Флоридски Дневник

Пътеписа е публикуван първо тук: http://www.aerohroni...ридски-дневник/

ден -1. Пролог

Иииии, бре, курорт еееее! Отдавна не бях писал пътеписи, нали? Причината е, че отдавна не бях пътувал за повече от ден-два. Може на вас да ви е липсвало, представете си какво ми е на мен.

Това пътуване, няма какво да се лъжем, имаше включен 1% здрав разум и 99% абстиненция по презокеански полети. А и тоя 1% здрав разум му е много, ако разберете на какво го отдавам. Ето кратка хронология. Една нощ, беше след 1, гледах едва-едва с половин око преди да си легна и изскочи поредната „грешка“, която позволи да се резервира полет между Амстердам и Ню Йорк на нелепата цена от 120 евро. Идните месеци в плановете са ми тотален хаос, затова трудно можех да планирам каквото и да е било след януари. Единственият вариант беше нещо следновогодишно, където дори и моят плитък мозък знае, че на североизточния бряг на САЩ е изключително студено. Няма много логика да отидеш някъде, да стоиш затворен и да си припяваш следколедно „Since we’ve no place to go, let it snow, let it snow, let it snow“.

Е, да, ама така би казал трезвомислещ човек. Моят мозък обаче реши, че понеже от много време имам нужда от нов телефон и понеже техниката в САЩ е по-евтина, ако отида и си го купя от там, кажи-речи избивам самолетния билет от 120 евро и на практика транспортът ми е безплатен. От дистанцията на времето, сега това решение ми изглежда откровено идиотско. Ама, както казах, абстиненцията не прощава и мисля, че просто ми беше необходима сламка, на която да се захвана и това с телефона предостави въпросната сламка. Много ли е 1% здрав разум в това решение? И аз така мисля!

Билетът беше купен и потвърден, престой от едва 5 дни. После дойде следващият проблем. В бързината избрах едното летище на Ню Йорк – JFK, до където въпросната авиокомпания United лети само с прекачване във Вашингтон. Ако бях цъкнал в менюто другото летище – Нюарк (EWR), щях да си летя директно. Получи се така, че от петте дни, имам две много дълги прекачвания във Вашингтон и бая време по летищата. Но и тоя проблем беше разрешен по философията с лимона и лимонадата, ще видите какво точно ще правя по време на тия прекачвания идните дни.

После се започна планирането. Лека-полека по гърба ми пропълзя подла тръпка, сигнализираща че много тъпотии съм правил, ама тая е от по-големите. Небостъргачите в Ню Йорк се оказа, че засилват студа (не ме питайте що, мързи ме да обяснявам), а и като цяло си се случва зимата да си върви към -5, -10. Сами сте свидетели каква приятна снежна буричка имаше там тия дни в региона, добре, че ще се вдигне точно за моето пристигане. Реших, че Ню Йорк не е най-доброто място за прекарване и по-скоро бих отишъл другаде. Имам понатрупани малко точки от програми за лоялни клиенти и на практика безплатно мога да летя кажи-речи навсякъде в Щатите. Мислех си за ЛА, Лас Вегас, Филаделфия, Бостън. В крайна сметка изкристализираха два варианта. Номер 1 – Аляска, като ще е гарга, да е рошава, па макар и измръзнала, си виках. Другата опция беше Флорида, където да посетя най-накрая един приятел, който ме кани от една камара време. 1% мозък в главата ми надделя и отивам няколко часа след кацане на топло по плажовете на Тампа, Флорида.

Ами, май това е на първо време. Влизаме в пътеписателски ритъм, да поразбудим заспалия блог, очаквайте премеждията ми всеки ден. Или може би през ден, заради часовата разлика, не съм го смятал. Интересни неща съм си подредил, дано се изпълнят повечето. Сърбят ме ръцете много, нямате си на идея! Следващото включване би трябвало да е или от летище Дълес във Вашингтон, или JFK в Ню Йорк.

До утре и КЗЛ!

ден 1. Проверки по сигурността

Така е, като се гърча цял ден по летищата, ще ви гърча и вас с историите от там. По принцип слагам за заглавие на поста най-впечатлителното нещо от деня и това безспорно бяха проверките за сигурност. Но всичко по реда си.

Росен, сравнително наспал се, позитивно настроен и усмихнат пристигам на летище Схипхол в Амстердам. На бърза ръка правят проверка на адреса, на който ще отседна и ме пращат към гейтовете. Там обаче, изненада, преди да ти проверят багажа, всеки минава нещо като мини интервю. Въпросите са от типа „Очевидни неща, гледаме да те хванем в крачка“ като например: какво учиш, имаш ли студентска карта, колко време ще останеш в САЩ и т.н. Добре, че го нямаше въпросът „А какво ще правиш като завършиш?“, че просто щях да въздъхна дълбоко, да отпиша пътешествието до САЩ и да се върна обратно.

Минах през голите скенери и се натоварих на старичките Boeing 767 на United. Хубавото на 767, макар и по-стар от например 777, е, че в него трудно могат да се наблъскат много седалки на един ред. Конфигурацията е 2-3-2 и като успееш да се сдобиеш с място до прозореца, до теб има само едно съседче. Лошото е, че самолетчето е на годинки и си му личи. Системата за забавления е откровено допотопна, с 10-ина канала избор. Избрах си да гледам Planes на Дисни, че го бях изпуснал по кината, ама докато се наканя, филмчето отишло до половината. Да, оказа се, че филмите си вървят по личните телевизорчета и няма как да ги спреш, пуснеш, продължиш, просто трябва да си ги пуснал от самото начало, иначе гориш. Пък после дъртите компании като United има да пищят на умряло, че арабските им взимали хляба.

Очакваха ме 9 часа скука, след като системата беше буквално неизползваема, затова си свалих моето лаптопче и оптимистично се надявах да се забавлявам с нещата, които си имам на диска. Е, да, ама не, в самолета беше толкова шумно, че трябваше да си разширя ушните миди ръчно, за да набия големите слушалки в тях, току виж съм чул някоя дума. Остана ми само да дремна малко и да се пуля през прозореца, пак е нещо. Ето ви малко снимки над най-северните части на Канада, необитаеми.

Кацнахме във Вашингтон по план в 3 без 10 следобед. Мечтата ми беше скоропостижно да се изстрелям от терминала, за да посетя пак клона на National Air and Space Museum, който се намира до летището във Вашингтон. Мечтите ми бяха попарени от тамън 3 проверки за сигурност с опашки, като първата беше най-култова с интервюто. Пристигам на гишето, давам си паспорта и пак се почват амстердамските въпроси тип какъв съм, какво ще върша в САЩ и за колко време. По някое време стигаме до следния диалог:

Полицай: Не е ли скъпо за студент да идва до САЩ само за седмица?

Аз: Не, билета ми беше много евтин.

Полицай: Колко евтин, 5 долара, 10 долара?

Аз: Малко повече, 150.

Полицай: Не, това е невъзможно.

Аз: Възможно е бе, сега ще ти покажа, само да си намеря имейла в телефона.

Е, да, ама нямам нет на летището, какъв имейл ще погледна. Обръщам се извинително към полицая с неприятната новина. Диалогът продължава:

Полицай: Каза, че ще ми докажеш, ама нещо не можеш, защо така?

Аз: (Невинно показвам телефона, на който пише Network Error)

Полицай: 150 долара от Амстердам до САЩ, някой тук май ме лъже.

Аз: (Вдигам рамене и нищо не мога да кажа, говоря под мустак, че случая го имаше и в медиите, на едната честна дума разчитам да ми повярва)

Полицай: (Удря печатите на паспорта ми и ме пуска)

Явно е необходимо следващия път, като пътувам, на подобни билети да имам подробни разпечатки и от имейла с плащането и от извлечението на кредитната карта. И при предишното ми пътуване до САЩ си имах премеждия с невероятния ми маршрут през половин Европа преди да полетя към Щатите, сега пак. Много съм им съмнителен и някой ден явно ще си изкарам подробен преглед по всякакви отверстия, ако не съм зареден с необходимата бумащина. А хич не ми се иска да ви разказвам за подобно приключение.

И така, както казах, в сладки приказки с граничните служби си стана 4:10, а музея работи до 5:30. Еми здраве да е, имах 40 минути в него, 30 минути да обиколя любимите си два експоната – SR-71 Blackbird и совалката Discovery, и 10 минути да си възстановя спокойното дишане. Първата визита я бях описал подробно в пост от предишното ми пътуване. И ако тогава беше запознаване със знаменитости, сега беше по-скоро среща със стари приятели. Просто наминах да ги видя как са, липсваха ми, надявам се и на тях да съм им липсвал. Няма снимки, защото SD картата ми се предаде, а за нова ми искат 30 долара на летището и ще имат да вземат. Ще пусна две от миналата година, вие ще се направите че са пресни.

Върнах се на летището и специално потърсих заведението от веригата Five Guys. Това е нещо като по-високо ниво джънк фуд, сиреч бургери, картофи, коли и подобни. Няма какво да ви се извинявам, кефят си ме бургерите там и както бях умрял от глад, изядох количество, на което и най-едрите американци биха кимнали одобрително с глава.

Имам два часа до полета ми Вашингтон – Ню Йорк, а вече почнах да оклюмвам малко, но ще се включа пак в Ню Йорк…

Вече съм в Ню Йорк и си спретнах мини бивак на терминал 4 на JFK, единственият, който работи денонощно. На влизане в самолета ми мазаха ръцете с нещо, явно да търсят наркотици. Както е тръгнало, с всякакви видове проверки ще ме удостоят. Чака ме много дълга нощ, барабар с няколко останали други хоумлеси в терминала, но си купих нет, така че трябва да е прилично. Ако успея да дремна час-два, ще е още по-добре, ако не, ще дебна какво ще направи Пиронкова в тениса. Някой ден сигурно ще остарея за подобни самолетни каскади, но още не съм и се радвам.

В 6 сутринта ми предстои полет до Тампа, Флорида и същинското начало на пътуването.

До утре и КЗЛ!

ден 2. Живот по американски

30-ина часа по самолети и терминали, една камара проверки за сигурност с огромни опашки, полустресиращи интервюта, включително и клюмане един час през нощта на летище JFK, само и само за да мога да ви ядосам със следващата снимка. Да съм на плаж на 10 януари е новият ми рекорд, предишният се държеше от средата на февруари в Австралия.

В секундата, в която излязох от терминала на летището в Тампа, всички гореспоменати неудобства се изпариха и моментално се почуствах ваканционно. Времето беше като описаното на Малката Мечка Бета в Пътеводител на Галактическия Стопаджия – слънчево, но не много горещо и имаш чуството, че е събота късен следобед. Добре дошъл във Флорида и нека същинската част от пътуването да започне СЕГА.

Чудех се каква да е тематиката на днешния пост, но май основното, което забелязвам е американският начин на живот. Или по-скоро начина на живот във Флорида. Или по-скоро… абе страх ме е от генерализиране, има-няма няколко часа съм прекарал тук, но е точно това, което сме гледали по филмите – палми, басейни, затворени комплекси с двуетажни къщички, включително такава, в която и аз ще се помещавам идните няколко дни, тъй като съм на гости на съученик от гимназията. Ето изгледа от прозореца ми.

Първата ни работа след освежителен душ беше да посетим плажа на Clearwater. Според любезния ми домакин, е един от топ американските плажове в ония класации, които никога не са базирани на обективни аргументи, но виждайки плажа, лично мога да разбера защо. Безкрайна широка ивица и ултра ситен и снежно бял пясък. Е, водата се оказа студена, но така и така ми липсваше подходящо плажно облекло, така че не беше голям проблем.

Поцъкахме малко с футболна топка на плажа, ма от нашите футболни топки, а не местното безумие, и бая часове ми трябваше да вдена, че сигурно изглеждаме доста екзотично и дори и смоята свръх футболна некадърност (и тук се изказвам меко), може би в очите на околните всъщност съм Меси. Отидохме и до едно кейче вътре в морето, където ни взеха $1 за достъп, за първи път си плащам, за да се разходя по кей. Но пък там ни чакаше този господин, който хич не се притесняваше от хората, а както се оказа, бил и един от символите на Clearwater.

С бавно, лежерно темпо поехме обратно към вкъщи, като пътьом напазарувахме SD карта за камерата ми, така че от утре ще има по-качествени снимки, не че и тези с новия ми телефон са зле. Пътищата са широки бетонни магистрали, където голямата част от колите са пикапи, като със сигурност процентът е по-голям, отколкото на хората, които всъщност имат нужда от пикапи. Мода, какво да го правиш. Мисля, че с нещо тип Ford Ka ще изпъкваш повече, отколкото ние с футболната топка на плажа.

По кръстовищата пък агитират за избори за Конгреса. Не съм запознат в детайли с американската изборна система, но разбрах, че тия избори като цяло рядко водели до промени и едни и същи хора си се преизбират редовно. Което не пречи на хората да агитират по светофарите.

А пък самите светофари, много странно за мен, висят, като на по-големите кръстовища има по 9-10.

Оказа се, че тук е и основната централа на църквата на Сциентолозите. Не видях да се мотаят Том Круз и Джон Траволта, но разбрах, че местните общо взето имат доста противоречиво мнение за сциентоложката религия и като цяло силното й влияние в региона.

Вечерта излязохме на суши-вечеря с приятелката на любезния ми домакин, която имаше рожден ден. След това се преместихме в бар, но след първата Millers Lite организмът ми окончателно се предаде и се прибрах, оставяйки останалите да празнуват. Пак съм горд от себе си, последните повече от 48 часа имам общо 4 часа сън, и то предимно в самолет.

И… нищо спиращо дъха като цяло в този ден, но точно така си представях аз американския начин на живот в южните щати. С къщичките с басейни, с палмите, слънчевите плажове, с огромните автомобили по магистралите, с политическата пропаганда на разни конгресмени. Живот като на кино.

Сега ще почивам, утре може да съм по-многословен и духовит.

До утре и КЗЛ!

ден 3. Тарантула

7-8 часа сън и вече бях нов човек. Естествено, ще свикна с режима точно в момента, в който трябва да си тръгвам. Ма кой ме е бил по главата да взимам билет за 6 дни, от които 3 са път? Ама стига съм бучал за тоя билет, да видим как протече днешния ден.

Закуска. Пържени яйца с българско сирене, купено от култовия сайт malincho.com, приготвени любезно от любезния ми домакин. Няма да ви го хваля повече, че ще вземете да му идвате много на гости, да му писнете и нивото на обслужване да спадне! После потеглихме на разходка из St. Petersburg. Бързам да уточня, че да, не е оня в Русия. Друг St. Petersburg e. Като за събота се оказа, че има местно пазарче, на което набързо му теглихме 2 тегела – всякакви телешки меса, че даже и бизонско имаше на 1-2 места.

Продължихме по крайбрежната улица, където има изключително приятен парк с доста приятно плажче и още по-приятни супер скъпи къщи. Абе не знам, може би подобни градове най ми се доближават до идеала за живот. Хем си е изцяло функциониращ град – не изцяло курорт, който се върти само около туризма с постоянно количество пришълци, хем си ги има и плажовете и парковете, в които във всеки един момент можеш да се почустваш във ваканция.

Задължителните минутки за патриотизъм.

Изпробвам нова стратегия да снимам странни и любопитни надписи по улиците. В случая, това е табелка за продажба на скариди, явно прясно извадени от морето. Не знам дали ми се получават тоя тип снимки.

Следваше разходка до малък природен парк, където целта беше да видя алигатор. Освен тези безобидни животинки, паркът също би трябвало да бъка от птици, костенурки, змии и всякакви гадории. Получихме мини инструкция на входа на парка как да разпознаваме алигаторите, т.е. „ако видите да плува дънер в езерото, да знаете, че не е дънер, а алигатор“ и поехме по пътечките.

Ми ще гледаме да внимаваме и да не им се отваряме много на алигаторите, обещаваме.

За съжаление, алигаторите не се съобразиха с моя график и явно ще си остана без да съм видял един от символите на Флорида. За сметка на това, имаше страшно много птици, включително ей тоя разчекнат Херон (как е българското име?).

После разбрах, че така си разперват крилата, за да ги сушат след гмуркане. Наведохме глава след крокодилското разочарование и се отправихме пак към изхода. За наша изненада, имаше една жена, която си размяташе една тарантула из ръцете си, все едно е магьосник, който прави фокуси с монети. Интересно разказваше и се загледахме, пък и да видим някое екзотично животно, а не само пилци и треволяци. По едно време ни предложи да я подържим.

Нямам паякофобия по принцип, или каквото й беше научното наименование, ама инстинктът ти винаги те кара да седиш малко настрана от огромен рошав паяк. Жената обаче, си знаеше работата и ни обработваше лека-полека. Първо ни подаде да пипнем гърба на паяка, после корема, един вид да свикнем с усещането. После вече ни го пусна на дланите. Да ви кажа, тоя огромен паяк не тежи почти нищо.

Роузи е на над 12 години, което е доста за паяк. После си я лепнах и като брошка.

Казахме чао на Роузи и поехме към един доста голям висящ мост. Тая част на Флорида е като Холандия, плоска като тепсия, затова всяко нещо, което стърчи, прави огромно впечатление. За този мост, Sunshine Skyway Bridge, се оказа, че доста хора имали височинен страх да минат по него, а и бил доста популярен сред самоубийците. Включен е в списъка топ 10 на мостовете в света на Travel Channel.

И пак пеликани. Тук явно пеликаните са като гларуси. Този господин специално, предъвкваше подхвърлена му от рибар риба, но не успях да го хвана, докато още я кълвеше.

Толкова по културно-опознавателната част. Втората част на деня премина в празнуване на рождения ден на приятелката на моя домакин, който се състоя в един център с електронни и всякакви игри. Мисля, че си нямаме такова нещо в България. За първи път пробвах бейзбол, където влизаш в една клетка и машина ти подхвърля топките, които трябва да удряш. По моето скромно и доста надценено от неоправдано самочуствие мнение, се справих забележително добре и съм готов дечицата да ме събират на картички. От подадените ми топки едва 3-4 не уцелих.

После последва игра на Laser Tag, нещо, за което бях чувал само в сериала „Как се запознах с майка ви“. Пускат ви в нещо като тъмен лабиринт със светещи жилетки и трябва да се стреляте с лазерни пушки. Нещо като по-безобиден пейнтбол. Забавна е игричката, но да ви дам един съвет – недейте да играете с малки деца или ако играете, гледайте да са от вашия отбор. На втората ни игра така ме разковаха малките гадини, че по едно време ми идваше да метна лазерната пушка на земята и да си изляза.

Поцъкахме още малко на всякакви игрички с жетони, като тия от детството ни, и затапихме деня в един китайски ресторант. И там полафихме, торти, песнички и денят си се изниза. Утре ми е може би най-ключовият ден от пътешествието и нямам търпение.

До утре и КЗЛ!

П.С. Докато писах тоя пост, пих една Millers Lite. Мисля, че в сляп тест трудно ще я разпозная от газирана вода.

ден 4. Кенеди Спейс Център

Олеле, как да си събера мислите. Айде, ще опитам.

Днес в списъка имаше само едно единствено нещо – Космическия Център Кенеди в Кейп Канаверал, eдно от сърцата на американската космическа индустрия, може би най-силното, заедно с Хюстън. Де що е излетял американски космически апарат, е излетял от тук. Центърът е огромен и спокойно можеш да си прекараш два пълни дни и да питаш за още. Аз нямах лукса на 2 дни, затова се наложи доста подробно да изфилтрирам какво точно искам да видя и кое може да се пропусне. В крайна сметка, се спрях на 5 основни неща, ако бяхме сместили още нещо, щеше да е бонус.

1.Ракетната градина

2.Совалката Atlantis

3.Хангара са сглобяване на ракетите или както е известно на английски Vehicle Assembly Building

4.Площадка за изстрелване 39А

5.Saturn 5/Apollo Center

Знаете ли, че районът около Орландо е една от най-големите туристически дестинации в света? Може и на пръв поглед да се чудите какво му е специалното, но причината е заради многото увеселителни паркове в района. Disneyland, Legoland, Sea World, Universal Pictures и сигурен съм, много други мерят мускули в района кой ще извади по-добри атракции и кой ще сложи по-високи входни такси. В целия тоя гювеч се е скътал и Космическият Център Кенеди (KSC от сега нататък, за по-кратко). Входна такса $50, допълнителни турове по още $20-ина на калпак. Ако щете.

А аз искам. Толкова искам, че сигурно и $200 бих дал. Малко неприятно биват експлоатирани рационално мислещите хора, но няма как. Хич не ме интересуват Angry Birds Expirience, безкрайното количество симулатори, които колкото и да ги хвалят, не са нищо повече от луксозни плейстейшъни, не ме интерсуват и IMAX филмите. Ама са включени в цената и никой не ме пита. Мисля, че и останалите паркове имат подобна политика – all inclusive цена, пък вътре прави каквото искаш. Може на много хора да им допада такова ценообразуване, на мен – не. За сведение, входът в National Air and Space Museum, който въобще не отстъпва по експонати е… $0. Ама тук идва и спора за харчене на пари на данъкоплатци и спонсори и ако навлезем там, работата ще стане дебела.

Първото нещо, което виждаш от входа, е Ракетната градина. Побучени са експонати от по-ранните американски програми. Не съм сигурен доколко ракетите са само макети или са истински, намират се представители на по-ранните мисии – Gemini и Mercury, както и една от по-малките ракети за Apollo – Saturn 1B. Разходката е интересна и кратка, върши идеална работа, ако имате да запълвате време. А тия пущини много трудно се снимат в цял ръст!

Следваше совалката Атлантис. Понеже вече съм виждал Discovery, може би трябва да направя сравнение за начина, по който са представени двете совалки. Тук първо те вкарват в една зала да гледаш филмче как се е родила идеята за совалката. Актьорите в това филмче ми изглеждаха смешно и нелепо. После втора зала и второ филмче, което представя по-напредналата фаза преди изстрелването на совалката, което приключва с Атлантис на фона на звездно небе. Небето е екран, който се вдига и заставаш пред истинската совалка.

Бях чел ревюта как този начин на представяне е просълзил доста хора и ги е изпълнил с гордост. На мен ми се видя доста натруфено. И въобще, разликата между изложбите на двете совалки е драстична. В безплатния National Air and Space Museum совалката просто си седеше в хангара. Влизаш, можеш да се доближиш почти да я пипнеш и да я огледаш отвсякъде, никакви специални ефекти. Тук си беше доста холивудско представяне, което макар и ефектно, за мен беше излишно. Някак си имам чувството, че совалката е превърната в някакъв скъп панаирен експонат. Предпочитам по-професионалния и стегнат стил на National Air and Space Museum.

Но нека това не ви отвлича от основната идея. Все пак, само 4 совалки има останали по света, включително прототипа Enterprise и според мен си заслужава да се видят всичките. Едно нещо, в което Атлантис бие е, че беше с отворен товарен отсек и може и да се разгледа отвътре, нещо, което липсваше при Discovery.

След това се насочихме към първия етаж за Shuttle Launch Expirience – доста хвален симулатор, който би трябвало да представя реалистично усещането на изстрелване със совалка. На практика е клатене и лашкане за 3-4 минути на един стол и префърцунен хумор тип „я, имаме проблем, в космоса сте, оправяйте се“. Беше ми любопитно само как симулират ускорението, защото се усещаше сравнително реалистично, но като цяло забавлението си е повече за деца.

Последва обедният ни мега тур. Принципно в комплекса има и безплатен тур с автобус, който обикаля, но почти не спира никъде. Мега турът включва поглед отблизо на 2 от забележителностите – хангара за сглобяване и площадка за изстрелване 39A. Но на първо време, поглед отдалеч към една от действащите площадки. Трябва да се знае, че в центъра през годините са използвани много площадки за изстрелване, можете да ги видите всичките от птичи поглед в Google Maps. Така и в момента на една от площадките се подготвя изстрелване на спътник след десетина дни. Нещо, за което ще съжалявам още много време е, че не си планирах пътуването да съвпадне с изстрелване на ракета. Успяхме да видим площадката с подготовката на нея сравнително отдалеч.

Последва хангарът за сглобяване или Vehicle Assembly Building. Една от най-големите постройки в света и ако не се лъжа, все още най-голямата едноетажна постройка. Вътре вкарват различните чаркове на ракетите и/или совалките, провесват ги чрез кранове и ги закачат едни за други. След това сглобената ракета, монтирана върху подвижна платформа, се мести до площадката за изстрелване. Сградата наистина е огромна и от снимка не се вижда пълният й мащаб.

Любопитен факт е, че заради голямото празно пространство вътре може да се заформи собствен климат, дори дъждовни облаци. Климатичната инсталация гледа това да не се случва. Всъщност, външни хора в сградата се допускат доста отскоро и също скоро ще им бъде забранено отново, когато започне монтирането и изследването на новата ракета на NASA – Орион. Чувствам се истински късметлия.

Следваше площадка 39A, може би най-интересната част за мен от целия тур. От тук са изстреляни всички лунни мисии на NASA и огромна част от совалките. Площадката в момента е неизползваема, но частната SpaceX я е наела и скоро тук ще пращи от живот, вероятно отново ще е забранено за външни хора.

Тук досегът до космоса за мен беше най-истински. Направихме завой и автобусът ни стовари досами площадката, в основата, където са отвеждани пламъците от изстрелването през тези два големи отвора. В тази празнина е изсипвана вода, която да ги охлажда така, че да не се връщат и да повредят ракетата. Иначе радиусът, в който няма хора, с изключение на тези в ракетата, е 4 мили или около 6км.

По земята си стояха силно обгорените плочки от изстрелванията. До такива неща обичам да имам достъп, а не до натруфени специални ефекти.

А за капак на всичко, видяхме и алигатор в един от каналите! Вчерашната провалена мисия се изпълни! Между другото, в центъра има доста животински видове – костенурки, птици, алигатори. Грижата за тях по време на изстрелване е доста сериозна, защото звуковата вълна е достатъчно силна да убие човек в близост.

Последната спирка беше сградата, в която се помещава ракетата Saturn V – най-голямата ракета, пратила хора на Луната. Размерът й наистина е чудовищен. В една снимка забравете да се побере. Ето първата степен:

Втората:

Третата:

И командният модул:

Накрая на Земята се връща само ей това малко конусче отпред:

В сградата беше преместена цялата контролна зала, използвана при изстрелването на Apollo 8.

С това обиколката приключи.

Американският патриотизъм е навсякъде, не бива да се съмнявате. И макар и поначало да съм по-негативно настроен към всякакви националистични изблици, в случая е напълно оправдан. Американците наистина са сътворили нещо невероятно, от полза за цялото човечество, и мисля, че дори най-големите хейтъри трябва да им се поклонят и благодарят (не, че ще го направят, де, хейтърската кратуна е чугунена). Студената война е била кофти период, особено за разни държави, попаднали между чука и наковалнята като Куба, Корея и Виетнам. Но безспорно е периодът, донесъл най-голям прогрес в космическото развитие, чиито плодове берем в цивилния живот и до днес.

Като изключим минималните ми мрънканици, мястото е силно препоръчително. Съветът ми е просто да се абстрахирате от високата цена на входа и от циркаджийските атракции. Явно идеята е да направят комплекса интересен за деца и близкото разстояние до Мики Маус и компания си дава резултат. Подминете ги и се фокусирайте на автентичните неща. Комплексът бъка от тях и продължава да е действащ космодрум и това, че обикновени хора могат да го посетят и да се докоснат до миналото, а надявам се и бъдещето на овладяването на вселената, си е живо чудо.

Толкова за днес. Няков хубав ден – Байконур. Но там май не пускат туристи въобще.

До утре и КЗЛ!

Албум: Кенеди Спейс Център, Флорида

36 снимки

0 коментара

ден 5. Ню Йорк

5.20 сутринта. Ставам и едва гледам с едното око. Време е да кажа чао на Флорида и лека-полека да отпочвам обратния процес по прибирането вкъщи. По-паметливите си спомнят, че на отиване си заминаха едно 30-ина часа по летища, за щастие връщането е малко по-разтеглено във времето и позволява кратки разходки.

Полет Тампа – Ню Йорк с нова авиокомпания в колекцията ми – Delta. Полетът беше специално избран, защото техните самолети са оборудвани с Wi-Fi и ми се щеше да пробвам що за гъзария е това. Личното ми мнение е, че услугата е доста далече от това, което по принцип се разбира като достъп до интернет. Първо не успях да се свържа с мрежата в дълъг период от време, а когато успях да се свържа, интернетът прекъсваше през 2-3 минути и се оправяше, чак ако се откача и закача отново… за нови 2-3 минути. Успях да се изфукам естествено, но кажи-речи това е единствената полза от интернета в самолета на тоя етап.

Кацнах в Ню Йорк и се запътих към мястото, на което щях да прекарам нощта. Пускам връзка към booking.com за да добиете представа: http://www.booking.c...html?aid=368032 . Доста шик изглежда, нали? Проблемът е с ревютата, които са силно поляризирани. Половината са възхитени от мястото и от собственичката, другата половина разказват кошмарни истории как резервациите им са „изчезнали“, включително за хора, които пристигат в 2 през нощта и няма кой да им отвори. Да отбележа, че локацията е в Харлем, което не е най-приятното място да замръкваш без хотел, ако не по обективни причини, то по чисто субективни. Цената, на която резервирах обаче, беше неприлично ниска за Ню Йорк (нещо от рода на $70) и реших да рискувам, пък ако изтегля късата клечка, поне ще има с какво интересно да запълвам блога си.

Да живеят модерните технологии, GPS-ът ме стоварва точно пред вратата. И добре, че е той, защото няма абсолютно никакъв надпис, че всъщност се намирам пред хотел. Просто заключена врата и един бутон, който упорито натисках в продължение на няколко минути без никакъв резултат. Помислих си, че май съм казал ези, а ми се е паднала тура. Звъннах на телефона и след известно чакане някой ми вдигна, който обеща да се обади на втори човек, в крайна сметка от някаква съседна врата излезе едно черничко момиче и ме посрещна. Нямаше как да се настаня, че беше рано, но поне ми взеха куфара и малко си отдъхнах. Само малко, де, представих си какво ще е, ако после няма кой да ми отвори, никой не вдига телефона, а на всичкото отгоре, куфарът ми е вътре. Както и да е, историята ще я продължа после, за да карам хронологично.

После потеглих из Ню Йорк, без цееел и посооокааа, както се пееше в песента. На първо време, чисто носталгично исках да видя някои от местата, които посетих и миналата година. Атмосферните условия бяха подобни, времето на годината също, всичко беше нагласено за перфектното deja vu. И не останах разочарован. Сякаш не беше преди почти година, а вчера ходих по същите тия улици – Бродуей, Таймс Скуеър, Гранд Централ, Рокфелер Център. Спомням си как с първото ми изкачване от метрото миналия март, моментално се почувствах комфортно и отпуснато в тоя град.

Дали е заради езика? Дали е заради това, че улиците са разграфени по такъв начин, че само като чуеш адреса, дори да си за първи път, моментално можеш да си го визуализираш къде е? Не знам, може и да се повтарям, но Ню Йорк е моят тип град. Нямам против нито тълпите, нито небостъргачите, които помрачават всичко наоколо, нито шарените хора, събирани от кол и въже. Ето малко снимки, съвсем спокойно може да са от миналата година и да ви лъжа.

Може би единствената разлика е в супербоулските реклами на Pepsi на всеки метър. Мисля, че това великанско за местните стандарти спортно събитие предстои през февруари.

Поех пешачката от Рокфелер Център към Световния търговски център. Целта ми беше да го видя завършен, може би най-голямата промяна в Ню Йорк от последното ми идване насам, след което да поема към Бруклин, откъдето да снимам залеза и нощта над моста – нещо, с което сгафих леко миналата година. Според гугъл мапс са 6.5 км, което не е непосилна дистанция, но някъде по средата ранното ставане и мъкненето на куфара си дадоха резултат и разумно хванах метрото за няколко спирки. Ето го и завършения търговски център. Не точно завършен де, изглежда няколко прозореца липсват, но поне на височина го докарва.

Останаха само снимки по залез от Бруклин, като преди това да мина по моста. Тези две мероприятия не успях съвсем да ги свърша миналия път, защото си бях забравил статива от мързел. Сега в техническо естество всичко беше на лице, но нещо не съм крайно доволен от резултата.

А и по едно време ми стана студено, доспа ми се и на практика си тръгнах преди да се стъмни съвсем, за да се спася от бяла смърт. Още едно леко намигване към миналогодишното ми пътуване, ядох в същата пицерия като тогава, хванах метрото и към 7 вечерта бях в Харлем, за да видя как ще се разбирам със своенравната хазяйка.

Този път на звънеца беше отговорено веднага и след няма и минутка слезе една афроамериканка по пеньоар и с хавлия на главата. Показа ми набързо стаята и банята и се покри. А къщата е уникум! Точно като по снимките. Е, камината е от електрическите ментета, но все пак вижте за каква обстановка говорим.

Кой е тоя архитектурен стил, Ренесанс? Би трябвало. Не че ги разбирам, но в името на хотела има ренесанс. На леглото имаше 12 възглавници, преброих ги! А височината му е поне метър и половина, по-голяма част от нея – в матраци, ако реша да слизам, става само със скок! При положение, че за приблизителна цена щях да спя в хостел с още 20 човека в стая мисля, че рискът се оказа оправдан. Отпрасках му един як сън, като за първи път пътеписчето не е готово преди лягане, а го довършвам сега сутринта. Но просто като седнах в това меко легло, те очите ми сами тръгнаха да се затварят.

Сега ще поемам за финална разходка из Ню Йорк.

До утре и КЗЛ!

ден 6. Загубен ден?

Много загадъчна въпросителна в заглавието, нека видим какво имам предвид.

След като спах като принцесата върху граховото зърно с петорен матрак под мен, ставането на другия ден беше трудно. Но нямаше как, трябваше да се напуска. Тук – отново мистерия. Изглежда, че съм сам в цялата къща, с изключение на една стая, от която яко дъни телевизор. Хазяйката я няма никаква, почуках на тая стая, допускайки, че е нейната, но никой не отвори. Реших самосиндикално да си вдигам чуковете, без да се обаждам, но се оказа, че входната врата е заключена. Добре, че вчера забелязах страничната, през която ми вкараха куфара, нея я отключих и успях да си тръгна. Странна работа. Имах да плащам още 20-ина долара някакви такси, как ще си ги вземе жената, не знам. Абе въобще, целият престой в тая къща ми беше доста Дейвид Линчовски. Няма да се учудя, ако в един момент някой ми каже: „Черна жена с пеньоар и хавлия на главата? Това е старата собственичка на къщата, която загина при загадъчни обстоятелства преди 300 години“. Кой знае, ето ви още една снимка.

Понеже денят беше откровено дъждовен, се насочих към един аутлет в центъра да покрия малко задължения към приятели и роднини. Освен за единици от читателите, не се надявайте, че съм ви купил нещо. Общо взето, като се добави късното ми излизане, мотаенето да си оставя куфара в един склад в центъра, транспорта до аутлета и времето, прекарано вътре, то си стана време за полета ми до Вашингтон. Интересен ефект над WTC с ниската мъгла, добре, че прогнозата за Вашингтон беше ясно време.

А ясно време ми беше необходимо, защото възнамерявах да направя дъъълга нощна разходка из National Mall, улицата/парка с всичките паметници, музеи и монументи. Казват, че вечер са осветени доста красиво и си заслужава дори повече от денем. Кацнах навреме, настаних се в хостелчето за през нощта и излязох към 11 вечерта да снимам. Само че прогнозата за времето е едно, а реалността – друго. Ето тази снимка е около Белия дом. Прекрасен е, нали?

Или както казвахме в един детски виц, бой на негри в тъмна нощ. Пасва особено добре с текущия обитател на сградата, ще ме извинявате за расистката забежка. А имах желание, не е като да нямах. Криво-ляво добутах до един от монументите да видя дали става за нещо, ето и снимка от него, посветен на WWII.

Знаех, че някъде там е скрит легендарният надпис Killroy Was Here, но се оказа, че е ограден с някви огради поради ремонт. А тук някви хора си се борят за нещо с нашарено возило.

Реших, че и на моя несравним инат и ентусиазъм това му е лимитът и безславно се прибрах обратно в хостела сред млечната мъгла. Монументите ще ги снимам утре на дневна светлина и дано най-накрая успея да видя Белия дом, поне като силует.

И така, дъжд в Ню Йорк, мъгла във Вашингтон. Дали беше загубен денят? Казва ли ти някой, смее ли човек да пита.

До утре и КЗЛ!

П.С. Следващото постче може да закъснее, защото утре вечер летя обратно за Амстердам.

ден 7. Вашингтон

След като нощното снимане на монументи се оказа монументален провал, имах нужда днешният последен ден да мине добре. Закуска с неограничени палачинки мисля, че нулира всякакви негативни емоции, ако ги е имало. Американските палачинки не са като нашите, а са по-малки в диаметър, по-дебели и по-пухкави. Ядат се с кленов сироп и бита сметана, а ако нямате кленов, всякакъв базиран на захарна тръстика също става. Въобще, хостелчето беше перфектно и макар и леко да почвам да одъртявам за концепцията 12 легла в стая, специално този хостел беше доста дружелюбен, на добро място, чист и приветлив.

Хапнах добре и излязох да се поразходя, да ги видя паметниците поне по светло. Ето го Белият дом, там си е, се оказа, а не е някаква измислица, както умерено подозирах вчера. Нищо фундаментално не почуствах, просто сграда, която съм виждал често по телевизора.

След това се насочих към National Mall, където са всичките монументи на политици, от войни и т.н. Ами хареса ми! И като идея – да почетеш накуп жертвите от войните и националните си герои, и като реализация – всеки монумент си имаше коренно различен стил от останалите. Вчера в нощната мъгла видяхме този, посветен на Втората световна война, днес на малко по-светло успях да зърна надписа Killroy Was Here, въпреки че беше преградено заради ремонт там.

Войната във Виетнам, нещо като изкоп с черен гранит, по който са изписани имена на загинали:

Безспорно най-грандиозен е този на Линкълн, огромна зала на върха на хълма, с огромната статуя на президента на трон. Основно него исках да видя вчера вечерта по тъмно, но за беда, се оказа най-далечният от моя хостел.

Изгледът от него е доста популярен, тук са се събирали на протести против виетнамската война, тук е и мястото, от което Мартин Лутър Кинг е произнесъл речта си. За съжаление, басейнът беше в ремонт и празен, а и околните дървета не са зелени, както съм ги виждал. Би изглеждало доста по-приветливо извън сивотата на зимата.

После имаме корейската война:

Първата световна война:

Мартин Лутър Кинг:

Рузвелт:

Джеферсън:

И за финал, монументът, който е най-разпознаваем – обелискът, посветен на Джордж Вашингтон.

С което културно-опознавателната ми обиколка по американските паметници приключи. Оказа се, че съм поддържал добро темпо и имам още час свободен за харчене. Чудех се дали да посетя пак другия клон на Air and Space Museum или да пробвам нещо ново и любопитно във вид на една от двете печатници за пари. Избрах второто. Доста се поизложих, след като доближих едричък полицай и с най-любезния си тон попитах „Excuse me, sir, where is the entrance to the building?“.амо за да получа точни инструкции с женски глас. Доста ме е срам все още, за друг път ще избягвам половите обръщения.

Туровете са безплатни през зимата и отнемат около 30-40 минути. Не може да се снима вътре, освен показаната купчинка ненарязани долари, както и в гифтшопа. Минава се по един остъклен коридор над различните машини, които първо поставят цвета на листата хартия, след това черното и зеленото, следва контрол по качеството, маркиране със серийни номера и печати, рязане и нов контрол на качеството. Процеса изглежда доста обикновен и едва ли се различава по нещо от принтиране на брошурките на Лидл, но като си помислиш, че милиони долари излизат от тук дневно… Хареса ми как, чисто по капиталистически, се продаваха ненарязаните долари в сувенирния магазин към печатницата. 8 еднодоларови банкноти на цена от $22.50, ако щете. Между другото, има нова банкнота от $100, доста шаренка, старата си ми харесваше повече.

Ами това беше, пътешествието отива към своя край. Сетих се, че не съм пратил картички и явно с това трябваше да се боря точно в последния момент. За капак се оказа, че и времето съм го сметнал с един час криво и накрая заради вашите картички (на част от читателите де, не на всички) за малко да си изпусна полета! Но всичко беше наред, бях на линия 30 минути преди затоварването на самолета.

За десерт, последен шок, може би най-голям от всичките. Спомняте си на влизане в САЩ какви проблеми имах с разпити и се чудех дали ще ме разпитват и на излизане. Подавам си паспорта и полицая ми казва „Здравей, как си?“. Ама не, че превеждам от английски, а точно така, на български. С брутален американски акцент, естествено. Направо ми се подкосиха колената, а пича просто невъзмутимо си свърши работата да драсне нещо на бордната ми карта, каза ми „Благодаря“ със същия американски акцент и ме пусна. Още ми е чудно как е стигнал до там, явно е второ поколение българин, но се е родил там, има гражданство и така е успял да се сдобие с работа, до която по принцип не допускат случайни емигранти.

Безпроблемен полет, кацане в Амстердам и край. Следва Епилог.

До утре и КЗЛ!

Епилог

Дали в заключение ще мога да ви разтърся със зашеметяващи изводи, които фундаментално да обърнат представите ви за живота, вселената и всичко останало надолу с главата? Не се надявайте. Пътуването си беше абсолютно нормално, без излишни емоции. С едно малко изключение, но за него след малко.

Да започна с Флорида като цяло. Ами идеално се виждам някой ден да живея там. Може би не точно там, но на място с подобни условия и с подобен климат. Уникален кеф е да слезеш от самолета със зимно яке и след 15 минути да си по къси панталони през януари. Сега, няколко пъти ми беше отбелязано, че лятото нещата не са толкова розови и като се заредят едни жеги, ти идва да си свалиш и кожата, но оставам с особено мнение по тоя въпрос преди да проверя от първа ръка. Сега за сега, зимният климат получава отличен 6.

Твърди се, че е и пенсионерски щат. Като цяло не забелязах нищо такова, но може би защото хората, с които се срещах там, бяха по-млади. Конкретно за Сейнт Питърсбърг, където прекарах основното си време, според мен е идеално място за живот. Къде другаде имате цялата инфраструктура, присъща за средно голям град, комбинирано с парк на плажа на някакви минути разстояние? ОК, на много места, но мисля, че ме разбирате. Изпушиш от работа, хоп – в обедната почивка 1 час на плажа, перфектно. Варна и Бургас при нас могат да предложат същото, но само през половината година.

Ако трябва да посоча някакъв значителен недостатък, то е прекалената зависимост от личния автомобил. Може би защото съм свикнал с колело и читав публичен транспорт. Доколкото ми докладва моят любезен домакин, задръствания като цяло няма, освен много кратки в пиковите часове, така че автомобилът едва ли е чак такъв проблем. Може би съм толкова положително настроен и поради факта, че бях на почивка и ми беше едно ваканционно. Едва ли не си мисля, че ако съм целогодишно там, целогодишно ще ходя да търся алигатори по парковете, ще се разхождам по плажа и ще удрям бейзболни топки в увеселителните центрове. Реалността, естествено, е по-различна, но чисто обективно, Сейнт Питърсбърг предлага всичко, което бих търсил в място за живеене за човек от средната класа.

Кенеди Спейс Център беше единственият по-емоционален момент в седмицата, просто винаги гледам да си поставя в програмата един подобен „пирон“, около който глася всичко останало. И не останах разочарован. Може американците, донякъде справедливо, да отнасят критика за холивудизирането на всичко, включително и туристическата им индустрия, но мисля, че без тоя тип подход, едва ли ще могат простосмъртни хора да се докоснат до действащ космодрум и да стоят на 20-ина метра от мястото, където са изстрелвани совалките и лунните мисии. Че то само като минеш покрай надписа Spaceport Florida и те изпълва странен гъдел отвътре. Следващия път ще гледам визитата да съвпадне с планирано изстрелване, пък ако го отменят, здраве да е.

За Ню Йорк и Вашингтон няма какво да добавя. Ню Йорк миналата година влезе в листата на любимите ми градове, сега само затвърди присъствието си там. Често на втора визита човек не се впечатлява по същия начин, което е нормално, малко филми например, могат да въздействат по същия начин на второ гледане. Но Ню Йорк определено е като „Кръстникът“ и колкото и да се завръщам там, дори да повтарям предишните посетени места, пак ще ми е приятно да отпраскам няколко часова разходка. При все че съм бил само зимата, представям си какъв кеф е Сентръл Парк през лятото. За Вашингтон пак имах малко време и не мога да давам генерални заключения, но мисля е достатъчен фактът, че без никакви притеснения можеш в 1 през нощта да се разхождаш из парковете в центъра, нарамил камера и статив. САЩ отнасят критики за свръх полицейщина, но от време на време екстра сигурността работи в твоя полза.

Ами това е, мили деца. В личен аспект си взех необходимата доза от презокеански полети и поне засега дишам малко по-спокойно и не ми е толкова тясно и задушно около врата. Колко време ще продължи ефектът от дозичката, не знам, но определено имам усещането, че вътрешноевропейските полети в един момент спират да помагат. Имам си нужда да се изгърбя за повече от 3 часа на тясна седалка, да дишам рециклиран въздух и да ям блудкава претоплена храна в мизерни количества. Дали всъщност не съм пристрастен и към джет лага?

До скоро и КЗЛ!