Екскурзията ни до момента бе интензивна програма за разглеждане на забележителности. Следващите 5 дни, обаче, макар да бяха на ново място, по-скоро бяха в графата – почивка. В петък отлетяхме от Бъфало до Ню Йорк и след няколко часа престой – до Маями. Почти целия ден пътувахме заради двата полета и престоя между тях. Но в 17:30 кацнахме на Международното летище в Маями. Нямаше никакви проверки, защото бяхме с вътрешни полети. Отидохме към рент-а-кара, за да си вземем резервираната кола. Оказа се, че няма японска кола в класа, в който сме запазили. Затова ни предложиха един клас по-висока кола за същите пари - KIA SUV, бяла, почти нова. За съжаление се оказа, че багажникът й е колкото по-голяма жабка. Затова се наложи да се върнем и да поискаме друга кола. Тогава момчето любезно ни предложи срещу 15$ доплащане на ден, да ни даде Буик. Ние бяхме там за няколко дни, така че оскъпяването не беше съществено, затова я взехме. Като казах кола, наистина си мислех за кола, а то се оказа камион… Луксозна кола, широка, с шибидах, с подгряване на волана (не знам защо на някой в Маями му трябва такава екстра), кожен салон и още куп глезотийки. Страхотно. Дори аз, която като цяло ми е леко все тая в каква кола се возим, стига да върви и да е безопасна, се впечатлих. А мъжът ми приличаше на дете, на което са му подарили магазин за шоколади и бонбони. В колата нямаше огледало за обратно виждане, а монитор, на който се прожектираше от задната камера. И излязохме в Маями…
Изведнъж ме лъхна едно такова щастие. Бях в Маями. Беше топло, а около мен бе пълно с палми. Свечеряваше се и градът изглеждаше още по-романтичен. Бях запазила хотел в Маями Бийч, на около 20-тина километра от тук. Дълго време си мислех, че Маями Бийч е квартал на Маями, а то се оказа друго населено място във Флорида. Избрах Маями Бийч, защото много бях чела, че там е най-безопасното място. Противно на Хорейшо от „От Местопрестъплението: Маями“, в град Маями не бе безопасно. Докато пътувахме с колата, мъжът ми се опита да натисне всички възможни копчета в колата, за да види какво още може да прави колата. Аз малко се изнервих, защото вече беше станало тъмно, ние се движехме по непознат път, в непознат град, а той вместо да внимава в пътя, натиска разни копчета…
Като наближихме хотела, се обадих, за да попитам от къде се влиза в паркинга им и с това дойде първото разочарование. Макар да беше отбелязано в букинг, всъщност хотелът няма собствен паркинг. Просто има паркинги наоколо. Насочи ни към най-близкия паркинг и тъй като вече беше след 20:00 решихме да не обикаляме, а да паркираме там. Цената му беше 50 $ на ден, като ни уточниха, че утре може би ще е 70 $ или 80 $. Направо останахме изумени. Платихме си 150-те долара за трите дни там. Това ни беше най-скъпият паркинг там. Тъй като колата е висока и голяма, едва успяхме да я паркираме, но нали мъжът ми е страхотен шофьор, се справи без проблем. Когато взимахме колата, момчето ни даде безплатен бонус, ако искам и аз да карам колата. Явно съм му вдъхвала повече доверие, отколкото съм заслужавала. Аз такава кола няма да карам. Точка.
Хотелът ни беше на страхотно място, на улица, успоредна на Оушън драйв (Ocean Drive). Оушън драйв е най-известната улица на Саут бийч и се намира точно до плажа, пълна е със заведения и ако човек иска да спи в хотел на нея, трябва да приеме денонощия шум от хората и баровете. Затова ние си бяхме избрали хотел в съседна улица. Тъй като тези дни за нас бяха почивката, си избрахме по-хубаво студио, вместо обикновена стая. И за съжаление точно този хотел се оказа най-голямото ни разочарование. Първо отказаха да ми дадат разписка, че съм платила. Давали ги при напускане, но се плаща при настаняване. Не разбрах логиката, а и така можеха да кажат, че не сме платили. Какъв е смисълът да издават фактура, която да не ни я дадат. Успях поне да я снимам. Второто неприятно беше, че тъй като самата Флорида няма никакви мерки против COVID, хотелиерът взе да ни убеждава, че не трябвало да се спазват мерките, за да може всички да се разболеят, да умрат, които ще умират и той да си продължи живота спокойно. Явно смяташе, че той от COVID не може да умре. Искахме да се настаним в студиото си, защото цял ден бяхме пътували, а не да си обсъждаме пандемията с хотелиера. Явно накрая се умори да говори само той и ни даде ключа. Студиото наистина бе голямо – 46 кв., обширно, дори имаше дрешник, където стояха куфарите. Само да беше чисто. За щастие чаршафите бяха чисти и хавлиите, но нищо друго. На масата имаше 1 пръст прах. В банята едната част беше почистена – около ваната, но другата част трябва човек много да внимава да не се докосне. Това направо ме довърши… Основните ми критерии при избор на хотел винаги са били чисти чаршафи и течаща топла вода. Не искам други удобства. Наложи се да изчистя масата, защото иначе ме беше гнус да си слагаме вещите там. Но пък бяхме в Маями.
Макар да беше тъмно, нямахме търпение да се разходим по Оушън Драйв, която от предходната година бе направена изцяло пешеходна. Улицата беше оживена, имаше доста полицаи, както пеша, така и в автомобили, но други освен полицейски коли нямаше. Накъдето и да погледнеш в близост и в далечината се виждат лампи на патрулки, които просто си обикалят. А хората се забавляват. Мисля, че след днешния ден не можех още да осъзная, че сме в Маями. И сега като се сетя за това, ми звучи по-скоро нереално. Но беше истина.
Събота… Времето беше чудесно, а аз нямах търпение да отидем на плаж. Тръгнахме да търсим закуска и първото, което установихме е, че тук повечето хора говорят испански. Намерихме една пекарна и за първи път в САЩ ядохме нормална закуска в закусвалня. А градът беше страхотен. Навсякъде имаше палми, но за разлика от палмите в Лос Анджелис, тук около палмите имаше много зеленина. Въздухът тук бе много влажен и някак имаше живот. Хората бяха спокойни и усмихнати. Никой за никъде не бързаше. На самия плаж бяхме проверили предишната вечер, че няма плажни чадъри и тъй като планирахме да изкараме целия ден там, беше жизненоважно да си купим чадър. За щастие още в първия магазин продаваха чадъри. И разбира се, обявената цена беше без данъка. Ние го изкоментирахме това с мъжа ми и продавачката през смях ни каза, че там не е като в Европа, където не се плащало данъци. Тя знаела, защото била ходила. Пропуснах да й обясня, че пак нещо не е разбрала. В Европа също плащаме данъци, просто са част от цената. Не знам тя как си представя, че се издържат държавите, ако не плащаме данъци. Но това беше безсмислен за мен разговор и пропуснах. Ако продавачката е искала да разбере дали и как в Европа се плащат данъци, щеше да прочете.
Пристигнахме на плажа… Никога не съм виждала толкова огромен плаж – толкова широк и толкова безкраен. Във външната част на плажа имаше нещо като платна за АТВ-та. По самия плаж имаше малко хора, но ние отидохме около 10 часа, което после се оказа доста рано за местните. Докато вървяхме към плажа, видяхме, че вдигаха разни шатри. Явно щеше по-късно нещо друго да има.
Флорида се намира между Мексиканския залив и Атлантическия океан, а Маями бийч е точно на Атлантическия океан. Бях много изненадана колко топла бе водата му – вероятно около 29 – 30 градуса. Водата беше спокойна, топла и просто прекрасна. Почти нямаше вълни. Докато стояхме, забелязахме, че хората идват на плаж за около 2 часа. Попекат се малко, изкъпят се в океана и си тръгват. Мисля, че ние бяхме единствените, които изкараха на плажа цял ден. В някакъв момент около обедно време, събрахме багажа и отидохме на обяд. Храната тук бе коренно различна. Вероятно, повлияна от Мексико и Куба, но имаше много интересни салати. Докато се връщахме към плажа, установихме, че всъщност в следващите три дни ще има гей парад. Най-ярко впечатление ми направи колко различен е парадът, от този в България. Хора с различна ориентация просто се бяха събрали, за да купонясват. Никой с нищо не парадираше. Изведнъж плажът се изпълни с групички мъже, които си говореха, хихикака, пиеха си питиетата в някакви непрозрачни термоси и толкова… Беше ми много странно, че почти нямаше жени на плажа. През 5 минути над плажа прелиташе някое самолетче, развяващо някаква реклама. В началото ми беше интересно, но на тридесетия път, вече става неприятно. Макар да имаше доста хора, плажът бе толкова огромен, че беше слабо населен. Прекарахме един наистина прекрасен ден и ако можех, бих прекарала поне още няколко такива. За съжаление времето ни бе ограничено.
Вечерта имахме много смешна случка. Бяхме тръгнали на разходка и си бяхме оставили документите в хотела. Мъжът ми влезе в един магазин, за да си купи мексиканско вино, но отказаха да му го продадат, защото няма паспорт. Той определено не изглежда непълнолетен, но правилата са си правила и точка. Вероятно можеше да си купи нещо за пиене от парада, но той предпочете да пропусне. Утре. Тогава ще си носи и паспорта.
На следващия ден времето не беше толкова добро, а и ние бяхме планирали нещо друго. Братовчедка на мъжа ми живееше близо до Маями и щяхме да отидем да я видим. Пътувахме около два часа във Флорида до града, където тя живее. Спокойно, тихо градче, с къщички като по филмите, с оградки и градинки, и зелена морава. Не се бяхме виждали с братовчедката му от 10 години, малко преди да замине за САЩ. И наистина много се зарадвах, когато се видяхме. Когато се запознах с нея и сестра й преди повече от 20 години няма да забравя облекчението си, че са братовчедки на мъжа ми, защото са много хубави – и тогава и сега. Две слънчеви момичета. Сега братовчедка му имаше и едно палаво момченце, но същата грееща усмивка. Толкова мило ми беше, че накрая едва не се разплаках, когато тръгвахме. Кога ли пак животът ще ни събере…
Следобедът бяхме планирали да се разходим из центъра на Маями, което се оказа интересна задача.
Всъщност Маями подобно на повечето американски градове няма център. Разходихме се около някакъв мол, разгледахме наоколо, но мисля, че ние бяхме единствените, които ходиха пеш. Единствената забележителност бе Кулата на свободата (Freedom Tower), която се оказа на около 3 км. от нас. И тъй като нямаше много какво да се гледа в Маями, решихме да минем с колата покрай нея, както и през Кубинския квартал, за да имаме време за плаж. Кубинският квартал или Малката Хавана (Little Havana) представяла ресторантчета и сгради, изрисувани и с по-латино архитектура. Но не ме впечатли особено. Чак, когато се прибрахме, осъзнах, че дори една снимка не съм направила. Като отида някой ден в Куба, ще снимам по-усърдно.
А плажът беше страхотен, водата топла и абсолютно си заслужаваше да се пропусне безцелната разходка из разни небостъргачи за сметка на океана. Ето това е моята вода… Прекрасна… И този път мъжът ми си носеше паспорта и успя да си купи мексиканско вино. Подобно нещо стана и с една 60+ годишна жена, която искаше да си купи вино, но не си носеше личните документи, та на наше име взе виното. Две минути по-късно, когато мъжът ми тръгна да плаща, пак поискаха паспорта. Не мисля, че някой от нас се беше подмладил за тези 2 минути, но… Друго интересно бе, че там за първи и единствен път видяхме българин. На излизане от магазина едно момче ни спря, усмихнат и ни заговори на български език. Оказа се, че от над 10 години живее в Щатите. В момента живее в Лас Вегас, но е дошъл за няколко дни на почивка в Маями. Каза, че рядко среща българи, но по време на 15-те минути, през които си говорихме, нито веднъж не се запъна, защото видите ли, как беше онази дума на български език. Попита ни дали имаме нужда от помощ и накрая ни пожела весело изкарване на екскурзията. През оставащата част от вечерта активно обикаляхме за подаръци за близките си, но все пак се прибрахме рано, защото утре ни чакаше ново приключение.
Понеделник… Последният ни понеделник тук, защото в събота пътувахме за България. Но до тогава имаше още много вълнуващи неща, които искахме да преживеем. Тръгнахме малко след 6 часа сутринта от хотела, защото си бяхме купили билети за т.нар. шнорхелуване в 9 часа, а трябваше да сме там един час по-рано. Тръгнахме да обиколим Флорида Кийс и вечерта щяхме да пристигнем в най-южната точка – Кий Уест. Флорида Кийс е архипелаг от множество малки острови, свързани посредством серия от мостове, като най-големият е 7 мили. Най-известните острови от архипелага са Кий Ларго (Key Largo), Исламорада (Islamorada), Маратон (Marathon) и най-южният – Кий Уест (Key West). Всички те се намират между Мексиканския залив и Атлантическия океан и започват на двайсетина километра на юг от Маями и формират най-южната точка на САЩ. Малко след като излязохме от Маями, се качихме на пътя, свързващ повечето острови. Дори само да се движиш там в спокойствието на ранната сутрин, е истинско удоволствие. От двете ни страни се беше ширнала една тиха, светло синя, с аромат на мечтание вода… И ние просто си пътувахме безмълвни, унесени в усещането за нереалност, че сме точно тук и това наистина ни се случва. Освен тази красота, тук се намираше и Кораловият риф на Флорида, който е единственият в САЩ и петият в света по големина. Първата ни цел бе да отидем в Щатския коралов риф парк Джон Пенекамп (John Pennekamp Coral Reef State Park), намиращ се край Кий Ларго. По принцип на много места по Флорида Кийс предлагат гмуркане или шнорхелуване, но единствено в този парк може да се посети самият коралов риф. Избрахме ранния час на посещение по две причини – сутрин слънцето не жари толкова силно, защото дори и със слънцезащитни кремове, като плуваме един час на открито, вероятността да станем на червени рачета е доста голяма. И второ в сутрешния тур ако водата е спокойна, се отиваше до потопената статуя на Иисус (Christ of the Abyss). Статуята е подарена от Италия преди около 60 години. Преди да се изработи статуята има още две такива статуи – едната стои потопена в Италия, а другата е в Гренада, но не е потопена, а се издига точно на брега.
След около два часа път през прекрасни мостове и островни къщички, пристигнахме на местоназначението си. Попълнихме декларации за безопасност, купихме си специални шнорхели и предпазител за телефон. И се отправихме към началната точка на пътешествието ни. Дали защото бе рано или заради пандемията, но нямаше много хора. Лодката събираше 44 човека, но ние бяхме не повече от 20. Корабът се управляваше от Капитан, и имаше още един човек, с който се изчерпваше екипажът. След като ни приветства, капитанът сподели с леко тъга и много ентусиазъм, че след много години като Капитан, днес му е последният ден. Направи ни много сериозна подготовка, обухме си плавници, даде ни инструкции как ще общуват с нас той и помощникът му, когато сме във водата и накрая ни дадоха спасителни жилетки. Препоръча ни ако не сме добри плувци, да си надуем леко спасителната жилетка и така по-лесно ще се придвижваме около кораба. Пътуването отне около 40 минути, а водата беше много спокойна. Оказа се, че коралите са се разболели от нещо и за да ги съхранят, са отделили част то тях и в изкуствени условия, са успели да отгледат малко. Надявам се да спасят рифа, защото е престъпление такава красота да изчезне. След като пристигнахме и капитанът хвърли котва, ни показа, че на около 100-тина метра от нас под водата на около 10 метра се намира Статуята на Иисус. И ние бавно, един по един започнахме да влизаме във водата. В момента, в който докоснах тази топла, бистра вода и около мен заплуваха рибки като от сънищата ми, дъхът ми спря. Толкова бях възхитена, че забравих и да дишам, буквално. В един момент се усетих и си подадох главата, за да се надишам. Помощникът на капитана ме видя и започна да ми прави знаци да се върна на лодката или той да дойде да ме изведе. Направих му знак, че всичко е наред. Как да му обясня, че забравих да дишам… Самото дишане с шнорхел изисква някаква елементарна практика, но аз в началото доволно се нагълтвах с водя няколко пъти. Но все пак не успях да изпия океана…
След няколко минути доплувах и до самата потопена статуя. Много е странно усещането да виждаш нещо, потопено преди да се родиш, а между теб да плуват групи от екзотични риби. Само Немо не се появи. Периодично проверявах къде е корабът, за да не се отдалеча от него твърде много. В един момент както се носех безбрежно наоколо, ми се стори, че корабът е страшно далеч. Изтръпнах. Добре, че бяхме със съпруга ми и той е някъде наоколо, че няма да тръгнат без мен. Но като се показах на повърхността се оказа, че нашият кораб си и е доволно до мен, а това е друг кораб, пристигнал току-що. Мъжът ми успя да направи прекрасно видео на цялото ни шнорхелуване, защото той е много по-добър плувец от мен. Аз някак успях и да се блъсна в него докато се мотах наоколо. Виждаше се как коралите са болни и някак сиви и безцветни, но рибите бяха шарени, красиви. И не се страхуваха от нас. Минаваха на сантиметри от нас. Уникално преживяване. В такива моменти се чувствахме безкрайно благодарни, че сме успели да дойдем и да преживеем такова нещо. След около час уморени и доволни се върнахме на кораба и бавно се върнахме на брега.
Признавам си, че не ми се искаше да свършва, но щом пристигнахме, една приятна умора ни налегна. Водата и слънцето уморяват по един особен начин. А и наближаваше 12 часа, така че си беше време за обяд. Видяхме на близо едно малко островно ресторантче и решихме да седнем там. Кухнята тук много силно е повлияна от кубинската. Поръчахме си макарони с лангуста, която се оказа леко пикантна въпреки уверенията на сервитьорката, че не са пикантни изобщо. След като й обърнахме внимание на това, тя с изумление смотолеви, че всъщност има малко лют червен пипер, но никой тук не го отчитал като лют… Все пак не бяха толкова люти, че да не успеем да ги изядем, но доброволно не бих си поръчала нещо пикантно. Лежерно и без да бързаме продължихме пътешествието си.
След още около 2 часа пристигнахме на Кий Уест. Навсякъде се усещаше островният дух. Бяхме си избрали хотел, близо до началото на главната улица Дювал, но пристигайки в ранния следобед първата ни задача бе да намерим плаж, където да се потопим в топлите води на океана. Рецепционистката бе много любезна и ни каза, че най-близкият плаж е много далеч… на 10 минути пеш, затова по-добре да запалим колата дотам. Не мисля, че на тези малки островчета има нещо, което да е много далеч пеш. Така се отправихме към Dog Beach или плаж куче. Много странно име. Докато вървяхме по уличките, беше просто прекрасно – симпатични едно- и двуетажни къщи, палми и зеленина навсякъде и цивилизация. Имаме приятели, които бяха ходили на почивка в Тайланд, Бали и други екзотични острови, но казват, че извън комплекса е доста мизерно. Но тук навсякъде беше асфалт, нормални къщички и симпатични чисти зелени пътечки. Бяхме обаче тръгнали с по една хавлия и снимки този път не правихме. Първо надникнахме на Dog Beach, а след това се насочихме към Higgs Beach, за който рецепционистката ни каза, че много го харесвала. Когато го видяхме, обаче, не се впечатлихме особено и се върнахме на Dog Beach. Когато стигнахме до него, пясъкът бе толкова ситен, като брашно, а водата беше топла и чиста. Никога не съм била на толкова приказен плаж. Мисля, че това е единственият път по време на двете ни пътешествия в САЩ, когато си пожелах да остана да живея тук. Тишина, идилия, спокойствие, ситен пясък и топла вода. Какво повече му трябва на човек. Има едно усещане за безвремие и безметежност. Почти нямаше хора на плажа или във водата. Поплувахме малко в топлата вода, после просто постояхме и са наслаждавахме на гледката, осъзнавайки, че сме на остров…
След прекрасно прекараното време на плажа се прибрахме, за да се оправим и да се насладим на нощния живот на острова. В средата на острова минаваше главната му туристическа улица – Дювал. Улицата бе дълга около 3 км. и имаше от двете й страни заведения и магазини. Не беше пешеходна, но тротоарите бяха умерено широки. В същото време почти нямаше хора по улицата. Тръгнахме на лежерната си разходка, като идеята ни беше да стигнем до другия край. Не, че имаше нещо впечатлително на другия край, ама все пак… Повечето заведения обаче бяха тип барове, а не ресторанти. Но ние успяхме да вечеряме в едно заведение пикантна пица. Не беше особено вкусно, но свърши работа. Честно казано очаквах като е остров, да има повече морска храна и да не се налага да ядем пак пица. Разхождайки се, леко се отклонихме и минахме през къщата на Хемингуей. Негов е цитатът, че „Всичко, което е далеч от морето, е провинция“, с който съм много съгласна. А и като видях, че е живял на такъв прекрасен остров, напълно разбирам защо го е казал. Той е дошъл уж за малко с втората си жена в Кий Уест, но се влюбва в мястото и след известно време са се преместили да живеят на острова. Постепенно улиците започнаха да опустяват и ние бавно се насочихме към хотела.
Събудихме се отпочинали и заредени в този удобен и наистина много чист хотел. Стаята ни беше на втория тежа и от нея се виждаше басейна и палмите, които го ограждаха. Сутрешната закуска беше до басейна, така че докато закусвахме гледахме бистрата вода на басейна и леко поклащащите се палми. Времето беше леко мрачно, а по прогноза се очакваше да завали след няколко часа. Затова решихме преди да освободим хотела, пеша да се поразходим. Първо отидохме до Dog Beach този път, за да направим снимки и се насочихме към Фара в Кий Уест, който се намира на 90 мили от Куба е и е една от най-важните забележителности там. Имаше опашка от хора за снимка пред него, но бяха няколко човека. След това се поразходихме наоколо, а аз дори успях да си купя една огромна раковина, която заемаше четвърт от сака ни. Но бях много щастлива от покупката си. Друг сувенир от цялата екскурзия не съм си донесла в България. Но някакси исках да си донеса частица от рая на Кий Уест. Малко по-надолу от Фара, имаше плаж, чието име не разбрахме. Плажът бе по-широк, имаше шезлонги, но все още нямаше хора. Не знам дали заради времето или защото беше рано. Отстрани на плажа имаше двуетажни къщички и някак се замечтах да живея в такава къщичка тук и какво ли би било усещането да работя от „къщи“ от такова място… Минахме покрай дома на Хемингуей и вече имаше опашка от туристи, чакащи да влязат. Бяхме планирали пътувайки към Маями Бийч да спрем за по няколко часа на два други плажа, но първо искахме да отидем до Историческия парк Форт Закари (Fort Zachary Taylor Historic State Park), където е така известната указателна табела със стрелки към места по целия свят. Има и прекрасен плаж, но се оказа, че има такса вход за влизане в парка, а времето беше доста смръчкано. Затова решихме да не плащаме скъпите билети и да се насочим към следващия плаж, но буквално след 5 минути заваля пороен летен дъжд. Така решихме да насочим времето си към пазаруване и набелязахме няколко магазина по пътя.
Пристигнахме в късния следобед в Маями Бийч, но този път бях запазила хотел на Северния плаж (North Beach). Тази част на Маями Бийч е доста по-спокойна и на моменти чак замряла, но за една бърза нощувка е по-добре, защото е и по-евтино. Паркингът също беше безплатен, а след 150-те долара предходния път, това си е направо лукс. Остана ни време да вечеряме и да купим останалите ни подаръци за България. На следващия ден имахме малко повече време и отидохме на плаж за 1 час. Слънце нямаше много, но водата беше топла и нямаше никой на плажа. Все едно плажът си е само за нас. На тръгване от плажа една черна катеричка притича пред нас. С това приключваше безметежното ни преживяване в Маями. Няколко часа по-късно вече бяхме на летището, за да пътуваме към Ню Йорк. В самолета имахме много интересна случка – на третото място до нас седеше мъж, който си беше сложил маската под брадичката. Стюардесата любезно го помоли да си сложи маската правилно, което и той направи. Но минута след това, си дръпна маската под носа. След няколко минути стюардесата пак мина и този път му обясни със строг тон, ча ако не си сложи маската правилно или се наложи повторно да му прави забележка, ще го свали от самолета и ще има забрана да лети с тях за известно време. Признавам си, че много се впечатлих. При нас в желанието си клиентът винаги да е прав, често се позволява на клиентите да злоупотребяват с това. Тук има правила и те се спазват.
Пътуването ни беше спокойно, а при пристигането си в Ню Йорк, вече не изпитвахме никакво безпокойство, защото знаехме на къде да тръгнем и какво да правим. След малко повече от час бяхме отново в същия хотел. Този път помолихме за стая на по-висок етаж и ни дадоха на 25-я етаж. Но, когато влязохме в стаята, тя се оказа малка и тясна, без удобствата от миналия път като кът за сядане, диван и т.н. Гледката беше наистина странна, защото макар да бяхме на 25-я етаж, изглеждаше все едно сме на 4-я или 5-я, съотнесено със сградите наоколо. Затова се върнахме на рецепцията и помолихме за друга стая. Така обиколихме още няколко стаи преди да си изберем една. Не беше толкова голяма, колкото първия път, но ни вършеше работа. Беше на 15-я етаж, а имахме чувството, че сме на 2-я. Здравей, Ню Йорк. Пак сме тук, но в дълбините на съзнанието ми започна да се прокрадва мисълта, че е сряда вечер, а в събота сутринта ние пътуваме за София. Но до момента всичко с междинните ни пътувания беше минало добре – наемане на коли, полети, багажът ни никъде не се беше загубил. Не можехме да се оплачем от нищо, а и все още ни предстояха два пълни дни да се порадваме на Ню Йорк.
Четвъртък… Вдругиден си тръгваме. Сякаш започна предстартовото броене. Първата ни спирка беше Хъдсън Ярдс (Hudson Yards), където е най-новата тераса за наблюдение на Ню Йорк, наречена Ръба (Edge Sky Deck). Тя е стъклена отстрани и на места от долу и е в триъгълна форма. От далеч изглежда точно като издаден в небето ръб. Хъдсън Ярдс се намирана брега на река Хъдсън и гледа към Ню Джързи. Оказа се, че за да стигнем с метрото до там, трябва да се прекачваме 3 – 4 пъти и решихме просто да повървим пеш няколко пресечки и направо да се качим на директната линия. Така отново минахме покрай Таймс Скуеър и Медисън Скуеър Гардън. Пристигнахме в Хъдсън Ярдс малко по-рано. Самата сграда е мол, а на върха й, на етаж 100 са построили Ръба. Духаше много силен вятър и о, изненада, нямаше интернет. Много искахме да се обадим на близките си, защото от тук се виждаше целият град. Най-накрая направихме снимка и на Емпайър Стейт Билдинг от високо. Видяхме и Сентрал парк. Посещението на Хъдсън Ярдс беше планирано още преди да пристигнем и сега много се радвах, че не посетихме Рокфелер Сентър, защото гледката щеше да е сходна. В най-издадената част на ръба беше най-хубаво за снимка и ние изчакахме да се освободи, за да се снимаме. През това време обиколихме терасата и се насладихме на Ню Йорк. От нас вече беше изчезнало недоверието, че сме тук и просто се наслаждавахме, че вече започнахме да разпознаваме част от сградите в гората от небостъргачи и да се ориентираме кое на къде се намира. И до днес ми стои на стената една снимка от там, заедно с част от снимките от цялото пътешествие, за да ме връща в онзи момент, когато като на длан гледах Ню Йорк.
Точно пред сградата на Хъдсън Ярдс се намира едно съоръжение, наречено The VESSEL. Името буквално означава съд, но поради формата му, ние си го кръстихме Шишарка. Шишарката е висока метална конструкция, състояща се от стълбища нагоре, надолу и отворени пространства. Много креативно е направено и посещението й е безплатно. Трябва само да се направи резервация предварително, защото се пускат ограничен брой хора. Дни преди да заминем за Ню Йорк, обаче, получих имейл, че резервацията ни се отменя, защото Шишарката е затворена. Много се притесних, че е заради COVID-19, но се оказа, че причината е друга. Малко след първоначалното отваряне на Шишарката за много кратък период от време много хора се самоубиват там. Затова я затварят. Месеци по-късно пак я отварят и за съжаление това се повтаря и след второто самоубийство, я затварят за неопределено време. Затова и анулираха билетите ни. Много тъжно. Нещо, направено с креативност и желание, да се превърне в символ на нещастието…
Излизайки от сградата на мола, пред нас изникна Шишарката. И постояхме малко да я погледаме, поне отдалеч. По план трябваше да обядваме и да се насочим към Little island park, което представлява изкуствено създадено малко островче на брега на река Хъдсън. Но времето беше прекрасно, а по прогноза утре щеше да вали и решихме да прекроим програмата си. Изгоря ни резервацията за острова, но решихме да отидем към Бруклинския мост и да се разходим из Бруклин. Затова направихме маршрут с метролиниите и малко повече от половин час по-късно излязохме в началото на Бруклинския мост от страната на Манхатън. До момента в Ню Йорк обикаляхме из Манхатън, но днес за първи път отидохме в Бруклин. И тъй като беше обедно време, решихме отново да се порадваме на Нюйоркския хот-дог, а Бруклинският мост се виждаше на хоризонта, примамвайки ни…
Бруклинският мост е сред най-старите висящи мостове в света със своите почти 2 километра дължина. Построен е преди повече от 100 години, което за критериите на американците го прави много, ама много стар. Отстрани има пешеходна част, която се намира малко по-високо от основната средна част, където минават колите. Точно преди две седмици в онзи дъждовен ден минахме по моста с колата, а днес щяхме да го прекосим пеш. Настилката му беше дървена, а отдолу имаше дебели метални профили. Въпреки възрастта си, преминаването по него не изглеждаше рисковано начинание и много хора като нас, се разхождаха по моста. Бруклинският мост свързва Манхатън и Бруклин и се издига над река Ийст Ривър. Отстрани на пешеходната част имаше оградителни въжета, за да не падне или скочи някой в реката. И се виждаше успоредният на него Манхатънски мост. Печеше едно спокойно слънце, а ние имахме достатъчно време. Затова вървяхме бавно, правейки множество снимки и наслаждавайки се на момента. Признавам си, обаче, че макар да ми беше интересно, не изпитах някакво невъобразимо възхищение. Мостът Голдън Гейт в Сан Франциско бе значително по-внушителен, но в същото време много се радвам, че се разходих именно там. Днес често пъти като видя в някой американски филм да показват моста, ми става едно умилено и приятно. След около час успяхме да преминем моста, но при нормален ход, той се минава за не повече от половин час. В началото и средата на моста има търговци на сувенири, които предлагат магнити, ключодържатели и шапки. Но ние вече бяхме купили всичко необходимо и ги пропускахме.
След като се озовахме в Бруклин първата ни спирка бе да отидем до една малка уличка Washington Street, защото от определено място, се вижда световноизвестната гледка на Манхатънския мост. Първоначално тази снимка е сложена през 1984 г. на обложката на филма Имало едно време в Америка с Робърт де Ниро, но в последствие става много популярна и се появява и в много други филми. А хиляди туристи като нас отиват на мястото, за да си направят снимка точно там. С наближаването на мястото, ме обзе една странна тръпка, все едно ще се случи нещо забележително, а мостът се виждаше на края на улицата, леко засенчен от дърветата на улицата. Макар да предупреждаваха, че често има много туристи, когато стигнахме, ние се оказахме почти единствените хора там. Имаше само още един мъж, което беше голям късмет, защото той ни снима двамата с мъжа ми. И снимката беше чудесна.
В подножието на Бруклинския мост, се намира Паркът на Бруклинския мост (Brooklyn Bridge park) и ние тръгнахме към него. Следващата задължителна задача от програмата на двата моста, бе да ядем сладолед. Една приятелка ми беше препоръчала две места, където да похапнем сладолед, но ние на този етап не ги открихме и си взехме много вкусен сладолед от друго място. Разбира се, 5 минути по-късно, ги видяхме… Но и сладоледът, който си взехме, беше прекрасен. Тръгнахме на безцелна разходка из парка. И докато лежерно вървяхме, отсреща се виждаше Манхатън и Бруклинският мост в цялата си прелест, а в далечината в един момент забелязахме Статуята на Свободата. Това беше последният път, когато я видяхме. Чао Статуя на Свободата. Продължавай да носиш радост и вдъхновение на хората и все по-малко разочарование…
Явно бе някакъв религиозен празник за някоя от многото религии там, защото в един момент в парка се появиха много семейства с деца, групи от момичетата и групи от момчета, облечени все едно е 1800-та година, с много специфични шапки. От уважение към личния им живот не ги снимахме, но ни беше много интересно да ги гледаме докато се разхождахме по крайречната алея. На няколко места имаше и масички и столове с насядали хора, които се хранеха край реката, а катеричките тичаха около тях.. Преди да тръгнем мислех, че в Бруклин е опасно. Разбира се, след като проучих, установих, че има защо да съм смятала така. И тук като навсякъде има опасни квартали. Но и подобно на Манхатън и в Бруклин има хубави квартали. По-навътре в средата на Бруклин се намират и едни от най-старите пъбове и пивоварни в Бруклин и са отделна забележителност. Но ние решихме, че не ни е интересно и ще пропуснем. Близо до парка обаче, всъщност точно над парка, с гледка към Ийст Ривър и Манхатън се намира най-луксозният квартал в Ню Йорк по непотвърдена информация. Може и да има и по-луксозни, но и този не е от евтините – Бруклинските височини (Brooklyn Heights). По принцип в Щатите по-високите етажи и сградите с гледка винаги са по-скъпи и предпочитани. И тук преимуществено сградите бяха с големи прозорци и гледаха към Манхатън. Зад първия ред сгради, уличките бяха също толкова симпатични с ниски няколко етажни сгради, с онези типични Нюйоркски входове и с нетипичната за тук тишина и спокойствие. За разлика от разходките ни по 5-то авеню тук нямаше боклуци по улиците. Ние се спуснахме от Бруклинските височини към най-близката спирка на метрото и с това приключи посещението ни на Бруклин.
Все още беше светло и вместо да се прибираме, решихме, да минем отново през World Trade Center's Liberty Park – мемориалният парк в памет на загиналите от 11 септември. Бяхме се опитали преди повече от две седмици да го посетим, но заради подготовките им за честването на 20-тата годишнина от трагедията, не успяхме. А паркът се намираше от другата страна на реката и след няколко спирки с метрото, се озовахме там. Районът вече ни беше познат и се насочихме към мемориалния парк.
Много странно е усещането да си там. Сякаш се чуваха немите писъци на загиналите тук и земята бе пропита със сълзите на близките им. Цареше една тягостна тишина. На мястото на двете кули близнаци са направени паметници, в останките на сградите от четирите им страни са изписани имената на мъжете и жените загинали там. На места имаше оставени цветя върху някое име. От самите небостъргачи бяха останали само дупки, които са превърнати във водопади и водата тихо се спуска към недрата на земята. Това е място за преоценка, за смирение, за осъзнаване. Дали духовете на загиналите все още бродеха над мястото или след 20 години са намерили покой. А дали близките им са намерили покой… Защото за нас имената не значеха нищо, но зад всяко от тях има обич, спомени, смях и една огромна трагедия…
Тръгнахме да се разходим през парка, за да стигнем до втората кула. На едно място имаше информация за много важно дърво, но около него имаше охрана и не ни допуснаха. Много странно ми стана. Какво може да направим на дървото ако го приближим от повече от 2 метра и защо имаше толкова охрана. Нали не се очаква дървото да си изтръгне корените и да хукне само нанякъде. В последствие прочетох, че това е крушово дърво, което единствено е спасено, макар и силно наранено. Днес то е известно като Оцелялото дърво. Затова е такава забележителност. Оказа се също така, че същия ден се очаквало Мегън Маркъл и кученцето й Хари да посетят мястото и затова има толкова много охрана. Заобиколихме и стигнахме до мястото на втората кула. Паметникът изглеждаше сходно, но имената бяха различни. От там се виждаше новият Световен търговски център 1 (One World Trade Center). Издигнат сякаш, за да каже, че Американският дух е несломим и няма да ги победят. Както разбрахме, те са много силни в афиширането и гръмките слова и сигнали. А аз не спирах да си мисля за загиналите и техните семейства. Те не са били войни, били са обикновени хора, които са били на работа… Умислени се насочихме към метрото и хотела. Денят бе прекрасен, изненадващ и пълен с различни емоции.
Петък… Наближава краят на едно великолепно приключение. След интензивната програма вчера, почти не беше останало какво да разглеждаме. А някъде едно тихичко гласче ми нашепваше, че всъщност е много хубаво, че скоро ще съм си у дома. Защото аз много обичам да пътувам, но и много обичам да се прибирам у дома, в София. За днес план нямаше, но решихме да опитаме да посетим Нюйоркската библиотека (New York Public Library). Нямаше как да уцелим тур, но решихме да се пробваме все пак да се разходим из Библиотеката. Затова се спуснахме лежерно по 5-то авеню, отворили сетивата си да възприемем всичко наоколо, защото още малко време щяхме да дишаме Нюйоркския въздух. Този път имахме късмет и Библиотеката беше отворена. Входът е свободен, но въпреки това минахме проверка на багажа. Малко след това има едно малко гише с информация, от където си взех карта на Библиотеката. И тръгнахме да се разхождаме. Вероятно ако бяхме влезли първия път, щях да се впечатля много повече. Но вече бяхме посетили Библиотеката на Конгреса и Нюйоркската библиотека макар и интересна, не може да се сравнява с онази във Вашингтон. Почти нямаше посетители и никой не говореше на висок глас. Чуваха се само стъпките на читателите докато се разминават. А ние просто се разхождахме с интерес. Разбира се, в сравнение с която и да е от библиотеките в България, тази е впечатляваща като архитектура. Направена е да създава удоволствие на четящите, да са там, сред тази тишина. Все пак не открих официална статистика колко четат Нюйоркчаните, за да преценя дали това е помогнало. Обиколката ни беше кратка и се радвам, че предишният път не работеше, защото щяхме да загубим един час, който можем да прекараме доста по-интересно.
Затова продължихме разходката си. Друго, което бяхме набелязали предходната вечер, бе един от магазините Amazon Go. Аз много исках да го посетим. Преди повече от 2 години по време на една презентация за развитието на дигиталните услуги, колега ми показа рекламен клип на първия магазин Amazon Go в Чикаго. При планирането на първата ни екскурзия през 2020 г. посещението именно на този магазин бе сред списъка. Но по стечение на обстоятелствата Чикаго отпадна като дестинация и аз с тъга се примирих, че ще ги чакам да дойдат някой ден след някое друго десетилетие в България. Затова бях много радостна, когато разбрах, че са отворили два магазина в Ню Йорк. Но всъщност какво им е толкова специалното на тези магазини? Те са абсолютно дигитални и няма служители вътре. Свалихме си приложението им и си вързахме една от картите към него. При влизането в магазина всеки посетител се чекира, като може на едно приложение и една карта да се чекират повече хора. След това влязохме в магазина, където има основно хранителни продукти, салати, сандвичи, десерти. Няма алкохол или цигари. Човек може да си вземе нещо да го разгледа и да го сложи в чантата си, а после ако се откаже, просто да го върне на мястото му. Мъжът ми успя там да си направи единственото хубаво кафе, което успя да пие в Щатите този път. Аз доста време се чудих над разни десертчета, ту взимам едно, връщам го, после друго. Накрая като приключихме с покупките си, просто излязохме и 15-тина минути по-късно получих на имейла си касовата бележка. Бяха ми удържали пари за покупките, без да чакам на опашка, да чекирам нещо на каса за самообслужване или да чакам касиер да ми вземе парите. Супер готино. Така и нищо не може да се открадне, защото като си сложиш нещо в чантата или палтото, автоматично се маркира и ти се взимат пари. Хора зареждат магазина, но всичко друго е дигитално. Признавам си, че бях много щастлива, че успяхме да пазаруваме там. Не мисля, че нашето общество е готово за такава дигитализация, като се има предвид колко хора продължават да плащат в брой и на колко места не приемат плащане с карти в България. Но посещавайки този магазин, сякаш надникнах за малко в бъдещето и това ми хареса. Вярвам, че хората трябва да правят по интересни и смислени неща от това да претоварват количките на клиентите, за да ги маркират и да броят стотинки и левчета.
Малко след излизането ни от Amazon Go видяхме табела за най-големия в света магазин на Macy’s. В магазина се продават маркови дрехи, парфюми, козметика. И ние влязохме само, за да се разпишем, че сме го посетили, но честно казано в Amazon Go ми беше по-интересно. И не, защото в едното предлагат храна, а в другото не. А защото едното е иновативен магазин, а другото – скучен мол… Та посетихме най-големият магазин на Macy’s за около 15-тина минути и продължихме напред. Най-крайната ни дестинация бе Little island park, но да видим дали ще стигнем до там.
Разходката ни продължи по Нюйркските улици като избирахме улици, на които не сме се разхождали. Така попаднахме на едно много симпатично кубинско ресторантче и решихме да обядваме там. Силно се надявахме да успеем да подберем нещо, което не е люто. Аз си поръчах салата със скариди и авокадо. Просто божествено. На мъжа ми му препоръчаха нещо, на което не запомнихме името, но не беше люто и определено беше вкусно. И разбира се, мексиканска бира. Седнахме на маса отвън, но първоначално, когато влязохме в ресторанта, един любезен сервитьор ни посрещна с молбата да си покажем сертификатите, защото не можем да седнем вътре, ако не сме ваксинирани. Ние си ги показахме, но обяснихме, че всъщност искаме да седнем навън. Въпреки че Ню Йорк е забързан град, в това ресторантче сякаш не се усещаше. Цареше някакво спокойствие. Сервитьорът беше много мил и усмихнат. Когато влизах няколко пъти в ресторанта, видях, че и другите сервитьори са така. Нямаше намръщени или такива, които си говорят на бара и игнорират клиентите. Интересното беше, че сервитьорите бяха мъже на около 50 години и знаеха какво правят. Прекрасна атмосфера, прекрасна храна и отношение. А ние се наслаждавахме на последните си часове почивка. Американците свястна кухня нямат, но латиноамериканската кухня е страхотна. Жалко, че често е люта.
Похапнали и отпочинали, продължихме към острова. Слънцето беше започнало сериозно да напича, но ние се наслаждавахме на лъчите му, защото в София в края на септември едва ли щеше да е толкова топло. Все пак Ню Йорк е горе-долу на нивото на Атина. Докато се разхождахме, забелязахме една огромна опашка и с изумление видяхме, че хората чакат за новия IPhone… Останахме безмълвни. Все пак обаче, трябва да се отбележи, че тук той е значително по-евтин с договор, отколкото при нас, но все пак…
Докато се разхождахме, минахме отново относително близо до Хъдсън Ярдс и този път успяхме да видим и отдалеч Ръба. Много е странно усещането да минеш покрай сграда, която изглежда далечна, а всъщност да си я посетил предходния ден.
След още около час стигнахме до Малкия остров (Little island) на кей 55. Малкият остров всъщност е изкуствено създаден островен парк, намиращ се на река Хъдсън. Посещението му е безплатно, но поради ограничената му площ, се изисква предварителна безплатна резервация. Ако човек няма резервация, има опасност да не го допуснат, защото има много хора. Нашата резервация изгоря предишния ден и се надявахме днес да успеем да влезем и без резервация. За щастие се оказа, че няма много хора и успяхме необезпокоявани да се разходим на слънце в малкия парк. Целият „остров“ беше в пътеки и отстрани имаше зеленина и пейки. Беше много спокойно. В единия му край имаше нещо като амфитеатър, където много хора бяха седнали да си починат, вперили поглед в отсрещната страна на реката. Площта на острова е около един квадратен километър и се обикаля доста бързо. За разлика от нас, които си разрушаваме парковете, за да построим поредния блок, те си строят изкуствено паркове. Все пак е важно да отбележа, че това е забележителност, за която си заслужава да отделите време, само ако имате много свободно такова. Не е нещо особено впечатлително.
След бързата обиколка, лежерно се насочихме към хотела ни, които бе на около 5 – 6 километра, а преди това искахме да си похапнем малко сладолед. Затова отбелязахме на пътя си къде има магазинчета за сладолед и тихо потеглихме. Бяхме се унесли в спомени за изминалите 3 седмици, за емоциите, за тъгата по дома. Сладолед купихме чак от третото място и се оказа крайно невкусен. Но разходката ни се услади. Вървяхме по улиците на този забележителен град и вътрешно се сбогувахме с него. Минахме разбира се, покрай Таймс Скуеър, който отново бе препълнен с хора. Времето в САЩ ми бе предостатъчно. Едно тихичко гласче в мен нашепваше, че е време да подишам софийски въздух и да чуя българска реч около себе си. Ню Йорк и САЩ като цяло са туристическа дестинация, която вярвам, че всеки трябва да посети, защото променя възприятия и мирогледи, ако човек съумее да види града и държавата с очите на реалността, а не на рекламата. Сбогом Ню Йорк, не мисля, че пак ще се видим, но ти благодаря за спомените, за усмивките и за греещите от щастие очи.
Пътешествието ни завърши с 4000 снимки и безброй спомени и емоции. Но най-вече с една сбъдната мечта…
И вместо финал, защото приключването на една екскурзия всъщност е пристигане у дома и нов епизод от живота, няколко полезни и интересни неща, ако решите да пътувате до САЩ.
Вярвам, че всеки човек трябва да посети САЩ, за да се убеди с очите си колко са добри в промотирането и рекламирането на един идеален и лъскав живот, с който привличат наивниците. За да се види мръсотията, мизерията и самотата зад бляскавите табели на Hollywood и Ню Йорк. Но и ще се види също така хубавите неща там – прогресивният им дух, възможността човек да се реализира заради своите умения или усилия, амбициозността на част от хората. И там има глупави и много умни хора, като навсякъде. И не мисля, че е справедливо да се определят като тъпи, особено от хора, които не са ходили там и не са общували с тях. А може би и така човек ще осъзнае, че в България сме много по-добре, отколкото твърдим, но сме свикнали само да мрънкаме и да очакваме, че някой ни е длъжен, особено държавата, която при нас за всичко е виновна и за всичко е длъжна. И така няколкото неща:
1. Ако знаете английски език на средно ниво, е напълно достатъчно сами да си организирате екскурзия и да си подберете градовете и щатите, които да посетите.
2. Планирането на посещения на забележителности е крайно улеснено, като има ясни инструкции, а често и видео клипове как да си купите билет, как да стигнете до мястото, от къде да влезете и всякаква друга полезна информация.
3. Всеки щат има свои закони и правила и трябва да внимавате за това.
4. Незаконно е да пиете алкохол на улицата или на плажа и ще ви арестуват за това. Ако пренасяте алкохол, трябва да е в непрозрачни пликове и да се носите в багажника, а не купето на колата си.
5. Независимо от това на колко години изглеждате, няма да ви разрешат да си купите алкохол, ако не предоставите паспорта си.
6. Ако наемате кола, силно ви препоръчвам да си я вземете с всички застраховки, както и да платите за покриване на тол таксите. Платените им пътища не са като в Европа, където ти става ясно, че си на платен път преди да влезеш. В Щатите може да разбереш за това чак след като напуснеш отсечката и трябва да търсиш къде да платиш таксата, защото глобите за драконови.
7. В много щати е позволено да се прави завой надясно на червен сигнал, освен ако няма указателна табела, забраняваща го. Внимавайте като се приберете в България да не продължите така.
8. Има магистрали, на които има т.нар. car pool лента, където трябва да се движат само коли с двама или повече човека. Ще установите, че повечето американци са по един в кола и това прави car pool лентата доста бърза.
9. Американците не са добри шофьори, но преимуществено не са агресивни на пътя и като дадете мигач, често ви дават предимство.
10. На кръстовище без знак СТОП, първият дошъл, първи тръгва.
11. Цените на стоките са винаги без данъка, който варира. Така и не разбрах кое с колко данък е. Това затруднява възможността да си направите предварително сметка, но ние винаги слагахме едни 20% върху цялата сметка.
12. В някои заведения директно в сметката може да ви калкулират 20% бакшиш без да ви питата дали сте съгласни да го дадете.
13. В много заведения, когато плащате, дори и с карта, имате възможност да посочите колко бакшиш да ви се вземе от картата и често има подсказки на колко се равняват 15%, 18% и 20%. Стандартният за Европа бакшиш от 10% се счита за по-малко и от задължителното.
14. На бензиностанцията първо заявяваш за каква сума ще заредиш и след това, зареждаш горивото. Ако заредиш по-малко, трябва да се върнеш и да си вземеш рестото.
15. Ако не можете да ползвате градския транспорт, препоръчвам ви да ползвате Uber.
16. Няма да имате покритие на интернет, а често и на мобилна мрежа дори на места в града, включително и в градове като Ню Йорк.
17. Често хората ви поздравяват със: Здравей, как си?, но не очакват отговор на въпроса. За нас това беше много странно в началото докато свикнем.
18. Аптеките често са огромни магазини, в които се продават освен лекарства, дрехи и храна. В същото време обаче, единствените лекарства, които можете да си купите без рецепта, са билковите. Имах ситуация в Ню Йорк, когато имах раничка на устната и ме информираха, че така без да ме е прегледал лекар, не могат да ми препоръчат нещо, но все пак ми дадоха някакво билково лекарство, което подхранва кожата. Затова силно ви съветвам да си вземете повече лекарства, които тук определяте като леснодостъпни, но там не са.
19. В Щатите няма да се чувствате чужденци, въпреки че сте туристи, защото там почти няма местни. Най-честите разговори с непознати са именно на тема от къде сте. Не се изненадвайте, обаче ако почти никой не знае към е България. Ние затова казвахме, че сме от Европа. Е, попаднахме на внук на гръцки заселници, който много добре знаеше къде е България, но той бе по-скоро изключение, отколкото правило.
20. Мерните им единици са много различни от нашите и така и никога не знаех какво количество храна трябва да си поръчам. Затова например, когато си купувах скариди, поръчвах 15 бр., а не както в България – например 1 килограм. Обикновено, когато поръчвах така, ме гледаха странно, но нищо повече.
21. Размерите на дрехите не отговарят на размерите при нас. Предвид това, че има доста големи американци, размер S съответства на нашето М или L, затова задължително пробвайте нещо и не се подвеждайте по номера му.
22. В хотелите има два размера спални – Queen size (широко около 150 см.) и King Size (200 см.). В същото време цената на стаята е за нощувка като се посочва максималният брой хора, които могат да ползват стаята. Няма разлика в цената ако в стаята определена за 4 човека спят 1, 2, 3 или 4-ма.
23. Практиката е в хотела да се оставя по минимум 1 долар на нощното шкафче от всеки ползващ стаята, всеки ден. Затова е добре да имате дребни при пристигането си. И не забравяйте, че американците са нация, която оцелява на бакшиши.
24. Като си избирате хотел, първо проверете безопасните райони в града.
25. В САЩ изписват датата на обратно т.е. първо месец, след това дата и накрая годината, затова внимавайте, когато купувате билети да не объркате.
26. Токът е 110W. По принцип повечето зарядни на телефоните работят и на такова напрежение, но все пак ви съветвам да си проверите уредите, които искате да ползвате там.
27. Щепселът е различен от нашия, така че, за да зареждате телефоните си, трябва задължително да си носите преходник.
Сигурна съм, че има още неща, които не сме забелязали или не сме се сблъскали с тях. А вие има ли неща, които са ви направили впечатление? Споделете в коментарите.
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега