До Хавай и Мексико и назад. Едно пътуване на инат! Трета част: Островите

Островите – надежда и разочарования.

Приближаваме първия хавайски остров от маршрута – Големия Хавай и градчето Хило.

Преди круиза дълго обмислях коя от островните екскурзии да избера. На всеки остров имаш време само за една екскурзия. За този остров се колебаех между тур до активния вулкан, тур до зеления плаж и тур до ферма за кафе.

Като имам предвид розовите плажове на Крит колко са розови, подозирах, че и тук зеленият плаж ще е условно казано „зелен“.

Към вулкана имах само любопитство, но не изгарях от желание. Като се има предвид, че съм с две сменени стави и не мога да се катеря като коза, а и не мога да бягам бързо, при сложна вулканична ситуация, тази опция отпадна.

Любител съм на кафето, а това е островът с най-прочутото хавайско кафе Кона кафе. Описанието на екскурзията „Тропическа ферма, плодове и водопад“ беше доста обещаващо, което обуслови избора ми.

Всички екскурзии бяха закупени още от България. Това беше правилно решение, защото на кораба нямаш голям избор. По-евтините бяха продадени, стояха само най-скъпите екскурзии и безумно скъпите коли под наем. Не, че тази беше евтина – 139 $, но все пак е от евтините.

Още при пристигането ми в каютата, там ме очакваше плик с ваучерите за екскурзиите, в които се посочваше часът и мястото на среща. Това означава, че турът няма водач от кораба, нещо което доста влошава услугата.

Принцес, разбирайте централата им, а не петте души от бюро „Екскурзии“ на кораба, договаря екскурзиите. Слага значителни надценки, спрямо цените на местните фирми, на Viator, на Букинг. Имах възможност да направя сравнение със сайтовете им. Единственото предимство да купиш от кораба е това, че ако закъснее някой тур, те изчакват. И това се калкулира в цената с голяма надценка.

Ако си със самостоятелно купен тур, никой не те чака, при закъснение. Това надделя при решението да купувам от приложението на Принцес, въпреки надутата цена. Колкото и да съм рисков играч, не се престраших да купувам на място. Когато купуваш на място, може да изискваш да се спазва описанието на екскурзията, графика, защото това е договор между теб и продавача, да изявяваш претенциите си при нарушения.

Когато си с тур, купен от круиза, ти не си се договарял с организаторите му на острова, и само може да се надяваш, че хората от местната фирма ще си изпълнят почтено задълженията. Ако имаш претенции за качеството, графика и т.н., може да ги отправиш към круизната компания, когато вече всичко е свършило.

И така, вече сме на порта на Хило. Аз слизам доста рано, защото не зная колко време ще ми е нужно за формалности и придвижване. Оказва се доста бързо. Едно чекване на Медалиона на изхода. Пристанищната чакалня е голямо хале с пейки. Има хора с табелки с номерата на туровете. Много са, но и в кораба има над 2000 пътници.  Намирам своя номер при млада дама, отбелязва ме в списъка си и казва да чакам. Събира се групичка, която се поема от гид-шофьор на микробус, и тръгваме. Дамата остава да организира следващите си клиенти. До тук добре.

Портът е отдалечен от градчето, което означава, че ако слезеш сам, единствената ти опция е да се качиш на трансферния безплатен автобус, който те кара до един голям хипермаркет, в периферията на градчето. И само там.

Пътуваме към градчето, приятно на вид, чисто, но нищо особено. Малко провинциално американско градче. Даже и палми не се виждат много. Не спираме за снимки. Прекосяваме го и скоро навлизаме във фермата. Спираме пред едно хале. Пред него хавайски баби чистят плодове. Предупреждават ни, че не бива да влизаме в халето. Не зная защо не ни допускат. Насочват ни към голяма бака с кафе пред сградата, от която си наливаме в еднократни чаши. Показват ни магазина и тоалетната. Не мога да кажа, че кафето е супер, колкото и да го хвалят. На американото не мога да му усетя вкуса. Все пак купувам пакет от 250 грама за 34 $  и 100 грама ръчно изработени бонбони от черен шоколад за 9 $. Скъпо е, но не зная какви възможности ще имам по-нататък.

След като реализират основния си план, гостите да напазаруват, ни качват в буса и тръгваме по алеите на фермата. Завалява, в началото слабо, по-късно се засилва дъждът. Това е нормално, все пак сме на остров, а на островите вали често. Гидът-шофьор говори за насажденията в ляво и в дясно от пътя, без да спира. Не успяваме да снимаме нито едно дърво навън. Снимаме само в движение. Каквото си щракнал, при бързото движение на буса, това е. На едно място спря, надявах се, че ще отвори да слезем, но не – той само отскочи до едно какаово дърво, за да откъсне плод.

В края на обиколката спираме до водопада „Рейнбоу“, с който граничи фермата, и носи неговото име. Кафето им също носи името на водопада. Дава ни достатъчно време за снимки. Най-накрая! А и това е последната точка от тура и времето трябва някак да се уплътни. Правим снимки от беседка - наблюдателна площадка. Водопадът е красив, без да е нещо особено. Заслужава да се види.

Гидът слага на масата една специална ръчна машинка за чупене на макадамия. Черупките са изключително твърди и се иска усилие. Счупваме си кой колкото може и опитваме. Аз вземам 4-5 цели, за да ги покажа на внуците. Гидът нарязва два звездовидни плода, които се срещат и в нашите магазини. Оставя клонки с два други плода. Единият, с по-дребните плодчета, съм го яла в Азия, но не му зная името. Другият, с по-големите плодчета, срещам за пръв път. Опитваме и от тях. Черпи ни с по един бонбон от тези, ръчно направените. С това е приключил мисията си. Връща ни при халето за тоалетна и покупки в магазина.

Независимо, че в описанието има храна и вода, явно под храна гидът разбира дегустацията на плодовете и макадамията. Една малка бутилка вода ти дава, само ако си поискаш. Под посещение на фирма за производство на кафе и шоколад, явно разбира дегустацията на кафето и бонбона, а не производствата им.

А аз наивно се надявам да видя нещо като фермите за Лувак кафе на Бали. От насажденията с различни сортове кафе и други култури, фермата с цибетки, през обработката, изпичането, приготвянето на кафето по специална технология, до дегустацията на различни видове кафета и чайове, включително и на Лувак кафе. Колкото и да съм зле настроена да виждам животни в клетки, там беше интересно и се научава нещо.

Качваме се на буса. Дъждът отдавна е спрял и аз силно се надявам да спрем в града поне за 10-15 минути, да поснимаме, да опитаме някаква храна. Не се случва. Прекосяваме градчето и ни стоварва на порта. Дори не използва цялото време за планираната екскурзия, защото всичко е на малко разстояние от кораба.

Ако трябва да я оценя, като се има предвид близостта до порта и малкото, което предлага, екскурзията реално струва 9$, хайде да са 39$, но не и 139$.

Обяд е, а ние отплаваме в късния след обяд. Виждам трансферния автобус. Не зная още къде ще ме закара, но все ще е някъде. Спира до голям хипермаркет, всички слизат. Питам това ли е крайната точка, с надежда, че ще продължи до града и в колко е последния му курс. Това е крайната точка и е до 16ч. Излизат съкруизници, натоварени с торби, и се качват за връщане към кораба. Явно ще се пазарува тук.

Първото място е аптеката, за да си взима антибиотик за възобновилата се кашлица. Нося българска рецепта. Аптекарката говори по телефона, обсъжда с някого и ми казва, че не продават антибиотици без американска рецепта. Искам да ми даде нещо за кашлица, а и тя ме чува добре, че имам нужда, но предупреждавам, да няма в състава парацетамол, защото съм алергична към него. Дава ми сироп. Сигурна съм, че няма да ме оправи, но имам ли избор. И понеже няма българска ракия за вътрешно и външно лечение, купувам бутилка ром, поне за вътрешно.

В магазина има голям избор от кафета на прилични цени. А Кона кафе е най-скъпо, но не колкото това от фермата. Разбирам колко съм се набутала с кафето „Рейнбоу“, дано поне е хубаво. В интерес на истината, още не съм го опитала.

Купувам пакети с кафе на зърна. Не се решавам да взема смляно за еспресо кафе, особено като ще минавам и през Мексико. Всяка прахообразна съставка може да предизвика интерес и проверка на съдържанието на някое летище, а аз не искам да ми дупчат пакетите. Много ли се филмирам? Не е като да нямам опит.

На Лондон са ми проверявали състава на шишенца с лекарства от аптеки на Бали. А през соца, едни сапуни „Палмолив“, бяха заприличали на нашето секюрити на пластичен експлозив, та ми разкостиха багажа, пристигащ от Москава.

Насочвам се към шоколадите и бонбоните. Виждам красиви кутии с хавайски моми, а съдържанието - нещо като нашия троен лешник. Сега съжалявам, че купих само 4 броя. Великолепни са, а не са скъпи! Взех и от известна американска марка бонбони и шоколади, които хем не са вкусни, хем са по-скъпи. Кой да знае, че хавайските ще излязат толкова добри?!

Време е за подаръците. Купувам на внучката хавайска рокля и цветя за косата, на внука хавайско костюмче, няколко тениски с хавайски надписи и картинки за големите. Не съм фен на пазаруването, а и не бързам с подаръците. Може да харесам още неща, в началото сме. А килограмите багаж са ограничени при АА. За Търкиш и Саут Уест имам по два куфара и там няма проблем.

Връщам се на кораба със смесени чувства. Не съм видяла нищо особено в тази ферма, а водопади съм виждала къде по-хубави. Не можах да разгледам и градчето. Отчитам грешката си, че не избрах тура до зеления плаж. Това на вниманието на следващите посетители на острова.

Връщам се на кораба, с малко притеснение за закупеното „лекарство Ром“. Никой за нищо не попита. Може да си внесеш алкохолни и безалкохолни напитки, някои носеха бидончета с вода.

Вероятно при качването на багажа на порта на ЛА има някаква проверка на рентген. В моя имаше бутилка бяло вино, но никой нищо не ми каза. И понеже не ми се пиеше топло, а студено не биваше, в края на круиза го подарих на стюарда.

Понатрупала съм яд, но приемам, че аз съм си виновна за предоверяването на описанието на тура, и за това, че се разминават реалност и очаквания.

Ако имаше водач от кораба, щяхме поне към него да отправяме исканията си и да изразяваме претенциите си. А сега, иди се оплачи на арменския поп!

Казвам си, утре ще бъде по-добре! Нали съм непоправим оптимист, за който чашата винаги е полупълна, а не полупразна.

Идва утре, денят за Оаху и  Хонолулу. Избраният тур е „Полинезийски културен център“. Понеже по график се връщаме на порта в 16,30, а корабът ще отплава в 22ч., преценила съм, че има време да се отскочи до Уайкики за разглежзане и снимки на залез. Не е далеч, има и таксита в района.

И отново слизам с раница с надежди. В чакалнята всеки намира, по номера на тура, своя гид. Отправяме се към голям автобус. И тук шофьорът е и гид. Първо ни закарва на едно вю в планината, от което в далечината се вижда Хонолулу и океана. Снимки за около 30 минути. След това тръгваме към вътрешността на острова. Нищо впечатляващо като панорама до тук. Пътуваме много дълго, а центърът реално е на час - час и половина от Хонолулу. Пристигаме до голям магазин, заведение за хранене и ни дава повече от час за обяд. Като виждам случайно пакетчето, което му връчват на една от касите, стоплям защо е било това обикаляне. А си мислим, че само на балканите екскурзоводите и шофьорите получават комисионни за отбивки. Тръгваме най-сетне за центъра. Оказва се, че има ремонт, сериозно задръстване, пускане на движението само в едната лента, чакане. Ако беше Хемус, да преглътна, знаем си проблемите. Те също би трябвало да си ги знаят. По път минаваме покрай плажове, някои от които доста красиви. Нито иска да спре, нито да намали, за да поснимаме.

След 5 часа пътуване, пристигаме в Полинезийския център в 14,30 и ни дава време за разглеждане до 17,15. А след това има  пътуване към кораба. Не показва, не разказва нищо, просто ни оставя пред входа.

Аз вече съм отчаяна! Залезът на Уайкики и разглеждането на Хонолулу отиват с бърза скорост по дяволите!

Нямам вече желание за разглеждане на центъра, а трябва да се стегна, че за този тур съм платила 199 $. А колко реално струва? Вече си мисля, че входен билет плюс такси или Убер, би ми излязло по-изгодно или поне с по-малко унищожени нервни клетки.

Влизаме заедно със семейство сръбски американци, но в един момент се разделяме по интереси.

Всяка държава от Полинезия е представена с къщички, някои местни занаяти и хора, които се правят на страшни или представят сценки, песни, танци. Има и танци с огън, но на светло не ме впечатляват. На едно място продават укулеле, дори правят уроци. Виждам, че доста от нашите спътници си тръгват с укулелета.

По-късно разбирам защо е този интерес. Уроците на кораба завършват с впечатляващ спектакъл, на който пътниците показват наученото - свирят, пеят и танцуват като хавайци. Толкова беше хубаво, че сълзи се стичаха от очите ми, а съм корав човек. За него в следващата част.

Аз решавам, че трябва да намеря интернет, защото от тръгването ни от ЛА не съм ползвала, а има неща, които трябва да се свършат. На кораба сумата е огромна и не мога да си го позволя. Питам едно момче за wi fi, казва че няма на територията на центъра. Оказва се, че е доброволец към центъра, пристигнал за известно време от континентален САЩ, и има приятел българин. Много симпатичен и отзивчив, опитва да ми пусне мрежа от своя телефон, не му се получава. Дава ми телефона си, за да си свърша работа и не ме ограничава във времето.

Влизайки в Револют, виждам че е изтеглена цялата сума на бакшишите, около 219 $, още първия ден на вода. А в системата Медалион ти ги начисляват ден по ден. Нещо ми замирисва тази система! Има и второ теглене за моя покупка на кораба. Револют са ми блокирали картата, от съображение за сигурност. Пиша им, че плащането на бакшишите не е оторизирано от мен.

Ами като си дал данните на картата си, а не може да не ги дадеш, как ще оспорваш? За това урокът е – качваш се на кораба с малка сума в картата.

Вече е минало при тях като авторизация, но не като плащане, и ще чакат движението от Принцес. Потвърждавам им картата да си остане блокирана. По-късно, след пътуването, се разбираме да анулираме тази карта.

Правя по телефона някои резервации, други променям. Благодаря на момчето за интернета и силно съжалявам, че съм раздала българските сувенири и шоколади, а той не иска да му дам пари. Усмихва ми се, а аз съм щастлива, че съм срещнала още един приятел на България.

Продължавам разходката, но в един момент завалява. Има още време до 17,15, но не ми се обикаля в дъжда. Излизам от центъра. Намирам бистро на изхода му. Влизам и питам за интернет. Дават ми паролата. Поръчвам си торта и вода и спокойно си правя планираните чатове. Не се знае кога отново ще имам връзка.

Тръгваме в 17,15 и пристигаме на кораба в 19 ч., по тъмно. 

Значи можело да се пътува и по прекия път, за малко време, но нали трябваше да се направи оборот на  сувенирния магазин и бара, някъде в пустуша. Възмутена съм от номерата на алчните шофьори и гидове, които виждаме навсякъде по света, и не оставям бакшиш.

Повече съм ядосана на хората от Принцес, които не са отделили ресурс, така че на всяка екскурзия да има водач от кораба, който да следи дали се изпълнява договореното и графика. В екскурзионното бюро са само 5 души. Това може да бъде произволен човек от персонала, знаещ английски, който е свободен в този ден – продавач в магазин, сервитьор, човек от СПА или фитнеса, дори от артистите. Много от тях слизат на сушата, явно получават свободен ден, и при желание, може да бъдат ангажирани.

Аз, а и никой от групата, не мога да споря с гида, не съм го наела аз, но водач от кораба ще може. Тук не виждам своя грешка, освен че не се осмелих да си правя резервации на турове директно към местни фирми, а имах сайтове и възможности за това.

Контролната функция я няма изобщо при Принцес. Клиентът ще даде обратна връзка, като слезе от кораба. И какво от това? Аз съм дошла от другия край на света, дала съм куп пари, надявам се да се спазва описаното за екскурзиите и съм в правото си да имам претенции към компанията.

Набрала съм им доста и, когато си казвам от тук нататък „не може да е по-зле“, дяволчето отговаря „може, може“!

Получавам информация от кораба, че екскурзията, която съм закупила за остров Кауаи се анулира, понеже каньонът е затворен. Отивам до екскурзионното бюро, питам за смяна с друг тур, отговарят ми, че всичко е фул.

Питам за рускоговорящ и ми показват една дама. Това е въпросната Олга, която издирвах първия ден на кораба. Питам и нея, какво да правя – ами има безплатен шатъл до градчето, а и пешеходно може, да отида на шопинг и на близкия плаж.

Споделям проблемите от двете минали екскурзии като отчитам, че те петимата нямат вина за това, а мениджмънта в централата на Принцес. Питам защо няма план Б за рисковите маршрути. Винаги може да се планира предварително алтернативен маршрут със същия бус и гид. Ако някой откаже, тогава да му се върнат парите. А сега на цял автобус хора ни връщат по 200 $. Къде им е ползата? Тя изказва съжаление, знае проблемите, но нищо не могат да направят с колегите си.

Питам я за екипа – първо за Андрей, русо високо момче, което ми заявява, че не знае руски. Оказва се, че е сърбин. С него също се сприятелявам по-нататък и доста си говорим, всеки на своя език, пък се разбираме чудесно. Другото русо момче, най-лъчезарния - Роже, се оказва бразилец. Шефът им Гари – американец. Петият човек е една дама, на която така и не научих името, а и рядко я виждах.

Предлагам на Олга да дам, в писмена форма на руски език, мнението си и предложенията ми, които се понатрупаха. Тя обещава да преведе и изпрати всичко в централата. Нещо повече, обещава да поиска от централата компенсация от 200 $, под формата на бордови кредит за следващо пътуване. Подозирам, че е прах в очите, ще видим. След няколко дни и нося десетина страници, с надеждата да четат, да превеждат и да предприемат някакви мерки.

Сега мога да вметна, че към днешна дата, Олга е изпълнила обещанието си. Към моя номер в лоялната програма има 200 $ като бордови кредит, без пояснения за какво са дадени. Видя ги представителят на Принцес за България. Аз не ги виждам, не зная кога са постъпили. Това ме подтикна да направя резервация с тези пари за следващия си круиз на Принцес, но с друг кораб, за съжаление.

Следя в телефона си, че парите се връщат в електронната ми сметка в Медалиона, но не и към кредитната карта, от която е платена анулираната екскурзия. Светва ми лампичка, че пари няма да видя, ами трябва да ги харча на кораба. За съжаление, се оказвам права. Това е един от големите проблеми при тази круизна компания. Но да се върнем към Кауаи.

Вземам от изхода на кораба плажна хавлия, каквито дават на всяко пристанище. Хващам шатъла, който ни откарва до една съвкупност от магазинчета и заведения, с претенциозното наименование МОЛ. Понеже при жените шопинг терапията винаги сработва при стрес, решавам да пазарувам. По-скъпо е от хипермаркета на Хило. Вземам си хавайска риза, хавайска плажна рокля и хавайска капела. Достатъчно съм похарчила, за да си върна спокойствието, и отивам на плаж пред хотел Сонеста. Има свободни шезлонги и се настанявам, с ясното съзнание, че са за гостите на хотела. Един мъж ми прави забележка, друг го успокоява и ми казва да си стоя. Така и правя. Но понеже съм доста бяла, не мога да остана дълго. Разхождам се и виждам калифорнийските си приятелки, които се оказва че нямат анулирана екскурзия, а просто си слизат на брега за разходка и плаж. Поседявам при тях, след което отивам до плажно заведение да си взема нещо разхлаждащо. Там пък са моите тексаски баби, които си поделят една огромна сладоледена торта. Парчето изглежда да е поне килограм. И на мен ми се прияжда и си поръчвам. Налага се да я изям сама, а това е нелека задача. Вкусна е и се справям.

Те отиват да си почиват, а аз да разгледам владенията на Сонеста. На барче питам за парола за wi fi, не можели да ми я дадат.

На рецепцията мила дама, пред която правя комплимент на веригата, казвам че съм била в Сонеста на летището на ЛА. Невинно питам дали мога да получа паролата за wi fi и да седна в някой бар. Все пак съм клиент на веригата, може да сработи. Усмихва се мило и ми я дава.

От многогодишния си опит знам, че ако спешно ти трябва нещо – карта на града, указания за нещо, дори тоалетна, обръщаш се към рецепция или портиер на най-скъпия хотел. По дефиниция те са любезни и помагат, дори да не си гост на хотела.

Вече е завалял поредният островен дъждец, засилва се и аз намирам едно диванче на сухо място. Влизам в мрежата и доста дълго и успешно ползвам предоставената възможност. 

Приближава времето за отплаване, дъждът е спрял и пак е жега. Насочвам се към спирката на шатъла, където слязохме. Чакам известно време, не идва. Питам един мъж, излизащ от офис в този МОЛ. Казва, че тръгва от паркинга, който е от другата страна. Обикалям, стигам до паркинга и виждам как шатълът се изнизва покрай мен и отива към спирката, на която бях. Хуквам след него, като ругая на ум хаваеца. Почти съм го хванала, махам, но шофьорката не ме вижда и потегля с празен бус. Явно са и платили от круиза за определен брой курсове, които се стреми да направи, без значение с или без пътници. Имам време, но ще трябва да поседя на слънце, а вече съм зачервила кожата. Една дама с велосипед е свидетел на отчаяния ми опит да хвана буса. Пита ме за къде съм. Обяснявам. Казва не се притеснавай, ще те закарам. Отговарям, че имам време и ще хвана следващия. Но тя бързо мята колелото в едно камионче, от което току що го е свалила, и ми отваря вратата на кабината. Не мога да откажа на такава любезност. Качвам се и за пореден път ме е яд, че съм раздала всички сувенири и няма какво да и подаря. И тя отказва пари при слизането ми. Махва ми с усмивка и ми пожелава хубаво пътуване. Ето такива добри хора, които срещам навсякъде по света, ме карат да продължавам да го правя! А не алчните гидове, които опорочават туровете и професията си.

Казвам довиждане на Кауаи и насочвам своите мечти и надежди към Мауи.

Турът ми до вулкана не е анулиран. Ще спрем в океана, защото в Лахайна няма дълбоко пристанище, и ще ни извозят с лодки. Вулканът, който не е активен, и океанографският център и аквариум са в програмата на тура „Халеакала център и Океански център на Мауи“. Била съм в много океанографски центрове, този ще е поредният. Не очаквам да видя нещо впечатляващо, след посещението на аквариума в Окинава. Основното е вулканът.

Сутринта се събираме в един от баровете, слагат ни лепенка в цвят и номер на групата. Пускат ни сами да се придвижваме с лодките. Няма и как да е друго, тъй като се омешваме различните групи, а също и самостоятелните пътници. Аз не мога да се блъскам в навалицата, не влизам в първата лодка. Качвам се във втората, достигаме кея и спокойно изчаквам да слязат хората.

На кея Гари стои като регулировчик и посочва кой накъде. Не виждам хората от групата си и го питам накъде да вървя. Вижда номерчето ми, ваучера на тура и ми показва едно място, обозначено с табела за сбор на групи. Предполагам, че си знае работата и чинно си чакам. Не се появява никой от моята група. Пак отивам при него, питам. Отговаря ми стой там и чакай. Аз пак чакам. В един момент Гари идва и ми казва да отида напред към автобусите, явно се е сетил, че групата може да е напред, а не да не е излязла още. Отивам при автобусите, при които един хаваец настанява.  Показвам ваучера и номера си. И той казва „стой и чакай тук“. Чакам, чакам и пак го питам. Чакай! В един момент идва при мен и ми казва да отида при Гари. Връщам се на кея. Гари ми казва, че не разбира какво се е случило с моя тур. Предлага ми да ми върнат парите, а като компенсация от него лично получавам безплатен тур до тропическа ферма и същият аквариум. Виждам, че няма алтернатива и приемам. Сменя ми номера, коригира ваучера с гида и потегляме. Този тур се оказва доста по-качествен от предходните. Всичко, което беше планирано, се изпълни по правилният начин. Нямам забележки.

В Аквариума се засичам с моята първоначална група. Питам ги, ходили ли са до вулкана, да. Тръгнали са много бързо от мястото с автобусите. Не са проверявали по списъка групата. Отново съм гневна. Дал си 249 $ и никой не се е потрудил да провери, дали всички платили са в автобуса. Били са явно в първата лодка и компактно са стигнали до автобуса.

Трябвало е да се бутам, за да вляза в първата лодка. Явно трябва да се науча да го правя, това е новият урок. А аз от соца ненавиждам опашките и блъсканиците. Отседяла съм си на опашки за целия си живот.

Сега ми предстои опашка от 2000 души, чакащи за лодките. Отивам да се разхождам в градчето и да купя някакви сувенири. Според мен, множеството магазинчета и заведения наоколо живеят само от круизите.  Разхлаждам се с напитка, изхарчвам дребните си долари за сувенири, а оставам с банкноти от по 100 долара. Груба грешка, която скоро ще разбера!

Приятна е атмосферата, дори с удоволствие бих останала на почивка тук, но не съм сигурна дали има градски плаж. Тези плажове, покрай които пътувахме, бяха отдалечени и изискваха транспорт.

Изчаквам почти да свърши опашката и се качвам на една от последните лодки. Няма за къде да бързам, а и е приятно да си на твърда земя. В нея са хора предимно от персонала. И те разсъждават като мен, вероятно. Или пък им е наредено да не се влиза в лодка, преди да са се качили всички пътници. Така както е в театъра.

От лодката виждаме китове. А някои правят тур и не успяват да видят. Спираме на площадката на входа на кораба и още им се любуваме, докато ни казват, че затварят.

Срещаме се с Олга и и разказвам за поредния гаф. Тя ме успокоява, доколкото е възможно, уверява ме, че щом Гари го е казал, ще ми върнат 249 $ за проваления тур. Той има това право. Което и става още същата вечер. Превела е на колегите си моите писания и ще ги изпрати и на централата им.

Тръгвам от Хавай с противоречиви чувства. Видяла съм доста неща, но и много не съм успяла. Получила съм житейски уроци. Върнали са ми едни 450 долара, които бързо трябва да изхарча на кораба. Още на сутринта купувам от екскурзионното бюро втори тур в Енсенада, защото първият е полудневен и може да се вмести още един. Предстоят ни нови пет дни на вода, мексиканското градче Енсенада и дебаркиране в ЛА, но за тях в следващата част.