрации и увлекателен текст, който съм чел не веднъж. Трябваше да подбират по-внимателно подаръците си бабини, ако не са искали сега - над 20 години по-късно - да стягам вярната си раница за близо едномесечно пътуване в Мексико и Гватемала. Но то е факт - напук на статистиката за брой заболели от коронавируси (да си призная - не ги следя, но знам че е стряскаща и без да го правя), скорошната активност на наркокартели в Тулум, който е дестинация по пътя ни, или епидемията от болестта денге, предавана чрез ухапвания от комари. Може да добавим в списъка космическата радиация при полет, повишеният риск от хранително натравяне или която и да е друга от опасностите при пътуване - аз все пак отивам, опитайте се да ме спрете:)

Корицата на енциклопедията, която в последствие изрових вкъщи. Коричната й цена е 4500 лв., така че сами може да прецените кои години е купувана:)

Спътник в тази рискована експедиция ще ми е Йелена - същата, с която точно преди една година и един ден трябваше да летим отново от Мадрид, и отново към Централна Америка! Онова пътуваме отпадна по разбираеми причини, но нейният маниакален план-график, с всичките му графи от сорта на "денивелация за деня", "рейтинг на хотела", "има ли включени хавлии" и т.н. - всичко си стоеше и сега беше поизтупано от прахта, и директно прекопирано в новият план. Въпреки че й се подигравам от една година насам и направих всичко възможно да й обясня, че дори не е сигурно, че ще успеем да влезем в Гватемала (съответно няма нужда да издребняваме толкова при подготовката) - тя си знае своето и отново добави графа с очакваната денивелация по дни 🤨.

Използвам сегашно време, защото пиша това в 7 сутринта на 31-ви март, и какво ще се случи нататък е толкова неизвестно за вас, колкото и за мен! След малко отивам за PCR тест - едно от изискванията за влизането в Испания (нищо че ще остана в страната само за няколко часа, и то на летището!).

...

Резултатите от PCR-ът ми излязоха същата вечер - negative.

Щях да се зарадвам много повече, ако не ги четях агонизирайки от болка в кръста. Напълно уверен в непоклатимото си здраве, предната вечер - точно преди лягане - реших да правя набирания, но да увелича натоварването с 40% - нали в следващият месец нямаше да се натоварвам с упражнения изобщо? Направих ли загрявка преди това? Разбира се.

Че не.

На следващият ден гръбначният ми стълб отмъсти жестоко - опитах се да стана от леглото, но моментално се сгърчих в адска болка - не можех да стоя прав, нито седнал, пълзях из къщи и стисках зъби докато събера сили да се изправя някак и проходя наново, за да се добера до най-близката аптека. Напук на целият ми ентусиазъм от по-горе, някаква висша сила сякаш ми завъртя звучна плесница, за да ме свали на земята и да ми напомни, че все пак не съм безсмъртен. Мислех че нищо не може да ме спре, но ако това се беше случило с един ден по-късно - нямаше да мога да тръгна изобщо!

Но тази сутрин се изправих и станах с много по-малко болка. Можех да седя сравнително безболезнено. За проба излязох навън да изхвърля боклука - лека-полека, с поспиране и измъчен от тежестта на обикновената найлонова торбичка - но стигнах до контейнера и се върнах. Трябваше да опитам, въпреки болката, и тук не ставаше въпрос за вече похарчените пари или неистово желание да бъда в Мексико. Не се притеснявах, че ще оставя Йелена сама - щеше да се оправи без проблем. Просто нямаше да се дам без бой! Може би някой ден, но не днес.

Уви, никак не можех да задържа раницата на гърба си - обмислях да поръчам такси и я дърпам някак до там, а после да моля случайни минувачи да ми помогнат ако трябва, докато я кача на влака, но открих, че ако я преместя на гърдите си - изненадващо вървя почти нормално! Това беше - тръхнах!

Вярната ми раница и отдолу - всичко, което побрах в нея. Нещата ми за почти 1 месец! Вярвате или не - олях се с дрехите, можеше и с по-малко.

Да, знам че ми се виждат долните гащи, но тази снимка е съвсем безобидна в сравнение с другите моменти, когато бельото ми е ставало обществено достояние:)

Сега съм във влака за София, но билета ми е само до Плевен - не съм бил в града от десетина години, а искам да видя новият паметник на 9-та пехотна Плевенска дивизия, както и една бъдеща лекарка и истински почитател на тези скучновати пътеписи, която ме примами с обещание за уникални сувенири (здрасти, facelessdreamer:).

...

Вече е 3-ти април - датата е ясна, но за часът може да се поспори. Ето - тялото ми твърди, че е 10 сутринта, но часовникът и космическата чернота от другата страна на илюминаторите на самолета ми намекват, че всъщност е 2 през нощта. След около час плавно кацаме в Сиудад де Мехико.

Не всичко обаче мина толкова плавно.

Цял ден в безцелно разхождане, четене и леки дрямки с похъркване на летище "Барахас" в Мадрид, и вече бях в очакване на полета си - за първи път с Аеромексико! Оставаха ми цели 4 часа; в същото време Йелена вече трябваше да се качва на нейният самолет от Венеция до същият този терминал... или поне така си мислех, преди да погледна телефона си, където ме чакаше късо съобщение:

"They don't let me"

Обадих й се. Известно време не бях сигурен смее ли се или плаче отсреща (все пак бих заложил на второто). Поискали й някаква форма, която трябвало да има попълнена и разпечатана. Ние естествено проверихме изискванията и там изрично пишеше, че ще се спести малко време, но НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да я попълваш предварително! Аз самият имах доброто намерение да я попълня и принтирам вкъщи, но контузията ми ме отказа от всички второстепенни неща. И така - не я бяха допуснали дори на първият полет Венеция-Мадрид! Ами сега?! Оставаха ми по-малко от 4 часа.

Инструктирах я да се стяга и да почва да се разправя с когото трябва докато не оправи нещата, а ако не стане - да си избере друга дестинация, например Мароко, знам ли - струва си да зарежа всичко дори само за да я видя как ще се чувства на място без да е планирала колко точно метра ще изкачи след 6 дни по обяд 😀 А аз си попълних формата онлайн и започнах да търся къде мога да принтирам няколко страници на летището, късно вечерта. Long story - short - на цялото летище, след 8 вечерта, няма работещи принтери. Nada. Дори обявеният в интернет 24/7 офис бил затворен заради ковид-а. Оставаше ми да пробвам в офиса на полицията, но пътьом се отбих през гишетата на Aeromexico - там се изненадаха, после провериха няколко пъти - паспорти, билети и т.н. ...и категорично ми отвърнаха, че няма такова изискване - формата ти я дават в самолета (както и стана) и това е всичко! Върнах се обратно на терминала си (не толкова просто, когато вече си бил през проверките и опиташ да минеш повторно - но с испанците всичко минаваше с лекота).

През това време Йелена се обади - бяха й дали други полети на следващия ден (единствено защото полетът имал 20 мин закъснение!) и просто щеше да пристигне ден по-късно. Нещата се връщаха по местата си.

Като бонус за притеснението ми получих 3 средни седалки само за мен и се наспах идеално; храната беше чудесна, гледах един мексикански филм, и... май съм готов за Мехико!

...

Осем сутринта е, слънцето наднича над зъберите на преминаващите планини, а аз се дивя на впечатляващият пейзаж, който минава отвъд запотеният прозорец на автобуса: жълто-зелено-кафеви полета, прострели се в подножието на два гигантски вулкана. Пътуваме към Пуебла, след два дни в едноименната столица на Мексико.

Уви, Мексико е град, за който са нужни много повече от двата дни, които имах на разположение. Пристигнах рано сутринта, добре отпочинал благодарние на самолетната дрямка, изтеглих няколко хиляди песос (много по-изгодно е да се теглят от банкомат, от колкото да се обменят долари), взех си карта за градския транспорт и след известно лутане между спирките, някак си се добрах до най-известното Зокало на света!

Катедралата "Успение Богородично" (или "Catedral Metropolitana de la Asunción de la Santísima Virgen María a los cielos", ако предпочитате) се показа между клоните на непознати дървета отрупани с лилави цветове, в отсрещният край на огромен площад, център не само на модерният град Мексико, но и на някогашната столица на ацтеките - митичният Теночтитлан!

Гледката си струваше.

Разходих се покрай останките на Темпло Майор - главният храм на някогашната империя - и пообиколих улиците на събуждащият се в съботната сутрин Centro Historico, попивайки с очи колкото мога от заобиклаящата ме архитектура и атмосфера! Красиво е! Доста хладно - все пак сме над 2000 м. височина - но слънчево и приятно. В клоните на палмовите дървета пее непозната птичка и ми приповдига и без това свръхвисокото настроение:) Хора отварят магазинчетата си, случайни минувачи почти няма.

Зокало - както е известен тук - ме впечатлява с огромният мексикански флаг. 

Легендата гласи, че когато ацтеките започнали да мигрират някъде от север, те търсели именно орел, ядящ змия над езеро - това била очакваната поличба, която да им каже къде да се установят.

Намирам хотела си, прозвънявам на звънчето на рецепцията и от някъде изскача администраторът с най-индианско изглеждащото лице на света. Не говори и дума на английски. Интернета обаче е бърз и с помощта на гуугъл транслейтър (или гуугъл трандуктор по тези земи) се разбираме да оставя раницата си ("мочийа") и да се върна по-късно. Вече значително олекотен се запътвам - не съвсем с бодра крачка, заради продължаващата болка в кръста - към "Museo Nacional de Antropologia", домът на станалият известен - покрай предполагаемият край на света - Kалендар на маите.

Трудно бихте пропуснали въпросният календар, разположен на най-централното място в музея, заобиколен от монолитни статуи!

Излизайки от Centro Historico пред мен се ширва гигантски булевард с извисяващи се от двете страни небостъргачи. По пътя на няколко места продават кафе и някакви неизвестни храни, но с трагичният си испански нямам шанс да се разбера с никого - тук на български да им говоря, според мен ще ме разберат повече от колкото на английски! Малко по-нататък виждам нарязано манго в чаша, и в крайна сметка се престрашавам:

- Куанто ес ел пресио?

- /Не разбрах какво каза, но ще му подам 200 песос, би трябвало да стигнат. О, не - пита ме с какво да бъде мангото! Ами сега?/

- Кон тодос! /с всичко?/

- /изненада се, май сбърках нещо/

В крайна сметка ми слага чили и изстисква отгоре един лайм, а аз опитвам първото си парче манго.

Всички вкусови рецептори потръпват от екстаз и удоволствие. Какво е това?! Почти пускам сълза от наслада - уникално вкусно! Заричам се да ям поне по една такава чаша на ден:)

Диорама представяща лов на мамути по време на преселението на хора от Азия към Америка.

Музеят на Антропологията беше напълно разгледан само за 4 часа - на такива места по принцип се губя и спокойно мога да прекарам цял ден, но (за щастие) почти нямаше информация на английски и подминавах табелите без да ги чета, което спестява доста време. Вътре са събрани толкова много артефакти от доколумбовите цивилизации на територията на днешно Мексико, че накрая ми се е виеше свят от статуи на божества, стенописи и кодекси. Културата на маите, ацтеките, и съседните им племена, макар и напреднала в доста отношения - развитата писменост, изключително комплексната митология и познания по астрология - като цяло е сравнително примитивна и в същото време - поразяваща с експресивността си. Централният експонат на музея е именно споментият слънчев календар, според чието летоброене светът, или настоящият му цикъл, трябваше да свърши на 21-ви декември 2012-та година, в 18:00 ч. българско време. Помня как тогава излязох на терасата на квартирата си във Варна и заоглеждах небето търсейки знаци за евентуален катаклизъм - но нищо ме се случи. На това и се надявах:)

Мъж сочи с пръст полегнал Чакмоол, който на свой ред го гледа объркано.

Осем години по-късно оставям този объркващ календар назад, минавам за последно покрай замъка Чапултепек (уви, няма да мога да го разгледам през това пътуване), изяждам още една чаша с плодове и се прибрам да спя - макар да е едва 4 следобед, биологичния ми часовник сочи полунощ, а кръстът ме боли кошмарно. Естой муй кансадо - изморен съм (испанският ми все още е на ниво "пиша както го чувам", така че ще ме извинявате:).

Събудих се около 3 сутринта мексиканско време, Йелена беше кацнала, и докато изляза от банята след бърз душ - тя се появи на рецепцията! Тук е момента да спомена, че специално настоях да сме точно в този хотел - снимките в booking показваха прилична малка стая, напълно достатъчно предвид, че излизаше 10 лв. на вечер и е в сърцето на града. Уви, на живо се озовах в малка килия с едно продънено легло с пружини, заемащо по-голямата повърхност от пода, и прозорче, гледащо към коридора, без никакъв друг източник на въздух или вентилация, със стени толкова тънки, че заспивах със серенадата на ужасно бездарния съсед от дясно и съмнителното кикотене на някакво момиче в ляво. Когато Йелена видя стаята - ахна от изумление (не я виня - същото се случи и с мен:), но заяви, че я устройва за една вечер и останахме.

А вече беше неделя, и то не каква да е, а католическият Великден! Планът за деня беше да да изкачим Пирамидите на Слънцето и Луната в Теотихуакан, а на връщане да се включим в следобедният free walking tour започващ от централният площад, надявайки се да попаднем на нещо интересно покрай честванията на празника.

Уви, след час път, в Теотихуакан бяхме посрещнати от голям надпис, уведомяващ че пирамидите са затворени за посещение от 1-ви до 4-ти април. А днес беше 4-ти... Е, пирамидите си бяха там - заобиколени от всички страни с непристъпна ограда и далеч не толкова впечатляващи, колкото биха били от близо... но какво да се прави? Така и така бяхме тук - закусихме обилно, обиколихме комплекса покрай оградата, взех си една чаша с манго и диня - и се върнахме в столицата. Изненадващо един от пътниците в автобуса извади от някъде китара и хармоника, па като засвири и запя с прочувствен глас - защо няма по един такъв във всеки автобус!

Толкова успяхме да видим от въпросните пирамиди - затворени били... за почистване! Но дори да бяха отворени - изкачването им в момента не е разрешено... заради ковид. М-хм..!?

Закуската, с която се утешихме. Тези по-големите и по-цветни снимки са от телефона на Йелена, някакъв скъп "Samsung".

Уви, пристигнахме обратно на Зокало твърде късно - нямаше никакъв безплатен тур (е, появи се един професионален гид, който ни искаше по 200 песос на човек - доста над планираните нула, така че отклонихме предложението). Вместо това се разходихме из красивите улици на историческия център, като в ролята на безплатен гид влязох аз (особено след посещението на музея предния ден - знаех достатъчно за около час нон-стоп обяснения).

По никакъв начин не си личеше че е някакъв особен празник. Единствено в средата на една улица видях нещо като олтар със статуя на Богородица в червено наметало - но може и да бъркам, защото вместо лице под качулката й белееше череп! Поспирахме тук-там за почивка, като навсякъде си поръчвах по нещо случайно от менюто - веднъж ми дадоха огромна чаша сок от тиква (с настъргана тиква и дори няколко семки вътре). В един от ресторантите ни поканиха да останем за малко и да пеем "Честит рожден ден" за едно момченце, бяха приготвили и гигантска торта, майка му изнесе реч, всички ръкопляскаха и запяха.. но на испански! Така че само си отварях устата, опитвайки се да нацеля гласните в песента:)

Всъщност единствената подобна статуя, на която попаднах, макар поп-културата да ми беше изградила впечатление, че са едва ли не навсякъде!

За вечерта имахме препоръки за уж един от най-добрите ресторанти за такоси в града, така че пътувахме половин час с две линии на метрото, за да го намерим и да се разходим из квартала (доста по-спокоен и различен от центъра), но батериите на Йелена свършиха (оказа се, че тя все пак е човек и има нужда от почивка), а болката в кръста ми след вечеря мина на червено, така че закрихме за тази вечер.

...

Рано на следващият ден стигнахме Пуебла. Градът е построен от испанците като междинна спирка по важният път между Мексико и Веракруз - главното атлантическо пристанище на Нова Испания. Интересното тук е, че не е издигнат на мястото на съществуващо индианско селище - каквато е била практиката по онова време - а в бойното поле, където са се провеждали "Цветните войни" - ритуални битки между съперничещи си градове-държави, организирани и водени по определени правила, като пленниците в повечето случаи са били пренасяни в жертва на боговете. С времето Пуебла просперира, развива се прозиводството на керамика (глината в района е с много високи качества - може би в следствие на редовното й напояване с кръв?), строят се големи катедрали и впечатляващи домове, и градът постепенно се разраства, поглъщайки съседните земи.

Така в рамките му се оказва Чолула - един от главните противникови на ацтеките градове-държави, известен с пирамидата си - не една, а седем, строени една върху друга, и овенчани с красива жълта църква на върха, заобиколена от 4 вулкана, включително Попокатепетъл! Но - каква изненада - пирамидата била отворена за посещение само от петък до неделя! Нужно ли е да пиша, че бяхме там в понеделник? Как? Защо? Пор ке...?!

Така трябваше да изглеждат пирамидите в Чолула...

...а това видях аз. В средата на огромна равнина и ни вулкани ни нищо докъдето погледа ти стига!

Пак се разходихме около нея и изкачихме нагоре докъдето оградите позволяваха - гледката към мегаполиса, разпрострял се в долината беше интересна, но ако не бях виждал по картички заснежените конуси на вулкани, извисяващи се над църквата - не бих заподозрял, че наоколо има такива - изглежда се бяха скрили зад облаците смог в далечината...

Обратно към историческия център на Пуебла - градът е наистина очарователен, многоцветни исторически къщи обграждат широки улици, изпълнении с местни. Вечеряхме типичното за района ястие "mole poblano" - докато обсъждахме какво да изберем, аз разпалено обяснявах, че понякога трябва да си смел и да пробваш неща от менюто без да си сигурен какво са! А ако не - поръчваш си пилешко с ориз, което е едно и също навсякъде. Тогава пристигна моето "експериментално" моле поблано - оказа се пилешко с ориз... ама така е като много знам. Специфичното му беше особения кафяв сос, леко сладникав и пикантен.

Буен превечо!

Навън вече се смрачаваше, появиха се облаци, захладня - обещаваше да завали всеки момент. Минувачите намаляха, уличните продавачи започнаха да раздигат сергиите си, а ние се озовахме в пазар за плодове - на бърза ръка напълнихме торби с мандарини, манго, ананас и дори ягоди. Не бях пил кафе - и ето ти по пътя едно малко момиченце продава чашки с уникално изглеждащо кафе с шоколад и бита сметана - за $10! Като по поръчка (а колко вкусно беше няма да ви казвам:)! По нататък две бедни деца ми посочиха гладно торбичките с плодове и им дадох да си вземат колкото ягоди могат да носят (и без това имах намерение да купя ягоди за 10 песос, но без да искам се оказах с цяла торба за 40).

До тук - всичко е страхотно. Вървиш си и ти се дояжда/допива нещо - пловдове, сладко, сандвичи, традиционна храна, кафе, сладолед - каквото и да е - предлагат го някъде около теб. Евтино е и си поръчвам с лека ръка, говорим си със симпатичните продавачи - е, на различни езици, но социалната интеракция е налице:) Вкъщи виждам че съм изгорял на маска, а слънцето уж не е толкова силно - явно голямата надморска височина ми играе номера. Не се оплаквам.

Сега гледаме филм в луксозния автобус на ADO, с който продължаваме пътя си, този път към един от най-индианските градове в страната - Оахака.

...

Как беше в Оахака? Така, така...

Един от туристическите автобуси, които предлагаха панорамна обиколка на града. Този освен обиолката, май предлагаше и по нещо за пийване!

Интересното тук е, че според статистиката 50% от населението на щата е чисто индианско (при средно 20% от страната), но за мен е по-любопитно къде са тези неиндиански 50%, тъй като светлокожи нетуристи са истинска рядкост! Индианците от друга страна са навсякъде. Става ми жал, когато се разхождам по улиците - жената продаваща царевица до катедралата, бедният акордеонист, който се молеше да му дам поне водата си, почти мумифицираната баба, спяща край едно килимче със сувенири на площада (поне се надявам че само спеше), жената на ъгъла на ул. Игнасио Айенде и ул. Мануел Гарсия, която седеше търпеливо край своите няколко пликчета с ядки, дядото продаващ много симпатичен дървен еднорог малко по-нагоре, или другият дядо, протягащ ръка край пътека в комплекса Монте Албан, с наистина добре направена декоративна маска... Всички те гледат с толкова очакване и надежда, а след това прибират протегнатите си ръце с посърнали лица и примирение. Толкова ми се иска да можех да ям безкрайно, парите да ми падаха от небето или поне да имам къде да пъхна каквото и да е било в претъпканата си раница, но не - нищо от тези неща, съжалявам!!!

Скромната ни вечеря.

А изкушенията са страшно много и на всяка крачка. Оахака е известна с нейните продукти от какао и си взимам горещ шоколад да опитам. Вечерта влизаме в тераса-бар да изпием по един "мескал" - алкохолна напитка от агаве, "братовчед на текилата" както ми каза барманът, който - Санта Мария! - говореше английски! За вечеря пък търсим жива музика и се озоваваме в изключително тежкарски ресторант на местното Зо̀кало, където цените стигаха 40 лв. на порция! Затова си поръчваме по една бира и най-евтиното нещо в менюто - "чапулинес" - не го знам какво е,  май са някакви пръчици. Идват с гуакамоле, което ми беше целта. Точно под нас (на терасата сме) свири орекстър, хора танцуват на улицата в топлата нощ. Въобще не се замислих, но след като похапнахме добре с въпросните "чапулинес", Йелена предложи да проверим какво всъщност ядем, че прилича малко на червеи. Оказаха се скакалци! Добре, че го разбрах след като се бях нахранил - иначе нямаше да ги пипна - а сега се заех да вадя крачета измежду зъбите си:)

По улиците на централна Оахака, в търсене на алкохол.

През деня още ходихме на панорамна обиколка с открит автобус, която беше учудващо интересна, предвид че не разбрах нищо от течащите обяснения, освен това в коя посока да гледам. Улиците са успоредни и перпендикулярни една на друга - ако ме пуснеш в кой да е естествено развивал се и разраствашл се град, се оправям без проблем, но това планирано строителство ми е някакъв кошмар - губя се моментално! Отново всичко е цветно и шарено, много от сградите са на по няколко стотин години, тук е учил и знаменития Бенито Хуарес - първият президент на Мексико от местен произход и изключително почитана личност.

Мескал се продава наистина навсякъде - не съм фен на твърдият алкохол и честно да си призная - много повече се зарадвах на портокалите за мезе.

И до тук през този ден всичко се нареждаше прекрасно, прибрах се прилично изморен, споделих снимки с близки и познати, когато изведнъж нещо неприятно започна да се надига в стомаха ми. Насочих се към тоалетната, но там много бързо ме обзе такава слабост, че се свлякох на студения под и останах да лежа над 10 минути, преди да се посъвзема! Нямам идея какво ми се случи - сякаш чашката мезкал и малката бира изведнъж влязоха във взаимодействие и експлоадираха като бомба със закъснител, или духовете на скалалците си отмъщаваха (дали пък не са били недопечени и сега заподскачаха из корема ми?). Едва се добрах до леглото си, треперещ от студ заради лежането на студените плочки! Сега вече съм добре, но взех решение да стоя настрана от неизвестни алкохолни напитки, поне за известно време.

Днес закусих с хлебче, пълно с "моле и салса верде" (казах на човека да ми избере любимото си, че опциите нищо не ми говореха), качих се на предварително запазения бус за Монте Албан, и след половин час вече се разхождах из останките на укрепения град на запотеките, захлюпил на главата си чисто ново сомбреро (спазарих го от 200 на 160, но в града може да се намери подобно за около 100 песос).

Ей така щях да си ходя по летищата ако трябва, за да си занеса хубавото сомбреро вкъщи, но уви - загубих го в Гватемала и повече такова не намерих никъде...

Това е и първият американски доколумбов град в който успявам да вляза. Няма да изпадам в суперлативи и хвалебствия - всъщност не е кой знае какво, но е безспорно интересно да се посети. Не беше позволено да се изкачват повечето храмове, но това не ме спря да снимам една импровизирана игра с топка пред съответното игрище (вместо оригиналната, 4 килограмова кожена топка използвахме твърдият, ябълкоподобен плод на едно близко дърво), превъплатих се и в ролята на запотекски жрец, принасящ пленен противник в жертва и изследвах странните звуци идваща от близко дърво, които според мен бяха дело на цикада. Вълнуващо, знам:)

Вместо нож от обсидан използвам обикновен пластмасов нож - не че си личи де:)

След 2 часа разглеждане се върнахме в града където след обяд и разходка стана време за 12 часовото ни автобусно пътуване до Сан Кристобал де лас Касас. Докато пресичах към автогарата почти ме блъсна някаква кола, и жената имаше наглостта да ми свирне - при все че тя прави десен завой, а аз си пресичам зебра на зелен пешеходен светофар! Вече на гарата пък заваля проливен, ама ПРОЛИВЕН дъжд, и ни изпрати към следващата спирка по вода:)

...

Другият път ще се постарая да направя хубави снимки на интересни градски гледки. Сега само с това разполагам:)

След дълго нощно пътуване на не съвсем удобните седалки (шофьора караше така, сякаш му се ходи спешно до едното място, но няма намерение да спира по пътя!), прекъснато веднъж за проверка на паспртите, когато минавахме щатската граница на Чиапас, рано сутринта се озовахме на автогарата в Сан Кристобал де лас Касас. Намерихме резервирания хостел "La Isla" - оказа се доста хипи място с норвежец за съдържател, в което се предлагаха курсове по медитация, йога и други от сорта - оставихме раниците си и излязохме да се разтъпчем и закусим. Предния ден в Оахака случайно се заприказвахме с един черногорец, който бил прекарал две седмици в градчето и горещо ни препоръча кафене "Сараево" - доста луксозно и със страхотна атмосфера, но нямаше бюрек с кисело мляко в менюто, значи само името му дето беше такова:/

Това стълбище към малката църква на върха на хълма доста наподобяват Брага. Разбира се в много умален вид.

На централният площад в 10 часа започваше free walking tour, но всички желаещи освен нас бяха испаноговорящи, заради което ни помолиха да се върнем в 5 следобед; междувременно показах интерес към едно магнитче и бях наобиколен от група настоятелни, нисички индианки, от които се сдобих с няколко шарени връзки за подарък и две допълнителни магнитчета, тъй като продължавам да получавам "поръчки" от вкъщи.

Интересен подарък, който да не заема място - тези връзки ме спасиха!

Иначе градът е най-малкият от разгледаните до сега - успоредните и перпендикулярни улици бяха изпълнени предимно с едноетажни (но все така цветни!) къщи. Спиред Йелена бяхме в най-бедната част от Мексико, но ако си турист, никой не си поплюва с теб, стане ли въпрос за цени!

Като най-вълнуващо преживяване обаче категорично остава посещението на църквата в съседното село Чамула, и по-специално начина, по който я достигнахме.

Имам някакъв блед спомен от най-ранните си детски години как се качвам на гърба на кон в цирк; бабини пък имаха магаре и дядо ми е давал да карам за малко каручката, но никога преди не бях имал възможността да яздя самостоятелно. Затова когато попаднах на листовки, рекламиращи конна езда за $250 - знаех точно какво ще правим на следващата сутрин, и - вярвайте ми - струваше си всяко сентаво!

Бъдещият ескадрон, наблъскан в малко такси.

Събрахме се малка, многонационална групичка - кандидат ездачите бяхме от Франция, Германия, Полша, Словения и България. На мен ми се падна кончето Розарио - през цялото време се спираше да похапва, но въпреки това постоянно успяваше да излезе начело на групата - паснахме си идеално като характер! Ездата беше със спокойно темпо, първо през гориста местност, а после и през няколко селца (кой ги е измислил тези дяволски машини на 4 колела, които ни смущаваха постоянно!). Конете бяха послушни и въпреки няколкото ми плахи опита така и не успях да накарам Розарио да мине ако не в галоп, то поне в тръс - и по-добре, защото когато накрая реши да се разтича, неговият гръб и моят задник изобщо не бяха в унисон и сигурно щях хубаво да си натъртя задните части ако това продължаваше по-дълго! Сигурно е излишно да казвам че останах запленен - нямам търпение за още езда, но искам да е с дни, не мога дори да си представя какво ще е усещането да се научиш да яздиш умело, и да го правиш толкова продължително, че да изградиш връзка с коня си... У дома отбия ще трябва да проверя какви са ограниченията за посещение на Монголия (и на Русия, защото държа да е с един определен влак!).

Гледката от върха. Месните съвсем не бяха толкова изненадани да видят кон, колкото през 16-ти век, когато ги срещат за първи път.

След час в приятно подрусване стигнахме до въпросното село Чамула, известно с особената си катедрала. По принцип отказвам да плащам за посещение на религиозни сгради, но в случая прежалих 25 песос и по-добре - това вътре не беше обичайната ви католическа църква! Целият мраморен под беше застлан със зелена трева, разчистена на места където местни хора редяха дълги редици с многоцветни свещи; покрай стените бяха наредени статуи на светци, отпред с дълги маси отрупани със свещи - свещите бяха толкова много и навсякъде, че трептенето на пламъчетата им и дима имаха някак хипнотизиращ ефект! Богомолците бяха на групички - на места по цели семейства на възраст от непроходили бебета до едва ходещи старици; видях как една от последните посвири малко на свирка, след което отпи неизвестна течност от една купичка и я изплю. Като че ли всички носеха със себе си по една кокошка, която тихо чакаше да бъде принесена в жертва - правеха се ритуали за прехвърляне на злите сили от даден човек в тялото на кокошката, която после бива убивана. Да - не виждаш това във всяка църква!

Снимка от интернет - снимането е строго забранено, ама наистина строго! Ако те хванат - май те нареждат с кокошките.

Уви, след още час езда наобратно се разделихме с верните си кончета (те не изглеждаха много трогнати от раздялата), натъпкахме се в същото такси и се върнахме в града да правим антиген тестове.

"Несеситамос пруеба де ковид антигено кон сертификадо" - повторих това изречение поне 15 пъти този ден. Тестът ни трябваше за минаване на границата с Гватемала на следващия ден, и знаехме, че струва 340 песос и се прави в аптека. Не беше толкова просто обаче - десетина аптеки ни върнаха или насочваха към една определена, където същата сутрин вече ни бяха отпратили с обяснението, че нови тестове ще има чак на следващият ден. В друга аптека ни искаха по $600 на човек, а в лаборатория - по $1200! След дългото търсене се върнахме обратно на центъра (междувренно бяхме сменили леглото в обща стая в онзи хипи хостел за самостоятелна стая в нормален хотел в идеалния център) и реших да проверя дали все пак не бяха дошли тестове в първата лаборатория... и - о, чудо! - сдобих се с два билета:) А и тази аптека беше на 50 м. от хотела ни.

Докато лекарката приготви сертификатите резултатите излязоха (негативни), резервирахме и директен автобус до езерото Атитлан в Гватемала (отсечката може да се направи за ок. $400, но се сменят поне 3 chicken-bus-а, а ние сме с багаж и недостатъчно испански, така че се спряхме на луксозната опция за астрономическите $1200).

И ето ме, пиша това след цял ден пътуване, след като сменихме микробусите на границата, и вече в доста хладната и дъждовна Гватемала!

Това беше - първата част на пътуването в Мексико приключи...

Това в чашата е "чилада" - най-безобидният вариант с добавки, които можеш да поръчаш към бирата си в много заведения. В други разновидности присъстват доматен сок и какво ли още не. Но специално чиладата ми допадна наистина много и дори в момента, докато пиша това, ми текат лигите:)

...