Тексас – Ню Мексико, по дирите на серийните убийци

Тексас – Ню Мексико

22 юли – 2 август 2015

Това лято избрахме – за разнообразие – да пътешестваме по "roads less traveled" – до забутания югозапад на Тексас (любимо място на серийните убийци, ако се вярва на филмите) и Ню Мексико. Логистиката беше проста – яхаме "fluidic sculpture"-а (така описват в рекламите нашия модел Hyundai Sonata) и – газ! Имахме някакъв приблизителен маршрут, който доуточнявахме пътьом, имахме и резервации за хотели, които също претърпяха доста промени – за да може удоволствието да е пълно .

'[b

22 юли, Columbus – Nashville[/b]']

22 юли (сряда), Columbus – Nashville, 372 мили

Тръгваме след работа, в ранния следобед. Следваме магистралата I-71 през Синсинати до Луивил, оттам I-65 до Нашвил – излизаме от Охайо, пресичаме Кентъки и влизаме в Тенеси.

Като пристигаме в Нашвил е още що-годе светло и слизаме на разходка до центъра на града. Нашвил е известен като столицата на кънтри музиката, с цяла редица кънтри клубове по Второ Авеню, около Lower Broadway. B.B.King's Blues Club, Coyote Ugly... Все още е рано, повечето се развихрят в късните часове на нощта, но от някои вече звучи музика.

'[b

23 юли, Nashville – Memphis – Hot Springs[/b]']

23 юли (четвъртък), Nashville – Memphis – Hot Springs, 418 мили

Ставаме още по тъмно, поемаме на запад по магистрала I-40.

Следваща спирка – имението Грейсланд на краля на рока – Елвис Пресли. Сенчести тихи алеи... тук е градината, в която обичал да медитира, тук е и гробът му. В ранния сутрешен час посетителите са малко, но писанията по стените от поклонниците на Елвис нямат брой!

Границата между щатите Тенеси и Арканзас минава по Мисисипи. Спираме на брега на голямата река!

Продължаваме през Арканзас по I-40, минаваме през столицата Little Rock, от магистралата се вижда летището – Bill & Hillary Clinton National Airport – хе-хе, що пък и Хилари – тя дори още не е станала президентка?!

След Little Rock продължаваме на запад-югозапад по магистрала I-30 – тя там започва. Нощувката ни е в градчето Hot Springs, където е и Hot Springs National Park. Докато по нашите земи минералните бани са известни най-малко от времето на римляните, тук тия активности датират май от доста по-късно – едва от началото на 19-ти век. По това време (след Louisiana purchase – т.е. след като огромната територия в средата на континента е станала част от Щатите), горещите минерални извори тук са почнали да привличат посетители, построени са първите бани и са почнали да прилагат разните му там балнеоложки процедури.

Понастоящем Bathhouse Row включва осем бани – разкошни, елегантни сгради с басейни, вани и всякакви спа глезотии. Едната от тях – Fordyce Bathhouse – е превърната в музей, в рамките на националния парк – можеш да влезеш и разгледаш всички помещения, има много стари и любопитни снимки. Високо по-горе по баирите е Grand Promenade – живописна пътека с изглед към долината – така де, след банята (или пък преди?) е добре да се поразходиш .

'[b

24 юли, Hot Springs – Dallas[/b]']

24 юли (петък), Hot Springs – Dallas, 296 мили

Продължаваме по I-30 и не след дълго стигаме до градчето Texarkana и табелата: "Welcome to Texas! Drive friendly – the Texas way." Окей!

Нощувката ни днес ще е в Далас и небостъргачите му вече стърчат на хоризонта.

...И се оказваме вплетени в оная ужасна, типична за големите американски градове, паяжина от магистрали, разклонения, престроявания между безброй ленти, задръствания, всред море от ръмжащи коли, при 42°С жега... Успяваме някак да стигнем до мотелчето си, да си поемем дъх и да тръгнем на разходка из града. Ами... няма голяма вероятност Далас да се окаже любимият ми град... прашни нажежени до бяло улици, и нищо, което да грабне погледа ми... вероятно има и хубави места, ама ние не успяхме да ги открием... Изтощени, засядаме в един Jack in the Box, който изведнъж се оказа любимата ни верига за бързо похапване.

'[b

25 юли, Dallas – Big Bend National Park[/b]']

25 юли (събота), Dallas – Big Bend National Park, 700 мили

Днес тръгваме съвсем по тъмно, че ни чака дълъг път... По план имаме да минем близо 600 мили. GPS-ът изчислява, че за това ни трябват около 8 часа. Еее, няма начин, сигурно нещо е сбъркал – над една трета от пътя е по някакви селски пътища (farm-to-market или съкратено F.M., както ги обозначават тук, в Тексас), по които средна скорост от 75 мили в час ни изглежда непостижима, поне от гледна точка на закона. Да, ама не. Разрешената скорост по тия селски пътища се оказва тъкмо 75 mph, както и на магистралата. Ами много просто – по тях минават средно по две коли на час... западен Тексас... тъкмо in the middle of nowhere...

Първо шпорим по магистралата – I-30 е свършила малко след Далас, при Форт Уорт, и продължаваме на запад по I-20. Около пътя се виждат многобройни петролни помпи, от тия, дето се клатят нагоре-надолу (pumpjack, nodding donkey). Успоредно с магистралата е железопътна линия, по която току преминават дъъъълги товарни влакове. На много места край пътя стърчат надписи: "Don't Mess with Texas", като отдолу се уточнява, че глобата за хвърляне на боклуци е до $2000.

При изход #80 се отклоняваме от магистралата на юг, отначало по път #18, а при Fort Stockton – по #385. В пътешественическите сайтове съветват всякакво по-сериозно пазаруване да се прави преди или най-късно във Fort Stockton, щото оттам нататък на юг се влиза в пустош – пустинята Чихуахуа. ...Не че до тук гъмжи от цивилизация, де – на запад от Далас си е все доста пусто, ама нататък ставало още по-така.

До тук теренът беше съвсем равен, но пътувайки на юг, на хоризонта се появяват планини – Chisos Mountains. Разминаваме се с кола горе-долу веднъж на всеки половин час. Както се каза, ограничението на скоростта е 75 mph. Край пътя са основно сухи треви и кактуси ...и огрооомно небе. В съседното платно на пътя наблюдаваме любопитна гледка – труп на прегазено животно (оказа се сърна), около който се угощават цяла компания лешояди. Не се притесниха особено от присъствието ни – поотдръпнаха се, като минавахме, после отново наобиколиха "трапезата".

Навлизаме в границите на Националния Парк Big Bend, носещ името си от големия завой на реката Рио Гранде. В продължение на повече от 1000 мили (1600 км) Рио Гранде служи за граница между Щатите и Мексико, като тече общо взето в посока югоизток, но тъкмо тук прави голям завой на север-североизток.

При Persimmon Gap Visitor Center се сдобиваме с карти, при Panther Junction допълваме запасите на питейна вода (в багажника на колата имаме неприкосновен воден запас от две туби по един галон – в парка има обявен "extreme water shortage alert") и сме готови за срещата си с парка. Горещо е – термометърът се колебае около 100°F (38°С), че и нагоре, но е сухо и се понася по-леко, отколкото при влажен климат. Заради летните жеги, активният сезон в парка е през зимата – от ноември до март. Сега тук сме само шепа ентусиасти .

Първата ни среща с Рио Гранде е при Boquillas Canyon, в източната част на парка. Леко разочарование – реката всъщност е доста мизерна – вероятно и поради лятното изтощение – усещането е, че ако запретнеш крачоли, ще я прегазиш като нищо... Както и целият пейзаж наоколо, и реката е с бледо жълтеникав цвят. Отсреща, на мексиканската страна, се вижда група хора, насядали под сянката на дърветата, до тях завързани два-три коня.

Връщаме се обратно до Panther Junction и тръгваме да се катерим по Chisos Mountains. Изкачваме се с почти 1000 м и става по-хладно и приятно. В небето се вият ято лешояди.

За последно остава най-живописното място – по Ross Maxwell Scenic Drive, до каньона Santa Elena, в западната част на парка. Пътят е наистина живописен, с причудливи баири и завои, стръмни изкачвания и спускания. След един от завоите пътят се оказва залят с вода... ами сега... не е ясно колко е дълбока водата... ако вземем да затънем в тая пустош, ще мине доста време преди да ни намерят... (лешоядите?) Проверяваме по класическия начин – запрятам крачоли и нагазвам – е, няма страшно, има-няма една педя! Продължаваме смело напред! При каньона Santa Elena реката се провира между редица високи скали, красиво е! Междувременно небето заплашително притъмнява, сивите облаци допълнително правят пейзажа драматично-живописен. Почти сме се измъкнали, когато руква като из ведро.

Нощувката ни е в мотел, дето нито Гугъл, нито GPS могат да го намерят по адрес, та се ориентираме по координати: 29°19'30.03"N 103°32'50.81"W. Май сме кажи-речи единствените посетители – лелята на рецепцията, още щом ни видя да приближаваме, ни връчи ключа, без да задава въпроси. В сайта на мотела се декларираше, че в стаите няма телевизори, като се препоръчваше вместо това да се гледат звездите! А то има много за гледане – нощта е катранено тъмна и звездите са безчет!

'[b

26[/b] юли, Big Bend NP – Marfa']

26 юли (неделя), Big Bend NP – Marfa, 330 мили

Сутринта се пооглеждаме в лунния пейзаж наоколо, сбогуваме се с гущерчетата по вратата на мотела и потегляме.

Движим се по Farm-to-Market Road 170 (FM-170), The Texas River Road, един от най-живописните, но и най-недооценяваните, и не само в Тексас! Пътят върви покрай Рио Гранде, от призрачния град (ghost town) Terlingua, веднага на запад след излизането от Big Bend National Park, през едни от най-изолираните места, където рядко стъпва човешки крак.

Започва се с Terlingua – пуст и призрачен град, където времето е спряло. На времето е бил миньорски град (даже си има минерал, кръстен на него - terlinguaite, богат на живак), но бизнесът замрял, щом рудата се свършила...

По-нататък минаваме през мястото, където е сниман филмът Contrabando (а и куп други филми за дивия запад са снимани наоколо – то си е жив декор! – очакваш всеки момент конникът без глава да се появи на хоризонта ). Наоколо се стрелкат шарени гущери, притичват бързоходни road runner-и (голяма земна кукувица), оглеждайки се суетно – нали са си красавци – някой да не ме е забелязал?!

По нататък спираме при Closed Canyon – тесен сух дълъг каньон, виещ се между високи скали.

При Presidio се отклоняваме от FM-170 на север, по US-67, към градчето Марфа, където предстои да нощуваме.

На петдесетина мили на север ни отклоняват от пътя – US Border Control – проверка за нелегални имигранти. Ама нас не ни проверяваха – само ни питаха вЕрно ли чак от Охайо сме се дотъркаляли до тук .

Понеже е още рано, тръгваме да обикаляме баирите край Марфа – живописно е, доста зелено, въпреки че е краят на юли и много на юг.

Нощувката ни този пък е малко нещо лукс –фамозния хотел Paisano. Строен преди почти сто години, елегантен, с мраморни фоайета и стълбища, стил 'испански барок', хотелът помни стара слава и е давал подслон на не една звезда от киното и не само.

На десетина мили на изток от Марфа е мястото, където се наблюдавали мистериозни светлини – Marfa Mystery Lights. Отиваме след мръкване да видим що за чудо е. Ами светлини – дал господ, проблемът е да различиш мистериозните от не-мистериозните . Мястото се намира недалеч от пътя, минават коли, светят фарове... светлинна полюция, един вид. На времето, когато първо са ги наблюдавали мистериозните светлини, не е имало коли, та може и да е имало мистерия, ама е потънала някъде из гънките на цивилизацията...

'[b

27 [/b]юли, Marfa – El Paso – Guadalupe NP – Carlsbad Caverns NP']

27 юли (понеделник), Marfa – El Paso – Guadalupe NP – Carlsbad Caverns NP, 381 мили

На сутринта решаваме вместо да продължаваме на север, според планирания маршрут, да се поотклоним на запад, за да минем през Ел Пасо – до тук сме стигнали, грехота ще е да не минем и през най-западното ъгълче на Тексас, пък и по най-южната магистрала тук – I-10 . В представите ми Ел Пасо е малко гранично градче. Нищо подобно – милионен град е, разпрострян на много голяма площ, с всичките му атрибути, вкл. плетеница от магистрали и задръствания. През средата на града минава планина - Franklin Mountain, та е и живописен!

Излизането от града ни отнема доста време тъкмо поради едно такова задръстване... после пак US Border Control... и пак – пустите пътища през пустинята Чихуахуа, обрасла в избелели от слънцето сухи треви и цъфнали кактуси. Движим се на изток по път #62. Минаваме край области, където е имало солени езера (Guadalupe Lakes), станали повод за "солната война" в Ел Пасо в края на 19-ти век.

Пред нас е планината Гуадалупе, където е и Guadalupe Mountain National Park. По небето пълзят пухкави облаци, сякаш излезли от сладоледената фабрика. Паркът е достъпен изключително само пеша – има многобройни трейлове в планината, в продължение на много мили. Мястото е много живописно, но и жегата си я бива, пък и времето доста напредна, та се задоволяваме само с няколко къси трейлчета – около Pine Springs и McKittrick Canyon. И тук – разнообразие от кактуси, но и чудни пустинни цветя, че даже и пеперуди!

Минаваме край мемориална плоча на Stephen Mather – пръв предложил идеята и положил основите на системата на националните паркове в Щатите и първи неин директор, от създаването ѝ през 1916 г. Поклон до земята! Системата от национални паркове и до днес е едно от най-стойностните неща в Щатите, спомогнала да се съхранят най-прекрасните и невероятни природни красоти – Grand Canyon, Yellowstone, Yosemite, Death Valley, Zion, Bryce Canyon, Sequoia, Arches, Everglades, парковете в Аляска и Хавай, и още много, много – общо 59 невероятни парка, плюс още много национални паметници, гори, реки! Както пише на мемориалната плоча тук: "There will never come an end to the good that he has done".

Продължаваме на север и след четири-дневно шпорене, най-сетне успяваме да излезем от щата Тексас. Голям щат, брей! Влизаме в Ню Мексико – The Land of Enchantment!

Окъпва ни поредната порция проливен дъжд, а пред нас е и поредното чудо – пещерите Carlsbad, по-точно Carlsbad Caverns National Park. В околността са над 300 варовикови пещери, над 100 от които са включени в рамките на парка. С асансьор се спускаме в най-голямата – The Big Room. Огромна, огромна пещера, и чудно красива, с причудливи варовикови образувания.

Оставаме в парка до мръкнало, за да наблюдаваме още нещо любопитно – полета на прилепите. Стотици хиляди прилепи използват пещерите Carlsbad за лятна резиденция, където отглеждат и малките си. При падането на нощта, те излитат навън да търсят храна. Невероятна гледка – около 6000 прилепа в минута изхвърчат от входа на пещерата. Непрекъснат водовъртеж от черни крила съпровожда падането на нощта.

Нощуваме в градчето Карлсбад, недалеч от парка.

'[b

28 [/b]юли, Carlsbad – White Sands – Las Cruces']

28 юли (вторник), Carlsbad – White Sands – Las Cruces, 234 мили

Отново сме на път по нажежения от жегата асфалт. Отначало – на север по път #285, а в градчето Artesia завиваме на запад по #82. Надпис до фургонче край пътя рекламира ябълков сайдер – спираме да го пробваме – ммм! Чудесен! Не след дълго пътят почва да се катери нагоре – пресичаме Sacramento Mountains. Чудновати перести облаци се събират на хоризонта. Термометърът започва да пада, край пътя се появяват борове и кедри, облаците потъмняват, завалява.

Преваляме планината и се озоваваме в тясна долина между Sacramento Mountains и San Andres Mountains – Tularosa Basin. Неголяма област от нея привлича погледа със снежно белия си цвят. Не е сняг, пясък е. White Sands. Там отиваме. Абсолютно неземна гледка – дюни от снежно бял пясък, докъдето ти стига погледът, тук-там окичен с избелели треви. Гледката се допълва от също толкова възхитителни облаци. Изумително! ...Белият пясък бил съставен от гипсови кристалчета, които дъждовете отмивали от планините наоколо и тъй като никаква река не се оттича от Tularosa Basin, пясъкът се натрупал тук... Дълго обикаляме из невероятните бели дюни, въпреки жегата.

Наблизо е ракетната база White Sands (White Sands Missile Range), най-голямото военно съоръжение в Щатите, в северната част на което е мрачно известният Trinity Site, където през 1945 г. е изпробвана първата атомна бомба.

Пресичаме Organ Mountain, захапала облаците с острите си зъбери, и се озоваваме в Las Cruces, където сме решили да нощуваме. Градът ни впечатлява много приятно – спретнат, чист, с красиви бели къщи ...и има Jack in the Box!

[b

29 [/b]юли, Las Cruces – Very Large Array – Bandelier – Santa Fe – Albuquerque']

29 юли (сряда), Las Cruces – Very Large Array – Bandelier – Santa Fe – Albuquerque, 536 ми

Поемаме на север по магистрала I-25, от самото ѝ начало тук. Успоредно на пътя тече Рио Гранде. Отново – US Border Control. Преминаваме покрай градче със странното име Truth or Consequences – това било името на известно в миналото радио-шоу, чиито водещ на времето обявил, че предаването ще се излъчва от града, който първи смени името си с името на предаването... няма граници за глупостта...

При градчето Socorro се отклоняваме 50 мили на запад, за да отидем до радио-астрономическата обсерватория Very Large Array. Огромен радио-телескоп, включващ 27 радио-антени с форма на внушителни чинии, 25 м в диаметър, наредени във форма на Y и се движат синхронно, оглеждайки дълбините на вселената. Обсерваторията носи името на бащата на радио-астрономията, Karl Jansky. Особено успешна е в откриването и наблюдаването на черни дупки във вселената! Удивителна гледка! Мястото – високо, равно и много изолирано, е избрано не случайно – равнината Сан Агустин предоставя площ за удобно придвижване на огромните антени (в най-разпънатата си конфигурация всеки от трите лъча е дълъг по 36 км!), планините наоколо изолират от смущаващи сигнали, а надморската височина над 2000 м намалява разсейването от земната атмосфера. Наоколо, на голямо разстояние, няма кули за клетъчни телефони и изобщо нищо, което може да смути апаратурата.

Връщаме се обратно на I-25 и продължаваме на север. Подминаваме Албукърки, подминаваме Санта Фе (е, ще се върнем, де!) – целта ни е Bandelier National Monument. Движим се по сериозни баири, всред причудливи скалисти плата (mesa, butte), скалите в един момент заприличват на швейцарско сирене – целите в дупки. И всред тези дупки, в каньона Frijoles, започват да се различават следи от човешко присъствие – домове, киви (церемониални постройки), скални рисунки. Тук са обитавали племената на анасазите. Паметникът е наречен на антрополога Банделиер, изучавал древните култури тук.

Връщаме се обратно до Санта Фе и тръгваме на разходка из центъра. Санта Фе (Светата Вяра на испански) е стар град, основан през 1610 г., най-старата щатска столица. Намира се в полите на планината Sangre de Cristo. Бил е испански, мексикански, бил е в Република Тексас, когато тя се отделя от Мексико... Градчето изглежда пленително, със стил и артистичност. Много от хората по улиците имат вид на поостарели хипита. А междувременно кипи веселба! На сцена на площада свири музика и народът танцува, та се къса! Все деца на нашите години, но с блясък в очите!

Нощуваме в Албукърки, в хостел на улицата, която някога е била част от знаменития Route 66. Route 66, още Main Street of America, the Mother Road, свързващ Чикаго и Лос Анджелис, играе важна роля в миграцията на запад, особено през 30-те години на 20-ти век, и заема особено място в американската поп-култура. Със създаването на модерната система от магистрали през втората половина на века постепенно запада и големи части от него изчезват от картата, а някои участъци са обявени за исторически паметник.

'[b

30 [/b]юли, Albuquerque – Wichita']

30 юли (четвъртък), Albuquerque – Wichita, 611 мили

Време е вече да поемаме обратно. Решили сме по обратния път да се отбием до Омаха, щата Небраска, на гости на приятел. Напускаме Ню Мексико, отнасяйки го в сърцата си. Пресичаме през крайчетата на panhandle-те на Тексас и Оклахома и навлизаме в Канзас – и за двама ни нов щат – никога преди не сме били там. Добре дошли в зоната на царевичака – от тук, та чак до Охайо!

Нощуваме в мотелче близо до столицата на щата Уичита.

'[b

31 [/b]юли, Wichita – Omaha']

31 юли (петък), Wichita – Omaha, 286 мили

Влизаме в Небраска, в ранния следобед сме в Омаха, на весело гости.

'[b

1[/b]-2 август, Omaha – Kansas City – St. Louis – Indianapolis – Columbus']

1-2 август (събота-неделя), Omaha – Kansas City – St. Louis – Indianapolis – Columbus, 860 мили

Вече сме на финалната отсечка. Отказваме се от плановете си да нощуваме в Сейнт Луис и решаваме да караме безспир, до последен дъх . Пред нас е блеснал царевичакът, и ний вървим, вървим нататък, като в оная пионерска песничка. След Небраска минаваме за кратко през Айова, пресичайки реката Мисури, после пресичаме и щата Мисури, минаваме през Сейнт Луис и фамозната арка The Gateway to the West, после е Илинойс (The Land of Lincoln), Индиана (Crossroads of America).

...И вече по тъмно: Welcome to Ohio! So much to Discover!

Стигаме у дома след полунощ, с над 5000 мили зад гърба и безброй възхитителни гледки в спомените!

Общо 5035 мили