Пристигнахме на Остров Елис след около 15-тина минути. Първоначалната ни идея бе, да обядваме там, гледайки Статуята. За съжаление с пристигането си, установихме, че там няма заведения, а само музея. В миналото Остров Елис е бил най-големият център за прием на емигранти. Подходихме към музея без особен интерес и даже бяхме решили, че ще поразгледаме на бързо и ще се качим на следващия ферибот. Разходката ни обаче се оказа доста по-дълга и по-отрезвяваща.
Преди десетилетия в продължение на повече от половин век, за да влезе емигрант в САЩ, е трябвало да пристигне тук в центъра за регистриране и ако получи разрешение, да се отправи, към която точка на Щатите пожелае. През периода, докато е функционирал като емигрантски център, през него минават над 12 млн. души. В средата на сградата има една огромна зала, която на времето е била пълна със столове, на които са чакали пристигналите, за да се регистрират. След регистрация са минавали серия от физически и психически прегледи и ако се прецени, че са физически здрави, за да работят и да не разчитат на помощ от държавата, са ги пускали. Ако са заподозрели някой, че е болен или има хронична болест, той е бил връщан там, откъдето е тръгнал. Идеята им е била да съберат най-здравите и работливи хора от всички националности, за да работят и произвеждат. Към болните не е имало особено хуманно отношение, защото те са се считали за излишни. Най-страшното за мен бе осъзнаването, че културата им и днес е така. Повечето нации са се развили с десетилетията и са надградили ценностите си. За съжаление смятам, че в САЩ нищо такова не се е получило. Тук свободата като ценност е доведена до крайност и се изразява в пълен егоизъм дори спрямо близките в семейството. Затова там е нормално да имат по 4 – 5 брака, 4 -5 деца, с които не поддържат връзка, да не знаят къде и как са родителите им. От друга страна култът към свободата им е толкова добре втълпен и продаден като идея, че за тях израз на свободата се оказва това, че с ниското заплащане, което човек получава, сам избира дали да си плати здравна застраховка, пенсионни осигуровки или наем.
Признавам си, че разходката из този музей ми загорча. Замислих се за милионите хора, пристигнали, подмамени от американската мечта, да оставят всичко у дома, някои от тях продали душата си затова. В една от залите на музея имаше разкази на няколко човека, които са получили зелена карта и разказваха колко по-щастливи са в САЩ. Направи ми впечатление обаче, че бяха хора от държави с военни конфликти, липса на образование, липса на течаща вода. Нямаше нито един от Европа.
За повечето американци посещението на Остров Елис има и друго значение, защото се пазят архивите с всички пристигнали там и те могат да намерят името и датата на пристигане на предшествениците си. Имаше цяла зала с кабинки, където всеки посетител може да разгледа списъците сканирани и като открие нужното име, да подаде заявка, за да извадят оригиналната книга и той да види имената и подписа на роднината си от преди десетилетия или дори век. Имаше изложени и част от досиетата на пристигналите. Докато разглеждах снимките им, си мислех дали са били щастливи, оставили всичките си близки зад гърба си. Дали са съжалявали за избора си или никога не са погледнали назад. Но посещението на този остров затвърди мнението ми, че САЩ не е място за живеене за мен. Прекрасно е, че отидох, видях, преживях, но сърцето ми е в България с всичките й недостатъци, но и преимущества, които ние често не забелязваме.
След като прекарахме повече от 5 часа на Статуята на свободата и Остров Елис и значително огладнели, се върнахме на изходната си точка на Батери парк. Затова първата ни цел стана да намерим къде да обядваме. Още с тръгването да пресечем парка, видяхме в далечината Световен търговски център 1 (One World Trade Center). Стана ми интересно, че сред другите небостъргачи, не изглеждаше толкова висок. Но после щяхме да стигнем до него, сега храната…
Лесно намерихме малко заведение, което предлагаше много видове Нюйоркска пица. И отново нямаше на етикетите съдържание на пиците, но този път успяхме да подберем две различни парчета нелюта пица. Тъй като явно не е честа практика местните да сядат, за да обядват, а просто взимат пицата и се хранят в движение, имаше доста свободни места.
Отпочинали и заредени с нови сили, се отправихме към Бика на Уол Стрийт. Създаден е преди повече от 30 години и е символ на успеха на фондовата борса. Ние вече бяхме виждали копието му в Шанхай и честно казано не виждам разлика в скулптурите. Но пък като символ на Ню Йорк, задължително трябва да се види. Той се намира на един ъглов остров. Когато пристигнахме там, имаше дълга опашка от хора и първоначално се чудихме дали да чакаме, за да се снимаме самите ние пред него, но решихме да изчакаме. Докато стояхме там, минаха доста туристически автобуса, които спираха за около 3 секунди, за да може туристите да направят по една снимка и отпрашваха към следващата си точка. В крайна сметка изчакахме 20-тина минути и не съжалявам за това. Не мисля, че отново ще отидем там, а сега имаме много хубав спомен. Стана ми интересно, че имаше една по-малка опашка, където хората чакаха, за да се снимат с дупето но бика. Когато се прибрахме в България, се сетих да проуча защо някои туристи искат да се снимат така и се оказа, че за някои националности главно от Южна Америка и Азия се считало за късмет да потъркат тестисите на Бика. Трябва да съм честна, че не видях никой да прави такова нещо. Предполагам, че някои туристи просто не са искали да чака на голямата опашка, а са искали да имат снимка с Бика. Все пак аз честно казано не бих си сложила снимка, на която над главата си имам задник и тестиси на Бика. Но затова светът е толкова интересен, защото всички сме различни.
След десетина минути ходене, стигнахме до Нюйоркската фондова борса на Уолстрийт. Признавам си, че бях разочарована, защото и тази сграда бе в ремонт. В същото време си беше просто обикновена сграда, с вход от страни и нищо не подсказваше за емоциите, парите и нервите, които ежеминутно кипяха вътре. Вероятно истинско посещение там би било човек да може да влезе вътре. За съжаление не се предлагаше туристическа обиколка, затова се задоволихме да я видим отвън и се отправихме към World Trade Center Liberty Park. Това е мемориалният парк, създаден след трагедията на 11-ти септември 2001 г. на мястото на съборените кули. Не можахме да го разгледаме обаче, защото денят бе 7-ми септември и наближаваше 20-тата годишнина от събитието. Затова всичко бе заградено и кипяха приготволения. Така че ние заобиколихме и се насочихме към Световен търговски център 1. Отблизо е една наистина висока сграда, която трудно се обхваща с поглед. Но ние някакси претръпнахме от високи сгради там и тя не ни впечатли особено.
Последната ни спирка за деня бе Кметството на Ню Йорк. Докато вървяхме към него, ни направи впечатление колко много полицейски коли имаше паркиране наоколо. И нямам предвид само патрулки, а и коли, на които бяха сложени стикери, че са не еди кое си шерифство. Беше много очарователно да се разходим по тези малки улички, където обаче сградите бяха по-нови, по-високи и по-чисти. Започнах да се питам какво ли е да си местен и да не ти прави впечатление, че минаваш покрай мемориалния парк или Бика… След около 20-тина минути стигнахме до Кметството. Сградата е стара и интересна, но е заградена и не можахме да я видим отблизо. Не знам защо като я видях първата ми асоциация беше за войната между Севера и Юга. Беше започнало да се свечерява и ние се отправихме към метрото. В далечината обаче видяхме за първи път Бруклинския мост (Brooklyn Bridge). Накрая на екскурзията ни щяхме да имаме отново няколко дни в Ню Йорк и тогава щяхме да се разходим по него. За сега обаче, просто му се порадвахме от далеч. Честно казано очаквах да ме впечатли повече, но предполагам е нормално след като съм видяла Голдън Гейт (Golden Gate Bridge), който е забележителен мост. Днес денят ни бе много интензивен с много неща, които да видим, а утре… ще е по-лежерен.
8-ми септември и пети ден в Ню Йорк, а имам чувството, че пристигнахме вчера. Днес денят ще е по-спокоен, без график. Бяхме решили да го посветим целия на Сентрал парк. Да се разходим на воля и без програма из него. Сентрал парк е с площ над 3 квадратни километра, намира се в центъра на Манхатън и е един от най-известните паркове в света. Интересно е, че малко след срещуположната страна на тази, от която влязохме, започва Харлем.
След закуска се спуснахме лежерно по 5-то авеню, но този път влязохме директно в парка, вместо да го заобикаляме. Първото, което ни направи впечатление, са големите небостъргачи, които като ограда бяха наобиколили парка. И в същото време в парка цареше тишина и спокойствие. Минахме покрай малък хиподрум, но нямаше коне в момента. Спуснахме се по т.нар. Мол, което е дълга алея, на която художници предлагат картините си. После минахме покрай Централната зоологическа градина. Чудихме се дали да влезем, но цената бе доста солена, а при проучването си, установихме, че е доста ограничена от към видове, които можем да видим. След няколко часа свободно шлаене, си купихме карамелизирани ядки от една количка и седнахме да ги изядем. Успяхме да направим видео разговор с едни приятели и докато си споделяхме какво сме успели да видим, се оказа, че сме имали невероятен късмет, а даже не сме го осъзнавали. Опашките за влизане на Статуята на свободата са били доста по-жестоки преди години, когато те са ходили. Наложило се е да чакат няколко часа. От този момент започнахме да обръщаме внимание, че наистина на много от местата почти няма туристи и е много приятно. Явно нервите ни покрай COVID-19 бяха възнаградени така – в най-посещавания от туристи град в света, ние спокойно да разгледаме това, което ни е интересно. Когато се качихме на Емпайър Стейт Билдинг, заради небостъргачите отпред не успяхме да видим Сентрал парк от високо. Нашите приятели ни препоръчаха да се качим на Рокфелер център, защото от там се вижда. Затова веднага го добавихме в програмата си.
Малко по-надолу минахме през малко мостче и стигнахме до Фонтана Бетесда (Bethesda Fountain). Площадът бе много приятен и като че ли това е едно от нещата, които най-много ме впечатлиха в парка. Спуснахме се покрай Loeb Boathouse на езерото, което представляваше една дълга дървена едноетажна сграда и заведение от страни. Там имаше сватба и не беше удобно да ги снимаме, защото минахме близо до тях. Лодки не видяхме в езерото. Отстрани минахме покрай градина Консерватория. Като цяло паркът бе разделен на малки градинки с различна тематика. Имаше една градинка със скулптура на Ханс Кристиан Андерсен. В друга градинка – имаше направена сценка от Алиса в страната на чудесата. На няколко места имаше малки мостчета, а навсякъде имаше пейки. Въпреки това на много места хората си лежаха или седяха на тревата. Минаваше обедно време и ние решихме като истински Нюйоркчани, да похапнем хотдог от количка. Признавам си, че се изненадах колко е вкусен. Затова повторихме и си взехме по още един. А докато си гризяхме хотдога, седнахме на една пейка с лице към Голямата морава (Great lawn). Това е именно мястото, където най-често показват снимки от Сентрал парк на хора, насядали по тревата.
Вече бе ранния следобед, когато стигнахме до т.нар. Резервоар на Жаклин Кенеди Онасис. Всъщност представляваше доста голямо изкуствено езеро. И докато се разхождахме по алеята покрай него, осъзнахме, че сме се поизморили, а имаме още около 5 километра до хотела. Затова решихме да обръщаме, но за да стигнем по-направо, излязохме на тротоара от страни на парка, на бул. Сентрал Парк Уест. Ако бяхме решили да се върнем отново през парка, вероятно щяхме да минем още 1 -2 километра отгоре, защото алеите са със завои. Така пропуснахме да минем през т.нар. Ягодови полета, където е поставена мозайката в памет на Джон Ленън. За сметка на това обаче, успяхме да разгледаме и луксозните сгради до парка, с портиери, точно като по филмите. Там видяхме и сградата The Prasada, която също е луксозна, но е известна с това, че е много стара, на над 100 години. Като цяло тук имат различна представа за стари неща от нас. Вероятно всяка къща в Стария Пловдив е по-стара от целия САЩ, така че стогодишна сграда не ни впечатли особено. Но ни бе на път и като минахме, й обърнахме по-специално внимание. Честно казано за мен по-интересното бе, че зад тези толкова луксозни сгради, няколко пресечки по-на запад започва квартал Hell’s kitchen или Кухнята от Ада, което е едно от гетата в Ню Йорк. Признавам си, че вече бяхме доста изморени, защото уж щеше да е лежерен ден, а бяхме минали до момента над 18 километра пеш. Вероятно заради тази умора, вече не ми се гледаше парка. Просто исках да се прибера. В същото време присядахме на всеки 15-тина минути за няколко минути почивка.
The Prasada
По пътя към хотела минахме отново покрай Катедралата Свети Патрик и този път успяхме да влезем. Въпреки умората бяхме решили, ако можем да се качим на Рокфелер център, защото се намира срещу нас. Оказа се, че за да влезем, трябва да платим по 20 долара отгоре на човек, защото вече е време за залез слънце. Това ни отказа и решихме, че през следващите дни в Ню Йорк ще се качим. Все пак сграда е срещу „нас“. Финално бяхме извървели над 22 километра днес, през спокойния ни ден…
9-ти септември. Събудих се с леко напрежение, защото щяхме да взимаме кола под наем, а „раната“ от наемането на кола в Сан Хосе през 2018 г. все още зееше отворена. Успокоявах се, че Ню Йорк не е черната дупка Сан Хосе и трябва всичко да е наред. До момента картите ни бяха сработили навсякъде. От друга страна, снощи в последния момент ни отмениха резервацията за престоя във Филаделфия, защото собственичката влязла в болница. Това се оказа плюс за нас, защото до преди да заминем аз следях един голям 4-ти звезден хотел, но цената му беше доста солена. Затова останахме в малкото двузвездно хотелче. Сега се оказа, че големият хотел е намалил цената си до тази на това, което щяхме да платим в малкия хотел. Затова финално щяхме да отседнем в големия и хубав хотел в Стария град на Филаделфия. Предполагам, че заради всичките тези притеснения се оправихме и тръгнахме един час по-рано от планираното. Тези, които ни познават, знаят, че ние винаги идваме или на време или закъсняваме Но никога не подраняваме. Толкова нетипично бе това за нас. Натоварени с два големи куфара, се качихме на метрото и после на влака за Летището, но слязохме няколко спирки преди това, на мястото, където са всички компании за рент-а-кар. Аз бях направила резервация за колата още от България на компания AVIS. Когато отидохме там, всичко бе спокойно и почти нямаше хора. И най-важното – картата сработи без проблем. Заявихме си още малко застраховки, както и дневна карта за тол такси. Така няма да се притесняваме дали няма да минем през някой платен път или мост. При избора на кола, мъжът ми категорично отказа да вземем Шевролет, затова ни дадоха първо някаква бяла Киа. След огледа първо се оказа, че е подбита тук-там, но това, което ни отказа да я вземаме, бе, че е мръсна. Затова ни смениха колата с друга Киа, черна. Пак имаше забележки по външния вид, но най-важното бе, че е чиста. Един час по-късно, натоварили багажа в колата и вече с пълни с радост сърца, потеглихме на автоекскурзия из Ню Йорк. Трафикът в града е доста натоварен. Направи ми впечатление обаче, че всички се движат с една скорост – максимално разрешената. Щом светне зелено всички тръгват, никой не спи на светофара, нито се влачи с 20 км. Успяхме да се придвижим доста по-бързо от очакваното.
Беше започнало да вали, но ние приютени от колата, се чувствахме комфортно. Добре, че не валеше вчера или някой от предходните дни, защото щеше да провали разходките ни.
Пътувайки от летището, първо отидохме на остров Манхатън и се насочихме към Харлем. Беше ни интересно да разгледаме квартала, но не посмях да снимам, защото докато минавахме, разни хора ни гледаха. Всъщност, не само нас, а всички преминаващи коли. Но мисля, че едно от малкото неща, които по филмите са предадени реалистично, са гетата, включително и Харлем. Един местен се заяде с нас, защото искаше ние да караме по-бързо, за да не изпусне зеления светофар. Но мъжът ми се направи, че не го вижда и си караше с разрешената скорост. Докато ни задминаваше в един момент, взе да ни псува, но ние упорито гледахме напред и не му обърнахме внимание. Предвид това, че там почти всеки е въоръжен, а на някои хора, малко им трябва, за да стрелят, по-добре така…
Минахме с колата покрай апартамента на Кари Брадшоу от Сексът и града, но валеше доста силно, нямаше къде да спрем, а и ние не сме фенове на сериала. Затова не успяхме да направим дори една снимка. Следващата ни спирка обаче, бе сградата на апартамента на Приятели. Вече бяхме седели на диванчето им и се бяхме разхождали в Сентрал перк в Лос Анджелис. Сега видяхме и сградата. Въпреки дъжда, изскочих навън и от срещуположния ъгъл, направих няколко снимки. След това просто си постоях няколко минути на дъжда, гледайки сградата. Явно подсъзнателно се чудех дали ако остана още малко, няма да изскочи Рейчъл…
След това се насочихме към Бруклин и първо минахме по Манхатънския мост (Manhattan Bridge) с колата. Слязохме от него, направихме една обиколка и се върнахме по Бруклинския мост (Brooklyn Bridge). На Бруклин щяхме да отделим цял ден, когато се върнем от Маями. Затова сега минахме набързо с колата и се отправихме към Филаделфия. Вече бе ранния следобед, а там се свечеряваше рано. Пътят отнема около два часа и половина, но ние спряхме да обядваме по пътя и ни отне повече време. Докато пътувахме, минахме през разни малки градчета, а на едно от тях имаше изложени 10-тина коли Dodge Challenger в различни цветове. Влизайки във Филаделфия, видяхме съвсем различни като стил сгради, но утре щяхме да имаме възможност да разгледаме по-подробно града.
Пристигнахме във Филаделфия на свечеряване. Но докато минаваме през половината град с колата, осъзнах, че Фили има много по-различна атмосфера от Ню Йорк. Кварталите, през които минахме, бяха предимно с по-старо строителство едно- и дву-етажни къщи и някакво странно усещане за изостаналост. Сякаш минавахме през някой американски град през 80-те години. Хотелът ни се намираше в Стария град, защото бях проучила, че макар нощувките да са по-скъпи тук, е доста по-безопасно от центъра на новата част, където има много бездомници и престъпност. Оказа се, че до нас е и Пожарната. Предполагаше се, че на следващия ден в 8:30 сутринта местно време трябваше да имам среща с шефа, но в последния момент срещата се премести за 8:30 българско време, което правеше 1:30 през нощта местно време. Затова си легнахме по-рано и в 1 часа станах, за да се оправя за срещата. Влязох навреме в срещата, но никой не дойде. Писах на един от другите участници и се оказа, че смотаният ми календар е превърнал в местно време някои срещи, а други си ги е оставил в българско време. Реално срещата си беше за 8:30 сутринта американско време. Бясна на техниката, си легнах обратно. Така сутринта след срещата, заредени с енергия и нетърпение, потеглихме към първата си спирка. Разходихме се из спокойните улици на път за Залата на независимостта (Independence Hall). Там си бяхме резервирали посещение в сградата и Камбаната на свободата (Liberty Bell). Посещенията са безплатни, но задължително човек трябва предварително да си направи резервация. Препоръчваше се да пристигнем поне половин час преди тура, защото трябва да минем проверка на багажа, а имало опашки. В действителност нямаше никой и минахме веднага. Все пак, се наложи да си изчакаме нашата група. Проверката на багажа, туровете и охраната се осъществяваше от Рейнджърите (National Park rangers). Интересно ми стана, че малко преди да ни пуснат след проверка на багажа, изрично ни казаха, че тоалетната е в отсрещната сграда и ако влезем сега, няма тоалетна там. У нас в никой музей или забележителност никой не се интересува дали туристите имат такива нужди.
За щастие в двора пред сградата имаше пейки, така че изчакахме спокойно половин час, говорейки си с родителите и сестра ми във видео връзка. Така че дори не усетихме този половин час. 2 минути преди нашето време, дойде един Рейнджър и ни помоли да се подредим. Никой не се буташе, спазваше се дистанция и всички си стояхме с маските. Дойде „нашият“ Рейнджър, който щеше да ни е гид. Беше около 65 годишен, афроамериканец, слаб, кокалест и много усмихнат. Замислих се дали е доброволец или няма избор и трябва да работи до по-голяма възраст. След като влязохме в сградата, първото, което ни показа, е едно стълбище, което са успели да запазят оригинално от построяването на сградата и по което са се качвали бележити Американци като Томас Джеферсън.
Първата стая, която ни показа, бе възстановка на съдебна зала, която е имало навремето там, с местата за съдебните заседатели, съдиите. Следващото помещение бе залата, където са заседавали 13 консула на 13-те отделни щата, които са се опълчили срещу Английското владичество и в продължение на няколко дни бурно са обсъждали. Това, което те са правили, заседавайки, се считало за държавна измяна от Британците и ги е грозял разстрел. Но те не са се отказали и след много часове обсъждане създават и подписва Декларацията за независимостта на 4 юли 1776 г. и обявяват независимостта на САЩ. Пред сградата е имало много хора, които са ги подкрепяли, горели са британското знаме. 11 години по-късно през 1787 г. в същото помещение Джордж Вашингтон подписва Американската конституция. Столът в средата на помещението е същият, на който той е стоял докато е подписвал Конституцията. Докато стояхме в стаята Рейнджърът ни разказваше всичко това с много повече подробности, но мен повече ме впечатли емоцията, с която говореше. Той вероятно разказваше това за хиляден път, но когато се обърна към нас с думите: „Представете си, че между тези четири стени е създадена нашата държава“ гласът му трепереше и очите му се овлажниха. Изумително… Така се възпитава националистично чувство. Всъщност американците са нация с много малко истинска история и почти никакви корени, но имат силно възпитано чувство за принадлежност към САЩ. Стана ми смешно, че докато разказваше за историята на Конституцията говореше с гордост как те са наложили равенството между хората, а всъщност робството там е премахнато 100 години по-късно, а жените са получили право да гласуват 150 години по-късно. Явно равенството между хората всъщност означава равенство между белите мъже. В същото време думите му бяха пропити и с пропаганда за това колко много усилия са положени, за да имат всички те най-висшата ценност свободата. По време на разказите си, Рейнджърът подхвърляше късчета от Американската история, но аз не се задълбах, а просто се насладих на старинната стая. И колкото и да е странно си мислех дали столът на Джордж Вашингтон скърца след толкова години…
След като турът ни приключи, имаше възможност да направим обиколка на съседната сграда, където след подписването на Конституцията, са създадени законите. Ние решихме, че чак толкова не ни интересува Американската история и отидохме отсреща, за да видим отблизо Камбаната на свободата. Тя е символ на Американската свобода и е оригинално запазената от преди повече от 2 века. Първоначално е направена за Сградата на старото кметство на Филаделфия. При първия тест се пука, защото металът е бил много крехък. Няма ясни данни дали точно тази камбана е ударена при подписването на Декларацията за независимост, но стотина години по-късно тя става символ на борбата срещу робството и я кръщават Камбаната на свободата. Посещението и при нея е безплатно, но има определен брой места за посещение всеки час. За щастие нямаше много туристи и ние веднага влязохме. Минахме през два дълги коридора със снимки от борбата им срещу робството и историята на камбаната. Накрая стигнахме до дъното на помещението, където можехме да я видим и да се снимаме с нея. Всички бяхме с маски и дори за снимката не разрешиха на никой да си свали маската. Пред Камбаната на свободата… Иронично, нали…
След като приключихме с разглеждането на историческата част, решихме, че е време да закусим. Това не се оказа толкова лесна работа, защото около нас имаше само магазини, но не и заведения за хранене. В същото време се предполагаше, че трябва да е по-топло, но се надявахме да се постопли скоро, защото сега духаше доста неприятен студен вятър. Най-накрая ориентирани по хората, разнасящи бургери, открихме заведението Popeyes, нещо като МакДоналдс. Аз разбира се, го прекръстих на Попай… Не знам дали, защото бяхме гладни, но храната беше вкусна. Улиците в новата част нямаха нищо общо със Стария град. Обикновен, ненатрапчив, невпечатлителен град, но много приятен и спокоен. Не беше толкова мръсен като Ню Йорк. Бяхме на около 3 километра от хотела и бяхме стигнали до Кметството на Филаделфия, когато преценихме, че явно няма да стане по-топло, а ние вече сме замръзнали. В същото време имахме да се разхождаме още около 4 – 5 часа. Затова решихме да се приберем пеш до хотела и да се облечем по-дебело. Ню Йорк ни беше разглезил, защото там беше топло. Върнахме се бързо по съседната успоредна улица до хотела. И докато се доопаковахме, решихме да отидем до кметството с метрото. Метрото във Филаделфия за разлика от Нюйоркското не е с фиксирана цена и зависи от това от къде до къде ще пътуваш. В същото време е доста по-чисто. Ние го използвахме само за няколко спирки, но пък се радвам, че съм се возила в метрото на Фили.
Излизайки от метрото, поехме на там, където преди час бяхме спрели и се бяхме върнали обратно. Минахме първо през Площад Джон Кенеди, където имаше много симпатичен фонтан и прекрасна гледка към статуята на Бенджамин Франклин Музеят на изкуствата. Тръгнахме пеш по бул. Бенджамин Франклин и с изненада видяхме, че на стълбовете са сложени знамена на различни държави. И започнах някак подсъзнателно да търся Българския флаг, макар да не вярвах, че някой в Америка даже знае, че съществуваме. На едно кръгово обаче, видях и нашето знаме. Много се зарадвах, че даже и на връщане минах пак да го снимам, за да съм сигурна, че съм направила хубави снимки. Разбира се, снимките на мъжа ми на отиване определено бяха по-хубави, но всеки си има таланти. А той е много талантлив фотограф, освен всичките му други умения и хубави черти. Когато се прибрахме в България, водена от любопитството си исках да разбера защо са сложени тези знамена и какво символизират. Оказа се, че мъж и жена ентусиасти са събрали тези знамена и ги поддържат. Положили са усилия да убедят съседите си, за да ги сложат, но така и не разбрах символиката им. Вероятно просто им харесват знамената. По средата на пътя ни беше Институтът Франклин и влязохме да разгледаме сградата от вътре. В момента бе огромна библиотека с вход свободен. С тишината и великолепието на високите тавани и спокойствието на книгите. Качихме се на последния етаж, където имаше зала с редки оригинални книги включително на Дикенс. За съжаление другите автори не ми бяха познати. Но ме впечатли това, че човек може свободно да влезе и да ги разгледа, да почете…
По пътя минахме и покрай музея на Роден във Филаделфия. Разходката ни беше прекрасна, без да бързаме. Минаваше от време на време някоя кола, но нищо повече. Вече не бяхме замръзнали и кръвта ни спокойно си търчеше нагоре-надолу. Просто прекрасно. Атмосферата на Фили и цялостното усещане са много различни от Ню Йорк. Не мога да кажа кое ми харесва повече, но просто е различно.
След още около час ходене, стигнахме до Овалът (The Oval) и паметника на Бенджамин Франклин. Те се намират точно пред Музея на изкуствата. Паметникът е едно от най-емблематичните места в града и предполагам, че заради това имаше доста туристи, които се снимаха около него. Но всъщност на нас по-интересно ни беше да видим Статуята на Роки и да се качим, за да видим града отгоре. Затова забързахме към Роки. Имаше дълга опашка през Статуята на Роки. През 1976 г. Силвестър Сталоун снима филмът Роки, играейки Роки Балбоа – мотивиран боксьор от Филаделфия, който типично по Сталоунски накрая печели мача. В един момент обаче го дават как тича по улиците на Филаделфия, облечен със суитчър и изтичва стъпалата пред музея множество пъти. Сега тези стълби се казват Стълбите на Роки… Странно е как един филм може да бележи така града и мястото. Не мисля, че съм гледала филма повече от веднъж и то преди 20-тина години, но все пак ми беше интересно да видя статуята и стълбите…
Разбира се, мъжът ми изтича стълбите докато аз го документирах отгоре. Не мисля, че имаше турист там, който да не изтича стълбите под нечий фотоапарат или камера. Най-горе имаше площадче, на което в единия ъгъл бяха стъпките на Роки. А от там се откри уникална гледка. Просто стоях и я гледах. Паметникът на Франклин, зад него булевардът и Кметството в дъното. Именно онзи известен ракурс, с който винаги показват Филаделфия. Това беше най-забележителното през целия ден и затова останахме над един час. Просто да се насладим. До нас пристигна цял автобус с шаферки и шафери и разбира се една двойка младоженци и сигурно половин час се снимаха с фотографи, осветление и т.н. За първи път виждах на живо толкова много шаферки, облечени в еднакви на цвят рокли.
Колкото и да ни бе приятно, време беше да си тръгваме към хотела. Беше късния следобед и много от магазините започнаха да затварят в 17 часа. Районът около Кметството изведнъж стана много непривлекателен и макар да не сме се чувствали застрашени, просто беше неприятно. Усещането ми бе, че определени индивиди някакси „изпълзяха“ от някъде с наближаването на вечерта. Със сигурност тук не бих се чувствала спокойна по тъмно. За около час и половина се прибрахме в Стария град и след вечеря решихме да посетим последната останала ни забележителност Алеята Елфрет (Elfreth's Alley). Това е историческа уличка, която е от преди над 300 години. Като ударението тук е на уличка, защото всъщност е откъс от улица с 20-тина къщи. В няколко от тях има музеи, но в останалите живеят хора. Улицата се минава за 1 минута, повтарям една минута, и то бавно… И тъй като вече беше 20 часа, нямаше никой на улицата. Тишината беше някак особена. Накара ме да се замисля, какви ли хора са живели тук преди 200 години, а преди 300? Какво ли са били мечтите им, трудностите им. А на сегашните хора. Щастливи ли са, че живеят на такова уникално място. Аз лично не бих се чувствала добре покрай дома ми ежедневно да минават и да надничат стотици хора, но това съм аз… С това приключението ни във Филаделфия приключи и бавно разхождайки се из Стария град се прибрахме в хотела. А утре ни чакаше нов град и ново приключение…
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега