САЩ – Източният бряг – Част 4

Има някакво несравнимо очарование в това да си на ново място, да стоиш седнал в пицария на тротоара, да гледаш хората и да имаш цялото време до края на деня, за да решиш на къде да поемеш. И ние стояхме и се наслаждавахме на това очарование. Да, утре имахме програма, но за днес, просто щяхме да се наслаждаваме на града. Центърът на Вашингтон не е особено голям и пешеходно може да се обиколи без затруднение. А ние просто си седяхме и се чудехме на къде да поемем…

 

След приятната почивка, се решихме да тръгнем към хотела си, който бе на около 3 – 4 километра, но пътят минаваше през доста от забележителностите на града. Ние бяхме планирали следващия ден да им обърнем по-специално внимание, но не пречеше днес да се разходим. Точно срещу Библиотеката на Конгреса, се намира Капитолията. Много красива, величествена сграда. Още, когато за малко я бяхме зърнали от една от терасите на Библиотеката, ме изуми. Внушителна сграда. Някак естествено събужда страхопочитание. Изпитах лека тъга, че заради COVID-19 нямаше да успеем да влезем и да я разгледаме отвътре. По принцип се предлагат едночасови безплатни турове, но не и сега. Капитолията се намира от едната страна на Националния Мол (National Mall) и продължава през Вашингтон монумент. Националният Мол всъщност е дълъг красив парк, на който от двете му страни има известни паметници и музеи. Точно след Капитолията започват и серия от безплатни музеи на Смитсоновския институт с различна тематика – Природонаучен музей, Национална галерия, Национален музей на Американската история и др. Ние за съжаление нямахме възможност да разгледаме всичките, а и не съм убедена, че имаме чак такъв интерес в Американската история, че да посещаваме музей по темата. Но си бяхме набелязали Природонаучния музей и Националният въздушен и космически музей на Смитсоновския институт. И тъй като беше ранния следобед, а музеите затварят около17:30, имахме време само за един музей. Затова избрахме да посетим втория.

За да влезем в музея, първо минахме проверка на сертификатите, след това на багажа и накрая изпълнени с очаквания и нетърпение влязохме. Не знам дали, защото музеят бе в ремонт и част от залите бяха затворени за посетители, или просто музеят си е толкова богат. Но очакванията ни тотално пропаднаха. Музеят има три макета на самолети във входната зала, две ракети – една по-голяма и една по-малко, макет на летателния апарат на братята Райт и тоалетна… Много тъжно, но в музея почти нямаше какво да се разглежда. Хората се лутаха натам – насам. Не знам дали и те бяха толкова разочаровани като нас. Надявахме се другият музей, който щяхме да посетим в друг ден, да е малко по-добре.

 

 

 

 

 

 

Най-приятно на следобеда се оказа разходката по зелените площи, тишината, спокойствието, усещането за безвремие. От страни на много места имаше бусчета, които предлагаха сладолед, сандвичи. От сладоледените бусчета звучеше забавна музика, която първият път, когато я чух, ме очарова. Но с всеки следващ път, когато я чувах, очарованието й намаляваше до момента, когато започнах и да й се дразня. Стигнахме до Монумента на Вашингтон, а от там гледката към Капитолията през целия парк беше уникална. Изведнъж се почувствах нереално. Сякаш не бях точно на това място, а сънувах. Завихме покрай Монумента и тръгнахме към Белия дом. Както бях споменала по-рано, хотелът ни е направо в задния двор на Белия дом, така че в известна степен се прибирахме. Белият дом бе ограден от огради, пазени от Тайните служби и успяхме да го видим в далечината само. Приличаше на една по-голяма точка там между зелените поляни. Успяхме да се приближим съвсем малко, но по-близо беше забранено. Вашингтон се оказа много по-различен от очакванията ми и определено по-различен като атмосфера от Ню Йорк и Филаделфия. Сякаш са от различни държави и трудно се намира общото между тях. Но утре щяхме да го разгледаме повече и да попълним впечатленията си. Междувременно обаче трябваше да вечеряме, а заведенията наоколо предлагаха само бургери. Ние предпочитахме да не ядем бургер, отново. Затова потърсихме магазин за хранителни стоки, където има топла витрина. Така лутайки ме по улиците наоколо, случайно попаднахме на Севън Иливън (7-Eleven), който имаше топла витрина, макар и доста бедна. Все пак си взехме два вида пилешки хапки и пакетирани триъгълни сандвичи за закуска утре, за да не обикаляме за храна. Собственикът беше китаец и ни благодари, че пазаруваме в магазина му. Признавам си, че не обърнах особено внимание на този факт. И това ни беше голямата грешка. По пътя минахме и през друго магазинче и докато се оглеждахме какво да си добавим за ядене, аз си взех един пакет фъстъци. Ей така да си имам, не съм очаквала, че те ще се окажат спасителни. Прибрахме се изморени от впечатления и ходене и час по-късно, решихме да вечеряме. Но с ужас установихме, че пилешките хапки са лютиии, ама люти. Не просто пикантни, а люююти и не се ядат. Признавам си, че много се разочаровах от това, но за щастие си бяхме взели пакетирани обикновени пилешки сандвичи за закуска. Щяхме да търсим нещо друго за закуска, а сега те щяха да ни спасят. И отново изненада… ама не от приятните… и те бяха люти! Явно там всичко е люто. И вода да си бяхме взели, сигурно щеше да люти. Така опряхме до моите фъстъци. Но те бяха едно малко пакетче. Така през първата си нощ във Вашингтон си легнахме гладни.

Неделя, 12 септември. Не мога да повярвам, че повече от седмица сме в САЩ. Дните ми са толкова пълни с преживявания, с емоция, със спиращи мигове. Докато се събуждах, пред погледа ми мина като калейдоскоп Ню Йорк и Филаделфия. А днес ме чакаше един прекрасен ден във Вашингтон.

 

Тъй като вчера се бяхме разходили по Националния Мол и площада на музеите, решихме днес да започнем от там, където спряхме предходния ден – от Монумента Вашингтон. Монументът представлява една висока кула, на която можеш да се качиш, за да видиш града. За съжаление местата бяха малко, а резервацията става само от днес за следващия ден. Така ние не можахме да си вземем билети. Но това още не го знаех сутринта. Затова пристигайки на Монумент и гледайки го колко е впечатлителен, не спирах да си мисля, какво ли е усещането да се качиш горе и да видиш града. Уви, никога няма да разбера, но днес изпитвам благодарност, че отидох и го видях, макар и отвън. Малко по-надолу се намира Мемориала на загиналите през Втората световна война. Тук много силно си личеше култът към свободата. Всеки от щатите, участвал във войната бе изобразен с отделен стълб, а стълбовете образуваха два полу-кръга от двете страни на Мемориала. В средата имаше фонтан. В средата на всеки полукръг имаше по-голяма колона, обозначаваща, че тези щати са воювали в Атлантическия океан или в Тихия Океан. От страни имаше стена със златни звезди в памет на загиналите във войната и гръмкият надпис, че това е цената на свободата, която те с гордост са платили. Печеше едно прекрасно слънце, почти нямаше хора наоколо и ми беше спокойно на душата. А в дъното се виждаше Линкълн Мемориал. Тръгнахме малко по в страни, за да отидем до Мемориала на ветераните на Виетнам. Беше ми много интересно да отида именно там, защото преди години бях гледала филм за създаването на този Мемориал и последиците от Виетнамската война. След края на войната американското общество силно настръхва срещу войниците и те връщайки се, се изправят пред отхвърляне и липса на помощ. Няколко години по-късно създават този Мемориал. Той представлява една дълга стена, на която са изписани над 50 000 имена на загинали по азбучен ред. Докато се разхождахме там, видяхме група от няколко човека и момичето споделяше, че там е нейният дядо… Почувствах се като натрапник в един емоционален момент на това семейство.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оттам продължихме в лежерна разходка по алеите в посока Линкълн Мемориал. Линкълн Мемориал е една внушителна сграда, вероятно висока колкото 4 етажна сграда. Отпред има високи римски колони, а вътре се издига огромната статуя на Линкълн. Докато се изкачвахме бавно по стълбите, се почувствах сюреално. Сякаш съм във филма, само се надявах като вляза вътре, статуята да е на Линкълн, а не на някоя маймуна като във филма Планетата на маймуните. Вътре в Мемориала цареше някаква особена тишина. Хората не говореха високо и се чуваше само леко шушукане. Но ние там просто си постояхме и послушахме. Чувствах се като посетител в паметниците на военната история на САЩ. А те са участвали в своята кратка история в предоволно много войни.

Слънцето напичаше спокойно и макар, че едва наближаваше обедно време, вероятно заради многото извървени километри пеш последните 10 дни, изведнъж се почувствахме уморени едва на 5-я километър. Затова намерихме една тиха, сенчеста пейка и спряхме непланирано за отдих. Както и за уточняване на детайли в програмата си. Щяхме да минем през още няколко мемориала на около 5 – 6 километра, но успоредно с това от вчера имаше страхотни промоции във Victoria’s Secret и няма да излъжа, че много, ама много исках и там да отида. За съжаление нямахме магазин, който да е наблизо. Успяхме да прекроим плана, за да стигнем и до там, но това после. Сега ободрени и отпочинали, се насочихме към Мемориала на ветераните от Корея (Korean war veterans memorial). Представляваше площ, на която войници пристъпват тихо и се приготвят за нападение. Не успяхме да го видим в целия му блясък, защото беше в ремонт и ограден с телена мрежа, но все пак през нея видяхме малко от него.

 

 

 

Насочихме се към изкуствено създаденото езеро със странното име Преливен басейн, но докато заобикаляхме мемориала на войниците от Корея се оказа, че заради ремонта му, пътят по средата е затворен и не може да се продължи. Затова се наложи да заобиколим и минахме покрай още няколко малки мемориалчета докато стигнем до изкуственото езеро. Пътят ни минаваше покрай мемориала на Мартин Лутър Кинг Младши, където за момента само афроамериканци се снимаха. Но там отсреща, в далечината се виждаше Монументът Вашингтон и наистина гледката беше прекрасна. Тръгнахме бавно по крайбрежната пътека, обикаляща езерото. Наближавахме една малка къщичка, от където човек може да си вземе лодка за определено време и да се разходи с нея в езерото. В един момент пред нас съвсем наблизо се появи мост, а мъжът ми обясняваше, че на картата му няма никакъв мост и на къде ли сме тръгнали. Оказа се, че сме тръгнали да обикаляме езерото в грешната посока, затова се върнахме и този път посоката беше вярната. Минахме покрай Мемориала на Франклин Делано Рузвелт, седнал спокойно и вярното му куче до него. Разходката беше спокойна, без да бързаме и на тишината на езерото. В далечината се появи и Мемориалът на Томас Джеферсън. Той не бе толкова голям и величествен като Мемориала на Линкълн, но бе в сходен стил и създаваше сходно усещане. Просто бе в умалени размери. Вътре в Мемориала отново имаше паметник, но този път логично, на Томас Джеферсън. В мемориала нямаше толкова посетители, но не знам дали това не се дължеше на факта, че вече бе 2 часа, а слънцето сериозно препичаше. Вътре в Мемориала цареше тишина, а хората бяха насядали на пейките. Не знам дали от почитание към Томас Джеферсън или защото тук бе хладно и сенчесто. Ние си признавам го ползвахме за почивка. Целият този „парк“ с мемориали и възвишени приказки за геройства и свобода много добре се съчетава с пропагандата им за това да се жертват за родината и да се гордеят с това. Докато отморявах на тишина в Мемориала си мислех дали наистина американците вярваха в това. Вашингтон е изкуствено създаден град. Докато Мериленд и Вирджиния се борят къде да е столицата, се решава всеки от тях да даде по малко земя по средата и така се ражда Вашингтон, окръг Колумбия. И градът става сам по себе си пропаганда на американските ценности. И Американските воини.