Сиянието в Колорадо

Човек дори и добре да живее, понякога му се налага да мине през Ню Мексико и да му се развали рахатът. По принцип всеки докосвал се до този ненужен никому щат ще се опита да предупреди ентусиазирания турист, че Санта Фе, примерно, не си заслужава, но много рядко ентусиазираният турист ще се вслуша в подобни съвети и ще “се мине” като не преминава тази огромна територия нищота. Аз, аз съм този турист, който макар и опитвал от празната чаша на Албъкърки преди почти 15 години, още жадувах за “несметната хубост”, както бях чувала от дори не помня кого, на малкото артистично градче Санта Фе, което било средище на изключителни художници и всякакви други таланти. И понеже дали си струва или не, която и да било дестинация, е много субективено решение за всеки, аз си знаех, че все някога ще си направя личната преценка за този уж колоритен град, разположен в иначе най-безличния за мене щат. Ама защо ви разказвам за Санта Фе, когато заглавието на пътеписа е за Колорадо?

Защото пътят от нас до Естес парк, където щеше да бъде основния ни престой, е около 14 часа в едната посока дали ще минем през Юта или Ню Мексико, а Моаб и Санта Фе са горе-долу посредата на съответната отсечка. Много хитро бях решила да подходя към предложението за маршрут към мъжа ми, който беше един от хората нежелаещи да стъпват в щата на изток от Аризона. Пратих му съобщение от рода на: “Дали можем да отидем до Естес по един път, а да се върнем по друг, за да видим повече неща?”, буквално когато беше най-зает и в командировка. Получих потвърждение и започнах да резервирам. Така, който е чел пътеписа ми за Йелоустоун, знае, колко “обичам” да спя на палатка, но в името на детското и съпружеско щастие щях да се прежаля за 4 нощувки в кемпер. За огромно мое щастие още в средата на април къмпиг местата в национален парк Скалисти планини до Естес бяха разпродадени. Много ми е чудно кой си знае програмата за лятото сто месеца предварително, но ето че точно тези придвидливи хора ме бяха спасили от неудобствата на къмпингуването😬. Докато се ровех из сайта на Националната паркова служба, забелязах, че за да влезеш в нац. парк Скалисти планини трябва да закупиш освен билета за вход (или годишен пропуск) и такъв за времевия интервал, в който да бъдеш допуснат вътре. Почнали преди 2-3 години тази практика, за да ограничат наплива от туристи и улеснят както парковите служители, така и посетителите особено по най-привлекателните пътеки и места за отдих. Настроих си аларма за 1-ви май в 7:50 ч. колорадско време, за да не забравя в 8ч. да купя пропуска за желания от мен времеви интервал. Първо, евала на мен за организацията МЕСЕЦ И ПОЛОВИНА преди да тръгнем. Второ, кои са тия нахали-планинари, които изкупиха билетите за времевия интервал от 8-10 ч. в 8:05 часа, искам да знам!??? Значи имаше две опции - Trail Ridge Road + Bear lake и само Trail Ridge Road. Аз бях предупредена от зълва ми, посетила с децата си всички 63 национални парка в САЩ, че задължително ми трябва Bear lake, затова в секундата, в която пуснаха билетите, почнах да слагам в количката, но ми се наложи да създам профил и едва успях да резервирам за първите 2 дни желаната отсечка от 10-12ч и за третата дата реших да взема само за Trail Ridge Road от 8-10ч(тези билети също бяха почти изчерпани 5 мин след пускането им 🤷‍♀️). Фууу. Справих се, оплаках се на мъжа, поне струваше само по $2 резервацията за ден и ти изпращат веднага електронен билет, който можеш да си сложиш в е-портфейла.

Та, порграмата беше следната:

o             нощувка в Моаб, Юта и посещение на нац. парк Арките

o             4 нощувки в Естес парк с посещение на Скалистите планини 3 от 5-те дни там

o             нощувка в Санта Фе

Речено сторено. Обаче как да предвидя, че на голямото дете ще му се отлепи един от брекетите в събота преди да тръгнем на път в понеделник? Какво да правим!? Натоварихме багажа в колата и в 8 без нещо бяхме с Ноа пред офиса на ортодонта, докато мъжа ми стягаше момичетата в нас. Влизаме в осем и една секунда и само жената от офиса е в кабинета, докторът и асистентите чак към 12ч идвали в понеделник. Изпадам, обяснявам, че ще пътуваме извън града, жената ме пита кога тръгваме, викам й, че сме натоварени и само чакаме да му оправят брекетите на детето. Тя е също в паника. Звъни на асистентката. Голям късмет - до пет минути щяла да дойде, че имала да върши административна работа. Залепи каквото трябваше и някъде към 8:45 потеглихме към Моаб през Кайента, Аризона. Ако някога довърша дневника си от преди 2 години за Северозападна Аризона, ще ви разкажа най-абсурдната история за това градче, разположено непосредствено до Монюмент вали, но засега ще дам малко предистория. По принцип, освен че е основен търговски център за племето Навахо, Кайента е известна и с музейна изложба на кодировчиците от същото племе, които през ВСВ създават все още непразшифрования навахо код. Експонатите се намират в……..KFC, което е и главната причина никога да не съм спирала да разглеждам. Но нали на всичко си му идва времето, докато разказвам на мъжа ми за пореден път за преживяването си с приятелки в Кайента и за изложбата в KFC, той ме пита дали да спре, за да ползваме тоалетна и да си налеем вода. Аз се подвоумявам за момент, но решавам, че искам да спрем.
 

Точно до KFC има заградено постранство с барака и няколко традиционни палатки (типи). В бараката по старомодни телевизори текат стари документални филми за кодировчиците, мирише на канцелария от времето на комунизма, и се помещават стотици експонати от ВСВ както и огромно количество съвременни дрънкулки, изработени от навахо (динѐ) хората, които причиняват гръмогласното изпадане на момичетата след като им съобщавам, че няма да им купя нищо оттам.

Правя няколко снимки, но жената на касата ми съобщава, че е забранено, с триста зора измъквам момичетата навън и влизаме в KFC-то, пращящо от клиенти.

Тоалетна, снимки, наливане на вода в бутилките за многократна употреба от машината за газирани напитки и вперёд. 

Който е минавал пътя от Кайента към Юта или обратно, знае колко красота се е събрала там - Долината на паметниците, скалните образования от пясък до и в Блъф, Юта, Мексиканската шапка, криволичащият път сред Долината на Боговете, китните градчета-дребосъци пресечени от също толкова миниатюрната магистрала 191, в които големият процент мормонски домакини налага задължителното присъствие на кафенета, предлагащи божествени напитки с еспресо. Не знам защо е така, но в Юта съм пила най-вкусното лате и капучино на света.

Та, пътуваме, любувайки се на променящия се около нас пейзаж, без да спираме до Моаб, където пристигаме малко след 17 ч. Естествено, след над 7 часа в колата само с една спирка децата, включително и най-голямото, полудяват в хотелската стая (на Scenic view Inn - препоръчвам) и започват да скачат от легло на легло 🙄. Гледаме да ги изведем почти веднага за разходка из центъра и вечеря.

Моаб е страхотно планинско градче, което се слави с една от най-известните пътеки за планинско колоездене в света - Сликрок, множеството офроудни спортове, нощното си небе, и разбира се непосредствената близост до два национални парка - “Арките” (на 10 мин) и “Кениънлендс” (на 35 мин). 

Разтоварваме се на главната улица и започва одисеята с намирането на подходящо място за вечеря като същевременно сме неприятно изненадани от жегата тук. С Моаб съм се срещала единствено през зимата, затова не си бях представяла, че на подобна височина (над 1100 метра) лятото ще е така брутално, но проверих и температурите са такива, защото се разполага върху платото Колорадо и се води високопланинска пустиня.

Обикаляме, децата се радват на архаичния телефонен апарат посредата на главната улица, аз си купувам много як суетчър за $20, защото съм забравила моя около извънредната ситуация сутринта, после сядаме в някакво италианско ресторантче, което ни се струва леко скъпо, но пък чиято храна е доста вкусна. Всичко в Юта всъщност ми изглежда да е с няколко долара по-скъпо от Аризона. След вечерята the hangry (раздразнените от глад) членове на нашето семейство вече са в добро настроение и веднага отпрашваме към “Арките” за залези и златни гледки. Успяваме да видим само по-ниската част от парка, защото е огромен проблем да усмирим разбеснелите се хали, които се катерят със страшна скорост по прашните канари и каменни стъпала. Малко след залез слънце се връщаме в хотела, душ, подготвяне на багажа за другия ден и сън.

На сутринта слизаме рано-рано до лобито за закуска, която е включена в цената на нощувката. Окей е като да ни засити за няколко часа. Ние пътуваме с хладилна чанта, запасени с хляб, колбаси и кашкавал за сандвичи, така че обядът ни е подсигурен. 

После се връщаме в стаята за багажа и потегляме отново към “Арките”, за да видим останалата част от парка. Не я виждаме:

1.            Пак сме неподготвени и ни мързи в огромната жега да вървим 1.5-2 часа в едната посока, за да снимаме символът на Юта - Деликатната арка. Ама, моля ви се, тя е по всички магнити, картички, регистрационни табели в щата и т.н. 

2.            През зимата гледките от парка, които се разкриват към заснежените планиски върхове в далеченита, са спиращи дъха и те карат да паркираш на всеки две минути, за да снимаш. През лятото те са посредствени, а и в добавка с ужасния трафик в пика на туристическия сезон, е почти невъзможно да се вредиш за паркинг.

Въпреки това, обикаляме известно време, правим си снимки, слушаме зареждаща музика и скоро сме на магистралата към Колорадо. Спираме за бензин на първото голямо разклонение след Моаб и оттам се започва най-депресиращия, безлюден, безобхватен и тегав час и нещо, докато не стигаме до границата с Колорадо, където пейзажът се променя почти драстично.

Дайте ми на мен планини и зелено и никога няма да помисля за морета и пясъци. Колорадо предлага точно това. Той е щатът с най-голяма средна надморска височина и през него вие снагата си най-дългата планинска верига в Северна Америка - Скалистите планини. Хора, знам, че Колорадо не ви е в списъка с най-желани дестинации, знам, че Колорадо не е Калифорния, нито Ню Йорк, нито Големият каньон и прочие, но Колорадо е Щвейцарията на САЩ, чешката бира на Америка и като цяло би трябвало да е мечтата за всеки човек, чийто пъп е хвърлен по баирите някъде. Няма да се отклонявам прекалено от настоящия ни маршурт, но споменавам само за Аспен, The million dollar highway (Шосето за милион долара) и Дюранго - градчето, през което минават Полярният експрес и Дядо Коледа, и където съм прекарвала една от най-вълшебните си Коледи.

Още с първите признаци на обхват, споделяме местоположението си с най-добрия приятел на Люк - Флип, който е родом от Естес, прекарал 15-20 г в Аризона и завърнал се в щата преди известно време. В момента живее в едно от предградията на Денвър и ни очаква с голямо нетърпение. Праща ни няколко предложения за крайпътни спирки, но ни предупреждава и да побързаме, за да можем да вечеряме заедно някъде до тях, понеже след това ни чака още час път до вилата, която сме наели в планината. Ние и без това сме скръндзи на спирки, затова избираме Гленууд Спрингс, защото на картата изглежда да е с най-приличен размер и вероятно ще има повече избор за туристическите ни нужди.

Оказва се просто бижу! 

Огромният за това малко градче хотел в центъра ни привлича моментално. Паркираме съвсем близо до него, разтоварваме се и потъваме първо в сенчестата градина, а после и в прохладното фоайе на хотела. По стените висят портрети на значими личности свързани с историята му, сред които и на двама президента - Тафт и Теди Рузвелт. В мен винаги се разгорява чувство на възторг, когато посещавам места свързани с Теди Рузвелт, по мое мнение първият далновиден американски политик по отношение на природните ресурси и тяхното съхраняване. (Тъкмо днес запалено препоръчвах вдъхновеното от него заведение “Rough Rider”, за което съм ви разказвала в една от темите за Аризона, в даунтауна на Финикс на улица “Roosevelt Row”).

След кратка разходка из лобито и прекрасното вито стълбище, за да стигна до стаята, в която е отсядал Рузвелт, се връщаме обратно в пищната градина отвън, където се помещава бар. Незнайно защо спомените от лятната градина на х-л “Тримонциум” в Пловдив  нахлуват в съзнанието ми (за никой магеланец, който е чел за пътешествията ми тук, не е тайна, че винаги търся частичка от родното място по света). 

(лятната градина на Тримонциум)

Започваме кратка разходка по пешеходния мост. Той е почти успореден с главния път, пресичащ на две Гленууд Спрингс. Както може би сте се досетили от името, тук има множество минерални извори, като най-пълноводният от тях захранва най-големия басейн с топла минерална вода в света, този, който виждаме разположен в подножието на моста.
 

Гледките са прекрасни. И както река Въча украсява пейзажите на българските балнеолечебни курорти Девин и Нареченски бани, така и река Колорадо тук добавя прелест, но и местен адренали с водните спортове като рафтинг, които предлага. Понеже времето ни притиска да се разделяме вече с това живописно място, решаваме да се върнем, да вземем пикапа за бързо кръгче в другата част на града и някога по-планирано отново да го посетим.

Отсечката от Гленууд Спрингс почти до Вейл (или Аспен за тези, които искат да карат ски по швейцарски, но без да си продават бъбрека, за да си го позволят) се движи по поречието на река Ийгъл, изваяла неописуеми клисури по пътя си. Докато се възхищавам както на водната стихия, така и на човешкият гений, успял да се пребори с природните препядствия в този така труден за покоряване район, мислено свързвам името „Ийгъл“/“Орел“ (защото съм представител на воден зодиакален знак и ми е позволено!) с прословутата скорпионска упоритост и интензивност.

Не знаехте, че Скорпион е воден знак!? Споко – не сте единствените. В астрологията водните знаци са Рак, Скорпион и Риби и всеки един от тях изразява водния елемент по различен начин:

Рак се разглежда като дълбочината на водата подобно на морското дъно, богато на емоции, спомени и грижовна енергия.

Скорпион представлява мощното водно течение, т.е. упоритостта или интензивността на водата, а орелът и птицата Феникс също се идентифицират с този знак.

Риби пък олицетворяват гъвкавостта и пластичността на водата (течност, която приема всякаква форма, символ на адаптивност и духовно сливане).

И за справка Водолей е въздушен знак. Край на справката и астрологичното отклонение.

Оф, в главата ми е водовъртеж от водни асоциации, спомени за ослепителни планински пейзажи, отвесни скали и чуденки как да продължа пътеписа нататък, затова правим кратка спирка в бензиностация до изхода от Вейл, снимам оголените от стопилия се сняг ридове и оттук към Денвър прекосяваме океан от чудост и прелест, прекъсвани само на няколко места от масивни проходни тунели.

За да се стигне до бирарията, към която сме се отправили в северната част на Денвър, джи пи есът ни прекарва през град Болдър или хипито на Колорадо. Незнайно защо вместо да се наслаждаваме на все така изумителните гледки на запад от нас или да обсъждаме впечатляващия брой антикварни книжарници за глава от населението в Болдър, Люк ни провежда урок по физика като обяснява на мен и децата какво се измерва в ампери, защото не бил толкова опасен волтажът (европейския 220V срещу американския 110V), а амперажът при съприкосновение с ел. контакт. Явно на най-малкото му идва в повече урокът, затова започва с най-сладкото гласче да си пее песничка как „пътуваме с на тати синия камион...сетра ми спа, батко ми спа, но аз искам да спя в легло...“ тра-ла-ла. Неусетно сме стигнали в бирарията. Флип е довел двете си деца. С много прегръдки, детски смях, ентусиазирани наздравици и възклицания минват два часа и вече е време да тръгваме към вилата. В Колорадо изглежда се стъмва по-късно от Аризона, но въпреки това пристигаме в Естес точно на здрачаване и на беглата светлина от последните слънчеви лъчи едва успявам да снимам иначе внушителната по размер бяла сграда на хотел „Стенли“ и да изпратя снимката на най-големия фен на Стивън Кинг в България, когото познавам.  Вероятно съществува някоя немска дума, която описва „чувство на вторично вълнение за място заредено с емоциите на най-близките ти“, и ако я има – това бушува с пълна сила вътре в мен, защото сме най-накрая тук.

Късно е, изморени от преживяното днес, паркираме пред вилата недалеч от централната част на курорта. Вече вътре осъзнаваме колко по-голяма и уютна е от това, което помним по снимките, но нямаме сили да й се радваме, затова обичайното за нас – тоалетна, душ и по леглата.

Рядкост е за американците (поне по мои наблюдения) да изграждат здрави и дългогодишни приятелства, но ето, че мъжът ми и най-добрият му приятел и техните семейства (вече и мои) са пример за това повече от 20 години, тъй че изобщо не се изненадвам, когато Флип ни уведомява, че всеки ден ще кара по час в едната посока, за да прекарва време с нас. Разбираме се да закусим в едно от централните заведения. На паркинга ни посрещат елени и стачкуващи работници от съседния хранителен магазин, които бойкотират хиперверигите, ниското заплащане и агитират да се подкрепят местните търговци.

Сядаме в уютната по американски закусвалня. Флип още не е пристигнал, но скоро чуваме ръмженето на мотора му. Аз съм много зле с марки на коли и като цяло превозни средства, но Люк ме е научил да разпознавам поне моторите „Харли Дейвидсън“ по специфичния грохот на техните двигатели. Този на Флип е в най-фетския цвят на света – нещо като майски бръмбар, който преминава от зелено в цикламено и синьо с промяната на светлината. Разказва ни как, преди няколко години, влязъл в мото къща посредата на зимата в Колорадо – бррррр, за някаква моторна част и излязъл с чисто нов мотор на половин цена (щото, нали, кой е луд да кара мотор в сняг и мраз???)!!!

Закуската минава супер весело, но е време да се разделяме – ние да потегляме към парка, а Флип към вкъщи.

 За 5 минути сме пред входа на парка, където вече се е образувала опашка от коли, но парковите служители бързо ни пускат и ни насочват към пътя за езерото Беър. Има доста завои и разкошни гледки като вчера. Изкачваме един баир и виждаме табелка за паркинг към шатъла за езерото. Люк, който бяга като дявол от тамян от всякакви групови тур екскурзии и транспортни опции, подминава набързо и дори не ме оставя да отбележа, че сигурно там трябва да спрем. Маха ми с ръка и казва: „Това е Америка – ще има паркинг до езерото.“ Да, има паркинг до самото езеро, но няма едно свободно място. Рейнджърът ни казва се връщаме (15-20 мин) към шатъла. Енгри фейс! Връткам око, но гледам да не го дразня допълнително (все още),особено като се оказва, че и на долния паркинг няма места. Знам, че навсякъде по света хора агресират в стресови ситуации, но си мисля, че на това божествено място с кристален въздух и успокоително зелено накъдето и да погледнеш, би трябвало да няма повод за избухвания, но ето, че липсата на паркинг е причина за някои да се заяждат, за други да правят забелжка, че сме паркирали на обозначено за каравани място, за трети зачервени да търсят мениджъри защо още нямало шатъл. На Люк му писва да се занимава с идиоти и да обикаля за място, затова ни натоварва и обратно към горния паркинг. Решил е нас да ни разтовари там, а той щял да намери нещо.

Късмет! Точно докато се разправя с горския да ни пусне с пикапа до другия край на паркинга поне да слезем по-близо с децата, една кола излиза и освобождава така нужното ни паркомясто.

Езерото Беър е нито толкова голямо, нито супер впечатляващо, но 30-минутната разходка около него е страшно ободряваща. Децата отново се катерят по камъни, дънери, въобще по каквото намерят. Решаваме да се спуснем по една странична пътека към водопада Алберта. Избираме я най-вече, защото изглежда е най-кратката и лесна за вървене на картата – около 1 миля в посока. Пристигаме. Аз си представях нещо като в Йелоустоун, това пак е красиво, но си е миниводопадче. Връщаме се до пикапа и към основния път, който пресича парка - Trail Ridge Road. Абсолютно щастие е да сме тук, обаче започваме да се движим със скоростта на костенурки, заради образувалия се трафик. Раздавам садвичи за обяд и на първото удобно място правим обратен завой към Естес. И утре е ден!

Не мога да повярвам колко са красиви тези планини. Когато слънцето залезе, мисля, че няма да погледна. Сърцето ми може да се пръсне*...или да срещна Били Съмърс, главния герой от едноименния роман на Стивън Кинг и да няма утре. Да си дойдем на думата. Естес е не само приказен курорт сгушен в обятията на Скалистите планини, той е култова спирка за всеки любител на книги и филми на ужасите. Аз не съм от тях, но пък спокойно мога да кажа, че не съм ущетена откъм досег с този жанр и искам да благодаря от дъното на сърцето си на вуйчо (Бог да го прости), който ме дари с първия ми филм на голям екран – „Сомнамбули“, и последвалите с месеци наред кошмари. Родителите сега не са това, което бяха в началото на 90-те. Ние примерно водихме момичета на „Полярния експрес“ за първи път. Ноа обаче тъкмо е приключил учебната година с литературен проект за романа „Сиянието“ и е много надъхан да посети хотела, послужил за вдъхновение на Кинг. Историята е достъпна за всеки тук. За мен също е голямо вълнение, защото след като бяхме в Тимбърлайн лодж, Орегон, използван за заснемането на фасадата в „Сиянието“ на Кубрик, и Люк разбра, че не съм го гледала, бях принудена да се крия над 2 часа зад възглавница пред телевизора, за да не ме хване Джак Никълсън 😱🙈. 

Пристигаме някъде към 16ч. Станало е доста жегаво. Паркингът е $10 и само защото ни мързи да вървим след часове на планински преход, плащаме и сме приятно изненадани отюбилейната монета, която ни връчват. Сега разбираме, че „От глупав по-глупав“ е сниман тук. Обясняват ни, че можем да върнем монетата на излизане и ще ни върнат $5, но ние ще си я запазим. 

Целият хотелски комплекс е превъзходно поддържан. Оставям на вас да разгледате снимките и да се насладите, докато ние се разберем с Флип къде ще се срещнем за следобедна разходка.

Предлагам да се возим с въздушния трамвай до един от върховете и да се чакаме на паркинга. Всичко е много близо за нас в Естес, но на Флип и децата му им отнема над час от Денвър. Когато най-накрая пристигат, Флип ни осведомява, че даже не знаел за тази атракция и след много подигравки, че очевидно не е местен, се понасяме с кабинковия лифт нагоре. Децата са в апогея си, на мен ми се спи, но виждам, че в кафенето до панорамната площадка  продават хубаво еспресо и се вмъквам бързо да се разсъня. Отвън коментирам спиращия дъха изглед към отсрещните върхове и колко е хубаво, да сме сред природата, а Люк ми се смее, че наистина много я обичам природата с чаша еспресо в ръка и хапче против алергии в уста. Ха-ха!

Виждаме много катерички и цялата долина в краката ни. Чувството е като да сме on top of the world! 

И, о, нееееееееееееееееееееееееееее!! Осъзнавам, че от една седмица го пиша този пътепис и съм стигнала едва до ден трети. Давам си на мен и на вас малко почивка и до скоро! 

*От диалога на Алис с Били Съмърс, гледайки към Скалистите планини в Колорадо