Коста Рика, Никарагуа и Ел Салвадор в компанията на Sara

ЧАСТ III: LA PURA VIDA, COSTA RICA или ЦАРСТВОТО НА БЕЗКРАЙНИЯТ ДЪЖД

Ако си мислите, че някой - който и да е, на границата, или където и да е другаде тук в централна Америка, говори английски - жестоко се лъжете, или въпросните се крият дяволски добре! Но на мен ми се налагаше да общувам активно с доста хора и при липса на otras opciones - проговорих испански. Сглобявах изречения от любезно подадени ми от мозъка думи, изровени от кой знае какви прашни ъгли на паметта, вероятно доста осакатени и без помен от граматика в тях - но ми се получаваше! Не напразно гледах всичките онези сапунени сериали като дете значи:)

Панамската граница - до тук добре...

Границата разсича Пасо Каноес на панамска и костариканска част, но коя - каква е - не можеш да познаеш по нищо - пред теб се изправя прашно пазарно градче, препълнено с магазини и провикващи се улични търговци. "Дос платанос пор дооооос!", "Камбио доларес!" и т.н. Роберто ме остави пред ГКПП-то на Панама (подадох му $10 да се почерпи и момчето така се зарадва, само дето не ми целува ръка!), където набързо ми взеха пръстови отпечатъци и удариха печат за напускане на страната. Но наоколо нямаше ни помен от костариканският граничен пункт и след кратко лутане един таксиметров шофьор подхвърли, че въпросният пункт се намирал на 5 километра разстояние! Искаше $15 за до там и обратно, и след като гордо му обявих, че по-добре да вървя (така и не проверих дали наистина "caminar" е "вървя", но аз в допълнение имитирам с два пръста ходене:) - свали на $10, и искрено ми призна, че е "buen precio". Уви, на границата ме посрещнаха с изненадваща идиотщина - за да ми подпечатат паспорта трябваше да им представя билет за напускане от страната - самолетният ми билет от Салвадор до Панама не вършеше работа! Търсеният билет можех да си купя само от автогарата - същата от която тръгнах за насам - а там единственият маршрут извън страната беше Сан Хосе-Давид - отсечка, която нямах намерение да ползвам, тъй като продължавах за Никарагуа! Но както казах по-горе - нямах otras opciones (след това се замислих, че можеше и да намеря нещо онлайн, което би било по-смислено) - хвърлих $21 на вятъра за ненужен билет, а после и $20 на таксиджията, защото трябваше да ме върне втори път до граничните служби и обратно. Поне човекът беше страшно любезен - отби през тях и накара третата си съпруга да донесе един чадър за мен, защото междувременно беше заваляло отново, или по-точно: ЗАВАЛЯЛО! На 70 години с 8 сина и два предишни брака - живот си живеят хората по тези места! Отново дебело да подчертая - не говоря испански. Как сме се разбирали с този човек не мога да ви опиша, а по-късно един граничар даже ми направи комплимент за "испанския", което дълбоко ме потресе и изненада:)

Вече ще си пиша в CV-то, че говоря испански на А1... не, направо B1!

След всички тези премеждия заслужавам и първата си костарикански бира - Tukan. Има какво да се желае, но със сигурност е една идея по-добра от всичко в Панама.

Обратно на автогарата си взех билет за Сан Хосе и зачаках - трябваше да тръгне в 1:20 - след 10 минути по моя часовник, и автобусът наистина дойде, но шофьорът не даваше никакви признаци, че смята да тръгва скоро... Половин час по-късно ме осени прозрението, че тук са с един час назад от Панама, а аз съм можел да използвам времето да обядвам нещо, но... да...

Автобусът на Tracopa за Сан Хосе.

Автобусът ми взе разстоянието до Сан Хосе - което според Гугъл мапс се минаваше за 3 часа - за 7 часа, като спирахме 3 пъти за почивка. Хотелът ми - "Costa Rica Guesthouse" беше само на 20 минути пеша от автогарата, така че се изплъзнах от тълпата гладни таксиметрови шофьори, и с бодра крачка поех в съботната нощ... Веднага ме спря един младеж с татуировка на шията, който на английски (!) учтиво ми поиска стотинки да отиде да спи при баба си (честна дума, това каза), но аз също така учтиво му отказах и го оставих покрусен. На всеки ъгъл в квартала на автогарите (защото всяка компания си има своя!) имаше нощни заведения кипящи от живот, музика, светлина и весели гласове, на няколко места се разминах с предизвикателно облечени жени, чакащи нещо или някой (което се връзваше с близките хотели, които имаха промоции за 4 часов престой; в България така изглеждат момичетата отиващи на дискотека, но тук - май бяха проститутки). Понеже в една от почивките хапнах доста обилна порция спагети с гарнитура от безвкусно местно растение, навярно тапиока - не бях гладен, настаних се в удобното си легло и...

Никарагуански ресторант с богат асортимент от питки и сокове, на много добра (за Коста Рика) цена. 

Една от знаковите сгради на столицата, тази на Съдебната Палата.

Следващите 2 дни прекарах в Сан Хосе. Отхвърлян от всички като скучен и безинтересен, град, който да избягваш и ако можете да не прекараш дори минута в него (според голяма част от пътеписите, които прегледах) - аз трябваше да го разгледам на всяка цена! През първият си ден видях два музея - този на изкуството, помещаващ се в сградата на бившето летище (безплатен, 30 минути за разглеждане), и Националният музей на Коста Рика, в бивша казарма с изпонадупчени от куршуми кули - тук входът беше $11, но си струваха! След касата се минава през градина, където можеш да видиш емблематичните сини морфо пеперуди - една ми кацна на ръката и усилено се мъчеше да ме изяде с хоботчето си; продължава се през сбирки, посветени на историята на сградата като казарма и историята на страната - от доколумбовите цивилизации, през независимостта, различните военни конфликти, кафето и съвремието! На места спирах да чета допълнително за някои неща и така неусетно прекарай вътре цели 3 часа! Разходката се отби и през две църкви, като в едната обслужваха католическа меса, няколко парка, емблематични сгради и паметници.

Горната част на крилете й е в хипнотизиращо турско-синьо!

Подобни и по-хубави статуи са красели повечето населени места преди идването на европейците. Но предназначението и символиката им не се е запазила до наши дни, историци и археолози могат само да гадаят.

Сред експонатите на Националният музей на изкуството.

Уви - вездесъщия дъжд се завърна, както винаги - без намерение да спира. Купих си евтин чадър, но настроението ми взе да пада пропорционално на бавното ми, но прогресивно намокряне. Влязох в случаен, уж местен ресторант с идеята да хапна такоси със сос, каквито рекламираха отвън, но ресторантът се оказа китайски, "такосите" - пролетни ролца, наблъскани със зеле, препържени, горещи и мазни, а сосът - сладко желе с парченца плод. Нямаха ни бира, ни сок, само безалкохолни (как няма да си хабя мястото в стомаха за Кока-Кола, тия пък!). Търсенето на магнити и картички също не беше особено успешно - магнитите бяха много грозни и безумно скъпи (почващи от $5 или 2500 колони), картичките - само колажи с екзотични снимки, вместо конкретно от Сан Хосе. Черешката на този ден щеше да е балет в Националния театър - даваха "Красавицата и звяра", по две предствления на ден през целия уикенд. Наивно отидох в последният момент за билети, силно притеснен от небрежният си туристически външен вид сред всички костюми около мен, но напразно - билети нямаше! Явно балетът бе на особена почит тук... или просто нищо друго не се случва!

Националният театър - така и не успях да вляза по-далеч от фоайето му:/

Неспирният дъжд ме отказа да търся еднодневни екскурзии за следващият ден - висящите мостове на Монтеверде и плантациите за кафе с дегустация - вече бях правил тези неща в Панама; топли извори, рафтинг, водопади - изглеждаше интересно, но не и в непрекъснатият дъжд и сивота наоколо. Така реших да продължа за Никарагуа, след като посетя едно нумизматично магазинче - изглежда единственото в целият регион! - което отваряше в 09:45 на следващият ден. Сутринта се разходих до автогара "7/11" и взех билет за Ривас (цената беше $30 или 18000 колони - което обаче излизаше 36 долара - естествено, платих в долари:) - отправна точка към о. Ометепе, минах през нумизматичното магазинче, което се оказа черна дупка - имаха над 10.000 банкноти! Разгледах ги на цената от 2 часа време и $110 - можеше да оставя в пъти повече, ако цените не бяха толкова ужасно завишени, но имаше няколко добри попадения:) Винаги съм се чудел как подобни магазини просъществуват, но за тези два часа край мен нямаше минута без клиенти. Момичето, което ми подаваше албумите ги посрещаше с "Pura vida!" и след това обясняваше как се определят годините на старите костарикански банкноти, а аз си мислех "Точно както с Хакуна Матата - Пура Вида е реално използван израз, а не рекламен трик!".

През този ден закусих типичната местна закуска - ориз с бобени зърна, парченца банан и парче гумено сирене, после обядвах "чифриьо" - характерно костарикански ястие, което се оказа същият ориз с боб, само че гарниран с кубчета домати, авокадо и тортила чипс; в момента чакам автобусът за Ривас, та похапнах една питка, купена по-рано - и познайте какво - оказа се пълна с ориз и боб. Pura vida! Това беше най-типичната храна за региона - гайо пинто - пържен ориз с варен боб. Не беше особено вкусно, но пък присъстваше едва ли не във всички ястия, та скоро след това започнах да се опитвам да го избягвам, с променлив успех:)

ЧАСТ IV: НИКАРАГУА - ДЪЖДЪТ СЕ УСИЛВА И ПРИДОБИВА ИМЕ - SARA

Според интернет имах три варианта за автобус до Никарагуа: в 01:00, 04:30 и 06:00 сутринта. На място обаче видях, че една от компаниите - Nikabus - рекламираше тръгване в 12:00, което ме устройваше идеално - уви, не беше актуално... Имаха тръгване в 23:00 вечерта, и на него се спрях, после се върнах обратно в хостела си и доплатих още една нощувка ($10 - а поспах следобеда, заредих си телефоните и пих кафе - да живеят хостелите с ниските си цени!). Останалото време използвах да проуча какво има в Никарагуа и направих следният план:

- пристигане сутринта в Ривас, разглеждане набързо и придвижване до близкият Сан Хорхе, от където да взема ферибота за о. Ометепе (резервирах си първата нощувка в Мойогалпа);

- две нощувки на острова;

- придвижване до Гренада и 2 нощувки там;

- после до Леон за още 2 нощувки.

След това ще трябва да търся как да стигна до Салвадор, оставяйки си един допълнителен ден за прословутият Ruta de Las Flores там. Готово!

...

Вечерта пристигнах доста по-рано на терминала на гарата - не ми се вървеше из този район твърде късно през нощта. Там всичко се оказа затворено, но охраната провери билета и ме пусна да чакам на пейките. В уреченото време настана раздвижване и всички се наредиха на опашка пред офиса на Nikabus - явно за да си купуват билети. Аз пък се наредих пред автобуса, когато шофьорът мина и ми подаде един лист да попълвам, с инструкции да мина и аз за проверка през офиса. През това време дойде едно много хубаво момиче, чиято възглавничка за глава и фактът, че пътуваше сама, я открояваше от тълпата - дали не виждах първият друг турист освен мен!? По някаква игра на съдбата, или защото и двамата пътувахме сами, но се оказа, че седим заедно, на места 1 и 2, по едно време даже май се бях килнал отгоре й в полудрямката си:)

Някак си в редовна смяна на неудобната позиция съм проспал около 4 часа, докато изведнъж не се оказахме на границата. Шофьорът каза някви неща, после една жена се качи да обменя пари - знаех, че $100 са около 3600 кордобас и бях готов да се съглася на 3500 - точно толкова ми предложи жената. После зачакахме известно време, шофьора каза "Слизайте*" (*поне така предполагам), и всички тръгнаха нанякъде в тъмнината. И аз с тях. Вървим ли, вървим в топлата нощ, от дясно паркирани камиони, щурци в полето, чува се кукуригане на петли... Къде попаднах само! Стигнахме до един покрив, под който бяха налягали някакви хора - изглежда тук щяхме да чакаме, беше 5 без нещо. Уви, в 5 не само нищо не се случи, ами зад мен някой май каза, че остава още час. Стига бе - ще си висим тук прави ли?

Висяхме и още как. Общо 3 часа на границата. За излизане от Коста Рика трябваше да платя $8 с карта през терминал, на който си сканираш паспорта. Добре, че картата мина, че имах само една в себе си! После автобусът ни взе и откара до никарагуанската страна: $1 на входа общинска такса, после чакане, отпечатъци и още $13 за две листчета, които се пазят с паспорта. И ето ме - вече бях в Никарагуа! Има места, които ти допадат от първата секунда - и усещах, че съм именно в такова! Веднага качихме на борда едно момче, което срещу 300 кордоби ми инсталира местна сим карта с 5.5 GB данни, валидна за седмицата, в която щях да съм тук. /Цените в кордоби се смятат много лесно - 1 лв. = точно 20 кордоби/.

Катедралата и централният площад на Ривас - град, често пренебрегван за сметка на близките Сан Хосе дел Сур и мега-туристическият о. Ометепе.

Слязох в Ривас - първият голям град след границата; автобусът ме остави на произволна спирка по главния път, да не си помислите, че ходи до автогарата?! Веднага заваляха предложения за таксита и четириколки, които любезно отклоних и закрачих с бодра стъпка към кулите на градската катедрала, подаващи се в далечината. Пред тях попаднах на приятно кафене, където смело поръчах кафе, сок и буритос за закуска (буритосите бяха с пълнеж от ориз и боб - вездесъщото гайо пинто се беше намърдало и тук! - но иначе всичко беше страхотно!), после се разходих по централния площад, главната уличка и между сергиите на пазара, стигнах до местният музей - напълно безплатен и любопитен за прекарване на 15 минути в него, а после се качих на такси за близкият град Сан Хорхе, от където трябваше да се прехвърля на ферибота за Ометепе.

Фотографии от недалечното минало в местният исторически музей. 

Едва закопчах колана си в очуканата "Тойота Селика" - и навън отново заваля; по пътя взехме и една жена, като тарифата беше 30 кордоби на човек. Накрая подадох банкнота от сто (5 лв.), а човека се понамуси, и почна да рови да търси пари да ми върне. О, да - определено бях в евтина държава! Тук трябва да отбележа, че за закуската оставих 500 кордоби с щедър бакшиш (25 лв), и никога повече не платих толкова много за каквото и да е:) Фериботът ми струваше С$50, беше пълен до пръсване с бели туристи и отне около час, като почти през цялото време разговарях с един местен господин - на испански! Човекът търпеливо изслушваше жалките ми опити да съставям изречения и ми разказва за себе си, историята на острова, двата вулкана и забележителностите - много интересно, най-вече фактът, че го разбирах!

Фериботът ми за Ометепе и основният етнически състав на пътниците.

Попълвайки адресът си в Никарагуа ми направи впечатление, че адресите тук не са стандартните "улица Македония 21", а "На 100 метра от пристанището вляво" - там се намираше резервираната от мен "Каса Есмералда". Малко семейно жилище с една обща външна баня, в която имах почти клаустрофобична стаичка с едно легло, малка масичка и вентилатор. Без вентилатора в тази стаичка нямаше да може да се диша, вечер бялата й врата привличаше милиони малки комарчета, а с уи-фито имало проблем (проблемът според мен беше, че такова нямаше!), но леглото беше удобно, а локацията - централна. През първата вечер се разходих из Мойогалпа, разбрах, че ако полицията ме хване да карам без книжка (моята изтече миналият месец) ме чакат 2 дни затвор, което ме отказа да взимам скутер под наем. Затова на другата сутрин срещу 200 кордоби взех колело за целия ден. Горкият ми бегач със сигурност беше виждал и по-добри дни - скоростите му на прескачаха венците, седалката не беше подходяща, рамката беше толкова неудобна, че цялата ми тежест се поемаше от дланите... Но за мое голямо учудване - успя да ме прекара около целият вулкан Консепсион без да се разпадне на части! Пътят от южната страна на вулкана беше павиран, но с големи стръмнини - на места се налагаше да слизам и бутам нагоре, после пък да слизам опасно бързо с всички спирачки натиснати. Естествено - отново заваля проливно и се крих известно време под една спирка, но отмина.

Скромната ми стаичка и релефна карта на островът с двата му стръмни вулкана!

Междувременно успях да премина по първият си zip-line - страхотно изживяване с доволна доза адреналин и само $20 US (срещу 65 в Панама!), да поплувам в Ojo de Agua - басейн сред джунглата с чудесна, чиста и приятно хладна вода (вход $10, в които влиза и $5 ваучер за ресторантът им), да разгледам Алтаграсия - другият по-голям град в Ометепе, в който честваха Fiestas Patronales (отбих се и през местния музей, където ми взеха С$110 за триминутна беседа, а общо трите стаички с няколко рисунки и 2-3 счупени глинени съда се разглеждат за 5-6 минути:), и после продължих по черният път от северната страна на вулкана - отново бутане, отново безумно стръмни спускания с опасна скорост, но малко след 4 следобед се завърнах в Мойогалпа, изтощен и безкрайно доволен, че това нещо приключи:)) Още при пристигането си от няколко места ми предложиха да се включа в група за изкачване на вулкана на сутринта, но предвид, че той презцялото време се намираше обгърнат в непрогледни, дъждовни облаци, реших че и за моят мазохизъм това ще е прекалено...

На острова дълбоки житейски мъдрости като тази ("Животът е като един сладолед - радвай му се, докато не се е разтопил") красяха всяка сладоледаджийница. Сладоледът беше страхотен - за разлика от омразното гайо пинто, което изрично подчертах, да не ми слагат в закуската, за огромно изумление на готвачките:)

Ранното утро на този островен ден беше и една от малкото възможности, да се уверя, че картите (като тази долу) не са измислени, и вулкан наистина съществува!

По улиците на много села по пътя се разхождаха свободно розови свине. На пристанището пък видях камион с коне, вероятно прибиращи се от ваканция на острова.

Неумел опит да покажа Ojo de Agua - много по-приятно място, от колкото изглежда на снимката, с приятна вода и атмосфера; това пък е класическият ми бегач, който през деня натрупа поне 60 км към своите около поне 60 хиляди.

Вечерях огромна и вкусна порция начос с халапеньо и телешко на централната улица в Мойогалпа, когато край мен мина жена, която бях срещнал в хостела сутринта, представи се и мр попита дали ми харесва там - тя не можела повече да стои в стаята си, защото й била "тъжна". Обясних й колко са ниски моите изисквания, и понеже разговорът се проточи я поканих да седне на масата, но ми отказа; за сметка на това по-късно, тъкмо когато заспивах - някой почука на вратата ми - беше тя, пита ме дали искам да си говорим или ще спя? Е, хич не ми беше до нея, но явно жената имаше нужда, та станах и предложих вкусното си бяло тяло на гладните комари навън. На следващата сутрин жената реши, че няма да остава повече на острова и ще вземе ферибота с мен - само че на брега ще продължи за Сан Хуан Дел Сур - известно градче на тихоокеанското крайбрежие, недалеч от Ривас. Мен пък като по поръчка на изхода от ферибота ме чакаше автобус за Манагуа!

- За Гранада ли е? - питам.

- Директен!

- Колко струва?

- 100 кордобас, ама вътре ще платиш.

...

Идва момчето с билетите.

- До къде?

- Гранада.

- А?

- Гранада!

Подавам му 100 кордобас. Клебливо ми връща 20. Супер, даже по-евтино от очакваното. Час по-късно си мисля, че до Гранада има един град - Масая, който е по пътя за Манагуа и може би мога да се отбия да го разгледам набързо след два дни, или някак да го вмъкна попътно в програмата.. Отварям картата да видя какво интересно има там - и какво да видя: минали сме отбивката за Гранада и отиваме в същата тази Масая! Бре:) Питах момчето с билетите какво стана с Гранада и то се стресна, но го успокоих набързо, че ще се оправя. В Масая слязох на една крайпътна спирка и след 10 минути вървене бях на местната автогара - десетки чикън-бусове с големи надписи, обявяващи отсечката, която обслужват отпред. Почти веднага намерих този за Гранада, вътре платих 17 кордобас, и скоро слязох някъде, където ми се видя достатъчно близо до запазеният хотел в града. Навън отново валеше като из ведро, та нахлузих зеленият си дъждобран (до скоро основно разнасян в раницата ми без нужда, а през това пътуване - изобщо неприбиран!).

 Порция начос за вечеря - изненадващо приятно. Както би било всичко друго, когато си зверски гладен:)

Хотелът "Арката на Ной" се оказа малко бижу в самият център на историческият град. Самостоятелна стая в стара къща с вътрешен двор и закуска от кафе и палачинки с банан и мед - за 470 кордоби!

Стаята ми и вътрешността на сградата - едно от най-добрите ми попадения през цялото пътуване!

Настаних се и въпреки умората (дължаща се на колоезденето предния ден) се впуснах да обикалям из улиците на старата столица. По-точно отидох в близкия мексикански ресторант за обяд. В тази история трябва да отбелязвам моментите, в които НЕ вали - но този не беше от тях - навън си се сипеше безкрайният, мокрещ дъжд, така че с прибежки се озовах в близкия музей на шоколада. И той, и ресторанта ми бяха препоръчани от една възрастна германка в хотела ми, която пушеше цигара от цигаре, правеше димни кръгчета във въздуха и изглеждаше така, сякаш спешно трябва да спре цигарите и да си вземе нещо за хапване:) В т.нар. музей на шоколада едно симпатично и умно момиче с негърска кръв ми изстреля бърза лекция (като човек, който го прави по 100 пъти на ден) за процеса на обработка на какаовите зърна, даде ми да дегустирам по една глътка от различни шоколадови напитки и мини парченца шоколад с различен процент какао, и ме остави да се размотавам из сградата - напълно безплатно! Вътре предлагаха различни процедури с - каква изненада - шоколад и какао, имаше и басейн, за който се плащаха $5, и няколко интересни снимки и рисунки. Като цяло мястото си струваше много повече от титулувания като най-добър музей в града - Конвентът Сан Франциско, в който бях на следващият ден, особено предвид, че беше безплатно, а за вторият се плащаха астрономическите 180 кордоби. Но обратно в този първи следобед в Гранада продължих с разходка по централните улици, влязох в главната, жълта катедрала, чиито таван (в частта му от към главният вход) красяха страхотни рисунки в стил, какъвто не съм срещал в друга църква.

Не точно стандартните стенописи, които очакваш да видиш в католическа катедрала. Смея да кажа - много по-добро!

Може да не й личи, но това е църквата, която споменавам на долния ред:)

Продължавайки към езерото стигнах и до най-старата църква е града, опожарена през 1856 от генерал Уилям Уолкър - американски авантюрист и наемник, който се е подвизавал в района и дори става за кратко президент на Никарагуа, преди да го разстрелят. Там един любезен чичко ми предложи екскурзия до Островчетата (Las Isletas) - една от основните забележителности на града. Да ги обикалям с лодка не ме блазнеше особено, но с кану - да, и още как! Само да не бях толкова уморен - разбрахме се, че ако реша, ще му се обадя за утре сутринта. После успях да намеря перфектна полимерна банкнота от 1000 кордоби за колекцията ми, което ми вдигна настроението с поне две нива, и се изкачих на камбанарията на близката църква "Нуестра Сеньора де ла Мерсед", от където се откриваше страхотна гледка над целият град, подухваше приятен хладен ветрец, в този момент не валеше и дори в далечината между облаците се видя слънчева светлина! Доста се застоях, защото едно момче идва на два пъти да бие камбаните, после слязох и си взех някакъв такос със зеле от улична количка за вечеря...

Най-добрите гледки над града - мнение подкрепяно от табелата на входа.

Планът за следващият ден беше обещаващ: каяк до Островчетата сутринта, екскурзия до кратера на вулкана Масая следобед, и може би разходка с конска карета - с каквито се слави града - между тях.

Уви, нищо от това не се случи.

Гранада в дъжда - прилича ми на омърлушено, мокро улично коте. 

Сутринта ме посрещна с проливен дъжд, който продължи през целият ден - ни за каяк, ни за нищо! На закуска се заговорих със съседката си венецуелка от Ирландия/Португалия, която между другото ми препоръча две местни ястия, с едното от които (индио виехо) вечерях - оказа се много вкусно! После се лутах известно време с багажа си и дъждобран в дъжда, минах през градския пазар и спрях там в едно чудесно заведение - Banana Burger - само за кафе и сок хамайка, но кафето беше от мока кафеварка, атмосферата - чудесна и автентична, а собствениците - мили и усмихнати. Точно такива места търся когато пътувам!

Дъждът не може да спре търговията на пласмасови столове и вафли!

Собственикът и главен готвач фламбира изкусителен хамбургер - или призовава демони - с моят испански никога не мога да съм напълно сигурен!

Както обикновено бях запазил само една нощувка в случай че плановете ми се променят, но когато се уверих, че тук ще трябва да отделя поне още един цял ден, всички стаи се оказаха резервирани (ами да - идваше уикенда)! Така че се преместих в недалечната "Casa Yoly" - също подобна традиционна къща за почти същите пари, където този път обаче делях стая с висока млада германка и две по-възрастни жени.

Изглед от новото ми легло.

Освен вечерята, за която прибягах до традиционен ресторант на близо в еднин кратък период на понамаляване на дъжда, и разглеждането на споменатият конвент за уплътняване на малко време, прочетох и една книга, наливайки се с безплатното кафе в хостела, докато дъждът се сипеше неспирно из зад ръба на покрива... И ето ме сега, 16-ти ноември, пътувам в маршрутката от Манагуа за Леон. От Гранада има директни шътъли за 20-25$, но маршрутката до Манагуа беше 37, а тази до Леон - 77 кордоби и са на изключително често - защо да давам 50, като мога за 5.50 лв, а и е по-интересно?

Понякога започвах да се чудя какъв беше обичайният цвят на небето?

...

В Леон преминаха следващите ден и половина, като чак привечер на следващият ден спря да вали, и даже слънцето се показа за десетина минути, в които изведнъж стана морно горещо и влажно. Точно се прибирах към хостела си (където се оказах сам в стая със собствена баня!) да отпочина малко, но когато час по-късно излязох отново, заварих същото навъсено черносиво небе. Проверих и се оказа, че причината за умопомрачителното количество изливащ се дъжд е тропическата буря Сара, която вилнее недалеч, с епицентър около бреговете на Белиз. Непрекъснатият дъжд значеше, че ще пропусна и местната топ-атракция - volcano-boarding, или спускане по вулкан с дъска. Отново ми оставаше една опция - разходки из града с прибежки от музей на музей.

Изоставена къща в историческата част на града. Каква ли е била съдбата на обитателите й?

Леон е типичен колониален град, не по-различен от Гранада или Антигуа. Едноетажни, пъстро боядисани къщи с огромна височина на стаите и вътрешен двор-градина, успоредни и перпендикулярни прави улици, църкви тук и там, централен площад със статуя и главната катедрала. Едва ли изненада, че тази в Леон е сред символите на града, вътре се намира гробът на Рубен Дарио, а срещу $3 можеш да се качиш на покрива, от където да гледаш залеза над красивите бели куполи. При мен нито залез, нито бели куполи имаше - личеше им, че са били бели някога, но явно за последно ги бяха варосвали преди... много отдавна. Поне не ме валя през цялото време горе.

"Белите" куполи на катедралата.

Пак там.

Музеят на революцията, който исках да разгледам пък се оказа затворен в неделя, вместо обичайният за музеите понеделник, с което ми напомни за мексиканската ми обиколка, където всички забележителности бяха затворени точно в единствения ден, в който можех да ги посетя! Странна работа... Още първият следобед разгледах арт колекцията на музея "Ортиз", провъзгласен като "най-добрият музей в Централна Америка" от Здравко и Ангел, по чиито стъпки ходех в момента. Може би са имали предвид района между Мексико и Колумбия, където наистина музеите са на доста трагично ниво, и този се откроява с мащаба си - минава се през няколко колониални къщи със стени, превзети от (предимно абстрактни) картини и скулптури, вътре е и една счупена статуя на конник, която екзалтирана тълпа сваля от постамента й (както се вижда от видео встрани). Между задължителните грозни мацаници се промъкват някои по-малко грозни мацаници, и като цяло си струваше трите долара и 1.5 часа време. Не че имах какво друго да правя:).

Чак накрая видях, че снимането е забранено... затова оставям тук част от любимите си картини.

Името на града значи "лъв", и заслужено е дом на значително количество лъвове и лъвици (като на снимката).

На центъра попаднах на заведение за сокове, при това за сериозните 100 кордоби, но надеждите ми за фреш не се оправдаха - имаше пресни плодове вътре, но за жалост по-голямата част от чашата ми беше пълна с натрошен лед. За сметка на това и двата ресторанта, в които хапнах, бяха много добри попадения: пица калцоне с много кашкавал и 4 съставки по избор, а в Colca Coo - вегетариански сандвич със салата, от който си облизах пръстите!

Така и не се научих как да снимам храна така, че да изглежда вкусна. Ще трябва да ми повярвате:)

Изглед към произволна улица в Леон.

И това беше - разхождах се по уличките, влизах в църквите, намерих малко дървено магнитче на пазара до Катедралата, но картички - никакви... Пазарувах и в големият супермаркет на центъра, но цените бяха изненадващо високи, без да предлагат някакво качество, т.е. досущ като в Щатите. Вечерта си легнах много рано, и в 03:30 оставих недопита си чака кафе, когато шофьорът на шътъла ми за Салвадор потропа на портата...

Правите улици са проектирани за каруци и конни ездачи, но тъй като годината е 2024-та, а не 1824-та, виждаме само съвременни автомобили.

Хей, това все едно за мен го бяха писали:)

Rooney Shuttle предлагат ежедневни превози от Леон до Ел Тунко в Салвадор срещу $45, после продължават към Гватемала. В микробуса им, където и пиша това в момента, с мен има още две австрийки и една финландка; тази сутрин минахме границата на Никарагуа с Хондурас (платихме по $9 в брой), после транзит през Хондурас до границата с Ел Салвадор - тук само аз платих $12, туристическа такса. Тази такса я плащат и американците, и канадците, но сигурно не са стигнали още до тук новините, че България е в ЕС. Добре поне, че не съм с британски паспорт - дочух, че имало някаква дипломатическа война, в следствие на която жителите на Великата Британска Империя влизат в Хондурас само с виза, каквато обаче им давали на Куково лято. Дори има вариант да се пътува с лодка от Ел Салвадор до Никарагуа, за да заобиколят Хондурас (мярнах че го предлагат за $90, но освен че е двойно по-скъпо от автобуса, аз няма как да пропусна още една държава за статистиката - мога ли да знам дали ще се върна някога за повече? Не че не искам:).

Стенопис в центъра на Леон.

ЧАСТ V: ЕЛ САЛВАДОР - НА ЛОВ ЗА РЕДКИ БАНКНОТИ

На хондураската граница купих една хубавичка банкнота от 500 лемпирас (най-големият номинал и единственият, който ми липсваше в колекцията!) от шофьора ни за $20, после обмених останалите ми кордоби за още две такива, за мое безкрайно удоволствие:) Едва навлезли в Салвадор - заваля отново, и поройно. Но друго ме мъчеше много повече: и в трите дълги автобусни отсечки до сега задължително спирахме за освежаване и похапване на около всеки три часа, така че се постарах да унищожа всичките си извънредни хранителни запаси от раницата, за да не заемат място (!) - нали и без това нямаше нужда от тях? Дори не бях вечерял предната вечер, заради ранното лягане! Но Богинята на Пътуването ми завъртя поредната си звучна плесница - при тръгване в 03:30 сутринта, първото ни спиране на бензиностанция за хапване (и то - para llevar и съвсем на бързо!) беше в 13:00. За сметка на това не мога да опиша колко ми беше вкусно това жалко сандвиче с неизвестно какво за $2!

Моментът на прекосяването на границата между Никарагуа и Хондурас. И отново това усещане - да имаш напълно нова държава за изследване пред себе си... уви, в случая остава за по-нататък...

Хостелът ми в Атами - "Hammock plantation" изглеждаше да е от най-сносните нискобюджетни настанявания в района (цените на повечето хотели тук бяха стряскащи!). А и с басейн, от който се възползвах рано сутринта.

О, да - валутата на Ел Салвадор е американският долар - също като Панама, Еквадор, и други. Американските долари идват тук за да умрат - неминуемо ги чака съдбата на всички техни хартиени и полимерни събратя, независимо от стойността им - да бъдат предавани от ръка на ръка, мачкани, да минават през джобове, ластици, дъждове, влага, силно слънце, мазни ръце, кал и пясък, докато не се превърнат в жалките хартийки, които ще получите като ресто тук, след подаване на невинна, новичка банкнота, получена вероятно от обменно бюро в България:) Доларът заменя салвадорският колон през 1999-та, правейки бившите им банкноти колекционерска рядкост, и тайно се надявам да попадна някъде на такива за скромното си време по тези земи:)

...

11.5 часа на зверски бързо каране след тръгването ни от Леон, малкото ни бусче ме стовари в село Атами, недалеч от резервираният хостел "Hammock Plantation" ($15). Дъждът все така се изливаше, но стои ли се седнал след толкова дълъг път? Пък и гладен! Метнах дъждобрана и слязох до плажа, където кафяво-сиви вълни се разбиваха в малко заливче, недалеч група местни играеха футбол полу-голи под дъжда и очевидно се забавляваха, а аз - единственият клиент на заведението - поръчах плато миди за $9, севиче и мичелада (не бях пил такова нещо от Мексико насам:)

Плажната ивица на заливчето в Атами, но единственото слънце наоколо е това в чашата ми "мичелада", към която боговете на бирата със сигурност гледат неодобрително.

В хостела ми казаха, че имат шофьор който може да ме закара до летището - $40 през деня/$50 през нощта - половин самолетен билет за час каране - не, мерси. Планът - рано сутринта да изоставя океана, да премина по светло през столичните забележителности, и с една от тези маршрутки за няколко цента да сляза до хостела. Както може би се досещате от подробните описания - не е спряло да вали. ... Е, чудото се случи - дъждът спря, ама наистина, облаците се разотидоха и показалото се зад тях слънце заля всичко в жълто. Ти да видиш - колко било красиво тук! Сан Салвадор се оказа заобиколен от ниски зелени хълмове с мъгла по върховете, а аз се заех да го изследвам - поне една малка негова част около историческият център, която постепенно разширявах, спрямо това до колко ми се вижда безопасно за самотен пътешественик с раница.

Обичам денят ми да включва малко плуване, особено ако е рано сутрин! Океана можеше да не става, но това тук щеше да свърши работа(:

Изглед от маршрутката ми от Атами до Сан Салвадор. 

Личеше си, че по центъра се работи в посока да се превърне в приветлив и представителен съвременен град - и поне на няколко улици се получаваше до някъде. Националният дворец до високата градска катедрала и зад нея - очевидно местната Витошка, където дори имаше магазин за сувенири (с грозни магнити по 7-8 долара - тези хора очевидно бяха чували нещо за туризъм, но не знаеха как работи!). И все пак по размери и мащаб центъра им не може да се сравнява с никой български областен град - да речем Ловеч. Архитектурата отстъпва на всички посетени до момента градове в района, малкото стари сгради са занемарени, но и преди това не изглежда да са блестели с нещо. Аз обаче търся нещо конкретно, макар и да съм напълно примирен, че няма да го намеря.

През 2001-ва тогавашният президент на Ел Салвадор подписва указ с който американският долар става законно платежно средство в страната с фиксиран курс от 8.75 колони за $1. Въпреки, че местната валута не престава да съществува, де факто страната минава изцяло на долари, а банкнотите от дотогавашните им колони - заради малкия си тираж, ниската посещаемост и периодът в който се случват нещата (епохата преди масовият интернет) - се превръщат в колекционерска рядкост. В личната ми колекция се намираха няколко банкноти от най-ниските номинали (закупени за изненадващо големи суми!), но по-високите - 50, 100 и 200 колони - се продават за трицифрени суми в долари, ако въобще ги има! Днес интернет мълчеше по въпроса дали в града се намира какъвто и да е нумизматичен магазин, така че тайно се надявах да попадна на нещо случайно... но виждайки относителната мизерия наоколо ми се виждаше абсурдно някой да е запазил банкноти от преди 25 години. Те сигурно и от съвременните нямаха почти никакви... И тогава - отново изненада - в една малка странична уличка, между някакви ламарини видях да се подава витрина с монети, дрънкулки и... няколко банкноти! Сред тях - едни 25 колони от стара емисия, много изстарадали - на границата на това да не минават минималните ми изисквания, но все пак добри. Нямаше никакви хора, та извиках, и от някъде изпълзя една баба. "Имаш ли колони, бабо?" - тя извади 2-3 банкноти в окаяно състояние, но само тези 25 ми вършеха работа. Бабата поиска $20, при пазарна цена (най-ниската в момента онлайн) - 66. Но заради лошото състояние ги спазарих на $15 - бабата извади една дебела пачка долари и доволно добави там новите попълнения.

След това обядвах в най-изисканото заведение, което намерих (на споменатата Витошка) - тортила супа с авокадо, крема сирене и кашкавал вътре - учудващо вкусно. Взех наръч грозни пощенски картички, млечен шейк с плод, какъвто не бях чувал (или поне не на испански) и преди да закрия разходката реших да се отбия през някакъв пазар в близост, където се надявах да намеря магнити под $5. Намерих въпросното закрито пазарче и при влизането си веднага бях посрещнат от ужасно досадното "Ке буска?", идващо от всички посоки. "Ке буска?", "Ке буска?", "Ке буска?", "Ке буска?" - какво търся: на първите отвърнах, че само гледам, следващите вълни просто подминавах. Едва изминал няколко метра изскочи още една жена: - Ке буска? Айде, казах си, ще пробвам ей така, на шега:

- Стари салвадорски банкноти, но не долари, а колони.

- Тенго! - отвътрна жената уверено.

"Имам". Нещо подскочи в мен, но го подтиснах - със сигурност не ме беше разбрала правилно. Тръгнах след нея, влязохме в едно от магазинчетата, тя погледна и мисля каза, че нямала.

Аха...

После изведнъж май каза, че имала само 100 и 200. К-КАКВО? "Хайде да видим!" - отвърнах, все така изпълнен със съмнение. Влязохме в отсрещното магазинче, там стоеше баба-продавачка и уверено заяви, че няма такива банкноти.

Еее...

После обаче изкара едно портмоне, и отвътре се показа малка пачка салвадорски колони, емисия 1997-1999-та, като отгоре се виждаха номиналите от 100 и 200. Само дето не припаднах - опитах се да не викам, а да задържа спокойно изражение. Бабата разлисти пачката, и вътре имаше и 50, няколко по 25 и разни малки номинали - истинско съкровище!!! Гледам и не мога да повярвам, че това се случва! Жената, която ме доведе издърпа по една от всички и ми каза "50 долара общо".

Преглъщам бавно и бърам в дълбоките джобове за исканата сума.

Бабата обаче протестира, и обяви, че иска за всичко 100. Така бързо й подадох стотачка, все едно бях шериф от каубойски уестърн на дуел, вадещ пистолета си:) Страх ме беше да не размисли нещо, и не посмях да се пазаря или да опитам да добавя и останалите - дори и така беше невероятен късмет. Взех си банкнотите, сипейки "мучас грасиас", и обяснявайки, че цял живот съм ги търсил, а жената ме инструктира да кажа на приятелите си, че от утре тук ще има още такива. Ами ето - казвам ви:) Да вземем за пример само банкнотата от 200 колони - тази конкретна емисия не се намира за продан никъде, а от следващата има една, за която искат $300 с доставката! Не знам до колко ще ме разберете, но след това бях толкова доволен, че си купих 30 рамбутана (космат червен плод, вътре е като личи) от уличен продавач за долар, дадох долар на един просяк, взех си кокосова вода от една баба - исках всички да споделят радостта ми!

Изглед към Националният Дворец на Ел Салвадор от площад Капитан Джерардо Бариос; в двореца организирали тур на испански, но като видях метал детектора на входа и усетих тежеста на раницата си, реших че мога и да го оставя за следващият път!

Интериора на главната Салвадорска катедрала, в която влязох да благодаря на закрилниците на колекционерите и пътешествениците, които ме запазиха невредим и с няколкостотин колони повече от преди:)

 Рамбутана се оказа роднина на по-добре познатото, дори и при нас личи. Сладък, малко трудно му се отделя костилката, и може да се обели с ръце ако му хванеш цаката, но след 30 такива ще съжаляваш че нямаш нож.

Минах през катедралата и след кратко лутане намерих автобуса за летището. Шофьорът каза че струва 60 или 70, но в първия момент не го разбрах (сетента и сесента още ги бъркам, а и в първия момент големите числа ме объркаха, защото не загрях, че става въпрос за центове!), и онзи ми взе долар без да ми върне ресто - да е жив и здрав! Летището беше на около час път от града, и като гледах какъв трафик става не ми се рискуваше да пътувам до там сутринта - взех си ужасяващо скъп хостел ($43 - толкова съм плащал само в Швейцария), но беше най-евтиния в района, с басейн, включена закуска и се оказах сам в стаята.

Скъп, скъп - но идва с този басейн и пълно уединение - поплувах си до пълно изтощение, тъй като в небето стоеше слънце и не можех да му се нарадвам:)

Също и с включена скромна закуска по-избор - директно отхвърлих скучните яйца с бекон или омразното гайо пинто, и се оказах с тези чудесни pupusas - националната храна на Ел Салвадор!

Портрети на сегашният президент могат да се видят не само на обществени места като на летището (в случая) и ГКПП-то, където си плащах "туристическата такса", но и в частни домове, както подобава на всеки обичан дикт... президент. Беше същото и в Беларус с Лукашенко.

Летището беше само на 10 км, и една не толкова по-стара моя версия би вървяла до там на другата сутрин, но сегашната се сети, че може да си го позволи и прие кожодерската оферта от $10 на хотела да ме закарат:) Следващите часове минаха някак светкавично и неусетно - полет до Панама с Copa Airlines, чакане, друг полет до Истанбул (този път 2 филма и половина, но поспах добре!), следващ до Варна, а там - все едно съм влязъл в хладилника! После автобус 409 до нас, още от летището поръчвам доставка на храна за вкъщи, горещ душ, разопаковане, опаковане на чисти дрехи, 3 часа сън, силно кафе и сега дописвам това от сутрешният влак за София, от където следобед трябва да хвана полета на Уиз за Барселона - ще ходим там на концерт утре:)

Самолетът на Copa Airlines наближава кацането на летище Тукумен. Панама ни посреща подобаващо с дъга!

...

И с това, този разказ приключва. Не знам как да обобщя пътуването - навярно щеше да е много по-хубаво, ако не валеше по цял ден, всеки ден. Todos los dias. Ако бях направил нещата, които планирах, вместо да чета книги, криейки се на сухо. Ако местната храна не се състоеше само от пържен ориз, боб и торитила чипс. Ако имах повече време да разгледам подобаващо. Ако границите се минаваха по-лесно. Ако говорех повече испански... И т.н., и т.н. Но дори и в този си вид за мен беше удоволствие, и в общи линии направих всички онези неща, в които други хора обикновено не желаят да участват - разглеждах музеи и обикалях безцелно из улиците и се губех. Така че спокойно мога да се върна още веднъж с компания, само че вече за стандартната туристическа екшън програма:) А и подминавам Белиз за втори път, без да успея да го добавя в списъка с трофеите... може би малко нарочно - така ще си гарантирам поне още едно идване насам!

В такъв случай - hasta la proxima...!

Новите попълнения от пътуването - доста добър улов!

Кафето на Криси, което донесох за дегустация вкъщи. Става ти вкусно само докато четеш съставките му:)