До Хавай и Мексико и назад. Едно пътуване на инат! Втора част: Круизът с „Принцес“

Малко се позабавих, но изчаквах да преминат емоциите ми, а също и да разбера дали ще получа един очакван от мен подарък-компенсация от круизната компания.

И така – денят, в който стартира круизът. Аз съм на международното летище в ЛА, терминал 1 на LAX.

Представителите на круизната компания „Принцес“ са се позиционирали в залата за получаване на багажа, до лента 3. Поставям на големия куфар и на малкия ръчен багаж етикетите, които предварително съм разпечатала. Натоварват ги на колички, след това на транспортни средства и ги превозват до кораба и каютите. Ние чакаме автобусите за трансфер, които ни превозват до чакалнята на порта, съвсем близо до самия вход на кораба. Предимството на трансфера е в това, че не търсиш правилния терминал на голямото пристанище, не се занимаваш с багаж и влизаш в кораба само с една малка чанта. Дори, когато портът е на неголямо разстояние от хотела, отново бих избрала да ползвам трансфер от летището на круизната компания. Мисля, че има опция за вземане от хотел, но само ако хотелът е резервиран и платен при резервирането на круиза. Това обикновено са скъпи хотели. А аз предпочитам сама да избирам хотел, според бюджета си.

В залата-чакалня ни пускат на групи, връчват ни табелки за номера на сектора, в който да чакаме. Това е добре за мен, за да мога да дозаредя там батерията на телефона си. Извикват ни по номерата на секторите.

Тъй като чекирането направих он лайн, още в София, като въведох данните си и кредината си карта, на практика там нямаше почти никакви формалности. Правят снимка за системата.

Поглеждат паспорта ми, връчват ми Медалиона за идентификация и разплащане, някакви хартийки, които не поглеждам дори. Вече писах в първата част за информационната система, платформата „Медалион“.

И ето ме на кораба. Съобщават ни, че може да се качим на 16 палуба, на която се намират басейни, джакузита, ресторантът на блок маса, барчета за бургери и такос, за пици и за сладолед. Вероятно, за да не се втурнем веднага към каютите, които се приготвят. Все още е твърде рано за настаняване.

Хапвам малко такос с пиле и хамбургер, един сладолед и вече съм наясно, че повече нямам работа там. Не, че са лоши, но не е моето. Това е прекрасно място при жеги. Разхлаждаш се в басейните и джакузитата, правиш слънчеви бани и отскачах да хапваш. Но все пак е средата на февруари. Духа и само единици се осмеляват да го правят. С приближдаване на Хавай смелите ще се увеличават все повече.

По-късно отварят блок масите, влизам, за да разгледам, слагам си парчета ананас в чинийка и сядам до басейна да хапна. Виждам, че се предлага вода от автомат, лимонада и кафе в кани. Няма бутилки.

Доволна съм от решението си да закупя предварително пакет от 12 бутилки минерална вода. Не, че ми е достатъчна, но в повечето време ми спестява тичането до автоматите. Следващият път бих купила 24 бутилки.

Насочвам се към каютата си, каюта-интериор без прозорец, от най-тънката цена. Помня номера, дори зная разположението и. Опитвам да отворя вратата с Медалиона си, не отваря. Мисля си, че е бъг, който се случва и с хотелските карти. Идва стюардът и отваря с негова карта. Вътре има чужд багаж. Изпраща ме да изясня проблема на шеста палуба, където се намира рецепцията.

И едва там разбирам, че са ме абгрейтнали до каюта с балкон на 12 палуба. Едно от листчетата дава тази информация, ама кой да чете!

Намирам си каютата. Проверявам дали се отваря вратата – да. Това става безконтактно. На екранчето до вратата се появява моята снимка, която са качили в системата, и тя се отваря. Ако съм с гръб, снимка не излиза, Медалионът не отваря. Вероятно се прави някакъв тип безконтактно разпознаване.

Каютата се оказва доста над моите очаквания, като оборудване и като размери. Напълно достатъчна за двама, а аз ще се разполагам сама. Ако ми остане време от многото развлечения и дейности на кораба и на сушата.

Има два недостатъка, които ме ядосват малко, но не ме травмират. По-късно пропуските, които са направили организаторите, ми дават добър коз, но за това към края.

На шкафчето с хладилника са строени минералните ми води. Газираните напитки липсват, но има картонче, с което да изискам по телефона доставката, когато реша.

На екрана на телевизора от вътрешната информационна система ме поздравяват по име.

Но виждам, че или моят телефон или моят Медалион, не прави връзка със системата, а това е изключително важно.

Преди пътуването, през телефона съм влизала в приложението и от там съм купувала екскурзии, пакети напитки, вкарвала съм данните си и всичко нужно. Сега нямам достъп. Нещо не се синхронизира. Аз нямам интернет пакет на кораба, няма и wi fi, за да го направя, така както на сушата. Зная от указанията в приложението за системата, че трябва да работи през телефона ми на кораба, без да имам интернет. Важно е, защото на телефона се виждат всичките плащания в момента, правят се резервации за активности и много други неща.

Изчаквам да пристигне багажът, но не се случва. А аз съм само с дамска чанта. Дори нямам кат дрехи, за да взема душ и да се преоблека. Съжалявам, че заради удобството си, изпратих с багажа и малкото си куфарче. Отивам до рецепцията, питам за багажа – ще дойде до края на деня.

Показвам си Медалиона и телефона и обяснявам, че нямам връзка със системата през телефона. Цветнокожият рецепционист не е наясно какво се случва. Искам да говоря с някого на руски, за да обясня подробно. Той ми казва защо, вие се справяте добре на английския. Да ама ти, приятел, явно не разбираш какъв ми е проблема със системата. Сигурно не мога да го обясня правилно на английски.

При регистрирането в приложението си избираш език за комуникация. Аз съм задала руски език. На екрана на телевизора диалогът със системата е на руски, явно изборът ми е отразен правилно. Щом са ми предоставили избор на език за комуникация, аз я търся на избрания език.

Питам кой тук говори руски? – Олга. Къде е Олга? – Казва ми в кой бар е. И се започва едно търсене…

След няколко дни разбирам, че Олга не е от рецепцията, а от бюро „Екскурзии“, които в това време са били в тричасова почивка. Явно я е видял за малко около този бар, или просто ме е пратил за зелен хайвер.

В бара я няма, а и никой не я познава. Пращат ме на 18 палуба в бар, където има две украинки. И така нямам багаж, нямам друга работа, отивам да ги търся. Сядам в бара, след малко идва едно русо момиченце и аз стрелям директно на руски. Момичето казва, че е нова, първи контракт, не е запознато с нашата система. Те работят с нещо като радиостанции. Ще извика колежката си, която е с повече опит. Другото украинско момиче е било няколко месеца на нашето Черноморие, много иска да помогне, но и тя не може да ми даде отговорите, които търся. Предлага да дойде с мен на рецепцията и да превежда, дано разберат какво искам. Слава богу, там имаше една дама, която беше в час. Направи необходимото, телефонът беше настроен, синхронизиран и приложението проработи. Въпреки, че нямах интернет на кораба, приложението работеше през цялото пътуване.

Доста по-късно разбрах, че има специален голям екран на 7 палуба и дежурен служител, който прави тези настройки, при проблеми. Ама кой да ми даде тази информация на рецепцията!

Използвам наличието на преводач, за да си изясня категорично нещо за а ла карт ресторантите – дали се доплаща нещо за храната в тях? Моята туроператорка, която ми продаде круиза, ми твърдеше, че да. В сайта не пише нищо, което според мен означава – не. Само в два специализирани ресторанти се доплаща за храната и си го пише.

Моята теза беше потвърдена. Не се доплаща храната, плащаш си напитките, като във всяко заведение на кораба.

Благодаря на двете украинки, подарявам им шоколадите и сувенирите, които нося, и се разделяме щастливи от познанството си.

След това минавах няколко пъти специално да ги видя и все не ги намирах. Било е чудо, явно, да ги намеря, в нужния момент.

По-късно открих две момчета украинци в един коктейл бар, като ги чух да се карат на руски.

Руснаци на кораба нямаше. Били са им прекратени договорите при започването на войната.

В едно от магазинчетата чух сръбски, който добре разбирам, но не говоря. Един сърбин и един босненец работеха там заедно.

Връщам се в каютата, виждам, че багажът го няма и питам стюарда дали знае нещо. Естествено, че не знае.

В един момент ми носят малкото куфарче. И това е нещо. Големият още го няма. Поне ще се изкъпя и преоблека за вечеря!

Заявила съм още от София, с риск да има доплащане, всички вечери в 20 ч. в ресторант „Ботичели“ – един от трите а ла карт ресторанти.

Имаше опция и за 18 ч. Разсъждавайки, че в дните на сушата е добре да имам повече време до вечеря, избрах 20 ч.

Като се има предвид, че спектаклите и шоу програмите в театъра са от 19,30 и от 21ч., не е добър избор. За вечерните шоу програми трябва да бързаш с вечерята. Но това няма как да го знаеш предварително.

Избирам обядът ми да бъде пак в а ла карт ресторант „Да Винчи“. Закуската – също. Избрах да е там от третия ден до края на круиза. За тях няма записване, а се изчаква на входа.

Отивам на първата си вечеря в 19,55 ч., защото зная че не трябва да закъснявам. В приложението пише, че получаваш персонална маса за целия круиз и, ако не си навреме, я губиш. А аз не искам да изгубя правото си и да се наложи да ходя на блок-маса.

Един филипинец и една мексиканка са на вратата на „Ботичели“. Чекват Медалиона, проверяват резервацията и казват чакай. Чакам, чакам, но не идват да ме вземат. Започвам да се изнервям и питам респектиращо – ще ме настаните ли или да ходя в „Да Винчи“? Филипинчето бързо намира кой да ме поеме. По-късно с тях двамата станахме приятели, но явно е трябвало да ги стресна в началото.

Оказа се, че всичко написано в приложението е невярно. Няма персонални маси. Всеки път те настаняват на различна маса. Предлага се четиристепенно меню – салата или супа, стартер, основно и десерт. По-късно ми стана ясно, че мога да правя всякакви комбинации от предложенията, напр. две основни или два стартера, салата плюс супа, както ми харесва. Важно е клиентът да е доволен! А нямаше причина да не съм. Гурме сутрин, обед и вечер. Нещо, за което в ресторант на сушата ти отсичат главата със сметката.

Щастлива от избора си, тръгвам към каютата. И като започва едно люлеене... Гледам около мен, всички изучават походката на пингвина. Ще се наложи и аз да я поупражнявам! Дано е само това! Няма други последици, слава богу! След дни разбирам, че това е районът, частта от пътя, с най-силно вълнение и винаги е така.

Бързам да се прибера, защото все още не зная как моят организъм ще реагира на вълнението. Дори не ми минава през ума да проверя за вечерния спектакъл или за други забавления.

Умората от този напрегнат ден е толкова силна, че лягайки в люлеещото се легло, заспивам на секундата.

Събуждам се по някое време от регулярно тряс-тряс. Сигурно се чува така силно и в съседните каюти. Ставам и виждам, че поради вълнението, отворената врата на сейфа яко удря вратата на гардеробчето, в което е поставен. Измислям шифър и го затварям, защото само така не вдига шум. Отново си лягам в люлеещото се легло и потъвам в дълбок сън. А в живота страдам от тежко безсъние.

Втори ден. На сутринта няма и следа от бурята, ясно, слънчево, спокоен океан. Правя снимки на изгрева и безбрежния океан.

Отивам на закуска, за пръв и последен път, в ресторанта на блок маса. Не ги обичам! Защото може да се изкушиш да опиташ повече неща, отколкото трябва, и после да те е яд. И защото не си сигурен кой как пипа храната.

Приборите са увити в кърпите за хранене и са поставени на масите. Виждам как китайци, избърсвайки се с кърпите, ги мятат в омазаните си с храна чинии.  Това ме убеждава, че тук нямам работа повече. Ще идвам само за наливане на вода и за плодове, когато в барчето на пета палуба няма тези плодове, които ми се ядат.

На вода ще сме пет дни на отиване и пет на връщане. На пръв поглед са много. Истината е, че за мен са недостатъчни, за да видя всички програми, спектакли и дейности, с които е натоварена програмата за всеки един от тези дни. Дори не мога да ги изброя:

Работилници за изработка на хавайски сувенири с различни материали и прочутите огърлици за посрещане от живи орхидеи с по 25 цвята.

По два пъти на ден има някакви състезания и по веднъж викторини, всички с награди. Двете ми приятелки, тексаските баби, ходеха на състезанията и едната от тях участваше в абсолютно всички. Двете ми приятелки от Калифорния пък участваха във всички викторини. Непрекъснато ме канеха да ходя с тях, и едните и другите.

Всеки ден има презентации в магазини, СПА, на напитки, непрекъснато нещо се представя.

В театралната зала, която е достатъчна да побере поне половината от пътниците на кораба, всяка вечер има по два спектакъла с много артисти и специален бенд – от опера до модерни шоу програми, а през деня презентации на островите или лекции по интересни теми.

Във всеки от останалите барове пък има роял и се въртят известни изпълнители, които пеят свои песни и евъргрийни и си акомпанират на роял. Също участва струнно дуо, първо едно, после се включва още едно. Дуо изпълнители на хавайски песни с пиано и укулеле, правят спектакли по два пъти на ден, а хората танцуват. Има и две други банди, които правят късните програми и нощни дискотеки.  

При това разнообразие не успяваш да видиш всичко, което искаш, защото се провеждат паралелно. А и от обикаляне на палуби и заведения, нямаш сили за всичко, особено в края на деня.

Понеже беше ветровито, както споменах, за басейните и за джакузитата не отделих време. Само половин ден, при по-тихо време, си направих плаж на шезлонга на моя балкон.

През цялото време кашлях и не ми беше до плаж. Още от България, един месец преди пътуването, бях с кашлица. Изпих два антибиотика, но нищо не помогна. И през ум не ми мина да се тествам за ковид. С две ваксини и два бустера, с противогрипна ваксина, се мислех за недосегаема.

Личният лекар ме изпрати на снимка и при пулмоложка от Пирогов, която видя на снимката ми ковидни изменения. Явно съм прекарала Ковид, но не се знае кога се е случило. Възможно е да е било в предишните седмици, на крак, или през февруари 2020, както аз предполагам. С подходящ антибиотик, успя да спре кашлицата преди тръгването ми на път.

В САЩ, където климатиците са силни, а водата в каните с лед, кашлицата се възобнови и не спря до края на круиза. Винаги спирам климатиците или поне минимизирам влиянието им. За вода без лед, така и не ме разбраха. Такова искане е необяснимо в САЩ. Установила съм го още при първото ми пътуване в САЩ през 2011г. На обядите и вечерите, още при сядането, започнах да си искам каничка гореща вода. Смесвах ледената и врялата вода и така щадях гърлото си. Кенчетата ми с кола останаха неизпити до края на круиза.

Всеки ден се оставя в каютата вестник, в който е представен графикът за всички общодостъпни дейности за следващия ден, някои от които изискват записване. Има и дейности с покани.

Първо получавам покана за среща на чаша коктейл, предназначена само за пътуващите за пръв път. Представят ни част от мениджмънта на кораба, разказват за пътуването, има томбола. В края на пътуването това се повтаря. Явно целта е да не останем само с едно пътуване. Маркетингови похвати.

За пътниците със златен статус има официални мероприятия. Няколко пъти виждах официално облечени пътници, влизащи в едно от заведенията, със специален достъп и затворени врати. Сега и аз имам златен статус, следващият път ще разкажа какви са екстрите.

Както е известно, на кораба има капитанска вечер и аз очаквам с нетърпение този момент. В първите пет дни на вода трябва да се случи.

Получавам покана за мероприятието на Капитана на пета палуба „Пиаца“, където се случва основното в живота на кораба. Купила съм две дълги рокли за повода. Нито като абитуриентка, нито като абсолвентка, нито като булка съм обличала дълга рокля. Тогава навлизаше модата на по-къси рокли. Сега ми се е паднало. След дълги размисли решавам, че е прекалено да слагам дълга рокля за някаква си палуба, а не за ресторант. Би било смешно. Слагам жълт панталон и жълта дантелена туника. Достатъчно официален тоалет, без да е претенциозен. Смешно или не, повечето дами са с дълги рокли, мъжете също са официално облечени.

На  пета палуба има пирамида от 500 чаши за шампанско. До нея има стълбичка с малка площадка, от която да се налива шампанското в чашите. На площадката е офицерът-мениджър на заведенията. Сервитьори се разхождат с подноси и също предлагат шампанско.

На пета палуба и на балконите на шеста и седма палуба е струпано множеството от пътниците. Приканват пътниците да се включат в наливането на шампанското, заедно с мениджъра. Разбирам, че цялата суета с роклите е, защото се правят снимки при разливане на шампанското, а също и на още няколко места, на които са направени студиа за снимки с опънати екрани с пейзажи. За компанията е бизнес. Една снимка е 20 долара, но хубавото е, че никой не те кара да я купиш, ако не я харесаш.

Поизреди се основно женската част, а шампанското за разливане не свършва и мениджърът продължава да кани дамите. Престрашавам се да се включа и аз, качвам се на стълбичките и двамата хващаме шампанското и пълним няколко от малкото останали чаши. Така и аз се включвам в панаира на суетата! Смешно ми е, но приемам с разбиране, че ритуалите трябва да се изпълняват. По-добре това, отколкото да ме метнат в някой басейн за „добре дошла“!

На балкона на шеста палуба излиза Капитанът. Вече го познавам от първата среща с новобранците-пътници. Зад него в полукръг са застанали сеньор-офицерите. Започва да ги представя с държавата, от която са, име и длъжност. И изведнъж чувам „От България, Драгомир…“, останалото не чух. Лицето му не се вижда добре от това разстояние, а и аз съм си недоскиф.

Не зная как се изстрелях по витото стълбище от пета на шеста палуба. Речта на капитана така и не стигна до мен. За мен беше важно, че освен мен, има и друг българин на кораба и, за наша гордост, е от ръководния екип. Когато речта свърши, сеньор-офицерите тръгнаха към служебните асансьори. Попитах един от тях, кой е Драгомир от България. Извика му Драго и той се обърна. Около 40-45 годишно стройно момче в униформа. Оказа се, че е инженерът по екология в ръководството на кораба.

Казах, че съм от България. Дойде при мен, представих се поговорихме двайсетина минути, разбрахме се как да се свързваме, защото аз нямам директен достъп към него, само той към мен. Аз знаех, че ако не уловя мига, едва ли ще го открия сред над 2000 пътници и над 800 души екипаж. А и те не се движат с нашите асансьори, дори им е забранено, а и по нашите маршрути.

Както ми обясни, аз мога да му звъня само през рецепцията. Ако не им вдигне, понеже все е в движение, изпращат му съобщението ми на нещо като пейджър. А той може да ми звъни директно в каютата. Разбрахме се да се видим за повече време в следващите дни, понеже сега има ангажимент с колегите си. Каза ми също, че има още един българин Иван – музикант в бенда на кораба.

Щастлива, че има и други българи на кораба, отивам на вечеря. На официалната вечеря има опашка от лобстер. Разчупват я, почистват я пред теб и така ти я предлагат. В сравнение с лобстера на рибния пазар в Берген, този ми хареса повече. Хубавата вечеря си иска хубаво вино. Поръчвам бутилка аржентински Малбек, която се надписва с каютата ми, и ми я носят всяка вечер, при поискване, докато я изпия.

На следващата вечеря, филипинчето се престрашава и започва комуникация с мен. Приближава се около 40-45 годишно момче, което ме заговаря на руски. Отговарям му на добър руски. Той се извинява, че руски е учил малко в училище и не е много добър. Питам от къде е. От България. А бе човек, давай на български!

Оказва се, че това е един от управителите на а ла карт ресторантите. Така  се запознавам с Пламен.

Изключително мило, любезно момче. Така ми угаждаше през цялото време, че ме беше страх, че ще се търкалям на път за в къщи. Тези палачинки, които си поръчала, са обикновени, а има с боровинки. Хоп в траша. Сега ще ти поръчам други. Този лобстер май е недосготвен, хоп в траша. Носят нов. Съветваше ме при избора на всяко ястие.

Исках да го поканя, заедно с другите българи, да се почерпим за познанството в някой от баровете. Отказа да дойде, макар че направихме срещата на 2 минути от неговия ресторант. Не може да се отделя от работното си място дори за минути. Работи седем дни в седмицата от закуска до късно след вечерята. Не може да види шоу или да слезе на сушата. А ние им завиждаме за местата, които посещават круизите. Нищо не успяват да видят, само работа!

Освен това им е забранено да комуникират с пътниците, извън ресторантите. Дори за кафе не може да седнем. Каза, че в ресторанта може да си говорим колкото дълго искаме, но не и навън.

Сеньор-офицерите имат малко повече време и свобода на кораба. Могат да гледат спектаклите, но сядат само ако няма нито един правостоящ пътник. Чаках солидарно с Драго за свободни места в театъра и седнахме, едва когато той се увери, че всички пътници са седнали. Могат да слизат на пристанищата, ако не са заети, което е по-честият случай.

Забранено е също на целия екипаж, освен на стюардите и хората по сигурността, да влизат в каютите на пътниците. Не може да седнеш с човек от екипажа на балкона си на бутилка вино или коктейл, макар че е публично място и има видимост отвсякъде.

Вече съм се запознала с двама от тримата българи в екипажа. Остава да се запозная с Иван. Както вече споменах, не е лесна задача да срещнеш човек от екипажа, защото траекториите ни трудно се пресичат. А когато Иван е на сцената, практически е невъзможно. Само веднъж видях отблизо бенда, когато репетираше в един от баровете с един от соловите изпълнители. Тогава не знаех, че в него има българин. Може да се седне в бара по време на репетицията и да се изгледа, а после официалният концерт се провежда пак там.

И така, вървя си аз по седма палуба след обяд и чувам, че бендът свири в близкия бар. Репетиция с друг солов изпълнител Ерик. Аз съм с магеланската тениска. Надявам се, че момчето е чувало за магеланци, или поне може да го прочете. Сядам на първи ред сепарета и изчаквам края на репетицията. Питам едно от момчетата от бенда кой е Иван. Показва ми момчето с тромбона. Запознаваме се. Запознава ме и с певеца Ерик. Снимаме се тримата. Около 30-годишно момче е, по-малък от сина ми. Много по-късно научавам по името му от клюкарника Гугъл, че е свирил с най-известните български групи и има доста добра международна кариера. Много съм горда, като че ли става дума за родният ми син! Поканвам го да се видим на питие. Разбираме се за същия ден, на същото място, един час преди спектакъла им.

Отивам на рецепцията и оставям съобщение на Драго за часа и мястото на срещата. Както споменах, Пламен отказва поканата, макар че сме на две минути от ресторанта му.

Аз ги каня на българската среща и съответно аз черпя. Предлагам да изберат напитките. Спираме се на бутилка Малбек.

Драго още е на работа, макар че вече е краят на деня. Сипва си малко и едва отпива от чашата за наздраве. Респектира ме дисциплината на това момче! В срещите си с него по време на целия круиз, аз съм възхитена от неговата човечност, от добротата му, изненадана съм от изключителната му откровеност. Аз се считам за доста откровен човек и ценя това в хората, но той ме превъзхожда. В разговорите ни от него научавам доста за кораба, круизите, дори за някои проблеми. Помага ми в края на круиза при вземането на определени решения.

Музикантите са най-свободни от целия персонал на кораба. С Иван ни предстои сами да се наслаждаваме на виното. В разговор между тримата неусетно преминава един час, Иван излиза на сцената за концерта, но се разбираме да го чакам. Къде ще ида, а и виното стои недопито.

С Драго изглеждаме концерта, и той отива да си довърши задълженията, а ние с Иван довършваме виното в приятен разговор до втория им концерт.

Понеже е млад, с професия, която му дава възможност да се реализира навсякъде, е получил само виза за екипаж, която дава ограничен достъп до САЩ. Има право на престой в САЩ един ден при кацане и един ден преди излитане за България. През тези четири месеца на договора, гледа Хавай от кораба и му е тежко. С него имахме най-много време да се виждаме, да разговаряме, защото беше с най-свободен режим. За да уплътнява времето си, беше наел още две работи – да участва в аукционите на картини от галерията и да помага на пътниците при проблеми с информационната система, като дежури понякога на големия екран на седма палуба. И за Иван само суперлативи от мен. Браво на родителите му! Такъв син е гордост за всеки родител!

Тези три прекрасни момчета ме накараха да съм горда, че съм българка! Те опровергаха общоприетото схващане, че българите в чужбина се отнасят зле със сънародниците си. Те се отнасяха  чудесно към мен. Изобщо не бяха длъжни да ми отделят от времето си, но го правеха с удоволствие. Дори се случваше по тяхна инициатива. Те осмислиха, в голяма степен, пребиваването ми на кораба. За това отделям специално място на познанството ни. Вярно е, че и четирите приятелства с дамите от Тексас и Калифорния, са ценни за мен, но не толкова, колкото на тримата българи.

С филипинчето и мексиканката скъсяваме дистанцията след няколко дни познанство, започваме да се шегуваме. Питат ме как да кажат на български „Как си“? Казвам им, а също и отговора „Добре“. И те винаги ме посрещат с „как си“.

Разбирам, че вторият управител е сърбин, един от сервитьорите също. Вече съвсем се чувствам сред свои при българско, сръбско, украинско и босненско присъствие на кораба. Запознах се и със семейство сърби, живеещи в САЩ,  от пътниците.

И така в нови познанства, забавления и похапване на вкусна храна неусетно минават дните на вода.  Идва времето на хавайските острови в следващите четири последователни дни. Пътува се през нощта, а през деня корабът е на пристанището на съответния остров. За тях, в следващата част.