Хавай - вече и наяве!

         На връщане към хотела се отбиваме прежаднели в едно АВС-магазинче (магазинчета за всичко, има ги на всяка крачка в Хавай) и си купуваме сокове от разни хавайски плодове – папая, портокали и манго, ммм! божествен вкус!  Сигурно сме били доста изгладнели, щото си купуваме и промишлено количество сандвичи, които след това дълги дни прехвърляме от хладилника в торбата и обратно...

Следвайки маршрута на автобусите, се озоваваме и на още един плаж, малко по на север - Makapu'U Beach – и той чудесен, пълен с цветя – преди да се отправим към пристанището, където вече ни чака "Pride of America".   

"Pride of America" е круизен кораб на фирмата Norwegian, който целогодишно прави едноседмични обиколки по Хавайските острови.

Качването е съпроводено с всичките му салтанати – венци от орхидеи и гердани от мидички и охлюви на вратовете, жасмин в косите, снимки с хавайци, снимки без хавайци и изобилие от "Алоха!" и "Махало!".

Следващите часове са за опознаване на кораба.  Следва отплаването, тъкмо по залез слънце, когато цяло Хонолулу е златно!

Малко след като сме задминали Хана, вече по южния бряг на острова, пейзажът се променя рязко – тропическата зеленина изчезва, баирите са голи, преобладават сиво-жълтеникавите тонове.  Пътят става все по-лош, асфалтът е силно изровен, после съвсем изчезва.  По туристическите пътеводители съветите са противоречиви – някъде пише, че пътят в тази част е почти непроходим, другаде – че си е наред, най-обикновен черен път.  Решаваме да повярваме на вторите и продължаваме напред.  Макар и доста пустинен и съвсем див, пейзажът е по своему красив.  Отляво е океанът, а отдясно – склоновете на кратера Халеакала.

Постепенно се отдалечаваме от брега на север, зеленината се завръща, пътят е отново асфалтиран, макар и тесничък, с едно платно за двете посоки, колите едва се разминават. Имаме още време и решаваме да продължим на югоизток към върха на кратера, където е Националният парк Халеакала.  Пътят се катери стръмно-стръмно нагоре, издигаме се високо над облаците!  Ръбът на кратера е на над 3000 метра височина (3055 м. пише на табелката горе).  Гледката е изумителна!  Лунен пейзаж, червеникава пустош, с няколко вулканични кратера.  Халеакала е изригвал за последен път през 1790 г., оттогава е "спящ вулкан",  най-големият спящ вулкан в света.

На върха е и обсерваторията Халеакала, първата астрономическа обсерватория в Хавай.  Разположена на височина над една трета от земната атмосфера, тя е едно от местата с най-добра астрономическа видимост в света.  Ползва се съвместно от Университета на Хавай и Военновъздушните сили.

Бррр, духа леден вятър, студено е, макар че сме нахлузили якетата.  Тръгваме надолу по дългия криволичещ път.  Успяваме да се доберем до кораба тъкмо като се мръква.  Близкият паркинг вече се е напълнил, налага се да паркираме на по-далечния.  Не е беда.

В парка са събрани цяла колекция от оригинално хавайски растения, някои заплашени от изчезване след установяването на контактите с останалата част на света.

Пътят тук е различен от тези в източната част на острова – широк, тук-там даже с четири платна.  Не за дълго...  Подминаваме курортната част и отново навлизаме в съвсем диви (и дивно красиви!) места, в най-северната част на острова.  Ако за пътя след Хана мненията в туристическите справочници бяха противоречиви, за този тук съветите са съвсем единодушни – не ходете!  Ама ние не можем да се доверяваме току-така, трябва да проверим какво му е пък чак толкоз на тоя път... И наистина отначало си е просто кофти път... но в един момент, без никакво предупреждение, тъкмо след 42-рата миля – бам! – пътят става ужасно тесен, тъкмо колкото за една кола, и отстрани е пропаст!  Ако си сам на пътя – как да е, но зададе ли се отсреща някой друг луд смелчага, настава беда – единият от двамата трябва да дава заден ход (понякога доста дълго...), докато се стигне някое маааалко по-широчко местенце, та да се разминете... а луди глави не липсват... повтаряме упражнението със задния ход няколко пъти и решаваме да потвърдим мнението на пътеводителите – не ходете!  Обръщаме на единственото възможно място, пред нас и след нас и други изнервено изпълняват същата маневра.

Отначало се движим по ръба на калдерата, покрай пушещи дупки – отдушници на вулкана.  После поемаме по 30-километровия път "Верига от кратери" (Chain of Craters) на юг, към морския бряг.  Навсякъде наоколо – черна лава.  А близо до брега се вижда и как лавата е заляла шосето през 2003 г. – така се е получил "End of the Road".   

На връщане спираме при някои от кратерите – Мауна Улу, Килауеа Ики, влизаме и в лавова тръба (lava tube), образувана при стичане на лавата след изригване.   Край нея вече е успяла да се оформи чудна дъждовна гора със зеленина, папрати, цветя и птици.  'Ōhi'a Lehua, храстите, които първи се "заселват" по лавата, вече са отворили червените си, прилични на игленик, цветове.

На петнайсетина мили на север от Хило е водопадът Акака.  Пътят от паркинга до водопада минава през друга дъждовна гора, с още по-прекрасни цветя и дървета.  А самият водопад е черешката на тортата – 130 метра висок, най-високият на Хаваите, страхотен!  И най-странното – имало някакви щури риби - Oopu alamoo, които минавали нагоре по водопада, по всичките тия 130 метра, за да си хвърлят хайвера горе (имали някакви смукателни дискове на корема, с които се захващали за скалите под водопада, катерейки се нагоре срещу течението)!  Луди риби!

Още един водопад – Rainbow Falls – и бегом обратно на кораба, че довечера отплаваме!

Малко лирическо отклонение за кафето Кона:  отглежда се само тук, в малка област около градчето Кона, по западните склонове на вулканите Хуалалаи и Мауна Лоа, между 250 и 600 метра надморска височина.  Благоприятните климатични условия – слънчеви утрини, дъждовни следобеди, меки топли нощи, в комбинация с богатата на минерали вулканична почва, са причина за уникалния вкус на кафето Кона – едно от най-скъпите в света.  Наистина страхотен вкус!  В музея имаше възможност да се пробва неограничено – е, поне си отпих на великолепно кафе!  А още по-по-най е кафето от "peaberry".  Нормално кафеените плодове ("черешките") съдържат две семенца, плоски от едната страна – там, където са се допирали едни в друго.  Но в около 5% от плодовете семенцето е само едно, по-голямо, кръгличко – peaberry.  Съдържа по-високо количество мазнини и изключителен букет от минерали.  И кафето от него има неземен вкус!

От музея на кафето има чудесен изглед към заливчето Kealakekua.  Отсреща, в далечината, съвсем на брега, се вижда малък бял обелиск – паметника на капитан Кук.  Капитан Кук е този, който открива Хавайските острови за европейците.  Предполага се, че и преди него испански пътешественици са посещавали Хавай, но първото документирано посещение е на Джеймс Кук от 1778 г.  Кук кръщава островите Сандвичеви, в чест на спонсора си, Граф Сандвич.  Посещава островите отново през 1779 г., когато културни недоразумения между европейските моряци и местното население завършват фатално за капитан Кук (Висоцки имаше своя версия по въпроса – "...хотели кушать и съели Кука" :).

Продължаваме на юг, към Националния Исторически Парк Pu`uhonua O Hōnaunau (ха сега де!).  Мястото е било убежище на хората, престъпили законите "kapu" – комплект от свещени забрани на местните.  Така, обикновените хора не можели да гледат или доближават висшата прослойка на управляващите (ali'i), да позволяват сянката им да падне на палата на вожда, да стъпват в стъпките на вожда, да докосват вещите му.  Сезоните за риболов, лов на животни и събиране на дървен материал били строго контролирани от свещените закони.  Нарушилите тези закони били наказвани със смърт – в противен случай боговете биха се разгневили и изпратили зли нещастия – вулканични изригвания, наводнения, глад, земетресения... Единствено спасение за нарушителите на "kapu" било да успеят да се доберат до свещеното убежище – puʻuhonua.  Там свещеници-магьосници-заклинатели (kahuna, the wise men) изпълнявали специален ритуал-церемония по опрощение на греховете и грешниците можели да се завърнат у дома, без опасност да предизвикат божия гняв.  Тук били заравяни и костите на вождовете, носещи допълнителна свещена защита.

Последна по маршрута ни е Изрисуваната Църква – католическа църква "Свети Бенедикт", която, противно на католическите обичаи, е изрисувана с библейски сцени, за да могат местните, които не отбирали много-много от библейските притчи и сказания, да бъдат заинтригувани и привлечени към правата вяра.  

Връщаме се в Кона в ранния следобед.  Време е за разходка из градчето.  Тук е Hulihee Palace – може би единственият бивш кралски палат на територията на Щатите.   

Тук е и първата католическа църква на Хавай – Свети Архангел Михаил, построена през 1840, след като вождът Камехамеха III обявява религиозна свобода и толерантност.  

Жълтички канарчета подскачат в тревата, улични певци дрънкат на китара, весело градче!  А залезът беше толкова красив, че всички на палубата на кораба го изпратиха с ръколяскане и възгласи!

Този път сменяме марката на колата и сме с Нисан Верса.  Караме първо на север от Лихуе, покрай брега на океана.  Бели чапли крачат по пясъка.  Пътьом си набелязваме плажове.  

Фарът на Kilauea Point е чудесен.  От височините преди Hanalei Bay се открива чудна гледка към долината в залива, изумително зелена.  А отвъд залива се очертават остри планински зъбери.  Продължаваме до парка Haena, тук пътят свършва.  Северният бряг на острова – небезизвестният Nā Pali coast – е достъпен само по вода.  И пеша.  Тук започва известната пътека Kalalau Trail – един от особено трудните пешеходни трейлове в света.  Дълъг е 11 мили (18 км), но тъй като свършва в нищото (до долината Kalalau, където е краят на пътеката, няма път), се налага и да се върнеш обратно, така че са общо 36 км, по остри и стръмни зъбери и камънаци, през потоци, вирове и водопади, покрай стръмни скалисти брегове.  Твърди се, че дори и най-тренираните спортисти доста се озорват да го минат за един ден, а за по-простосмъртните дори и два дни трудно стигат...  Ама пък гледките, които се откриват отгоре, ти спират дъха, и за дълго...  Пробвах, изходих една миля по трейла –  трудно е, да, но си струва всяка глътка въздух, ей богу!

Точно преди началото на трейла е чудното плажче Keʻe Beach – сгушено в гънките на планината, между палми и тропическа зеленина, покрай безумно синьото море.  ...Само дето няма къде да се паркира – всяко възможно (и даже невъзможно) местенце наоколо е вече заето.  Спираме малко по на изток, на един от следващите плажове – Wainiha Beach.  Тук имаме близки срещи с друг десѐн раци – по-едри, зеленикави, но все така бързо търчащи по пясъка!

Поемаме обратно, към югозападната част на острова.  Тук е Waimea Canyon – Големият Каньон на Пасифика.  Наистина наподобява Големия Каньон – същите червени скали, макар и не толкова дълбок, широк и дълъг.  Но също така много красив и внушителен.  Долу тече река Waimea.  Отсреща се вижда водопадът Waipo'o – водата пада по червените скали, на няколко каскади, от общо 250 метра височина.

Първи е водопадът 'Opaeka'a, на реката Wailua, близо до източния бряг на острова.  Тъкмо при последния завой преди водопада пред очите ни блясва ослепителна дъга, най-красивата на света!  Ярка, близка, ръка да протегнеш – ще я достигнеш! 

 Малко по-нагоре, на един от притоците на река Wailua пък е водопадът Wailua – и той чудесен.

Следва прощален плаж на Kaelia Beach, всред шарени кокошки.

Отплаваме рано, защото корабът ще направи заход към северния бряг на острова – прословутия Nā Pali coast, та да можем да го видим.  Ехаа!  Брегът е дълбоко нарязан, зъберите изглеждат остри като ножове, червени скали се редуват с тучно-зелени поляни, абсолютно дива природа, прекрасна!  Целият кораб е събран на палубата, гледката е изумителна под захождащото слънце.

Aloha Хавай, а също така и Mahalo!