Йелоустоун или когато решенията взети в последния момент те отведат на приказни места. Част I

Събота вечер, 28-ми юли, седмица преди първия учебен ден на моя третокласник Ноа. Изминали са 2 месеца, в които с приятеля ми Люк (де факто годеник, но още ме побиват тръпки като се сетя, че сватбата наближава, а ние сме доникъде с подготовката по нея) сме отхвърлили като лятна ваканция Вегас - жега е и с дете е безсмислено да ходим за повече от два дни; Роки пойнт, Мексико - пак жега и всички апартаменти в туристическата част са или изкупени, или безбожно скъпи; Калифорния - все там ходим, защото е на 5 часа път с кола от Финикс, където живеем; Тексас - супер жега е, а и с влагата е още по-зле. Вмятам, че когато живееш в долина, в която през лятото за около 3 месеца е постоянно над 44 градуса, жегата ти е основен проблем и, обикновено, гледаш да избягаш от нея.

Люк избухва с предложение: "Какво мислиш за Йелоустоун?" Аз: "Моля? Наистина ли? Искаааааааам!!! Това ми е детска мечта." Той: "Ама, ще трябва да спим на палатки." Аз на себе си: "Палатки ли? Мразяяя!!! Не искам, но пък Йелоустоун..." След внимателно претегляне на ситуацията на ум, питам: "Ние нямаме никаква екипировка за палатки, даже зимни дрехи нямаме. Как ще ходим на къмпинг без нищо?" Люк, естествено има решение: "Ще отидем утре в Кабелас." Грррр, не мога да споря, желанието да видя гейзери е по-силно от омразата към палатки.

Неделя сутрин, 29-ти юли. Ставаме рано и почваме да търсим онлайн дали екипировката, от която се нуждаем, може да се купи в Кабелас до нас. Не - по голямата част е само за онлайн продажба. Отивам в сайта на Бас про шоп - там всичко е налично, но пък техният магазин е на час от нас. Нищо не може да спре Люк, когато е решил да направи нещо, особено да спи на палатка, при положение, че от 3 години и половина все му отказвам категорично. Неделя следобяд. Купили сме всичко, включително и Колмън котлона - най-важната част от къмпигуването според Люк, който мечтае за сутрешно кафе и бекон с яйца, докато сме в планината. "Ами, така и така всичко е натоварено в пикапа, дай да спрем да купим лед за охладителната кутия, да приготвим храна, дрехи и утре сутрин да тръгваме." Речено-сторено.

Понеделник сутрин, 30-ти юли, 6:15 ч. потегляме по Loop-101 до I-17 посока север към Флагстаф. Малко след Флагстаф, Люк пита: "Да отидем до Големия Каньон?" Аз: "Ходили сме 100 пъти." Ноа: "Аз никога не съм бил!" "Е, как да не си бил, бе, маме. Нали всеки път ходим заедно." Ноа: "Не си спомням." Люк: "Мими, Ноа е бил на 5 г., когато за последно сте били. Естесвено, че не помни." Добре, отправяме се към Южния Ръб. Жега е. Осъзнавам, че съм разглезена от непосредсвената близост на Каньона до Финикс, защото не ми допада гледката в тази му част. Любимата ми страна е до Skywalk. 

Обикаляме около 20 мин и, понеже е топло, сме готови да тръгваме. Моята задача е да търся други забележителности по пътя. Виждам, че Navajo bridge е следващата ни спирка. Река Колорадо е меко казано забележителна. Снимките, особено правени с камерите на телефоните ни, не показават цялата й красота.

Навън препича жестоко. Потни сме след 5 мин ходене по моста. Обхватът намалява. Люк се изнервя, че нито един от трите мобилни оператори на телфоните ни няма достатъчно покритие за GPS-a, за да ни упъти до Wire Pass, следващото място, на което искам да спрем. Wire pass e най-близкото нещо до The Wave, Arizona, но няма 20 годишен списък на чакащите посетители. Най-сетне GPS-ът ни повежда, обаче само след няколко мили по безлюдната магистрала 89-А, осъзнаваме, че ако искаме да стигнем докъдето сме тръгнали, трябва да караме 1 час по прашен път между едни възвишения и бараки, които според Люк, приличат на тези от филма на ужасите "Хълмовете имат очи". Не съм го гледала, така че настоявам да се придържаме към маршрута, но не - next time сме щяли да отидем до Wire pass, от северния вход за по-сигурно. Силно разочарована съм. Въпреки, че знам, че е прав, съм пуст инат и ме е яд чак до Канаб, където в подножието на Брайс Каньон се разкриват красивите червеникави тонове на вълнообразни скали, подобни на тези, които щяхме да видим по Wire Pass trail. Не бях подготвена да ги видя, затова нямам и снимка. Слагам една по залез слънце от пътя навръщане.

От Канаб до Солт Лейк Сити няма много за гледане. Скучен и еднообразен път. Само връзката до Сидър Сити, където хванахме магистрала I-15, минава през брезова горичка и предлага няколко отбивки с прекрасен планински пейзаж.

В Солт Лейк Сити пристигнахме към 20:30 ч. Тъкмо навреме да вечеряме с един колега на Люк в любимата ми средно бюджетна верига стек ресторанти Texas roadhouse. Свирепо гладни бяхме и поръчахме хиляда неща, които после взехме за вкъщи и доядохме за закуска на следващия ден. На път за Солт Лейк Сити резервирахме 1 нощувка в Comfort Inn. На рецепцията, докато приятен индиец ни даваше ключ за стаята, моето дете си сложи кутията с остатъци от вечерята на главата и се развика: "I'm Indian, I'm Indian." С Люк умряхме от срам...

Тук е моментът да отбележа, че ако имате намерение да къмпингувате в Йелоустоун, трябва да го планувате от рано. Не 1 ден преди посещението си там. Причините са няколко:

1. Паркът се посещава от над 4 мил. души годишно, предимно през летния сезон от края на май до края на септември. Предлага само 12 къмпинга с общо около 2200 места. 5 от къмпингите (1753 места) приемат предварителна резервация и местата им са изкупени месец напред. Останалите 7 са на принципа first come, first serve и, ако не сте пристигнали преди 7-7:30 ч., няма да можете да се настаните.

2. Ако сте градски чада като мен и ви е важно да имате поне тоалетна с течаща вода, а не преносима, само 2 от 7-те къмпинга, които не изискват резервация, ги предлагат.

3. Местоположение - Йелоустоун е огромен и от всеки къмпинг имате различен достъп до забележителностите. Например, в северoзападната част сте много близо до Mammoth Hot springs и Gardiner. Имате и по-голям шанс да видите елени, вълци и други диви животни. В североизточната част ще бъдете на една ръка разстояние от Ламар вали, където имам голяма популация на бизони. На изток и запад има реки и езера, подходящи за риболов, на юг ще сте близо до Гранд Титон парк. В централната част ще можете да отидете пеша до Големия Каньон на Йелоустоун.

Така...ние узнахме всичко това като стигнахме до зпадния вход на Йелоустоун, след повече от час обикаляне в Покатело, Айдахо в търсене на дърва, тъй като Люк не искаше да плаща $8 за малко кашонче в парка. Дърва така и не намерихме, но поне се забавихме достатъчно и всички къмпинг места бяха заети. Какво да правим? Поехме на юг към Грнад Титон с надеждата, че ще има къде да пренощуваме. 

Късметът ни се усмихна в Lizard Creek campground, точно до езерото Джаксън. Беше вторник към 15 ч., когато след дълго пътуване, лутане и няколко безуспешни спирки, най-накрая опънахме палатката, сготвихме няколко наденици за вечеря на прословутия Колман котлон и тръгнахме на разходка по брега на езерото. Гледките бяха като от швейцарска картичка. Горещо препоръчвам! 

След разходката вечеряхме, играхме на карти, уверихме се, че хладилната кутия, приборите, боклукът, термосите, въобще всичко, което може да замирише привлекателно на една мечка е прибрано в железния склад, с който всяко къмпинг място разполага, и си легнахме.

Станахме в 4:30 ч., за да имаме време да сгънем палатката, да се натоварим в пикапа и да стигнем до къмпинга Норис преди 7:00 и да можем да си намерим този път места. Бях избрала първоначално да отседнем в Индиън крийк, защото много диви животни минавали покрай него, но като видях, че няма тоалетни с течаща вода, размислих и реших иначе. Честно казано, не съжалявам за избора си - Люк беше любопитен да види Индиън крийк и кара през него - половината къмпинг места нямат грам сянка, другите са ок, но понеже не знаеш къде точно ще те настанят, рискът не си заслужава.

Не препоръчвам също Лейк Луис, защото е малък и тесен за паркиране къмпинг, особено, ако сте с каравана.

Двата часа път преди изгрев слънце от Лизърд крийк до Норис бяха доста динамични - животните в парка са най-активни призори и по залез. На няколко пъти спирахме, за да изчакаме стадо елени и сърни да пресекат. Най-хубаво е да разглеждаш гейзерите по това време - не си принуден да се блъскаш в хиляди хора. Ние, обаче, бяхме тръгнали на мисия за къмпинг място и не спряхме веднъж за снимки. В седем без десет се добрахме до Норис и какво да видим - дълга опашка. Офисът нe отварял до 8:00 ч. Заваля дъжд и задуха студен вятър. Един шумен човек започна да вика и да създава ред в опашката. Отначало помислих, че е рейнджър, но като питах Люк защо е толкова нелюбезен (всички рейнджъри са уникално мили), момче от чакащите се обади и поясни, че не бил рейнджър, а доброволец. Веднага ми рухна доверието в това, което ни говореше.

След два часа и половина получихме номер за къмпинг местото си, платихме $60 за три нощувки и си дадохме по едно пет като видяхме, че сме точно в края на къмпинга с гледка към поляната, опасваща Норис.  Опънахме палатката, прибрахме храната в склада срещу мечки и потеглихме към Големия Каньон в Йелоустоун. Няма да описвам гледките. Надявам се от снимките да се долови магията, с която река Йелоустоун се спуска и вие из каньона. Просто, ако ви се отдаде възможност да отидете там, отидете до всички платформи за наблюдение. Заслужава си!

След Големия Каньон на Йелоустоун всички бяхме грохнали - в Аризона, заради жегата, никога не вървим пеша, а за да се видят красоти в планината се иска катерене. Поехме с пикапа на североизток към Ламар вали с надеждата, че ще видим бизони. Обзаложихме се по 25 цента кой ще види първия бизон. Ноа спечели. То не беше само един, а цяло стадо.

Няма такова чувство - цял живот да си мечтал за нещото, което изведнъж се появява пред очите ти. Карл Май, благодаря ти, че си изписал толкова много страници за страна, хора и животни без лично да си се докосвал до тях!

От безброй селфита с коали и кенгурута в Австралия се пристрастих към тях и ето го моето селфи с бизона:

Не се престраших да сляза от колата, защото тези животни с силно избухливи, а и историите с нападнати от бизони "храбри" туристи не са малко.

Да вметна и нещо, което ми направи впечатление. След обявяването на Йелостоун за национален парк, служителите започват масово изтребване на всички хищници (най-вече вълци, но също и планински лъвове, мечки, койoти и т.н.) в него, за да увеличат броя на копитните животни, смятайки, че те са основна атракция за посетителите. Останали без хищници, елените стават толкова многобройни, че започват да променят пейзажа на парка и да създават проблеми. През 1996 г. управителите на Йелоустоун решават, че е крайно време да вкарат обратно вълци в парка, за да може по естествен начин да се регулира проблемът с копитните животни. За 22 години наличие на вълци, елените са намалели 4 пъти, бизоните са се увеличили двойно, защото са прекалено големи за жертва на вълците, планинските лъвове вече не са изчезване, мечките също са нараснали като брой, понеже им е лесно да крадат улова на вълците, а и върбите са почнали да никнат като гъби. Ако сте късметлии, е съвсем възможно да се натъкнете на някой сив вълк в рaйона. Аз не бях. И мечка не видях, но пък и не ми беше мерак - хора, които са виждали мечка в природата, обикновено не се разминават без драскотини и сериозни ухапвания.

След бизоните, поехме обратно на запад към Mammoth - северозападния вход към Йелоустоун. Спирахме да се радваме на водопади, поляни, хълмове, красоти всякакви.

Видяхме и вкаменено (от лава) дърво. Люк попита: "Тук наоколо нямаше ли цяла гора?" Аз погледнах в Google maps и наистина - на час и половина от Mammoth картата показваше Gallatin petrified forrest. "Утре сме там!"

Когато се върнахме в къмпинга, осъзнахме, че великият Колман котлон не работи, затова си направихме вечеря на огъня и понеже това ни отне доста повече време, пропуснахме, без да искаме, образователната презентация, която се провежда всяка вечер в 19:30 ч. в Норис. Обещахме си, че следващите две вечери няма да се повтори.

С развалянето на чисто новия котлон се разбиха и мечтите на Люк за сутрешно кафе и закуска с яйца и бекон. Вместо това за сутринта направих сандвичи с шунка и любимите на американските деца - със сладко и фъстъчено масло. Събудихме се рано и без аларма. Аз бях замръзнала през нощта - температурата беше около 0 градуса, така че ако планувате екскурзия по тия части на света, дори и през лятото, си вземете поне по чифт зимни дрехи.

Поехме на север към Mammoth и оттам към Gallatin Petrified forest. Монтана е изключително красива, но малко населена. Малцина могат да издържат коравите зими там.

Оказа се, че дирекният път към гората е затворен, върнахме се няколко мили назад, понеже нямахме обхват, до първото възможно място за информация. Момичето беше супер любезно и ни обясни откъде трябва да минем. След около час, по-голямата част от който карахме по прашен път, пристигнахме в подножието на пътеката към вкаменената гора. Тази пътека започва от къмпинга Галатин, който беше почти празен, а хората, отседнали там, бяха предимно ловджии. Предполагам, мястото предлага доста възможности са добър лов. Питахме едни от ловджиите колко е дълга пътеката. Те отговориха, че е около 2 мили, но в края си става изключително стръмна. Ние им благодарихме и тръгнахме нагоре.

По пътеката имаше всякакви табелки с пояснения какво виждаме. В един момент обаче пътят свърши, вкаменената гора не се виждаше, а само един баир със свличащи се камъни ни оставаше като вариант да продължим нанякъде. Почнахме да катерим баира - аз тъкмо си бях направила ноктите (не знаех, че ще си олюща маникюра, крепейки се по камъни и борови клонки седмица след посещението си при маникюристката). Положението започна да става страшно - Люк, който беше най-отпред обяви, че нагоре няма как да се продължи, аз най-отзад като погледнах надолу и не можех да си представя как безопасно ще слезем. Детето добре, че е малко и не разбира, че ако каже на баща си къде майка му го карала да се катери, ще ми се стъжни животът. Решихме, че ще е най-добре да се пуснем по дупе и да се молим да не ни се случи нещо кофти. Дланите ми се изпотиха със студена пот. Някакси се разминахме само с това и с дупка в задния джоб на Люк.

Докато се свличахме надолу, забелязах разклонение на пътеката и предложих поне да видим къде продължава. Стигнахме до подобен баир. В огромен бяс и разочарование, че след толкова усилия не сме намерили гората, се опитахме да се утешим със снимки на една скала, от която гледката беше неописуема.

Почнахме да се връщаме и както минавахме покрай последната голяма скала до пътеката, видях вкаменената гора - това изобщо не беше гората от дънери, която аз и Люк си представяхме, а дървета, запечатани в самите камъни, по които допреди минути се катерехме. 

Е, много сме били прости и много се смяхме на себе си 😄

Щастливи от откритието си почнахме да се връщаме, но тази история ще ни остане задълго в спомените.

Като се върнахме в Йелоустоун след приключението с катеренето, се отправихме към Бридж бей и Фиш бридж. От Бридж бей хванахме една пътека до естествен мост, който навремето са мислили да превърнат в път за коли. Добре, че не са го направили. Отнема около половин час да се стигне до него и на мен лично много ми хареса.

.

Малко преди Бридж бей, всъщност спряхме за час, за да могат мъжете ми да хвърлят по една въдица в езерото Йелоустоун. За рибарите - задължително ви трябва разрешително за риболов. Ако нямате, глобите са солени, а пък ако не си направите труда да прочетете коя риба трябва да се убие и коя да се пусне след като сте я хванали, пак рискувате да ви глобят. 

Докато детето и Люк ловяха риба, аз като напълно незаинтересована от риболова, се опънах на къмпинг стола и ударих една дрямка. Във Фиш бридж разбрахме, че мостът за риболов е затворен за следващите 15 години, тъй като е бил превърнат в сметище на парка и мечките, подушили хранителни отпадъци, се научили да ядат там, което е опасно и за хората, но повече за самите мечки. Ако мечката застраши живота на някой турист, я застрелват директно. Горките мечки - хем не могат да се научат да танцуват, защото са защитени от закона, хем пък ги стрелят, ако не им допадне близостта на хората...След Фиш бридж се отправихме към Хейдън вали - още едно място, където да видим бизони. Този път срещата ни с това животно беше по-екстремна - бизонът вървя пред пикапа ни 45 минути. Досада и радост се преплитаха в нас докато най-накрая инатливото бъфало не слезе от пътя.

След изчакването на бизона, двете дълги пътеки, катеренето и липсата на сутрешно кафе, спряхме по идея на Люк за по един сладолед. 

Не мога да ви опиша еуфорията, която ме обзе от един прост сладолед. Осъзнах, че малките неща като съобразителността на човека до теб след тежък ден, са ми по-важни от големите жестове. С това ще приключа разказа си засега. Още три дни бяхме в парка и със сигурност ще завърша започнатото, но съм супер изморена в момента и даже душата ми спи.  За описанието на гейзерите искам да съм в кондиция. Чао!