Сиянието в Колорадо - нумеро дос

След абсолютно съвършения следобед и преяждането с пица за вечеря, лягаме и дали защото сме изморени или просто сме в балкана, спим дълбок сън до късно сутринта (за нас към 8 и нещо). Приготвям закуска, пием с мъжа ми кафе и малко преди 10 ч. сме отново пред входа на Скалистите планини в посока езерето Гранд от югозападната страна на парка. Ще минаваме отново по Trail Ridge Road.

Почти няма коли. Всички предвкусваме поредния ден на природни красоти. Плавно се изкачваме до 3200 метра надморска височина.
 

Като слизаме за първата панаромна снимка усещаме колко по-студено е тук. Слагам си новия суитчер с Деликатната арка отпред и спомена за адската жега в Моаб. Координирам цялата тумба за поне една хубава семейна снимка...уви, ще се пробваме пак по-нататък. А по-нататък ни чака алпийската тундра със своите най-сладки мармотчета и грациозно пасящите трева уапити или северноамериканските братовчеди на европейския елен. 

Английската дума „elk“е най-широко използваното название за тези животни, но другото -„wapiti”, откъдето идва българското наименование, означава на езика на племето шоуни „бял задник“. За първи път се сблъсках с тази дума, когато разказвах за многобройното население уапити около Големия каньон в една от виртуалните сбирки тук. Е, по Скалистите планини те са още повече. 

Моите деца и аз полудяваме по мармотите, които са обект на доста фотографски обективи. Ами, как да не са с техните сладурски физиономийки, неслучайно свързвани с шоколадови изделия и псевдонима на любима моя магеланка!?

Виждам обаче, че въпреки табелките да не се излиза от павираните участъци, за да не се нарушава жизнеността на така крехката растителна система на тундрата, повечето от туристите си правят оглушки и тъпчат тревата, за да се приближат най-много до бузестите животинки. Естествено, се превръщам за секунди в гневен рейнджър и им се карам като соча табелките. Нямам грам толерантност и нерви за хора, които причиняват вреди на природата умишлено, поради нехайство или невежество. Никога не храня диви животни с човешка храна, не дълбая по дървета, нито паля огън, когато не е разрешено. И вие не го правете или рискувате да ви направя груба забележка, ако ме засечете някъде 😊! Отплеснах се, но за мен това е болна тема и искам всеки от нас да я вземе присърце, защото както човек има по една майка само, така майката на майките е Майката Природа и трябва да си я пазим, да я уважаваме и защитаваме. 

На най-дребното мое чедо явно му е станло скучно, затова се е изтегнало на припек и отново си пее песничка без да иска да го снимат.

 След като улавям в кадър втори мармот, вече е време да тръгваме.

По пътя виждаме заснежена поляна, Люк спира без предупреждение и пуска нашите ненаиграли се със сняг деца на воля да му се нарадват поне сега.

Следващата спирка е чак при езерото Гранд.
 

Паркираме и децата се пръскат веднага по брега да се плацикат. Ние с мъжа ми се любуваме на безмерното спокойствие и тишина край нас за около 10 минути, след които ни е вече скучно и топло. Разбира се, едно от децата пада във водата за повече настроение и прекарваме в сушене на дрехи още 15-20 мин. Почти  сме решили да се връщаме обратно, когато виждаме табела към планинска пътека, водеща до водопада Адамс. Изглежда лесна за вървене и бързо-бързо тръгваме по нея. Може би ни отнема половин час, за да се изкачим, спуснем и после пак изкачим до площадката, от която да видим водопада. Тук боровите клони са в рехава прегръдка и хвърлят освежаваща сянка върху зачервените ни от юнското слънце лица. 

Водопадът отново не е впечатляващ по размери, но поне е малко по-красив от този вчера. 

Трябва да се разделяме и с това забравено от туристическа глъч място, защото имаме среща с моята съседка и приятелка от България – Мари. С нея и моята кума, както и нашите майки преди това бяхме неразделни откакто се помним, после се пръснахме по света. Мари живя дълги години във Вашингтон и преди около 6-7 години се премести окончателно в Денвър. За последните 2 десетилетия сигурно сме се виждали 3 пъти и нито един от тях не овековечихме със снимков материал, затова съм твърдо решена веднага след като се видим да се снимаме заедно. Първо обаче ще нащракам сто хиляди снимки на уапитите и планинските масиви, които се разкриват пред очите ни.
 

Не! Няма как камерата на телефон някога да улови цялата тая красота. Поглъщам я, доколкото мога, с очи и дори не се старая повече за снимките. Забелязвам множество езера накацали по билата в далечината. Ех, Скалисти планини, шапка ви свалям!

Разбрали сме се с Мари да се срещнем с нея и родителите й до езерото Естес в центъра на града. Преодоляваме трафика по основния път в парка и липсата на обхват и съвсем скоро сме на марината. 

Ама, колко е прекрасно да си сред свои хора! Ляля ми Нина е приготвила тутманик, чичо ми Тошо е нарязал асъл узряла диня и подканя моите несрамежливи деца да хапнат следобедна закуска, докато ние се наговоримза наши си, бг-съседски неща. Дори след като са изяли цяла диня и преполовили топлия тутманик, моите термите са още гладни и почваме да търсим заведение да вечеряме всички заедно. Избираме някаква бирария наблизо (тук всичко е на нищо разстояние) с хубави отзиви в Гугъл. Любителите на бирата са доволни и пробват няколко вкуса от разнообразното меню, преди да изберат какво ще пият до края на вечерта. 

Люк си поръчва еленска наденица, но истинският герой е панираната прясно уловена пастърва, която сме си взели с Мари. Като цяло съм разбрала за себе си, че ако се двоумя между 2 неща, фиш-енд-чипс в Америка винаги е по-доброто.

Въобще не усещаме кога е станало 20 ч. и се налага да си кажем чао и до скори срещи с нашите местни домакини, понеже ще карат над час до вкъщи. Ние се прибираме във вилата, където се проскаме на верандата и виждаме сърна, която също като нас спокойно се е изтегнала в тревата срещу нас.

Какво повече им трябва на туристи като нас? Адреналин, естествено! Как - нали се прибрахте за деня вече? Радвам се, че следите изкъсо разказа ми, но не ни се налага да излизаме наново, за да си набавим този хормон. Люк се е погрижил.
 

Слагаме момичетата да спят и тъкмо сме се настанили с него и Ноа на диваните в хола, когато ми се съобщава, че ще гледаме заедно „Сиянието“. Да ни е автентично и прясно страшно в съзнанието за тура, който сме планирали в х-л „Стенли“ утре. Ужас! Аз обаче съм силна, независима жена и някъде посредата пускам пералня, оправям се за сън и захърквам сладък сън.

Така...сигурно ви е пределно ясно вече, че всеки ден го караме както дойде без много предварителна подготовка и замисъл. И днешния петъчен ден няма да е изключение. С малка разлика, че Флип ще доведе децата си и ще ни изведе на туристическа обиколка из Естес. Срещаме се пред туристическия център на града, откъдето взимам за всеки случай карта с основните забележителности, докато децата се забавляват с женските уапити, любопитно надничащи пред прозореца на сградата.
 

Малко преди да тръгнем, виждам пъзел с почти същата снимка като моята от предния ден. 

Алеята, по която вървим, се извива покрай реките Биг Томпсън и Фол. Виждаме улично изкуство, красиви пейки по поречието, предлагащи уединение и прексрасни гледки, безброй кипри кафенета и ресторанти, в които често се помещават творбите на местни художници. 
 

Толкова е приятно и освежаващо. Флип ни разказва къде е работил като асистент сервитьор, къде са се крили да пушат като тийнеджъри със сестра му, общо взето все смешки от архивите. Влизам набързо в едно кафене за лате и избирам с вкус на лавандула. Люк го пробва и едва не изплюва глътката си на земята. Кой го кара да пие чуждо кафе? 

Разходката ни минава през основната търговска част и градина на града, край историческата сграда на театъра „Парк“ до кокетните къщи и магазини по улица „Елкхорн“.

Още в началото на тази улица, Люк и Флип хлътват в някакъв пъб и ме оставят да си скубя косите с петте деца, които ме дърпат в 5 различни посоки, докато аз се опитвам да намеря коледна играчка за спомен от тук. След около цяла вечност, най-накрая почерпилите се с бира или две приятели ни настигат и укротяват хуните. Следващата спирка е отново питейно заведение – Estes Park Distilling Co., но дори за мен е голяма атракция, защото освен невероятната селекция на уиски, предлагат и занаятчийски ликьори с различни вкусове като бисквити със сметана, горски мед, маргарита с праскови и т.н. Оказва се, че собственикът на спиртоварната е от Аризона – повод за забавни разговори с щедри шотове гратис, след които купуваме цял кашон с напитки без да сме измислили как ще ги пренасяме до другия край на града, където сме паркирали...

Но нали всичко е наблизо, от Флип през Люк и двамата ни сина стигаме до ресторанта избран за обяд и почивка. Малко преди това обаче става голям скандал, защото съм проверила за билети за тура на Стивън Кинг в „Стенли“ и както преди 2 дни имаше билети бол за който и да било час, то в момента всичко е изчерпано. На Люк явно му е все едно, но аз и Ноа наистина искаме да намерим билети. След няколко разменени нервни коментара от сорта на „ти си виновен, че не резервирахме по-рано“, в крайна сметка зарязвам цялата група и в бяс почвам да звъня в хотела да видя дали може нещо да се направи, понеже дори за утре да има свободни часове, Флип няма да е тук, за да гледа момичетата тъй като деца под 12 години не се допускат. Чест му прави на моя съпруг, че след толкова години на съвместно пътуване се е научил кога да казва „не“/„да“ и кога „бейби, как да оправя нещата?“. С това последното настроението ми се подобрява моментално и решавам да резервирам само за Ноа единственото останало свободно място за тура следобяд и докато той е зает, ние да отидем пак до марината, където има детска площадка за по-малките.

Обядваме в най-гадния ресторант в Колорадо с най-лошото и бавно обслужване – Poppy’s pizza & grill, след което оставяме Ноа в „Стенли“ със заръката да направи много снимки, а ние заминаваме към езерото. 

Децата са леко уморени, аз също, но нямаме време за следобедна дрямка, затова планираме остатъка от деня:

Взимаме Ноа след „сияйния“ тур и веднага се отправяме към влакчето, което представлява отделни шейни на релси и разкрива разкошни гледки към планините и Естес. Опашката е дълга, но си заслужава и се качваме повторно. 

После се спускаме към градчето Лайънс за сладолед. Сладоледаджийницата отвътре изглежда и мирише на хоремаг или айде, на смесения селски магазин от моето детство. Говоря ви за цинкови канти със сладолед, бели комунистически витрини и сладки цигари. Помни ли ги някой? В Бг поне бяха вкусни, тези са с вкус на развален тебешир. Сладоледът обаче е превъзходен и след огромните порции, които поръчваме и изяждаме, е време да изгорим калориите в парка. Той по-скоро е къмпинг, ограден от близко преминаваща река, с огромно, покрито със сочна тъмнозелена трева футболно игрище. Въздухът тук е по-хладен от този в Естес. Децата са заети с правенето на цигански колела, гоненица, скачане от камък на камък по брега на реката като Люк не пропуска да им напомни за моя инцидент отпреди 100 години, когато паднах във водата...Thanks. Bye!

Така унесени в игри и смешни истории минават няколко часа. Разделяме се с Флип и семейството му. Утре няма да се виждаме – те са заети, а ние си заминаваме за Аризона.

На сутринта сме натоварени рано-рано (в наш стил) и пътуваме към Амфитеатърa „Ред Рокс“. Кой от четящите е меломан? Чували ли сте за този единствен в света създаден от природата акустично съвършен амфитеатър? Аз не бях. Но Флип ни е проглушил ушите за него и, че е задължително да го посетим и на колко концерти е бил, и колко бири е изпил (това последното е само за рима). За да стигнем до това природно чудо, минаваме през китни градчета и долини, опасани от неземно красивите Скалисти планини.

Паркираме там малко преди 10 ч., но местата вече са почти изчерпани. Влиза се безплатно през деня, а вечер...мога само да си представя Фреди излиза на сцената между червените канари и запява:

Empty spaces, what are we living for?

Abandoned places, I guess we know the score

On and on

Does anybody know what we are looking for?

Не, всъщност Куийн никога не са имали концерт тук, но за сметка на това Бийтълс, Грейтфул Дед, Джони Кеш, Джими Хендрикс, Ю Ту и още много други музикални гении са пълнили душите на своите почитатели на това място. Настръхвам! 

Тримата с Люк и Ноа сравняваме факти за този амфитеатър с античния в Пловдив:

Макар във връзка и с двете места да се употребява думата „амфитеатър“, нито едно от тях реално не е амфитеатър, заради полукръглата си форма. Това ви го казвам (да се изфукам със знания) като лицензиран преди 25 години пловдивски гид, когато имах късмета да уча за ексурзовод при Румяна Титерякова – една от най-ерудираните жени, които познавам. 

Вълшебно ни е на всички!

Особено съзерцавайки отвисоко природата около театъра, а тя, природата, остава такава неописуема почти до Санта Фе. Спираме само веднъж за бензин и тоалетна и после някъде около Лас Вегас, Ню Мексико, за фойерверките, за които Люк мечтае от две години, тъй като в Аризона по-големите са забранени, но тук и в доста от средните щати се продават свободно и са на доста по-ниски цени или поне така си мислеше, докато не влиза в магазина и решава, че толкова пари нямало да дава...И по-добре. Колкото и да се внимава, фойерверки с подобни размери са опасни не само за любимите ми пиромани Люк и Ноа, но и за сухата растителност в пустинята, която пламва от нищото. 

Санта Фе. Какво да разкажа и откъде да почна? Окей, единият километър радиус, в който се побира центъра на града, става. Останалото е гадни къщи с адобе форми, заради доминиращия пуебло възрожденски архитектурен стил. Люк се напряга от всички плоски покриви. Това му е най-омразният покрив на света и го виждам как мислено търси решение на плоскопокривната епидемия тук...

Резервирали сме хотел на 7 минути от центъра и въпреки това чувството е като да сме направили огромна грешка, избирайки да нощуваме в Санта Фе, и аз съм виновникът за нея. Карай! Ще си направим лимонада или пиперлива салца с някоя открадната сушена чушка от безбройните нанизи из града.

Разтоварваме се в недотам окаяната хотелска стая и веднага търсим ресторант за вечеря. Иска ми се да е някъде, където предлагат carne adovada – местния специалитет със свинско месо в червен чили сос. Преди години го бях опитвала в Албъкърки и оттогава винаги като се спомене Ню Мексико, си мисля за крехкото, разпадащо се на конци само от допир с вилица месо, подлютено до съвършенство от опушения сос, което се яде с домашно приготвените току-що свалени от comal-а (традиционнен тиган) тортий/ли. Ех! 

Тъкмо сме седнали вече и телефоните ни избухват с новината, че САЩ с помощта на Израел са извършили военна операция в Иран. Настроението ни се променя мигновено (в онзи момент с мъжа ми наистина си помислихме, че идва краят на света). Децата обаче са гладни и веднага трябва да поръчваме. Предлагат закуска през целия ден и по логиката, че все някъде е време за закуска, им взимаме американски палачинки. 

Моето карне адобада е толкова пикантно, че устните ми пламват в огнено червено да са в тон със соса. След като сме заситени, тръгваме на пешеходна разходка из Санта Фе. На площада не можем да се разминем от хора – провежда се фестивал на африканската култура. Въпреки хаоса, забелязваме колко сходни са този площад и онзи във Ваядолид, Мексико, та чак до разположението на големите католически катедрали спрямо тях. 

Катедралата в Санта Фе носи името на Св. Франциск от Асизи, същия на когото са кръстени Сан Франциско и Францисканският орден. Той е покровител както на Италия, така и на животните. В двора на катедралата виждам бронзова плоча с молитвата на Св. Франциск:

Господи! Направи ме оръдие на своя мир:

там, където вилнее омраза, нека посея любов;

там, където кървят рани – милост;

там, където разяжда съмнение – вяра,

там, където гнети отчаяние – надежда,

където владее тъма – светлина,

там, където съсипва горест – радост.

О, Боже Всемогъщи! Дай ми

да не очаквам утеха, а да утешавам;

да не очаквам разбиране, а да разбирам;

да не очаквам обич, а да обичам!

Защото само давайки, получаваме,

само поради прошката сме опростени,

и само в смъртта на себичния „аз“

се раждаме за вечен живот.

(превод от интернет)

Също в двора на катедралата се разполага статуята на Св. Катери (Екатерина) Текаквита или Лилията на мохоките – първият човек в Северна Америка с индиански произход, канонизиран като светец от църквата.

А, да не забравя да спомена колко достъпна е Санта Фе за простосмъртни туристи като нас! Не е. Значи, примолвам се на много приятната продавачка в една от десетките галерии тук да разреши на най-малкото да използва тяхната тоалетна, защото ме е гнус от химическите навън, тя се смилява и ни води в подземния етаж. Докато ние с детето сме заети, Люк с останалата челяд разглеждат стоката в магазина. Когато излизаме ме пита искам ли кожено яке за $5000. Не, мерси! Но окото ми е привлечено от едно сладко плюшено лосче. Поглеждам и съм в шок - $249!!! Та, Санта Фе е Седоната явно на Ню Мексико и само ще си мечтаем да се гушкаме нощно време с плюшени играчки оттам.

Не след дълго сме леко отегчени от разходката. Има някакви признаци на нощен и арт живот, обаче не е нашето място.

Единствено ни харесва, че за лятно времето е прохладно и градините са бухнали в прекрасни цветя. Научихме, че Санта Фе държи много равномерна температура през цялата година и затова явно е така предпочитана дестинация за богати баби и дядовци, защото не виждам как обикновени пенсионери биха могли да се справят финансово тук. 

И понеже не искам да е пълна загуба на туристическа спирка, поглеждам в Гугъл дали няма някоя друга забележителност наблизо, с която да завършим разходката. Има. Казва се „Най-старата къща в Северна Америка“. Уличката е супер тясна и къщата е затворена, но ето ви табелка какво и защо:

С това приключва нашето „вълнуващо“ опознаване на Санта Фе. 

На следващия ден закусваме набързо и с мръсна газ към обичната ни Аризона. Спираме на 3 места само 2, от които заслужават да се споменат:

 

Май не трябваше да ги споменавам 🫣.

Вкъщи правим равносметка за пропътуваните хиляди километри, тупаме се взаимно с Люк по гърба за справянето с децата и, че минахме само с един скандал, и се чукваме за наздраве с оцелелия от Колорадо крафт ликьор. Още един албум със снимки и спомени ще ни топли душите някой ден.