21 хиляди километра със самолет, 3000 километра с кола, 230 километра пеш и една сбъдната мечта…
Когато през 2018 година се върнахме от Западния бряг на САЩ /Лос Анджелис, Сан Франциско, Сан Диего, Монтерей, Лас Вегас/ месеци след преминаването на еуфорията, постепенно се зароди желанието ни да отидем и на Източния бряг. В началото идеята ни беше в сферата на мечтите за някога, но с отминаването на седмиците, мечтата ставаше все по-голяма и по-голяма. Така до момента, когато на Нова година хората си обещават да отслабнат, спрат цигарите или нещо подобно, ние решихме да изтеглим кредит и след година и малко през 2020 година да направим това приключение. Отне ми 6 месеца и всяка свободна секунда време, за да проуча всичко интересно по пътя и да организирам 35 дни екскурзия в 17 града, започваща от Маями като най-южна точка, минаваща през Ню Йорк, та чак до Канада и обратно през Чикаго, Мемфис, Далас, Ню Орлийнс. Хотелите бях специално подбрани, за да са в безопасни райони на всеки град. Програмата беше разписана по дни, километри… Все пак за този над 1 месец щяхме да минем над 11 000 мили с кола. Бяхме купили и билети за всички забележителности като Graceland на Елвис Пресли в Мемфис. Американците много пътуват и си планират нещата от по-рано. 9 месеца преди пътуването ни в много от хотелите почти нямаше свободни места, а билетите по забележителностите с удобните часове за посещение бяха изчерпани. Купихме билети този път на Луфтханза, защото бяхме по-доволни от тях в частта с точността между полетите. Дойде нова година и ние с трепет посрещнахме 2020 г. и с предстартово броене, защото април започваше да изглежда все по-близо. В онези тъмни месеци на януари и февруари наближаването на деня, в който с куфарите ще се отправим към самолета беше нашето слънце. Но тогава вместо това, COVID-19 настъпи и САЩ затвориха границите си за Шенгенските държави, като забраната покриваше и транзитно преминаващите. Нашият полет бе отменен… Официално забраната първоначално бе за 3 месеца и се очакваше от 1 юли САЩ да отвори границите си, както и до тогава нещата с вируса да са се нормализирали. Затова пренасочихме екскурзията си за август месец. Започна се един дълъг процес по отмяна на резервации и направата на нови в booking.com. Писах на всички места, където бяхме купили билети за забележителности и част от тях ми върнаха парите или пренасрочиха билетите ми за датите през август. Какво пък – Ню Йорк през лятото звучи даже още по-привлекателно. Успоредно с това цените на хотелите бяха паднали и успяхме доста по-евтино да организираме нощувките. Вместо да видим летен Ню Йорк обаче, май месец отново ни отмениха полета. С това приключи мечтата ни за тази екскурзия. Изпаднах в едно такова апатично състояние по отношение на пътуванията. Аз, която винаги имам списък с желани дестинации и само се чудя как да съчетая отпуската и наличните финанси с тези дестинации…
На следващата Нова година реших, че трябва да започнем отново с оптимизъм. Вече имаше ваксина. Трябваше нещата да се нормализират до половин година. Поради професионални причини, реших, че няма как да съм отпуска 5 седмици, но 3 седмици бих могла. Затова преодолях недоверието на мъжа ми и постоянния му скептицизъм изразен в гласно повтаряне как това няма да стане, да не си губя времето и започнах да мечтая. Отново… Този път обаче подбрахме местата, на които много, ама много искаме да отидем. Списъкът ни се сведе до Ню Йорк, Филаделфия, Вашингтон, Планинския курорт, където е сниман филмът „Мръсни танци“, Ниагарския Водопад и Маями. САЩ все още бе затворен за Шенгенските държави, но след проверка в Посолството на САЩ в България си потвърдих, че САЩ никога не е била затворена за нас. Твърде малки и незначителни сме и затова не ни отчитат. Но това се оказа плюс за нас с мъжа ни. Купихме билети с Търкиш Еърлайн, а организацията я направих за 3 дни. Заради пандемията много от големите хотели там бяха намалили сериозни цените си и това ни позволи да спим в големи хотели на топ местоположения. И зачакахме… Признавам си, че до последно не смеех да се надявам, че ще отидем. САЩ допускаше ваксинирани хора, с направен отрицателен PCR тест. На 2 септември в 5 часа сутринта почти не спали от притеснение и нетърпение, отидохме в лаборатория Геника на летището, където резултатите от теста излизат за 2 часа. Отброявахме минутите и обновявахме профилите си за резултатите почти непрекъснато. И ето час и двадесет минути след това, отрицателните ни резултати се визуализираха. УРАААААА! Ще се ходи в САЩ. Най-накрая, ама наистина ще се ходи…
Следващите 48 часа отлетяха толкова динамично, че имам чувството, че минаха на един дъх. Имахме да свършим толкова много неща, които при предишни пътувания, на този етап, щях да съм свършила, но в случая да последно не знаехме какво ще стане.
4 септември 2021 г. събота, една прекрасна събота, в която започна сбъдването на мечтата ни. Летяхме за Ню Йорк. Не спирах да си го повтарям, защото ми изглеждаше като сън.
Заради часовата разлика въпреки дългия полет, кацнахме на Международното летище Джон Ф. Кенеди в Ню Йорк отново в събота 4 септември. След слизането ни от самолета, се озовахме на една дълга опашка за проверка на документите. Бяхме чакали може би половин час, а все още бяхме доста назад на опашката, когато един от полицаите се провикна и показа, че трябва да имаме извадени за представяне паспорти и формуляри. В този момент изтръпнах, защото въпреки старателното ми четене, никъде не видях, че трябва да попълваме някакви формуляри. Звънях в посолството на САЩ в България, четох на всички официални страници, които намерих. Формуляр нямаше. Сърцето ми започна да бие тревожно, остава сега заради някакъв формуляр, който не съм видяла, да ни върнат. След още 1 час чакане се озовахме на паспортен контрол. Никой никакъв формуляр не ни искаше. Явно това се е отнасяло за масата от хора, които са със студентски визи. Проверката ни отне точно 2 минути. Взеха отпечатъци на мъжа ми, аз обаче изглеждах по-малко подозрителна явно, защото и това не поискаха. Само полицаят усмихнат ни пожела приятно прекарване. Не ни пита защо идваме, колко време ще останем. Явно миналия път се успели да докажем, че не планираме тайно и нелегално да емигрираме там под прикритието на туристическа виза. Куфарите вече ни чакаха и така отпадна още едно от притесненията ни. Веднага се насочихме към AirTrain JFK Red към Jamaica Station, от където да се качим на метрото за 5-то авеню. По пътя обаче видяхме гише на мобилен оператор. Бях проверила, че на летището няма магазин на мобилен оператор и това беше приятна изненада. Явно беше препродавач, защото цената бе с 5 долара по-скъпо от магазина, но безспорното удобство веднага да се сдобием с мобилни номера и интернет, веднага надделя. След около 20-тина минути вече и двамата с мъжа ми имахме едномесечни предплатени сим-карти с неограничени минути и неограничен интернет. Макар такава карта да не е евтина, силно препоръчвам ако сте на самостоятелна екскурзия като нас, да си я вземете. Така няма да имате притеснения къде може да попаднете, на кого ще трябва да се обадите и т.н.
На изхода на AirTrain JFK Red си купихме Метро карта, ориентирахме се как точно се чекира с нея, защото на повечето места се чекира човек при влизането си и тогава плаща. Но с AirTrain JFK е обратното – плащаш на излизане. Бързо се прехвърлихме в метрото и тъй като се качихме от първата спирка и то събота вечер, метрото беше празно и успяхме да се настаним удобно въпреки двата големи куфара. И тогава дойде първия ни сблъсък с Ню Йоркското метро. То е старо, мизерно, мръсно. Спирките са с изпочупени стари плочки от страни. Имаше бездомници и в метрото и по спирките, защото метрото е отворено денонощно. Вярно е, че Ню Йоркското метро е най-дългото в света и вероятно от най-старите, защото е на над 100 години. А неприятния му вид идва от това, че не е поддържано и почиствано. Но това не попречи на радостта ни, че сме в Ню Йорк. Отне ни над 1 час, за да стигнем от летището до центъра на Манхатън, където на 5-то авеню се намираше хотела ни.
Най-удивителният момент този ден бе излизането ни от метрото на 51-ва и 5-то авеню. Вече се беше стъмнило, но сградите наоколо бяха осветени, и изведнъж се озовахме сред високи сгради, Ню Йоркски таксита. Забързахме към хотела, вече крайно изморени от дългото пътуване и малко притеснени дали картите ни ще сработят, за да си платим. Все още пазехме спомена от Сан Хосе и техните остарели POS-терминали. Минахме покрай затворен магазин на Victoria’s Secrets и след общо 5 минути от излизането от метрото, пристигнахме в хотела. Четиризвезден хотел Радисон… Сърцето ми подскочи като видях надписа на името на хотела от далеч. Настаняването мина бързо и безпроблемно. Картата мина без проблем и ние почти невярващи се настанихме в стаята си. Пристигнахме в Америка… Пристигнахме в Ню Йорк… А утре започваше същинското ни приключение…
Неделя сутрин… Повечето хора още спяха, но ние нямахме търпение да тръгнем по улиците на Ню Йорк. По програма трябваше да отидем до магазин за мобилни услуги на близо, но тъй като вчера бяхме свършили тази работа, започнахме по туристическата програма. Проучихме възможностите за закуска на близо от хората на рецепцията и излязохме на Ню Йоркския въздух. Хотелът ни се намираше зад Рокфелер Център (Rockefeller Center) и първата ни спирка, бе да го разгледаме. Рокфелер център е група от няколко сгради, като най-високата от тях е над 400 метра. Толкова е висока, че фотоапаратът ни трудно я хвана цялата. Пред нея има площадче, наречено Рокфелер Плаза, където всяка година се издига коледната елха на Ню Йорк. Тогава вместо елха имаше някакво подобно на Мики Маус човече, чиято символика не разбрахме. От страни на сградата имаше вход за Наблюдателната площадка, която сградата има. Оказа се, че повечето високи обществени сгради в Ню Йорк имат нещо подобно. Ние бяхме решили да се качим на Емпайър Стейт Билдинг (Empire State Building) като най-емблематична сграда. Затова пропуснахме Рокфелер.
Много е странно, защото очаквахме Ню Йорк да е по-оживен, макар и в неделя сутринта. Нали го водят градът, който никога не спи… А в момента улиците почти бяха празни. Тук-там някоя кола мързеливо минаваше или някой човек бавно се влачеше по тротоара. Сякаш всички бяха в забавен каданс. Бяхме тръгнали към 6-то авеню, защото ни препоръчаха заведение за закуска. То обаче се оказа затворено, но наблизо видяхме друго. Там закуската беше хамбургери и пържени яйца. Колкото и да пътувам, така и не се научих да ям доброволно бъркани яйца на закуска. Така единствената ни алтернатива се оказа хамбургерът. Малко след като похапнахме, попаднахме на участъци от 6-то авеню, които са затворени за автомобили и се очакваше да има шатри със сувенири и храна. Но още бе рано и само имаше много полицаи.
Докато се разхождахме, попивайки с очи и сърце всеки елемент, с неудоволствие трябва да споделя, че беше мръсно. Навсякъде по земята имаше празни кенчета, бутилки, фасове. И макар да бяхме в една от най-скъпите части на Ню Йорк, имаше стари и грозни сгради. Отдалечавайки се, успяхме да снимаме Рокфелер център, както обичайно го дават по телевизията и някакси се почувствахме странно. Нереално странно. Сякаш сме влезли в някой филм или предаване.
Съвсем близо до нас, на около стотина метра, сгушена между високите небостъргачи, величествено стоеше Катедралата Св. Патрик. Макар Катедралата да бе очевидно стара и около нея нещата да са се променили, изглеждаше сякаш не на мястото си, особено стоейки срещу Статуята Атлас на Рокфелер център.
След като разгледахме „квартала“ наоколо тръгнахме по 5-то авеню, посока Сентрал парк. По пътя бяхме набелязали няколко знакови сгради като Trump tower, която се намира в дясно малко преди парка. За съжаление сградата се оказа в ремонт и не успяхме да я видим в истинската й прелест. По време на разходката ни из Ню Йорк това се оказа голям проблем – много от сградите се ремонтираха.
Продължавайки по 5-то авеню, точно преди входа на парка, но в ляво се намира едно много симпатично площадче – Фонтан Пулицер, а точно зад него се намира известният хотел Плаза. Ако сега не Ви говори нищо, ще припомня. Едва ли има човек, който да не е гледал Сам в къщи – 1 и 2. Във втората част Кевин попада по случайност в Ню Йорк и докато се разхожда по 5-то авеню, решава да се регистрира в хотел Плаза. Именно във фоайето на хотел Плаза, Кевин вижда Доналд Тръмп, тогава обикновен милионер. След десетките пъти, когато съм гледала филма, някаква тръпка ме беше обхванала, да видя Плаза. За съжаление и той се оказа в ремонт. Но днес вече с други очи гледам филма Сам в къщи 2, когато съм ходила по същите улици като Кевин МакКалистър.
Стигнахме началото на Сентрал парк, но друг ден щяхме да отделим на парка. Сега завихме по посока на 6-то авеню и се отправихме към Бродуей. Беше през деня и нямаше да успеем да се насладим на артистичния свят там, но от предпазливост, решихме да не си купуваме билети за постановка. Признавам си, че премиерната постановка с Хю Джакман - The Music Man започваше от октомври. Иначе щяхме да отидем.
Макар да бяхме решили да не влизаме в Сентрал парк, не се сдържахме и лекичко надникнахме през един от входовете му, където имаше паркирани карети. Една от атракциите за туристите беше разходка с карета из парка. Вероятно вечер някой се възползваше от услугите им, защото в момента те бяха паркирани празни отстрани. Постепенно стигнахме Columbus Curcle, което представлява кръгово, от където започва Бродуей. Интересното е, че Бродуей до някъде е пълен с театри и афиши, а от един момент нататък попада в Харлем. Ние разбира се, не сме толкова авантюристично настроени и пропуснахме тази част. Докато преминавахме покрай кръговото, забелязах, че отново има полицейски коли. Като цяло на всички туристически места, имаше много полицаи и това дава някаква сигурност. В същото време двама бездомници си крещяха нещо, но ние бързо ги отминахме и не се заслушах какъв беше предметът на драмата. Всъщност крещеше основно единият и като че ли не беше в трезво състояние. Така или иначе той не закачаше минаващите хора и ние просто го отминахме.
Разходката не беше много впечатлителна, защото през деня само малки надписи подсказват, че вечер там има театри. Малко по-надолу по Бродуей, отново имаше заградени участъци от булеварда и имаше шатри. Този път шатрите работеха и успяхме да си купим сладолед, направен във формата на спагети с доматен сос. Сладоледът си беше най-обикновен сметанов, но беше креативно представен. Другото интересно беше, че въпреки шатрата, можеше да се плаща с карта. Явно в Ню Йорк дори уличните търговци се отчитат на Данъчните. Кривнахме леко и стигнахме до Grand Bazaar. Базарът всъщност наподобява разпродажба на всичко, но не съвсем. Имаше неща втора употреба, имаше и нови неща. Някои хора предлагаха ръчно правени неща, имаше стари вещи. Макар да го водят за забележителност на Ню Йорк, не беше нищо особено. Просто едно отворено пространство с 30-тина сергии и толкова.
След бърз обход на пазара и приключване на задължителната програма за момента, решихме да се насладим на чара на Ню Йорк – на улиците му, на атмосферата, на сградите и градинките. Тези апартаменти, подредени един до друг, със стълбите пред вратите им, които те примамят да се изкачиш по тях. Сякаш си истински Ню Йоркчанин…
Заваля дъжд за кратко и толкова не ми е направил впечатление, унесена в сградите и шума на колите, че се сетих за него, чак, когато видях локвите по снимките си. Все пак често човек вижда това, което иска да види. Не случайно чашата може да е наполовина пълна или наполовина празна, но вътре си има все толкова вода. Много е приятно да се разхождаш така. Улиците в Ню Йорк са така номерирани, че трудно можеш да се изгубиш дори и без карта. Вече беше късния след обед и ние бяхме сериозни изгладнели. Затова на връщане отново минахме през затворените улици и шатрите, за да си купим интересни неща за ядене. Странно ми стана, че най-популярното там се оказа гръцкият гирос. Аз също много го харесвам, но чак да отида в Ню Йорк, за да го ям… Затова си взехме някакви други странни неща с месо и тесто. За първи път през деня попаднахме на пространство, където има много хора. И някак това го почувствах като покриващо очакванията ми за Ню Йорк.
Започваше леко да се стъмва и ние се насочихме към Таймс Скуеър (Times Square). При предварителното проучване, бях чела, че по тъмно е много по-интересен и впечатляващ. Затова го бяхме сложили в програмата си за тази вечер. Докато наближавахме, сърцето ми започна да бие учестено в нетърпение. Има нещо много митично в това да посетиш място, което не си вярвал, че можеш да видиш. За мен Ню Йорк бе такова място, а Таймс Скуеър бе емблематичен за този град. Все още силно въодушевени от целия ден, бавно приближавахме.
До момента по улиците на Ню Йорк бе относително спокойно. Сега разбрах защо. Всички хора се бяха събрали на Таймс Скуеър. В центъра му имаше масички и столчета, които бяха пълни с хора. Но и много хора бяха застанали отстрани на первази, тротоари и просто си седяха. Имаше полицаи през 3 метра и то съвсем видимо застанали. По крайщата на площада имаше магазини и бях изумена какви опашки имаше пред магазините. Не са ни искали сертификати, за да влезем там, но всички бяха с маски и то правилно сложени маски. Много от хората на площада също бяха с маски, ние също. Няколко пъти по време на екскурзията ни отново минавахме покрай Таймс Скуеър, защото хотелът ни бе на 800 метра от него. И всеки път имаше много, ама много хора. Чуваше се един консистентен шум като жужене на кошер. А целият площад бе обграден от високи сгради, всяка със своя светлина.
Със залеза на слънцето светлините ставаха все по-ярки и Таймс Скуеър придобиваше все повече вида на кадрите от телевизията, особено по Нова година. Именно тук американците посрещаха навън Нова година, както ние на площад Александър Батенберг в София. Чела съм, че за да присъстваш точно на Нова година, трябва от сутринта да застанеш на площада. Много хора отивали с памперси там, защото ако излезеш до тоалетна, може да нямаш възможност да се върнеш. Успоредно с това в САЩ почти навсякъде е забранена употребата на алкохол на открити места. Т.е. стоиш на студа и една чаша вино не можеш да изпиеш, за да се сгрееш. Признавам си, че за мен перспективата да стоиш на студа по каквато и да е причина, няма никаква привлекателност. Затова нито веднъж не съм била по Нова година на площад Батенберг. Но си представям отгоре на това и да съм доброволно с памперс…
Разхождайки се по площада, се чувствах нереално. Сякаш не съм наистина там, а просто сънувам или гледам видео от мястото. Самият площад не е много голям и въпреки това над 1 млн. посетители всяка година посрещат Нова година там. Именно тук се вижда в цялата си пълнота разнообразието от хора и националности в Ню Йорк. Толкова бяхме впечатлени, че сме направили над 100 снимки само на площада. Усещането да си там е неописуемо – въодушевление, възхищение за добрата реклама, малко разочарование, защото май очаквахме малко повече. Но най-вече ликуване, защото сме там. Все още изпълнени с емоция, бавно се отправихме към хотела. Денят ни бе прекрасен, а имахме още 3 пълни дни да си търкаме подметките из тротоарите на Ню Йорк, преди да си вземем кола и да отпътуваме за Филаделфия.
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега