Вегас, който обичам

“Вегас, който обичам” е пътепис за тези, които искат да получат максимално удовлетворение за минимално време в Града на Греха (Sin City). Пиша го след осемгодишни, прекалено чести и лични наблюдения, връщайки се към Финикс след поредния незабравим уикенд, прекаран там, десет дни преди Коледа 2018-та. Това е единственото място на света, където си отпускам иначе Чичоскруджовата душа и не си правя сметка за нищо, затова писанията ми може да не са особено полезни от спестовна гледна точка. Мъжът ми ме научи, че за да се оцени Вегас като нещо повече от една претъпкана, миришеща на пикня и трева, ярко осветена в неон улица, приютяваща бездомници, повръщащи току-що навършили 21 години младежи (и не само), дилъри, девойки, оскъдно облечени в пера и пайети, труденички, комарджии, зевзеци, странни птици, фалшиви Елвиси, джебчии и прочие, трябва да развържеш кесията и да забравиш за това какво можеш да си купиш примерно с 200-те долара, които изчезват на рулетката за 2 секунди. Не, че със скромна сума пари не може, напротив - може и много пъти съм го правила, но както баба знае две и двеста, така и аз - Вегас и СУПЕР Вегас.

Започвам с хотела. Палацо ми е любим, относително близо е до всички останали, Люк печели доста добре на рулетките, стаите са просторни, принцески и чудесно пасват на името му.

Да, ама не! Четвъртък следобяд е, аз съм на работа и получавам съобщение от една приятелка: “Ще идвате ли във Вегас с Люк за уикенда?”. Аз, с мъка отговарям: “Искам, но не трябва…”, после си снимам екрана на съобщенията и пращам на мъжа ми, а той почти моментално пише: ”Болничен утре? Да?”

Не трябва да ходим поради стотици причини - похарчили сме доста по неотдавнашната ни сватба, по медения месец, доста е съмнително да си взема болничен за петък при положение, че дори не съм кихнала цял ден, не сме купили още коледни подаръци за никой, на 21-ви ще имаме гости и ни трябва грил с опция за опушване, до неделя трябва да освободим едно складно помещение, камарата с пране расте ли расте…Ама, ние сме всичко в последния момент, затова пиша едно “ОК” и след 20 мин Люк ме осведомява, че имаме стая в Мандалей бей, кулата Делано. Не са лоши стаите, има една огромна причина да се посети хотела и това е барът на последния етаж, откъдето гледката към цялата Ивица е невероятна, но не е Палацо. Карай, все пак резервираме 6 часа предварително.

Тръгвам си от работа в 16:30ч., спирам в Коско за бензин, пълня догоре, прибирам се, пишем домашни с детето, приготвяме си багажа тайно от него, за да не се сърди, че не го взимаме с нас, а и той ще е при баща си от петък до неделя, да не вземе да му каже и да го издразни, къпем се и в 19:45ч. сме на път.

Забавляваме се и се гордеем със себе си, че така набързо успяваме да спретнем пътешествийце, пък било и то само на 4 часа от нас, а от небето се сипе метеоритен дъжд. За първи път наблюдавам и е уникално красиво. Към полунощ или 23ч. невадско време, защото са назад с един час от Аризона, пристигаме. Мандалей бей е първият хотел на Ивицата, ако влизате през Хендерсън. Оставяме колата, чекираме се, хвърляме багажа в стаята и дим да ни няма. С нашите приятели Тим и Тери, които ни “изнудиха” с голям зор да се домъкнем, отиваме до Рира - ирлански пъб в началото на топлата връзка между Мандалей бей и Лъксор. Освен домашно приготвените им пържени картофи и пилешките крилца, друго не мога да препоръчам за ядене там, защото не съм яла, но за пиене - Блъди Мери (правят е малко по-пикантна от обикновено), ирландско кафе и специалните им коктейли. Атмосферата е много приятна и обикновено има жива музика, която никога не ме е разочаровала.

След няколко чашки слизаме долу до рулетките. Люк учи Тим как да играе. Аз си мисля на ум: “Не ти трябва таралеж в гащите…”, но на глас се радвам, че печелят и пляскам шумно с ръце. С Тери сме минали на ром “Малибу” с ананасов сок.

Малка вметка - когато сте във Вегас и си поръчвате безплатни напитки в казината, не забравяйте да оставите бакшиш на сервитьорката. Един долар е достатъчно всеки път като ви носи поръчаното. Ако играете с дилър и печелите - погрижете се за него. Долар за малка печалба, пет за голяма, приемат бакшиш и в чиповете, с които играете. На рулетките има винаги обявен минимум на залозите - обикновено в слабите часове е $10, в по-заетите стига и до $25, които може да играете или върху числата вътре (обикновено начинаещите искат чипове от по $1 всеки, но може и от по $5, $25 и т.н.), или отвън - на черно/червено, четно/нечетно, 1-12/13-24/25-36, 1-ва колона/2-ра/3-та. Не може да разделяте минимума вътре и вън. Аз обичам да залагам вътре и да слагам по чип в ъгъла на 4 числа или на линията между 2. Печели се по-малко, отколкото ако сте заложили дирекно върху число, но имате по-голям шанс. Оглеждайте много добре рулетките, защото преди 2 години вкараха нови с три нули, вместо с една или две, печалбите са същите, но шансовете ви намаляват. Когато почвате да играете, слагате парите, с които влизате, на масата и оставяте дилъра да ги вземе. Когато завъртането приключи, чакате дилъра да раздаде печалбите на всички играчи преди да си вземете чиповете, ако сте спечелили, и да заложите отново. Ако сте на супер пълна маса и не можете да си стигнете числата, кажете на дилъра къде да ви сложи чиповете, не се пресягайте над другите играчи. Никога не оставяйте дамската си чанта зад гърба или на облегалката на стола. Край на вметката.

Към три сутринта е, довлачваме се до стаите и заспиваме.

Будим се рано. Аз съм гладна. Люк има нужда от кафе. Слизаме в лобито и сядаме в първото заведение, което виждаме - Дела’с китчен. Ухае божествено на кафе и бекон. Преди сме закусвали от другата страна на лобито, но не мога да кажа, че е било нещо запомнящо се, но закуската в Дела’с ще я помним дълго време. Преди да спомена защо, ще направя нова вметка. Моята любима закуска е в Hash House a Go, Go или шведската маса в Ария, където за $60 на човек, ядеш невероятно вкусно и пиеш Мимози и Блъди Мерита на корем. Да, във Вегас кефът цена няма, и тези $60 долара ти купуват вход към вносна пушена сьомга, рачешки крака, пухкави омлети, приготвени на място, скариди, миди, камари с най-хрупкавия бекон на света…ех, отплеснах се, но при положение, че едно Блъди Мери обикновено е около $12…направете си сами сметката, дали си заслужава.

Та, Дела’с китчен. Сядаме с Люк и пишем на Тим и Тери къде сме. Те идват след малко, вече сме поръчали кафе и вода. Сервитьорката ни се представя като Джесика, не е супер любезна, но отговаря на няколко въпроса и си заминава. Аз гледам в менюто, гледам в Люк, после пак в менюто, пак в мъжа ми…нали ви казах, че няма да съм с бюджет в този пътепис? Едва-едва ми се измъква от устата (понякога трудно приспивам същността си на чичо Скрудж) : “Бейби, мога ли да си поръчам яйца Бенедикт с месо от рак за $26?” Люк ме поглежда с изненада: “Яйца за $30??? Друго няма ли в менюто?” Аз клатя глава и получавам одобрителното: “Каквото ще те направи щастлива!” В моя защита, другите закуски бяха между $16 и $22, така че…кефът цена няма е моята мантра.

Джесика идва да ни вземе поръчката и Тим й обяснява колко им е хубаво кафето и как се е излъгал да си направи отвратително кафе в стаята за $6. Джесика му отговаря така: ”Еми, то това тук е Ивицата, ако искате по-евтино, отидете в даунтаун.” Моля? Тя не ме ли чу, че й поръчах яйца за $26 току-що? Всички сме вперили недоумяващ поглед в нея и не разбираме с какво сме заслужили пренебрeжението й. Тя отправя още няколко груби коментара и си заминава. Почваме да се смеем и да мислим всевъзможни шеги за това как принадлежим в даунтаун. После чакаме, чакаме, за гладни хора като мен, минават хилядолетия. Джесика не ни долива кафето или чашите с вода. Скоро разбираме защо - чаша вода е 75 цента. Явно се страхува, че не можем да си я позволим.

Храната пристига. Люк си е поръчал португалска наденица с пържени яйца с течен жълтък и картофи, Тим - омлет, Тери - овесена каша и понички, направени от тесто за кроасан (тъй наречените кронътс от кроасан и донът). Никой не си гледа обаче в собствената чиния. Три чифта очи са насочени към моята. Да, това е най-вкусната закуска, която досега съм яла във Вегас. Не мога да я опиша. Вече виждам и протегнати три чифта прибори към моите яйца, нетърпеливо чакащи да им предложа да опитат. Моля се да се размина само с малки липси от превъзходното ястие. Люк преглъщаш солидна хапка рачешко месо, бодва своите яйца и установява, че са пресготвени. Търси с поглед Джесика, но нея я няма. Накрая моли помощник-сервитьорката да му направят нови яйца. Тим има нужда от кетчуп, Тери от сметана. Джесика идва, но с нежелание и с още по-голямо нежелание ни носи липсващите неща и новите яйца. Ние правим явна шега за даунтаун и тя набързо се изнизва. Спира се и говори нещо с другата сервитьорка по наш адреса, стрелкайки ни ядно с очи. Искаме сметката. Идва надписана. Молим управителката да я оправи. Не ни се занимава повече с Джесика, но няма как, идва да ни се извини и незнайно как така извъднъж е една мила, любезна, добра. Ааа! Бакшишът. Не е забравила. Но не мож ни измами нас, Джесика. Помним как ни прати в даунтаун. Разбираме се с приятелската двойка да оставим само по 10 процента. Люк ми прошепва: “Сигурна ли си? Не е ли малко гадно?” “Да! Джесика е малко гадна.” Тръгваме си и цял ден се заливаме от смях по Джесика и слюнкоотделяме при мисълта за двайсет и шестдоларовите яйца.

Време е за напитки. Хващаме влакчето до Ню Йорк Ню Йорк. Вън е бахър, а аз и Люк сме по къс ръкав. Бяхме решили, че няма да взимаме връхни дрехи за Вегас, защото...не знам, мотивът ми се губи, но определено не беше от типа “от студ умри, гъзар бъди”. Примолвам се на Тери за вълнения й шал, с който тя ми услужва до края на уикенда. В НЙ НЙ е пълно с народ. Играем малко на рулетката, Люк губи солидно и оттам хващаме Лифт до Фримонт (или даунтаун) - старата Ивица, която напоследък започва да става отново популярна, а преди години събираше единствено утайката на Вегас.

Шофьорът Радж не говори английски и незнайно защо се залива от смях на шегите помежду ни. Той и кола не умее да кара, понеже всеки път като си мръдне главата и мърда колата в същата посока без значение дали си е в лентата, има ли други коли и прочие. От страх за живота си, го молим да ни спре две пресечки преди Downtown Container park. Тим и Тери са го открили по време на предишното им пътуване до Вегас. Представлява открит мол, изграден от контейнери (откъде и му идва името) и поразително прилича на Eat street в Бризбън. Аз се примолвам на Люк за топъл шоколад, за да си стопля ръцете, но се оказва, че $7 не ми купуват повече от разтворено пакетче с какао, въпреки твърденията на продавачката, че е домашно приготвен. Не се лъжете, първото павилионче е и не струва пукната пара. Започваме да се разхождаме и - “А!” - заведение за Люк. Казва се Oak and Ivy и предлага невъобразимо количество първокласно уиски, скоч, бърбън, нечувани (от мен, защото мразя уиски) коктейли, екстравагантни и супер забавни бармани. Още с влизането виждам как се приготвя една много засукана напитка с карамелизирана ябълка отгоре. Името й е Appple Pie Harvest.

Нали споменах, че мразя уиски? Е, това го преглътнах по-бързо от Люк, който си избира Smoke and Spice, Nothing Else. Чашата му е опушена отвътре, а отвън по ръба е със специална подправка. Тим се придържа към Moscow Mule. Любопитно ми е как са им Блъди Меритата. Нещо съм зациклила на червена вълна. Как ги правят ли? Ами, вкусни, като всички останали. Неслучайно барът има 4.9/5 рейтинг в Гугъл. Цените са превъзходни за качеството. Леко подпийнали, тръгваме по улица Фримонт към Голдън нъгет - емблематичния хотел, където е изложен най-големият къс самородно злато - Ръката на Вярата. По пътя спираме в White Castle, любимото заведение за бързо хранене на Тим, което който и да било би трябвало да подмине без да се замисля. Предлагат 3 вида сандвичи - бъргъри, с пържена риба или с панирано пилешко. Отвратителни са. За първи път ям и съжалявам сто пъти, но поне там разбирам защо Вегас е задръстен от каубои. Имало родео. Влизаме в Голдън нъгет и там каубойските шапки са тройно повече от голите глави. Спираме на една рулетка, Тим и Люк залагат идентично. Комарджийският бръмбар вече му е в главата. Печелят. Не си спомням един път, в който да не сме печелили на Фримонт. Явно наистина сме си на мястото в даунтауна. Мерси за съвета, Джесика! На втората маса един много Голям (ама, не по размер) каубой на средна възраст залага вътре на масата с чипове от по…$500…стрейт ъп…Дали знае, че шансовете му за дадено число са 1 на 38? В шок съм. Виждала съм и играчи с по $100-рови чипове със стрейт ъп залози, но в казината на Анкор, Сийзър палас, Уин, не в Голдън нъгет и не облечени в дънки и работна фланелка. Люк удря наедро, а каубоят губи масивно. Казва, че е $50,000 вътре и почва да гледа мъжа ми лошо. Урочаса ли го, негативна енергия ли му прати, но с две завъртания Люк губи бая, а той си връща 20 бона. Дръпам Люк, докато е на печалба, минаваме през касиера да осребрим чиповете и си хващаме Лифт към хотела. Вози ни Диди от Ню Орлийнс, смеем се на някакви простотии, а Люк се хваща на бас с нея, че "Сапфир" не е най-големият стриптийз бар в света. Оказва се, че е и следователно губи $20. Диди също ни препоръчва заведение за супа Фъ, чието име “Pho Kim Long” още ми е запечатано в главата без да споделям на глас мръсната асоция, която правя…

В хотела се преобличаме, взимаме пакета с пури, който Люк е донесъл специално, за да изпуши една кубинска, донесена му от майка ми преди седмица, и слизаме долу в казиното. Аз съм гладна, но чакаме Тим и Тери. Разбрали сме се да вечеряме с още една двойка, която е в града, в Nine Fine Irishmen - друг ирландски пъб, в който предлагат страхотен овчарски пай и прекрасна, автентична обстановка. Люк пак е на рулетките и губи по малко, после печели по малко, докато Тим и Тери не се появяват и ни съобщават, че нямало да се вечеря в ирладския пъб, защото другата двойка си е променила плановете.  Аз вече прималявам от глад и се измолвам да отидем в Tom’s Urban, заведение в Ню Йорк Ню Йорк, където продават…най-невероятно вкусния сандвич на света!!! Kaзва се Prime rib Philly cheesesteak dip и откакто го вкусих за първи път преди 3 години, няма пътуване до Вегас без задължителна спирка да се яде точно в Tom’s Urban и точно този сандвич. Проглушила съм ушите на Тим за това кулинарно изкушение и той, като ценител на вредната и спомагаща затлъстяването храна, навива жена си и четиримата се отправяме към НЙНЙ с влакчето. Слизаме пред Екскалибур, за да стигнем до НЙНЙ, но по пътя ми се налага да ръчкам и тримата комарджии през две секунди, за да не се застояват пред рулетките и ротативките. Самата аз много се забавлявам във Вегас, но предимно на шоута, концерти и пробвайки нови ресторанти, а не с непрестанни залагания - бързо ме отегчават и ми се приспива от шума и цигарения дим. Най-накрая, след безброй натяквания от моя страна, се добираме до заветната храна.

Отбелязвам, че тъй като напитките дори и за кибици като мен са безплатни, ако сте с някой, който залага, вече всички сме леко подпийнали. Стоварваме се шумно на масата и един много любезен срвитьор, Емануел, ни предлага да разгледаме менюто. А, не! Освирепяла съм от глад и не мога да чакам. Поръчваме си два сандвича да си разделим - аз с Люк и Тери с мъжа си. Този прайм рибай чийзстейк е огромен. Сам човек, освен ако не е великан, не може да го изяде. Пристига топъл, с камара телешко, фино  нарязано, разтопен кашкавал, пресен хрян, чеснови картофки и сос Грейви, което е нещо като нашия Бешамел, но се прави не с мляко, а със соковете на печеното месо. Заедно със сандвичите, пристига и един огромен кръгъл аквариум, пълен с пунш??

Не сме поръчвали. Тери ни намига с око и обяснява, че тя го е поръчала да се почерпим всички. Е, услади ни се и си го изпихме набързо. Вече с некъркорещи стомаси си тръгваме и сядаме на една от масите преди казиното, където Люк ще пуши пура. Избира не кубинската - нея щял да си я пази за утре. В момента, в който дърпа за първи път, една лелка почва да ме тупа по рамото и да ми обяснява, че там не се пушело. Добре де, кажи му на пушача, че не се пуши, защо с мен се разправяш? Както и да е, ставаме и се отправяме към казиното, където пушенето е разрешено, когато аз усещам огромна умора и склонявам Люк да се приберем в хотела. Минава 2 часа, съвсем сме изгубили мярка за времето.

На сутринта, Люк ме събужда с крясък: “Къде ми е пурата?” “Моля? К'ва пура, к'ви пет лееа?” Нямало му пакета с пурити и най-ценното - кубинската. Сънена търся ли търся, няма го пакета. Люк е страшно ядосан, защото даже не беше вкусил от подаръка си да сравни с другите пури, които обича, но какво да се прави - отмятаме го като грешка на подпийнали хора и си продължаваме деня.

(пакетът с лишсващи пури на масата 😥)

Аз упорито си мълча, че за Коледа го чакат още три пури, които са с още по-високо качество от изгубената, но майка ми ме е заклела да си трая. Гладна съм, искам да разгледам един магазин за рокли в коридора между Мандалей Бей и Лъксор, но трябва да чакаме Тим и Тери. Те пристигат с по чаша кафе в едната ръка и вода в другата. Без да питам може или не отпивам огромна глътка от “водата” преди Тери да е успяла да я дръпне. Призлява ми. Това съвсем не е вода, а просто водна пластмасова чаша пълна с кокосов ром!!! Явно днес няма да е по-различен ден от вчерашния. Надявам се поне да отидем на някой спектакъл. В Мандалей Бей, където сме отседнали, дават “Майкъл Джексън”. Тим и Тери вече са го гледали и не им се ходи, въпреки че много им е харесало. От всички невероятни представления на Цирк дю Солей, моето любимо е “The Beatles” в Мираж, но истината е, че което и шоу да изберете, с изключение на “Зуманити” - най-тъпото на света, няма да съжалявате. За хора, предпочитащи сложността на акробатиката, “The Beatles” може и да не дойде толкова зрелищно, аз обаче останах без дъх от ункалния избор на музика и действие в шоуто и бих го гледала отново и отново.

Търсим кафе за мен, защото не ми се пие Старбъкс и решаваме да отскочим до казиното на Лъксор. Тим и Люк се чудят как още не са решили да съборят хотела, защото според тях е изключително стар и необновяван от 70-те години на миналия век. С мъжа ми бяхме отседнали веднъж там заради сватбата на приятел и, въпреки че бяхме в апартамен с джакузи, не ни хареса изобщо. Аз от любопитсво влизам в Гугъл да проверя кога в действителност са окрили хотела и се оказва, че е отворил врати едва през 1993г. На всички ни се струва нереална тази информация.

Обикаляме лобито - не продават кафе никъде, качваме се обратно на втория етаж до частта със заведения за бързо хранене и там има само Старбъкс. Бляк. Прежалвам се. Слизаме долу и мъжете се лепват на една рулетка. Тери си е взела ананасов сок за кокосовия ром и играе на ротативките, аз пляскам на мъжете, които почват да печелят. След около час ми доскучава, а и коремът ми почва да къркори. Минава един следобяд. Не знам как се изнизва това време във Вегас. Още никой не е ял и не ми е трудно да ги убедя да тръгваме за обяд. Решаваме да отидем до MGМ - моят първи спомен от Вегас. Бях там с приятели да гледаме “Ка” на Цирк дю Солей и после да вечеряме в един суши ресторант, чието име не помня, макар храната да беше превъзходна. Оттогава не бях ходила там, защото предпочитам по-централна част на Ивицата, а и на Люк му е прекалено пратъкпан с хора.

Супер бавно се придвижваме от хотел до хотел. Накрая се добираме до MGM и се спираме пред картата със заведения да си изберем някое. Двата ресторанта, на които се спираме, са един срещу друг, затова се запътваме натам. Около 2 и половина следобяд е, но поради някаква странна причина, всички ресторанти, покрай които минаваме, са затворени. Стигаме до двата, където искаме да ядем, но и те са затворени. Гладни СМЕЕЕЕЕ! Сядаме в една кантина, която по чудо е отворена и сервитьорката бързичко пристига с менютата и пита: “Всички ок ли сте само на течна диета?” “В смисъл?” “Само напитки сервираме тук.” “О, НЕЕЕЕЕ!!”, изригваме и четиримата и раздразнени се запътваме обратно към едно заведение, което видяхме, че работи със сигурност. Оказва се, че е на Уолфганг Пък. Предлагат типична американска бар храна - бургери, крилца, фиш енд чипс, макарони със сирене. Опитвала съм ястия в различни ресторанти на звездни готвачи във Вегас - да, вкусни са, но нито едно, освен на шеф Рамзи пържените картофки с разтопена Гуда, не ми се е запечатало в съзнанието.

(картофките с Гуда отляво)

Веднъж за едно моминско парти случайно попаднахме с групата в на Марио Батали ресторанта “Карневино” в Палацо. Поръчах си заешко. Помня, че беше ок, ама не беше като пълнения заек на комшийката на баба на село, чийто мъж е ловджия. И десертът ми беше един…изплюх първата хапка и го върнах, но иначе сметката беше астрономична. Поне го затвориха “Карневино”-то, но не заради храната, а заради обвинения в сексулно насилие собственик Марио. Та, Бар и грил заведението на Уолфганг се оказва подобно - вкусни, но незапомнящи се предложения. Цените - средни за Вегас, обслужването  - изключително бавно и мудно, точно от каквото имат нужда празните ни стомаси…След около час и половина, един закъснял омлет и до скъсване изтъняло търпение си тръгваме и се отправяме към рулетките, където на мен лично един азиатец-дилър съвсем ми разваля настроението за две секунди, а законът на Люк е “Не играй хазарт в лошо настроение.” и затова решаваме да се приберем до нашия хотел, да се преоблечем и да взем такси до Беладжио. Речено-сторено. Хващаме Лифт до Беладжио, стоварва ни на входа, а на мен…на мен ми се яде сладолед. Моля всички дружно да отидем до задната част на лобито откъм изхода за паркинг-гаража, където има сладкарница. Продават сладолед и палачинки с плънка. Взимаме си на кой каквото му се яде, изяждаме си десертите и обратно към казиното. В лобито на Беладжио обикновено е пълно с народ и днес не прави изключение. Имат невероятни коледни скулптури, направени от цветя.

Хората се блъскат да се снимат, не гледат къде вървят, някаква лудница е. Тим и Тери вече са разгледали градината и коледните украси, а ние с Люк нямаме желание да се бутаме, така че заобикаляме и хоп - в казиното. Залагаме, радваме се, местим се от маса на маса. Аз почвам сериозно да се отегчавам, докато не се местим на рулетка, чийто дилър е жена с много приятна и като че ли позната физиономия. Гледам, гледам, не мога да се сетя. Накрая се зачитам в табелката с името й - пише Гергана. Просто българките отдалече се познават, явно. Казвам на Люк, че е българка и, че жени с нейното име празнуват на Гергьовден. Той като се зарадва, като се заусмихва, защото сме ходили на село баш на Гергьовден и той пет обяда сладко агнешко чеверме яде в пет Гергани и Георгевци, та цял живот ще помни “Saint George’s Day” както му го преведох. Почва да се провиква през другите играчи към дилърката “Ти си българка! И жена ми е българка, от Пловдив!” и да ме сочи. А Гергана, както му се радва и тя на него, както ми маха с ръка и ме поздравява на български, така и съвсем безцеремонно го обира. Хаха. Сменяме масата.

Минават часове. Почвам сериозно да огладявам и да се нервя на тримата комарджии. Накрая хващаме такси към Палацо. Тримата се засилват към рулетките, аз се деля и съобщавам, че ще си търся нещо за ядене. Тръгвам по коридора със заведения от двете страни и все не мога да си избера. Прегладняла и изморена решавам, че ще ям в “Grand Lux Cafe”. Това е едно от най-евтините места във Вегас, което никога не ме е разочаровало с паста храните си. Имат два ресторанта - един до казиното във Venetian и един в Палацо. Поръчвам си спагети Карбанора и, може би, защото залагам на сигурното или защото минава полунощ, съм неприятно изненадана от това, което получавам - огромна буца преварени спагети, безвкусен сос и почти никакъв бекон или грах. Мислено се пренасям в любимия си италиански ресторант във Вегас “Bootlegger”,  преглъщам на ум тяхната морска паста Фра Дяволo, невероятните им чеснови хапки, пилешкото Салтимбока…Ех…Легендарна им е кухнята и историята.

(Фра Дяволо)

(Салтимбока)

Това е мястото, което никой не  бива да пропуска, макар че е на около 10 минути южно от Ивицата и не влиза в никой туристически гид за Вегас. Късмет беше, че попаднах на него още първия път, когато посетих града. За съжаление, се свестявам от чревоугодническия унес, хапвам малко от гадната Карбонара, все пак съм гладна, намирам рулеткаджиите и ги приканвам да се прибираме.

На сутринта, рано-рано се будим и разделяме с Вегас. За закуска сме решили да отидем в един от ресторантите на Hash House a Go Go в Хендерсън, защото този на Ивицата е винаги претъпкан, а и Хендерсън ни е по път. Обичам и да се отбивам в BG Bistro-то, но то отваря по-късно. Много приятно, стилно заведение, без кичозните етнографски мотиви и дъха на селка кръчма. Храната им е разкошна, капучиното - евала!, а баницата е като на баба, която, естестесвено, прави най-хубавата. 🙂

(BG Bistro, ЛВ)

В Hash House a Go Go порциите са толкова огромни, че даже са снимали епизод на Man vs. Food там, но с Люк забравяме това и всеки си поръчва отделна закуска. Неговото бурито няма изяждане, моите яйца Бенедикт също. Взимаме си ги за из път.

Следващите четири часа до Финикс минават неусетно. До скоро, Вегас!

P.S. С Вегас се видяхме отново месец по-късно. Бяха отворили най-после ресторантите в бившия хотел “Монте Карло”, сега прекръстен на Парк MGM, и заедно с тях най-чудесния кът за бързо хранене Eataly. Ако обичате автентична италианска храна - там е вашето място. Няма нещо, което да не е внос от Италия, от кафето, през пастата, колбасите, сирената, брашното, та чак до водата. Доста по-малко е от Eataly в Манхатън, но пък усещането е същото. Прекарахме известно време там, наслаждавайки се по айляшки на вкусовете, ароматите и цветовете на всичко около нас. Аз тайничко благодарих на Вегас, че е толкова близо и така успешно задоволява всичките ми нужди вече толкова години.