Панама - с мирис на дъжд и кафе

И ето ме отново, взиращ се през големите прозорци на летище Истанбул към сивото небе навън. Денят е 3-ти ноември. Ако превъртите лентата назад, на 1-ви ноемви ще ме намерите по халат в спа-хотел в Банско. На 31-ви октомври се събудих в хостел на ул. Искър в София. На 30-ти посрещнах деня недалеч от Гробницата на Царете в Пафос, Кипър. Сега пък бях на съвсем друг континент - така се получава понякога.

Зад прозорците, в споменатото сиво небе навън ме чака най-дългият полет в живота ми - 14 часа и 10 минути по разписание. Това са 850 минути, или 59% от едно денонощие. На връщане поне ще е по-кратък - заради движението срещу посоката на въртене на планетата. Въпреки че малко се притеснявам как ще ми се отрази на задните части толкова продължително седене на едно място, вече нямам търпение да си догледам филма, започнат неотдавна, по време на една кино-вечер на борда на кораба ми, и продължен над облаците между Варна и Истанбул преди малко - "The Fall Guy" с Емили Блънт и Райън Гослинг. Поразгледах видеотеката на "Търкиш" на идване към Истанбул, и май 14-те часа няма да са чак такъв проблем. Ако ми омръзне да гледам филми - имам Киндъл с книжки, а снощи съм спал към 4 часа - и тялото ми ще си поиска да бъде компенсирано... В краен случай пазя и най-силното си оръжие - писането. Това нещо поглъща минутите като гладна котка - пилешко бон-филе, и съжалявам, ако ви е твърде проточено и скучно, но поне на мен в даден момент ми е било нужно такова:)

И така, този път заминавам съвсем сам - имах двама потенциални кандидати с време и възможност да се присъединят, но единият обяви, че в този район имало само градове, каквито ми били интересни на мен, вместо приключенията, които той търси (ако беше прочел някоя и друга книжка през живота си щеше да знае, че е точно обратното, но не се наех да споря); на другият предложих твърде късно - билетите вече бяха стигнали 1200€, и макар после да паднаха под 1000 за малко (следихме ги зорко!) - беше твърде скъпо, особено предвид че моите излязоха под 600! Като малка компенсация случайно научих, че моя позната, с която се бях срещал всичко на всичко веднъж, и то - преди двуцифрен брой години! - в момента живее със семейството си в плантация за кафе близо до границата на Панама с Коста Рика, неделач от Давид! Веднага се свързах с нея и тя чистосърдечно ме покани да им гостувам, с обещание да ме разведе наоколо и да почерпи със сносно кафе:) И така, вече се заформяше нещо като план - да кацна вечерта в Панама Сити, да си оставя целият следващ ден за разглеждане и аклиматизация, или ако има следобедни автобуси за Давид - евентуално да поема за натам. Следващото сигурно нещо в програмата ми беше това на 20-ти ноември да съм в Сан Салвадор за сутрешният полет на Copa Airlines за Панама, от където да се прехвърля на следобедният на Търкиш за Истанбул и Варна. Това е - всичко щеше да се решава на място според обстоятелствата и настроението, като имам 16 дни, които да запълня както намеря за добре, стига накрая да се добера до Ел Салвадор. Да видим какво ще излезе!

ЧАСТ I: ПАНАМА СИТИ

Пет и 1/2 филма, 2 самолетни порции храна, 2 бири и 2 кафета по-късно, след едно страшно приземяване със силен насрещен вятър и непрогледна облачност навън, героят на този разказ - това съм аз:) - се озова в своята 113-та поредна посетена страна. Панама! Топло и влажно, но не прекалено и от двете; паспортен контрол - показвам резервацията си с билетите за връщане, оставям пръстови отпечатъци, казвам си професията... Печат в паспорта и добре дошъл в Панама! Отвън намирам автомат за карти за градския транспорт - струват $5, автоматът не връща ресто, а аз имам само $10 - така че си купувам 2 карти (на някой ако му трябва една - после проверих - включват и кредит от $2 всяка). Опитахме се да активираме сим-карта с 12GB данни, валидна за всички държави по пътя ми ($35), но нещо не се получи и тръгнах да се оправям по стария начин - с гледане на табели и питане. Трябваше да се добера до туристическият стар град - Каско Виехо - за където Google Maps твърдеше, че се налага да вървя 20 минути до далечна автобусна спирка, от там да сменя 2 автобуса и после да вървя още много. Вместо това един таксиджия ме упъти към спирката на метрото - построено преди около 10 години, едно негово отклонение свързваше летището със Зелената линия L2, от където се пътува до станция Сан Мигелито (местната Сердика), там се прехвърлих на L1 в посока Алброок и слязох на предпоследната станция: "5 de Mayo". От тук започна първата ми, нощна разходка до сърцето на Каско Виехо. По улиците - полицаи и съмнителни типове, в съотношение около 1:2. Колкото повече се приближавах - по-интересно ставаше от към архитектура, тук-там де появиха паметници и ми направи впечатление, че има панамски знамена буквално навсякъде! Реших, че хората са много патриотични, но по-вероятно се дължеше на Денят на Знамето, честван на следващия ден, 4-ти ноември:)

Изглед към крайбрежната променада на следващият ден.

Намерих хостела си безпроблемно - реновирана стара сграда, където бях запазил легло в стая с 16 легла за $11 на вечер: "Casa Magnolia Inn". Това беше най-евтината, но според мен и най-хубава стая, с панорамни прозорци гледащи към покривите и камбанариите на старият град и единични легла, докато по-малките (и по-скъпи) стаи предлагаха неудобни на вид двуетажни легла и гледка към съседната сграда. Имах резервация за една нощ, но при настаняването си запазих допълнителна нощувка - градът ми се виждаше достатъчно интересен, за да запълни ден, а мисълта да прекарам още 7 часа седнал в автобуса за Давид след полетите за насам, ме изпълваше с тих ужас. Хотелът беше чист, с топла вода, контакти до леглото (А-type - американски, както на всички други места по пътя), масички на балкона (от където погледах няколко деца, ритащи топка и надуващи тромпети долу на улицата) и каничка горещо кафе за закуска - какво повече да искаш?

С тази гледка се събуждах сутрин. А ако излезеш на малкото балконче, в ляво те приветстват небостъргачите на модерният град!

Сутринта се събудих по тъмно - часовата разлика си казваше думата - и в 7 сутринта вече кръстосвах улиците на Каско Виехо. От стените, покривите, оградите и по улиците се вееха национални знамена, групи полицаи се разполагаха на ключови места, а от всякъде прииждаха групи празнично облечени младежи - в костюми, униформи, народни носии, някои нарамили музикални инструменти. Очевидно се подготвяха за голям парад, но това което последва надмина всичките ми очаквания - безкрайни групи от различни организации маршируваха през града до привечер, под звуците на барабани и тромпети!

Рано сутрин в най-старата част на града - място на редица важни събития в историята на страната.

Месецът на Независимостта - така наричат ноември тук; на 3.11.1903 г., Панама обявява независимостта си от Колумбия, а на 4-ти празнуват Денят на знамето. По-тъмно синята сграда на последната снимка пък е моят хостел.

Към обяд минах през една "севичерия" - не бях хапвал севиче от преди две години в Перу, но това, което получих тук срещу $5 беше бледо копие на южноамериканският оригинал (чак по-късно научих, че зад рибната борса имало ресторанти, където уж било най-доброто севиче в града). Вечерях в най-старото кафене в града - "Coca Cola" - чинийка морски дарове с гарнитура от панирани зелени платани (патаконес) и салата. Тук платаните са на особена почит, а те - нито вкусни, нито полезни, да им се чуди човек на местните! По някаква причина не ми донесоха прибори и след известно чакане отидох да изиграя една пантомима, за да обясня какво ми трябва - връчиха ми една лъжица!

След известно търсене на местна сим-карта, която щеше да ми трябва за утре, попаднах на една предплатена в денонощният магазин "AM:PM", където продавачът ми обясни какво да я правя с около 2000 думи, от които разбрах всичко на всичко две. Вкъщи обаче успях да разгадая, че за да я активирам - трябва да кача снимка на паспорта си. Човека май каза, че е валидна за 3 дни, но май че имах $3 кредит, който свърши почти моментално и сега ще търся да я дозареждам. Ето как, ако бях влязъл в испанска езикова гимназия навремето, вместо в техникум по корабостроене и корабоплаване, сега нямаше да се мъча като грешен дявол...!

Въпреки, че беше понеделник, вероятно заради празника музеят на историята на Панама се оказа отворен и с безплатен вход - вътре ме чакаха 3 стаички с малко снимки, малко манекени и 2-3 пушки - толкова история бяха събрали за 500 години. Съседният музей на Панамският канал изглеждаше по-обещаващо, но там изглежда уважаваха понеделник като неработен.

Входът към историческия музей на Панама.

Привечер се завърнах у дома едва гледащ от умора, поспах, взех си душ и се заговорих с възрастна панамка с любопитна история (оказа се, че е била във Варна!), но по някое време се измъкнах, за да довърша започнатото по-рано в леглото:)

ЧАСТ II: ЧИРИКИ

Една от идеите за първата фаза на това пътуване беше да пристигна в Панама Сити, още на следващата сутрин да пътувам до Давид и ден по-късно да продължа към Коста Рика, на която да отделя повече време като по-туристическа дестинация. В последствие, от общи приятели разбрах че моя позната от Варна (Криси) живее в кафе-плантация някъде в западна Панама, свързах се с нея и се разбрахме да се отбия да я видя за ден (поне такива ми бяха намеренията!).

От централната автогара Албоорк в Панама Сити си взех билет за Давид (вторият по големина град в страната, в провинция Чирики) и след около 7 часов път в комфортен автобс (с кратка почивка за обяд в Сантияго - третия по големина град) се озовах на местната автогара. Хасиендата на Криси се намираше на около час път от Давид, недалеч от градчето Волкан в подножието на вулкана Бару, и до там можеше да стигна с маршрутка, но Криси беше уредила управителят на имението - Камило - да ме вземе от автогарата с един хубав бял "Форд Еверест". След кратко каране по Панамериканската магистрала отбихме на север и започнахме изкачване, което ни отведе на около 1500 м. височина. Безупречен път, тучна зеленина на където и да погледнеш и... дъжд! Криси ме предупреждаваше за силни дъждове, но първоначално реших, че халюцинира - времето в Давид беше слънчево и топло, без помен за дъжд. О, колко наивен бях - склоновете на вулкана с плантациите за кафе имаха свой специфичен микроклимат и ни валя проливен тропически дъжд всеки божи ден.

Дъждът не ми пречеше да отбележа, че с пристигането си в хасиендата съм се озовал в късче от рая - в храстите пред къщата ми пърхаше колибри, от клоните над него изхвърча лято папагали, пъстри тропически цветя се шаренееха тук и там, а през дърветата на околните склонове се кълбеше сива мъгла, придаваща мистичност на цялата панорама! В двора тичаха на свобода 5 любвеобилни кученца, работници се подаваха измежду храстите кафе, нарамили кошници с пресни зърна, а от някъде се появи Криси и абсолютно точно предположи, че ми се пие кафе. Хайде, дойдохме си на думата:) Познавахме се от рожден ден на общ приятел, който се беше случил преди незапомнени времена, още като студенти. От тогава Криси беше живяла в Маями, Япония, Корея, Тайван, Етиопия и в последните години - в Панама, всичко покрай бизнесът си с кафе; беше станала майка на две супер симпатични деца, и сега се грижеше за рекламата на своята марка кафе "90 Plus" - дори съпругът й в момента беше по работа в Тайван, заради откриването на нов, т.нар. specialty coffee shop в Тайпе. Въпросното кафе е печелило няколко награди на международни кафе-фестивали, което е превърнало семейството в малки знаменитости в сферата (случвало се е да разпознаят съпруга й на улицата!). След такава реклама нямах търпение да опитам кафето, подготвен да му направя комплименти дори да се окаже неприятно за моите провинциални, балкански вкусови рецептори... Но за щастие не се наложи - и двата вида кафе които ми сервираха се оказаха превъзхождащи всичко опитано до тогава - пресен, зелен, ненатрапчив, но запомнящ се вкус - горещо ги препоръчвам! Pun intended:)

Така зареден с кофеин ме разведоха из плантацията, опитах сурови кафени зърна направо от дръвчетата и не знам какво точно ми бяха дали да ям и пия, но вместо първоначално предвиденият един ден - останах общо три! Мда - красотата на непланираното ден по ден пътуване - правиш каквото си искаш с графика си:) За времето прекарано с Криси не мисля, че е имало период над 10 секунди, в който да сме спрели да си говорим. През първият ни ден си направихме малък трек през огромната по площ плантация, преминахме през джунгли с гигантски дървета, камъни с петроглифи, открити от тях съвсем наскоро и случайно, древно гробище и придошлата от дъждовете река. При слизането си по една пътека се хлъзнах на мокър камък и си ударих лошо дясната плешка, но оживях да разказвам:) На следващият ден посетихме по-отдалечената част на имението, съвсем в полите на вулкана, влязохме в магическа гора, където до ствола на огромно дърво, огънато като мост, те организират дегустации на кафе, и завършихме с обяд във Волкан. За последният ми ден пътувахме два часа до обратната страна на вулкана - отидохме специално за Tree Trek Boquete - $30 за сравнително бърза разходка, издигаща те в облаците през 5 висящи моста, докато между короните на дърветата прелитаха хора по Zip-lines.

Тук някъде зад облаците се крие конусът на вулканът Бару.

Полегналото дърво, край което организират дегустации на кафе.

Мистичната гора и Криси, която се уговаря нещо с пъдаря бай Хуан.

Непрекъснатият дъжд може да има много недостатъци, но гледките като тази не са сред тях.

Във всеки един от досегашните следобеди започваше да вали дъжд, който не спираше до следващата сутрин, и този ден не беше изключение - пороят беше толкова страшен, че решихме да грабнем току-що поръчаните кафета и да се изнесем в посока на Панамериканската магистрала преди да се окажем откъснати от придошлата река! На връщане в колата пяхме български хитове от близкото минало - какво неочаквано изживяване е да пееш "Клетва" на Щурците, а през около теб да се редят палми и панамски знамена:) Криси се опита да ме изкуши да остана още малко с обещание за плаж, но този живот ми беше твърде удобен и лесен - а не само, че не бях дошъл тук за това, а и нямах търпение да видя какво ме чака отатък близката граница! И така, на 9-ти ноември, след попара за закуска и малко футбол с децата (мачът завърши с 5:4 за нас с Криси, преди да премине в хандбал), аз се сбогувах с временното си семейство и един от работниците - Роберто - ме закара със служебно Сузуки "Джимни" до Пасо Каноес - граничният град на ужасите, където трябваше да премина официално границата с Коста Рика и да продължа за столицата Сан Хосе и следващата глава от това пътешествие...

Оставям тук менюто на реномирано заведение в Букете, за ориентиране в местните гозби и цените им. 

Това вляво е един от емблематичните местни специалитети - ropa vieja, или стара рокля:)

В градската сладоледаджийница на Волкан трябваше да опитам най-неизвестните ми вкусове: guanabana и nance;