По стъпките на Американската революция във Филаделфия и съзряването на нацията във Вашингтон

      Учебната година приближаваше към своя край и се налагаше да решаваме с Люк къде ще ходим семейно лятната ваканция. Вариантите не бяха много, защото имахме само шест дни на разположение. Спряхме се на Филаделфия и Бостън, за да запознаем сина ми Ноа с колониалната история на САЩ, но в последствие се наложи да сменим Бостън с Вашингтон, заради по-добрата логистика. Купихме билетите Финикс-Фили още през април, резервирахме хотели и кола под наем и направихме груб план на местата за посещение. Изключително нетипично за мен, проучих отрано как става посещението на Белия дом, обадих се в офиса на общинския представител в Камарата на САЩ да искам разрешение и зачаках отговор. Скоро получих и-мейл от някакъв асистент, че са одобрили време за нас и щастлива съобщих на Ноа, мислейки си, че той страшно ще се зарадва, а то детето разочаровано ме пита: “Значи, мами, ще трябва да се видим с Тръмп? Не искам!” 😄 Обясних му, че и да иска няма как да се видим с гадния чичко и така до след две седмици, когато ми се обадиха от Камарата да ми се извиняват хиляди пъти, че е станала грешки и места няма за нашите дати. Изпаднах в ярост поради факта, че се бях почувствала супер подготвена за пътуването (по моите стандарти) от толкова рано. Развиках се на служителя, че ситуацията е напълно нелепа и той за утешение, ми предложиха личен тур из Капитолия, който приех и така, с леко разочарование от проваления първоначален план, зачакахме края на май. 

              Детето приключи училище, изкара една седмица в четене на книги за Камбаната на свободата, Войната за Независимост и колонизирането на Северна Америка и заветнатната събота преди Мемориъл дей дойде.

            За голяма изненада, шофьорът на таксито от нас до летището не се опита да ни убие, беше в съвсем трезво състояние и даже колата му беше отлично ароматизира, нещо, което не ни се беше случвало отдавна.

      Пристигнахме във Филаделфия късно следобяд. Още от самолета изгладнелите ни от всекидневния пустинен пейзаж очи започнаха да поглъщат невероятната зеленина разстлала се из града. Бях забравила за удовлетворяващата сила на зеления цвят.

От летището взехме колата под наем, резервирана за цялата седмица и потеглихме към племеницата на Люк, Обри, която е студентка трета година в университета Дрексел. Кварталите от летището до по-централната част на Фили не са особено красиви, но веднъж стигнал до първите пресечки със стари тухлени къщи с кокетни стълбички и балкони с цветни саксии отпред и съвсем забравяш останалото.

Взехме Обри от квартирата й и поехме към хотела, който беше в стария град, недалеч от Индипендънс хол. Веднага осъзнахме, че във Фили има други правила на движението - бибиткане, вместване в някакви несъществуващи ленти, сложно и доста скъпо улично паркиране и неразрешен десен завой на червено. Оставихме си багажа в хотела и веднага подкарахме към “Виктор кафе”, където бях направила вечерна резервация. Този ресторант е не само емблематичен от поредицата филми със Силвестър Сталоун “Роки”, но също предлага уникално преживяване за своите клиенти.

           Бях се спряла на него, защото Люк е израснал с тия филми, но това, което не знаех е, че по време на вечерята всички сервитьори прекъсват обслужването на около 20-тина минути, за да пеят опера! Та, пристигаме ние, качваме се в коктейлната зала, докато ни приготвят масата, наслаждаваме се на прекрасната атмосфера и след като се настаняваме за вечеря, сервитьорката ни обяснява как ще протече вечерта и ние четиримата оставаме с отворени уста. Беше прекрасно! От менюто препоръчвам пастата с пилешки дробчета - никога не бях яла подобна комбинация, но като любител на субпродуктите, останах очарована, а и порциите не бяха в типчните американски количества, така че имахме място за десерт, който също беше доста вкусен.

        След вечеря, оставихме Обри, паркирахме пред тях и си взехме Убър до хотела, защото паркингът на хотела беше абсурдните $50 на вечер.

              На следващия ден се събудихме супер рано - както винаги, имахме огромен списък с места за посещение. Люк и Ноа бяха за първи път във Филаделфия и адски исках да им хареса колкото и на мен. На мен Фили ми е Филибето, майна хаха. Чувствам се страхотно комфортно и приятно там, все едно съм седнала да пия кафе на Главната и сервитьорката не ми говори на “ти”.

               Тръгнахме пеша към първата банка на САЩ. Обикновена, все още заключена сграда.

             Продължихме към едно кафене, където се срещнахме с Обри за закуска и обсъдихме плана за деня. Общо взето, дадох на Люк карта, която бях свалила от нета с 20-ина забележителности, и го оставих да ни води до края на деня.

             Преди обаче да тръгнем по предначертания маршрут, Обри ни заведе до Елфретс али - кипра уличка, славеща се с това, че е най-дълго и продължително обитаваната градска улица в Америка.

Ясно, че това са само някакви си 300 години, но е повод за гордост у местните.

       От Елфретс али продължихме към къщата на Бетси Рос, която уж била ушила първото американско знаме, ама май внук й си бил измислил историята, защото няма никакви писмени доказателства за това. Не, че не е имала своето място в историята на Революцията, но като им прочетох на моите мъже, че основният й принос е под въпрос, те решиха, че няма нужда да чакаме половин час пред къщата-музей, за да отвори, а можем да продължим към следващия туристически обект - Христовата църква и прилежащото гробище. Голям брой от “бащите на американската нация” са я посещавали и някои от тях, като Бенджамин Франклин, са погребани в двора й.

              В църквата имаше литургия, затова ние четиримата бързо се изнесохме, а и отвътре сградата не беше нещо особено. Малко по-надолу по улицата, на отсрещния тротоар, видяхме Монетния двор на САЩ, където се секат част от монетите в обръщение и банкнотите от два долара, които въпреки минималната си бройка, все още се произвеждат. Сградата, действаща днес, не е оригиналната, в която се е помещавал Първия монетен двор на Щатите, но със сигурност си заслужава да се посети, а и входът е безплатен. На първия и втория етаж има изложени различни монети и печатарски инструменти, прожектират и кратко видео за историята на американския долар. На третия етаж се разполага дълъг коридор с прозорци към машините за монети и постери с описание на процеса на сеченето им, където е абсолютно забранено да се снима, обаче Люк и аз мразим забранителни табелки и направихме няколко нелегални снимки. За Ноа Монетният двор беше най-интересната част от деня и едва го изкарахме навън.

        На излизане забелязахме, че от третия етаж се вижда много ясно гробището на Христовата църква и го снимахме от високо, макар да не знам дали е прието изобщо да се снимат гробища. Като излязохме навън, накарах Ноа да прочете надписа до надгробната плоча на Бенджамин Франклин с неговите открития и постижения - наистина, една от най-забележителните личности в американската история.

           Поехме към Индипендънс хол, Камбаната на свободата и останалите забележителности в района. Още приближавайки залата, където се съхранява Камбаната, видяхме огромна опашка, виеща се сигурно километър от входа и тъкмо с Люк да си намерим оправдание за пред Обри и Ноа да не чакаме в тая опашка и неистовата жега, Обри сама ни предложи да надзърнем от един страничен прозорец вътре в сградата. Йес, плийс!!! Пак чакахме пред тоя прозорец, но поне беше за десетина минути. От там отидохме до Индипендънс хол само, за да ни кажат, че местата за посещение са изчерпани за деня, да сме резервирали за следващия ден. Ами, подминахме. Разходихме се из парка зад Идинпендънс хол, разгледахме изложбата с портрети на видни личности от ерата на Американската революция в сградата на Втората банка на САЩ, посетихме стария Сити хол, видяхме едно от малкото запазени копия на Декларацията за независимост, направени от Джон Дънлап непосредствено след подписването й. После пихме кафе в моята любима верига бензиностанции/магазин за всичко на източния бряг “Уауа”, с която бях проглушила ушите на Люк и оттам тръгнахме към днешния Сити хол на Фили.

           Аз вече бях с мазоли по краката от калдъръмените улици, уж удобните сандали и тежестта на шестмесечния ми корем, но стисках зъби и се усмихвах пред Люк, защото не исках още на първия ден да оправдая очакванията му, че бременността ще възпрепядства иначе нормалните за нас преходи от по 7-8, че и повече часа, когато сме на път. Предложих да отидем първо до Рединг търминъл маркет (подобно на софийските хали) да хапнем нещо леко преди обяд (и аз да поседна малко без да предизвиквам съмнения, че съм изморена). Там обаче беше някаква лудница, на всеки щанд имаше опашка и, честно казано, с мазоли или не, се отказах набързо да се храня насред подобна гюрултия.

        Минахме през Сити хол към Love park, където отново имаше опашка, така че пропуснахме снимките и се върнахме малко назад до Броуд стрийт, по която поехме към МакГилинс - най-старият пъб във Фили. Люк си поръча чийзстейк - традиционният за Филаделфия сандвич с тънко нарязано телешко, задушени чушки и лук и разтопено сирене Проволоун. Не беше най-вкусният чийзстейк, но пък всички бяхме гладни, затова храната там ни се стори доста задоволителна. Тук е моментът да отбележа, че повечето тоалетни в заведенията във Фили са или на подземния, или на последния етаж от сградата, заради ограниченото пространство в големите градове на източния бряг. Та, докато мъчно катерих стръмните стълби към тоалетната, забелязах снимка на папа Франциск. Малко ме учуди, защото останалите снимки на стената бяха на хора посещавали пъба, затова на излизане попитах една от сервитьорките дали наистина папата е бил в МакГилинс и се оказа, че да - при визитата си във Фили през 2015 г.

            След обяда се примолих да хванем такси до един от новооткритите музеи - този на Американската Революция, понеже така и така това беше темата на пътуването ни. Аз обичам картини, галерии, Моне, не изложби на пушки, саби и исторически факти за войни, но се прежалих заради мъжете.

          Още на влизане, обаче, Люк се поколеба дали си заслужава да платим за вход почти $80 за двама възрастни, едно дете и един студент, но музейната служителка ни убеди, че няма да се разочароваме. Послушахме я и всички останахме очаровани, дори аз. Всяка зала имаше интерактивни занимания за всяка възраст, музеят разполага с 3 кино салона, където прожектират късометражни филми свързани с Революцията, въобще, всичко е представено по изключително интересен начин, който те прави едва ли не участник в историческите събития. Останахме там докато затвориха и се отправихме към хотела, който беше само на няколко пресечки разстояние. Щяхме да си починем малко и да изберем място за вечеря, но аз бях направо смазана от умора и в момента, в който съм се била опънала на леглото да отморя, съм заспала непробудно. Люк с племеницата и детето са отишли да вечерят в някакъв немски ресторант, който много им харесал. Аз хапнах две наденички, които ми донесоха за закуска и на мен също страшно ми се усладиха.

         Рано сутринта, събрахме багажа и отидохме пеша до Камбаната на свободата, защото решихме, че трябва да видим прословутата цепнатина отблизо, а и смятахме, че опашката няма да е километрична, ако стигнем преди залата, в която се съхранява, да отвори. Наистина - 40 минути преди да отворят, имаше само 6-7 човека преди нас, но когато почнаха да ни пускат, зад нас вече имаше поне 100-ина души. Влязохме и почнахме да си правим снимки пред Камбаната, но лелката, която следеше трафика от хора се развика да не се спираме, за да не образуваме опашка, което наистина беше излишно, защото още тълпа нямаше. Тя обаче продължи да ни вика и аз, малко изнервена от тоя абсурд, я изчаках да ми обърне гръб и напук на нея се протегнах и пипнах Камбаната. Като иска лелката да върши полезна работа, да следи покостници като мен, а не снимащи се туристи.

          На излизане видях градинка със здравец и не можех да повярвам на очите си. Никога не бях го виждала да расте в САЩ, а десетките опити да си го захвана вкъщи, все са се оказвали неуспешни. Стана ми едно хубаво, българско, нали ние българите все я търсим нашата следа във всичко и навсякъде 🙂

          Прибрахме се в хотела и изчакахме Обри да ни докара колата, за да отидем до статуята на Роки Балбоа, встрани на Музея на изкуството на Филаделфия. Този музей е един от най-големите по площ в света и заема специално място в моето сърце, понеже след двете лета на културен глад, които бях изкарала в САЩ през 2005-та и 2006-та, случайно се озовах в него, търсейки подслон от буря, и не само се спасих от дъжда, ами и прегладнялата ми душа се насити с изкуство. Разбира се, моите мъже отказаха категорично да разгледат музея, но затова пък непременно трябваше да се снимаме как тичаме по “стъпките на Роки”.

    Като пристигнахме до статуята на Роки, вече се беше образувала опашка и един чернокож опортюнист въвеждаше ред и предлагаше срещу 15 долара тениски с лика на Силвестър Сталоун.

Щракнахме се набързо пред статуята и почнахме да катерим стълбите. Беше забавно как ние тримата с Люк и Обри се изпотихме за две секунди, а Ноа ги изтича 3 пъти на бегом, защото исках да направя хубаво видео, без дори да се задъха. Гледката отгоре е фантастична.

        Полюбувахме й се за малко и поехме към Източния щатски затвор, за който се говори, че е пълен с духове и където е лежал Ал Капоне. Кварталът до него е застроен с прекрасни къщи тип имения, а фасадата на бившето изправително заведение прилича повече на средновековен замък, отколкото на затвор. Вътре обаче беше гадно и задушно. Още на опашката за билети на всички ни се прииска да си ходим. Решихме да пропуснем обиколката и набързо се изнизахме.

       Подкархаме към кампуса на университета “Дрексел” по препоръка на Обри, за да закусим в едно от любимите й места - “White Dog Café”. Отново огромни, красиви сгради, цветни градинки, тухлени къщи, които са кът в Аризона. Намерихме парко-место точно срещу заведението, което се оказа доста артистично обзаведено - всяка отделна зала беше с различен кучешки мотив, в различна цветова гама и различен стил. Храната беше вкусна, а един от специалитетите им е пържени кисели краставички, които Обри си поръча, а ние с Люк и Ноа отказахме с отвращение.

            След като се нахранихме, беше време да оставим Обри в квартирата й и да се сбогуваме.

          Потеглихме към Уайлдуд, Ню Джърси - място с особено значение за мен, тъй като точно преди 13 години бях прекарала там втората си лятна бригада в САЩ, срещнах много приятели и съдбата ми предприе неочаквана посока, която в крайна сметка предопредели бъдещото ми оставане в Америка.

       Уайлдуд е малко курортно градче на брега на Атлантическия океан, с километрична плажна ивица (на ширина и дължина). То приютява огромен поток от студенти на бригада от цяла Източна Европа, най-вече от България и Румъния, през лятото, а в края на септември до средата на май се превръща почти в призрачен град.

           Бях се разбрала с кръстницата на Ноа, Цветелина, която живее в Ню Йорк, да се видим там. Тя щеше да спи в една наша бивша съученичка, Теодора, а ние си бяхме резервирали стая в хотел с изглед към крайбрежната алея недалеч от тях.

По пътя натам забелязахме поток от коли в обратните ленти, връщаши се от брега. Явно доста хора бяха използвали тридневния уикенд за Мемориъл дей да се заредят с vitamin sea.

            Изведнъж се сепнах - Люк ми каза, че сме в Уайлдуд, а на мен наоколо нищо не ми се виждаше познато. “О, уау! Колко се е разрастнало. Не мога да повярвам - тия сгради изобщо ги нямаше. А, ето я бензиностанцията, където работех. Това е банката, където си бях отворила сметка. Това е улицата, на която живях. Дай наляво по Пасифик авеню…”, и така нататък, докато не се нарадвах на познатите места и преодолях изумлението от това колко много ново е застроено (за разлика от България не на плажа). Настанихме се в хотела и веднага тръгнахме по крайбрежната алея, която хич не се беше променила - същите заведения, магазини и карнавални будки от двете страни, само в началото й бях сложили големи метални букви с името на града.

        Срещнахме се с Цветелина, наснимахме се пред буквите, качих снимки във Фейсбук да се знае, че съм се върнала, и потеглихме към Кейп Мей, което е също курортно градче съвсем наблизо, но по-голямо от Уайлдуд и с по-красиви старинни къщи. На Люк и Ноа страшно им хареса. Ноа, естествено, не се сдържа и се разтича в океана, Цветелина случайно се видя с нейни познати, а аз просто бях щастлива, че съм там.

       Вечерта се бяхме разбрали да се видим с Теодора и още една позната от бригадата през 2006-та в ресторант с изглед към океана. Беше толкова задушевна и българска раздумка, че Люк и Ноа, след като си изядоха вечерята, учтиво ни уведомиха, че ще се разходят из марината и да им се обадим като се наговорим 🙂

   След ресторанта заведохме Ноа до увеселителните будки на крайбрежната алея, където детето показа завидни умения по хвърляне на дартс и си спечели няколко плюшени играчки, а пък в бара на ресторант “Джъмбо” се запознахме с барманката, която се оказа българка. Изобщо българското присъствие в Уайлдууд не ме учуди ни най-малко.

      На другия ден при зори си облякохме банските и отидохме до плажа. С гадните гларуси, които са ме гонили по същия тоя плаж, за да ми откраднат сандвич с риба тон, бяхме единствените живи души. Водата беше ледена, духаше студен вятър, а слънцето се бореше неуспешно с огромните сиви облаци. Оставихме Ноа да си поиграе малко в пясъка и като почнахме да треперим от студ си тръгнахме. Взехме си бърз душ, преоблякохме се и отидохме до Теодора да се сбогуваме.

     Естествено, никоя себеуважаваща се българка в САЩ не би оставила сутрешните си гости без закуска и кафе “Лаваца”, направено със супер специална еспресо машина, и затова останахме доста по-дълго от очакваното, но към 11 часа Люк ме сръчка, че трябва да тръгваме. Казахме си довиждане, просълзихме се и вече в колата попитах Люк дали може да спре за последно в “Уауа”, за да си купя кафе оттам, понеже аз не обичам кафе, а овкусена сметана с привкус на кафе (затова и нямам еспресо машина вкъщи), а в “Уауа” избор на сметана - бол. Той се съгласи и ми поръча да взема някакви снаксове за из път, но ме предупреди да побързам. Ох!!! Имам чувството, че няма случай, в който да бързам и да ми се получи. Ноа дойде с мен да ми помогне. Първо, разля кафето ми върху блузата си, после аз поръчах два сандвича, които правиха сто часа и когато най-накрая ми дойде редът на касата се оказа, че трябва да покажа лична карта, ако плащам с кредитна, а тя беше в колата. Излизай, обяснявай на изнервения от чакането Люк защо се бавиш, връщай се на касата, плащай пред още по-изнервената опашка и в последния момент разлей адски горещото кафе на човека зад теб върху крака си!!! Чудесно. Вече и на мен ми беше причерняло пред очите и затова като казах на Люк, че искам да спре и до една пекарна за бисквити с шоколадови парченца, той дори не обели дума. И там на касата имаше драма, защото касиерката ми каза, че имат промоция и, ако купя един пакет бисквити, вторият е безплатен, да съм си била взела безплатния пакет. Аз хубаво го взех, но тя нещо не се справи да го сканира и се наложи да вика управител, пак чакане, пак изнервените погледи на мъжа ми, пак мойте реципрочни обвинилни погледи, че не трябва да ме пришпорва…С две думи, отдадохме изядените пакет и половина бисквити по пътя към Ди Си на стреса от злополучните ни спирки.

   Въпреки огромните премеждия и забавяне, пристигнахме в Ди Си в приповдигнато настроение. Нямаше да спираме първо в хотела да си оставим багажа, а щяхме направо да отидем в гробището Арлингтън да го отметнем от списъка със забележителности. По принцип, за мен това място не представляваше огромен интерес, но дядото на Люк е служил през Втората Световна Война в американските военно-въздушни сили и, макар да е погребан другаде, Люк искаше по някакъв начин да почете паметта му и нямаше как да го пропуснем.

На влизане в гробището се заблудихме от джи пи ес-ът и попаднахме в някаква ограничена зона в паркинга на Пантагонът, който е в непосредствена близост. Питахме един навъсен полицай за ориентир, а той, явно свикнал да се обяснява с изгубени туристи, с досада ни изстреля някакви завъртяни инструкции, добре, че Люк го разбра и така, към 15 ч. паркирахме. Беше мор. Жега, задуха, асфалт, плочки и мрамор. Аз едва се довлякох до входа и в нетърпението си да вляза в охладената сграда се шмугнах през една странична врата, където охраната ме спря, защото трябвало да мина през друга и някакви скенери…лек скандал с охранителите, после с Люк, защото съм се скарала безпричинно с хора, които просто си вършели работата и така…

     Най-накрая вътре мъжете ми имаха хиляди въпроси, на които едва смогвах да отговоря с помощта на  Гугъл. Разбрахме, че гробището се разполага върху отнета земя от имението на съпругата на генерал Робърт Лий, нещо като наказание за участието му в Гражданската война на страната на Конфедерацията. По-късно, в Капитолия, се оказа, че даже има петиция да се премахне статуята му оттам, заради държавна “измяна” по време на войната.  Научихме също кой има правото да бъде погребан в Арлингтън, какви са стандартните надписи и символи по надгробните плочи, че освен, ако няма по-специални изисквания от семейството на починалите, разсноските по погребенията се покриват от държавата и т.н. Спряхме се на гроба на Джон Кенеди, изненадах се, че и Джаки почива там, отидохме до Амфитеатъра, гледахме смяната на караула и капнали от умора и слънце подкарахме към Джордж таун.

     Сградите са невероятни, но никъде не намерихме място за паркиране, а и на никой от нас не му се ходеше пеш, затова направихме няколко кръгчета с колата, полюбувахме се на богаташките къщи и поехме към хотела. Той беше в НоМа - уж, ок квартал, ама малко зле.

     Бяхме отседнали в Homewood Suites - съвсем стандартен, но с много хубав басейн, от който, след като се настанихме, веднага се възползвахме. На финала на супер дългия и изтощителен ден и тримата презаредихме в басейна и даже без да вечеряме рано-рано заспахме.

      Вторият ден в Ди Си започна към 7 ч. Бяхме си поръчали шатъл от хотела до Юниън стейшън, за да не трябва да търсим паркинг (НЕ КАРАЙТЕ КОЛА, АКО СТЕ ТУРИСТИ В ТОЯ ГРАД). След бърза закуска в лобито на хотела и малко раздрусано пътуване се озовахме на Юниън стейшън. На мен ми причерня - десетки палатки с бездомни хора, мръсотия на десет минути от Капитолия. Не знам поради лаква причина мизерията ми действа толкова зле след като навсякъде я има, но просто никога не съм могла да разбера защо в една от най-богатите страни в света, в страна, в която аз, чужденката с тлъстия акцент, се установих с $1500 в джоба, в която подслоните за бездомни предлагат безплатно всякакви услуги в помощ за намирането на работа, че дори и зъболечение (сещам се за вица, че успял българин е този, който не си ходи в България да си прави зъбите), е възможно всяко четвърто дете да си ляга без вечеря и едно от трийсет да живее без дом.

   Стиснах ръката на Ноа по-силно и пресякохме улицата, за да хванем безплатния автобус, който обикаля Националния мол. Стовари ни близо до Капитолия.

    Аз звъннах в офиса на аризонския общински представител, за да разбера къде точно ще се срещнем с гида за обещания ни личен тур. Обясниха ми и почнa  великото прекосяване на ливадата пред Капитолия, после някакви безкрайни коридори в сградата на жените конгресмени и най-накрая се озовахме пред офиса на Деби Леско. Приеха ни топло и сърдечно, предложиха ни вода и разхладителни напитки (жегата, смесена с влага в Ди Си мори и рано сутринта), снимаха ни в кабинета на г-жа Леско, представиха ни на още едно семейство от Аризона, което щеше да ни придружи в обиколката, и потеглихме с младия и леко неоринтиран стажант-гид към подземната връзка с Капитолия.

      Минахме един скенер и след около 15 минути бяхме в лобито на Капитолия. Сума ти народ се луташе, блъскаше, суетеше. Гидът ни нареди да чакаме и отиде да ни вземе баджовете за влизане. През това време разгледахме статуите наоколо и се разговорихме с другото семейство. Те ни споделиха, че са от седмица в Ди Си и това е последният им тур. Видели бяха Гробището Арлингтън с флагче на всеки гроб за Мемориъл дей, бяха посетили Белия дом и повечето музеи в Националния мол, горещо ни препоръчаха Музея на Холокоста и т.н. Между другото, тоя Музей на Холокоста всеки втори ни го препоръчваше, но аз категорично отказах - още ми държеше влага един кадър от документален филм за лагера в Бухенвалд, който госпожата по история в гимназията ни беше прожектирала. В тоя ред на мисли, ако нямате сили да преживявате емоционално разтърсващи гледки, не посещавайте и Мемориала на Търговския център в Ню Йорк.

       Гидът се върна и почнахме обиколката със Старата палата на Върховния съд. Екскурзоводът ни показа на пода пред входа й отпечатъци от котешки лапи и обясни, че има две теории - една за духа на Котката Демон, обикалящ нощем из сградата, а другата (съвсем логична), че навремето са ползвали котките за лов на мишки и така следите са се озовали там.

       После минахме през няколко галерии и всички почнахме да затвърждаваме впечатлението си, че стажантът, който ни водеше, не е особено запознат с местоположението на залите, които трябваше да ни покаже. Люк се изнерви, че се въртим в кръг, грабна картата от ръцете на момчето, пита го къде трябва да стигнем и ни заведе бързо-бързо до Националната скулптурна зала, където е и прословутата статуя на генерал Лий, за чието премахване има подписка. Стажантът почна да чете от един тефтер някакви факти, а Ноа ме дръпна за ръката и ми прошепна възмутено: “Мами, ама той чете от книжка!” 🙂 Най-интересен ми се стори фактът, че в основата на статуята на Роналд Рейгън има парченца от Берлинската стена, заради прословутото му обръщение към Горбачов да срути стената.

   Винаги като се спомене нещо за Берлинската стена си спомням как гледах с  неразбиращия си детски мозък по Първа програма репортажа с хората с чукове в ръце и рушащите се тухли. Не знаех защо, но бях настръхнала от вълнение и очакване за нещо прекрасно. То се и случи, де - след седмица майка ми се прибра с един огромен калъп шунка, на който се нахвърлих настървено, защото не бях яла сигурно повече от година, и, от който гризах, гризах, докато не ме заболя коремът. Та, стоя си пред Рейгън, правя му снимки и споменът за шунката ме напушва на смях. Как да обясня на някой, който си няма идея какво е опашка за хляб, олио и сапун защо се смея с глас? 

  От Националната скулптурна зала отидохме до Ротондата. Впечатляващи размери, картини, купол.

     Екскурзоводът отново зачете някакви сухи факти и като видя, че никой не го слуша, реши да ни смая с едно “забранено” посещение до балкона на Председателя на Камарата на представителите на САЩ. В момента това е Нанси Пелоси. За да излезете на балкона, трябва да сте поканени, както бяхме ние, на личен тур и, естествено, Председателят да е извън офиса си.

       И на нас, и на другото семейство този балкон ни остана най-любимият момент от цялото разходка из Капитолия. Люк чак се размечта как ще изнася речи оттам, когато завладее света 🙂

    След Капитолия хапнахме и се отправихме към Музея на авиацията и астронавтиката. Видяхме самолетa, с който братя Райт са полетели за първи път, пипнахме Луната, влязохме в макет на космически кораб, аз надух ушите на момчетата с четене на неразбираемия за тях руски, защото доста от ракетите на показ бяха с надпис “сделано в СССР”.

    Честно казано, никой от нас не се впечатли чак толкова от този музей и като обиколихме основните експонати, тръгнахме към Националната художествена галерия. Люк и Ноа опитаха да се измъкнат от това “мъчение”, но аз им казах, че навсякъде другаде по света (освен, може би, в Австралия) се плаща вход за удоволствието да видиш произведения на изкуството от автори като Дега, ДаВинчи, Писаро, Моне и т.н., а тук е безплатно (споменах ли, че всички смитсонски музеи са безплатни?). Договорихме се да видим само частта с импресионистите и скулптурите на Дега и да не ходим до сградата с модерно изкуство (най-омразното на Люк).

        За мен галерията беше огромно щастие, а на снимката по-долу показвам как се чувстват мъжете.

     С голямо нежелание бях изкарана от галерията само, за да се потопим и тримата в непоносимата лепкава жега на ранния следобед. Добре, че имаше будка за сладолед в непосредствена близост, та се разхладиме за има-няма 5 мин. Бяха ни останали мемориалите на Вашингтон, Линкълн, Втората световна война и Монетният двор, който нямаше как да пропуснем след като Ноа така се израдва на този във Фили.

Монументът на Вашингтон беше затворен, иначе може да се стигне до върха с асансьор (вече е отворен).

  Подминахме. Синът ми е като енциклопедия за Втората световна война, така че на мемориала й се застояхме най-дълго. Детето четеше всички надписи, оглеждаше в детайли композициите и ни обясняваше кое какво символизира. Аз на 9г. обяснявах вкъщи дали съм яла тутманик или баничка и с кого съм се сбила в училище…

     Най-после се добрахме и до края на парка, където е мемориалът на Линкълн. Слънцето още нагряваше жестоко, а сградата, в която се намира масивният стол, на който е седнал 16-ия президент на Щатите, осигуряваше така необходимата разхлада. Като разгледахме вътре, седнахме на стълбите отпред да си починем и след това хванахме безплатния автобус до една от спирките, която е на 10 мин пеша от Монетния двор.

     Монетният двор е с огромно стълбище отпред и след като го изкачихме и опитахме да влезем през входната врата, която беше заключена и не можеше да се види нищо вътре, решихме, че е затворено.

   Тъкмо да си тръгнем и една жена, въоръжена и с бронирана жилетка, отключи и ни пита дали имаме билети. Естествено, че нямахме и не бяхме прочели, че въпреки че входът е безплатен, трябва да си резервираме места за тура вътре. Ох!!! Може да не четем и да не се подготвяме, но поне сме с късмет - охранлтелката ни каза, че има още няколко места останали за последния тур за деня и ни упъти какво да правим. В чакалнята беше хладно (йей!), но претъпкано с народ, та ми се наложи да седна на пода. Когато пътувах за първи път до Америка и видях на летището в Чикаго хора седнали, легнали, клечещи по земята, силно се възмутих, но толкова съм се нагледала вече на това, че и аз го практикувам.

      Дойде времето да разгледаме печатните помещения. Ноа така се радваше и попиваше информация, имах чувството, че ако го пуснат на машините, ще се справи отлично. В този Монетен двор печатат само банкноти и официални покани за Белия дом. Не успяхме да направим нелегални снимки, защото гидът ни следеше изкъсо, а и работниците ни махаха и се усмихваха. Приключихме за около половин час и тръгнахме пеша към Олд Ебит Грил по препоръка на моя добра приятелка и комшийка от Пловдив, с която имахме среща там. Заведението се слави като най-стария бар в Ди Си и, че е редовно посещавано от няколко американски президента както и други известни политици, бизнесмени, военни и т.н. Сегашното му местоположение е на две преки от Белия дом и заема първите два етажа на една красива сграда. Вътре е много уютно, с прекрасна дървена облицовка на бара и разкошна храна. Там за първи път ядох паста оцветена с мастило от сепия и много ми хареса. С моята приятелка се наговорихме едно хубаво, даде ни съвети как да си разпределим времето на следващия ден и какво друго да включим в програмата. Люк пък, който обикновено умира от скука при среща с българи, с които предимно си говоря на български, страшно се израдва на тази ми приятелка, защото тя тактично говореше само на английски, за да не го изключва от разговора. В края на вечерта, ние тримата бяхме разбити от умора, разделихме се с Гергана и си хванахме Убър до хотела.

     На сутринта отново закусихме с шведската маса на хотела. Аз по принцип сутрин пия протеинов шейк или през уикендите правя бекон с яйца и картофи, но като сме на път обожавам бюфетния тип закуски, защото всички хотели в Америка, които са с включена такава, предлагат датски сладкиши, които в основата си са от многолистно тесто, а в средата с крема сирене и някакъв вид сладко, най-често боровинково. Толкова да са ми вкусни, даже и най-тикливите!!! Вкъщи съм с огромна забрана да купувам от тях, защото били много вредни, но като сме навън, мъжът не ми прави проблем. Та, излапах два датски сладкиша набързо, пропуснах да отбележа факта, че детето и то се нагъчи с възможно най-захарната зърнена закуска на света, а Люк скришом обърна 3 чаши кафе, и Убърът ни дойде. Бяхме решили да започнем със Зоологическата градина, която като смитсонкските музеи също е безплатна, но е с платен паркинг от $25. Ние нямахме намерение да се разправяме с паркиране около Националния мол след Зоологическата градина, така че такси дотам и после до Природонаучния музей беше оптималния вариант.

      Бяхме едни от първите посетители в Зоологическата градина и макар че беше малко след 8:00 ч., веднага почувствахме гадния вашингтонски задух. Нищо - моята цел беше една единствена - пандите (възторжен писък)!! В Сан Диего бях виждала червена панда, но такава черно-бяла и пухкава - никога. Между другото, ако някой има пари в излишък, може да наеме за около $1,000,000 на година панда от Китай, тъй като всички панди, дори тези родени извън страната, са нейна собственост. Естествено, че съм търсила начини да се сдобия с истинска панда, вие какво си помислихте?

      Най-накрая се добрах до пандите.

     Мъжете ми се притесниха, че ще скоча през оградата да ги гушкам. Действително бях на ръба и пресмятах последствията, но беше бая високо и разумът ми надделя. Останалите животни също бяха интересни, но след около час обикаляне, осъзнахме, че повечето се прибират на сянка. Май и на тях не им се нравеше все по-силно напичащото слънце. Даже не успяхме да видим отново пандите на излизане, защото и те се бяха скрили, но поне се посмях на ето тази табелка, докато обяснявах на Люк и Ноа как Брижит Бардо забрани танцуващите мечки в България.

       Беше станало към 11:30 ч. и незнайно как и тримата бяхме огладнели, затова решихме да хапнем в заведение от другата страна на улица срещу западния изход. Храната в Дюк’с Каунтър беше със супер свеж и различен вкус, а пържените им картофки все едно баба ми ги беше правила вкъщи 😋Като се нахранихме и купихме кафе в съседния Старбъкс, взехме Убър до Природонаучния музей.

       Ами, страхотен са го направили хората - с интерактивни занимания за деца и възрастни, с прожекции на къси документални филми, с разнообразни колекции и експонати, с невероятен “пеперудник”…има ли я тая дума на български, няма ли я…това е градина, в която има десетки видове свободнолетящи пеперуди сред храсти и цветя, като също са изложени етапите им на развитие. Ние предпочетохме да не влизаме в “пеперудената оранжерия” (така си преведох butterfly conservatory), защото често ходим до нaшата такава във Финикс, пък и тази част на Природонаучния музей се заплащаше. За сметка на това Ноа се спря при едни гадни и страшни насекоми и с огромно удоволствие ги пипна всичките.

     По нататък в музея се лепна на витрината да гледа някакви мумии и, въобще, беше мъка да го откъснем от тях. Последно разгледахме колекцията от скъпоценни камъни, сред които диамантът Хоуп, притежаван навремето от Краля Слънце, и сапфирът Логън, един от най-големите в света.

      На излизане видяхме, че небето се беше навъсило и май щеше да вали. Не май, ами съвсем - едва бяхме направили няколко крачки към поляната между музея и спирката на туристическия автобус и като ни помете един силен летен порой, станахме вир-вода за секунди.

      Опитахме се да си викнем Убър, вместо да чакаме автобус от Нациолния мол до Юниън стейшън само за да чакаме там шатъл до хотела, но явно дъждът беше обрал всички коли в района, та се наложи да се прибираме с първия вариант. Отне ни бая време да се приберем до хотела, подгизнали и вече тракащи със зъби. Поне бях с предимство като бременна за топъл душ. След като и тримата се подсушихме и преоблякохме, взехме колата под наем и Люк ни закара в района на Белия дом. Правихме опити да паркираме някъде наблизо, за да се разходим в градината от северната му страна, но след 45 мин Люк яко се беше изнервил и ме стовари с Ноа на улицата, а той продължи да върти в кръг, докато ние се снимахме набързо.

       От Белия дом каръкът с паркирането не престана да ни преследва и както щяхме да вечеряме на пристана, така само слязохме за 2 минути от колата и като видяхме, че няма къде да я оставим, намерихме ресторант в квартала Нейви ярд, където се задоволиме с хрупкави пилешки крилца и люта Джамбалая. Изобщо, храната в Ди Си ми се стори изключително вкусна. Не знам дали изкарахме късмет или просто нивото на готвене е по-високо отколкото в Аризона, но аз съм доста разглезена от дете с две невероятни домакини вкъщи (мама и баба) и рядко нямам забележки към храната навън.

След вечеря се прибрахме в хотела и набързо си събрахме багажа, гледахме някакъв филм и заспахме доста рано, а на другия ден след кафе и закуска се отправихме обратно към Филаделфия, за да върнем колата под наем и да си хванем самолета до Финикс. Краят на семейното ни пътуване беше настъпил. У дома оставихме детето на баща му, изпрахме си дрехите, насладихме се на нашето си легло за една вечер и на сутринта потеглихме към Вегас за рождения ден на Люк, но това приключение ще го оставя за някой друг пътепис.