Моят Independence Day в Маями

Пролог

Лятото вече беше започнало в железния град с обичайната жега и влага. Жега, която е толкова лепкава и неприятна, че ти се иска да избягаш далеч от нея... Ама много далеч... В съботния следобед веселата ни компания се бори с жегата със значителни количества пиво, бяло вино, дзадзики, сувлаки, нашенска шопска салата, фатуш и каквото още бяхме сготвили дружно. Къщата изви снага пред слънцето и направи сянка на тесничката задна веранда. Всички малко си отдъхнахме, а домакините донесоха поднос с фрапета и кафе в джезве. Това даде повод за шеги и закачки на тема това кафе, аджеба, "еленико" ли е, "турско" ли е, "арабско ли е, "макендоско" ли е или някакво друго. Всички дружно се посмяхме, защото сме надраснали деленото на история, кухня и култура. Някой примрънка, че се задава дълъг уикенд за 4-ти юли и не му се седи в железния град. Всички  бързо се спогледахме и само с поглед се разбрахме, че е крайно време да организираме един малък "city break".

Това сложи началото на наддаването за дестинации - Сан Диего, Сан Франциско, ЛА, Орландо, Маями, Сан Хуан (Пуерто Рико), Санто Доминго (Доминикана), Хавана, ... Аз окончателно спрях да се правя, че работя и отворих един Каяк на компютъра. Това бързо отхвърли част от предложените дестинации и групата се консолидира около идеята за Маями. Май за никого това нямаше да е нова дестинация, но какво пък - ние отиваме за преживяването, не за дестинацията...

Welcome to Miami

Колко от вас си спомнят тази култова песен на Уил Смит:

Денят беше събота, а  за мен беше време да се отправя към летището, за да не си изпусна директния полет до Маями. Идилия - 1 полет, няма и 3 часа и пейзажът се променя драстично:

Много е важно да снимате някакви репери, за да знаете къде ви е колата, че паркингът е голям. Не питайте как знам

На летището цареше обичайната суматоха. За първи път попаднах на изключително усмихнат и приветлив служител на TSA, който ми пожела весело изкарване в Маями и ме пусна на опашката за секюрити. За летището беше натоварено време:

Ето го и нашия Ембраер 175:

Паркира, свалиха пътниците и започна голямото чакане. На гейта се събраха мургави chicas, с атитюд, който е нещо средно между american ignorance и latinа arrogance - като цяло priceless комбинация... Агентът, клет младеж, се включи с извинение за забавяне на полета и капка отпимизъм, че час по-скоро ще сме на път за Флорида. Чу се пуфтене, мрънкане, недоволство... Все едно младежът лично искаше да ни държи на миризливия гейт и да не ни пусне да се качим в самолета... 15-ина минутната агония, която на няколко деца се видя цяла вечност, приключи с ведро включване от агента - чакаме да кацне полет от ДЦ, на борда на който е първият офицер за нашия полет. Кудос за местните а/к, които теоретично са оптимизирали модела и екипажите летят с полетите на компанията, за да стигнат до работното си място. Но ние видяхме и как този модел се материализира в действие - не е точно каквото трябва да бъде . Още 15 минути, децата вече се въргаляха по земята и почти бяха изпаднали в истерия, когато дойде заветното "полетът от ДЦ кацна. Почваме бординг, за да може скоро да сте във въздуха". Последваха бурни аплодисменти и "WOW WOW WOW". Този бординг се конкурира по бързина само с бордингите в Германия, където 2/3 от пътуващите са "пингвини" в костюми, на които поне 2 дни от седмицата минават в самолета.

Първият офицер се качи триумфално, всички ръкопляскаха отново и стюардесата залости вратата...

След малко повече от 2 часа самолетът започна спускане, а навън беше тъмно и се виждаха само светлините на града.

Бърз заход над океана и вече бяхме на земата, последва кратко рулиране и спряхме на стоянка за "регионални" самолети. Оживлението сред пасажерите беше повече от видимо - всички чакаха с нетърпение да отворят вратата, за да се гмурнат в Маями.

Първата стъпка извън самолета ми донесе само deja vu от едни отдавна забравени карибски преживявания - жегата и влагата бяха на стероиди и удряха всеки като парен чук. Но май беше малко късно да се върнем на бялата дъска и да дискутираме друга дестинация за този city break...

Кратка разходка по заградения апрон ме върна в климатизираната сграда на терминала, където успях да си събера мислите и да следвам графика по-натам. Останалите бяха хванали по-ранния полет и ме чакаха пред летището. Само 15 минути по-късно бяхме във финалната дестинация - Brickell Miami - това е онзи квартал, където са всичките високи сгради. Бърз душ и беше време за вечеря:

Дружно се спряхме на ресторанта на Mandarin Oriental - хотел на небеизвестната верига. Настаниха ни на маса с гледка към скайлайна и ни информираха, че кухнята е трябвало да затвори преди 5 минути, но ще ни изчакат да си поръчаме вечеря. Ресторантът предлагаше изключително вкусна перуанско-азиатска фюжън кухня. Там бих се върнал отново без дори да се замисля - изключително вкусна храна, перфектно обслужване и невероятна локация. След вечеря беше време да се впуснем в нощния живот на Маями. Това му е хубавото да посетиш отново дестинация, в която всички вече са ходили - не се налага да ставаш рано и да тичаш по атракциите... Пропуснахме 2-3 бара, които вече затваряха и се спряхме на актуалния Sugar - съвсем наскоро отворена сграда, бар на върха, на 40-ия етаж. Чинно изчакахме 15-ина минути на лепкавата жега, докато влезнем в бързия асансьор. Климът горе беше съвсем различен - доста приятно, лек ветрец и изключително много щастливи хора. Ето какво се виждаше от бара:

Запътих се към бара за "едно малко", а там се разигра забавна случка - мургав младеж, явно от Близкия изток, си играеше с пачка 20 доларови банкноти, дебела поне колкото кутия цигари... До него палава chica го "оценяваше" и хитро му се усмихваше. Не след дълго му донесоха 2 чаши пълни с прозрачна течност и лед. "Водка", веднага са заключили някои от по-често ходещите на сбирки. Почти - без "к"-то Барманът не му иска пари и 2-мата с чиката се изгубиха в тълпата. Аз едва се удържах да не се разхиля, но все пак имах работа за върешене - да поръчам напитките за компанията. Както се полага, на следващата сутрин решихме да отидем на плаж в Islamorada - това е местност на Keys. Keys, пък, са архипелаг от островчета в Океана, свързани с обща "магистрала" до континента. За целта имахме и "подходяща" кола:

Той изглежда страхотно на снимки, но май само на снимки. Страшен "джуган" - огромен и неудобен волан и двигател като на самолет - харчи много и като настъпите газта, отнема време докато се случи каквото и да било... Ако някога ви хрумне да си наемате, или по-страшно - да си купите, такъв джип, помислете 2 пъти.

Като стана дума за "магистралата" - тя си е път, 2 ленти на посока и ограничение между 35 и 45 мили в час (70-80 км/ч). Докато стигнем Islamorada, слънцето вече беше готово да залязва. Покиснахме се в доволно топлата вода ( с температура на нещо средно между пилешка супа и чай против настинка) и решихме, че така и така сме "били" толкова път, ще стигнем поне до Key West - най-южната точка на Флорида, само на 90 мили от Куба и ще вечеряме там. Залезът поне си го биваше:

На магистралата се намира и един от най-дългите мостове - 7 мили - в един момент не виждате суша - само вода от всички посоки.  Преживяването е интересно. Оставихме джугана на платен паркинг, на който нямаше значение дали ще платите за 2 часа или 2 дни - все излизаше 10 долара и започнахме да търсим място за вечеря. Самото градче Key West е малко странно - дървени къщички във викториански стил, карибски шарени бараки, заведения за всяка сексуалност, ... Бърз преглед в Гугъл ни накара да се спрем на един от класическите ресторанти:

Всички бяха толкова уморени, че май никой не беше гладен, но почти насила хапнахме по нещо. Градчето е известно с един десерт - Key West Lime Pie - пай с лаймове. Ние решихме да се разходим, за да слегне храната и да си вземем по парче пай. Сервитьорът ни препоръча един десертен бар, който е на същите собственици. Мястото е забавно. 2014-2015 е спечелило награда за иновативен маркетинг. Барът се казва "Better than sex"- затъмнени прозорци отвън, мека, приглушена светлина вътре, червени плюшени завеси и черни кожени кресла - изживяването си заслужава. Тук някъде ние решихме, че ще си вземем десертите to go, че ни чакаше път до Маями, а двете стрелки на часовника се бяха събрали "в горна мъртва точка". Ето една снимка от фоайето:

Всички десерти в менюто са с изключително inappropriate имена (Menu). Не искате да знаете как се поръчват два Kinky Key West Cream Pies и един The Morning After "to go". Дори хостът и сервитьорката се разхилиха. И така, само 5 минути по-късно, снабдени със заветните десерти, бяхме обратно на пътя... Но не за дълго... Все пак трябваше да снимаме края/началото на път номер 1:

3 часа и нещо по-късно се добрахме до Маями - уморени и кисели...

Слънцето отдавна беше изгряло над Брикел, а басейнът на покрива на 11 етажния паркинг изглеждаше доста примамливо:

Но здравият разум надделя и след вземане на кафе "to go" oт близкото бистро, с култово име "Friends", бяхме в задръстванията на Маями, по път за Wynwood - един интересен квартал на Маями, който е бил известен и като Little San Juan, защото много пуерториканци са живели там. Кварталът е предимно индустриален, имало е депо на железницата. Постепенно запада и става доста опасна зона, в която е било опасно да се разхождаш дори през деня. До 2010-та, когато семейство Голдман (и лично Тони Голдман) решават да вдъхнат нов живот на мястото. В едно от халетата са снимани Charlie's Angels през 2011. Днес кварталът е изключително жив и интересен. Няма и помен от старата лоша слава. Пълен е с галерии, млади хора, кафенета и ресторанти. Ние започнахме с брънч в MIAM Cafe:

A това е Миамичино - млечна пяна, кафе и течен шоколад:

Отвън сградата изглеждаше настина интересно:

След закуска беше време за разходка в квартала:

Маестро Дали ни гледаше от стената:

Едно наистина важно послание:

От нас зависи дали ще имаме верига на бойна машина или пейка:

Слънцето напече достатъчно, че да ни изгони от интересния квартал и да ни върне в джугана. Беше време за плаж - Miami beach it is:

Тук някъде джуганът прояви характер и след плажа директно отидохме да вечеряме в един "Mediterranean fusion kitchen restaurant". Храната беше да си оближеш пръстите и всеобщото мнение беше, че собствениците доста са обиколили Близкия изток, за да оформят такова невероятно меню - турските лодки с пастърма и суджук,  гръцки морски дарове, ирански хрупакв ориз, ливанска пита с хумус и табуле, ... Същинско пиршество за духа и тялото. Аракът го вервираха с мед, резенчета портокалова кора и по една звезда анасон. Това място не беше моя идея, но определено беше сполучливо предложение. Вечерта сградите в Брикел вече загатваха за наближаващия празник:

Drink All Day, Play All Night, I'm in Miami Beach

Това е песен, някой да не си помисли нещо:

Последният ден решихме да отскочим до Малката Хавана и да се слеем с местния ритъм. Добре дошли:

 Нямаше как да не минем през парка, където пенсионери играят домино - изключително интересно занимание - игра, която май само децата в България играят. Някои са толкова съсредоточени и "в" играта, че тряскат плочките в масата, псуват и купонът тече:

На духа на мястото подобаваше да има своето очарование... И, разбира се, информационният център беше затворен:

Но пък минахме по алеята на звездите:

Това са само кубинските. Да не се обърка някой... После спряхме за по нещо разхлаждащо:

Ето така се изстудява мохито с течен азот:

И ако цяла Куба е пълна с мемориали и паметници на Кастро и Че, Малката Хавана почита борещите се срещу тях:

(ако някой е пропуснал този важен момент от историята, да потърси за инвазията на 1600-те човека в залива на прасетата и какво е станало - историята съвсем не е весела).

По-красивата част от групата настоя да отделим време на едно от култовите заведения -  Ball & Chain - сервитьорките танцуват салса с оркестъра след 12 на обед. По разкази на Трип адвайзър, ставали големи купони. (note to self: не вярвай на trip advisor):

И ние поиграхме домино, за да  се впишем в обстановката:

Като цяло заведението е доста американизирано. Не бих препоръчал да му отделяте време - вижте как танцуват на тротоара и потърсете друго място за обяд.

Епилог

Но и най-хубавите неща имат своя край... Не след дълго летяхме обратно по I-95 към Маями Интернешънъл. Трафик почти нямаше, защото всички се бяха отдали на блажен гуляй около барбекюто в задния двор, с бутилка от това, което те наричат бира, а европейците, в най-учтивия си вариант, изветряла безалкохолна напитка с лош вкус...

Ние си спестихме сухите бургери и дунапренените хлебчета, спаружените от сол кисели краставички и пластмасовите домати... На летището беше необичайно празно. Видимо бяха вдигнали нивото на сигурност - навсякъде обикаляха хора с кучета и душеха всичко, което мърда.

Кой се оплакваше за разместените седалки и прозорци в родния превозвач? Ето каква е ситуацията при Америкън:

Преди качване в самолета, спряхме на един кубински щанд за закуски. Уж всички си взехме по 2 на човек. Аз се оказах някак само с едно пастелито. И то даже не беше това, което си купих - някой ми изяде пастелитото с гуава... Така и никой не си призна... Ето и малко "патриотични" снимки:

Изпреварихме полета за Цюрих и се наредихме за излитане:

На излитане мернах един от Дриймлифтърите:

Последен кадър от Маями:

И крекери вместо гуава:

Важното е небесата да са рефрешнати...

На кацане по тъмно се виждаха фойерверките на железния град, а за мен не оставаше нищо друго, освен да си издиря колата на паркинга и да започна да си подреждам спомените от Маями...

Всеобщото мнение е, че Маями не е Флорида и Флорида не е Маями. Наистина има кубинци, но не са само кубинците - има латиноси от много страни, основно високия край на средната класа и част от високата класа. Парадирането е издигнато до нива, на които много родни гъзари биха завидели - много е важно всички да се обръщат след вас - дали след колата ви или след вас - няма значение. И не, никой не се обръща след 15 годишно БМВ с газова - Ферарита, Ламбота, Бенцове, Ягуари, Мустанги и още един куп фауна...  Една от малкото коли, които така и не видях в Маями, беше Тесла - не защото не е достатъчно скъпа - просто не прави шум, когато се движи - диаметрално противоположно на парадирането в СФ

Такива са щатите - шарени и разнообразни.

Надявам се да ви е било интересно. Всякакви коментари / мнения / забележки са добре дошли!