През Гватемала en una semana

Знаете ли кое от езерата е по-голямо - Атитлан или Петен Итца? Снощи изпих чудесна и съвсем безплатна "Corona Extra", защото се бях обзаложил и познах. А къде пада ударението в думата Зокало (градски площад в Мексико)? Зо̀кало или Зока̀ло? Две бири в Оахака, защото отново спечелих бас. Не е толкова трудно да печелиш облози, стига да имаш рационално мислене, да си способен да анализираш фактите и да поемаш умерен риск. Затова и не бих заложил на това, че безкрайните (и скъпи!) ограничения за пътуване или постояното бъркане с клечка в носа ще ме спрат да минавам граници в близко бъдеще:)

И така, след една разнообразна седмица в Мексико, идваше ред и за Гватемала - многообещаваща и в същото време предполагаемо опасна. Там някъде зад границата чакаха да бъдат открити зашеметяващи вулкани, хладни планински езера, пъстри колониални градове, руини на маите, и кой знае още какво...! Да, носеха се и истории за обрани туристи, много и различни - опасността изглеждаше особено близка, когато получаваш настоятелни предупреждения от всякъде. Но на мен ми се е случвало излитането на самолета ми да закъснее, заради проблеми с двигателя - тогава няколко пътници слязоха; дори веднъж влязох в автобус, а един човек вътре се изкашля!; и други такива страшни неща. Нищо от това никога не ме е отказвало, какво сега - някакви слухове ли ще ме разколебаят? Мечка страх, мен - не!

Когато видях дулото на револвера насочено към гърдите си няколко нощи по-късно - радикално преосмислих житейските си възгледи.

Шегувам се, нямаше никакво дуло. Или... пък не - да видим по-нататък:)

...

Рано сутринта малко микробусче взе мен и спътникът ми в това пътуване (Йелена) от хотела в Сан Кристобал де лас Касас (щата Чиапас) и започна дългото пътуване към границата с Гватемала. Този ден не беше от добрите за кръстът ми - бях го контузил преди седмица при набирания, и все още болеше неприятно в определени положения - в случая - както и да застанех на микробусните седалки. Няма как, стисках зъби и се стараех да не мисля за това.

Изискването за влизане в Гватемала в момента е негативен Антиген тест до 72 часа преди влизането, та на границата имаше палатка в която проверяваха тестовете (цялата проверка беше пълна пародия, да не споменаваме, че въпросите бяха на испански и като ме питаха от къде идвам, отговорих България, но не това имаше предвид жената:). След това печат в паспортите, мексиканският шофьор ни представи на гватемалският си колега, който чакаше от другата страна на бариерата, натовариха багажите ни на покрива на друг малък микробус, пристегнаха ги с въжета и отново бяхме готови за път! Но в групата пътници имаше една разсеяно изглеждаща чехкиня, която изчезна някъде да си търси местна сим-карта. Аха да тръгнем без нея - напрегнах трагичният си речников запас, за да кажа на шофьора "Falta una chika!" ("липсва една девойка"), та да почака, после се сетих че съм си забравил якето на входа на КПП-то (не е толкова трудно да го забравил при 30+ градуса и силно слънце!) и добре че се върнах - видях я да се оглежда безпомощно и я подбрах с мен към паркинга.

Граничната табела. Долу се вижда бариерата и ми се струва, че хората си минаваха кой както си иска:)

И Гватемала започна да се разкрива пред нас зад всеки завой на лъкатушещият на моменти над облаците високопланински път. Накъдето и да погледнеш - стръмни планински хълмове, доста сухи, но тук-таме обрасли с дървета. Недовършени тухлени къщи край пътя, реклами на бира "Gallo" с черна петелска глава на жълт фон - ясно, основната им бира. Тесни улички с пазари, каквито се срещат по целия свят - разликата беше в обявените цени, доста по-ниски като цифра от тези в Мексико, защото вече бяха в местната валута - кецали.

Кецала е птица рядка, обитава някои части на страната, но за голямо мое съжаление - не тези през които минахме - така и не я видях. В преколониалните времена перата й са били изключително ценни, запазени само за елитните класи на войните и жреците. В наши дни кецалите бяха навсякъде - от всички възможни туристически сувенири, през рисунки по улиците до всяка една банкнота в джоба ми. 

Рисунка на ограда в Панахачел. Кецала е онзи птичка с голяма глава, кацнала в края на клона!

Микел (за него ще стане дума по-късно) дори мислеше, че е измислена птица и трябваше да пита няколко местни, за да се увери че съществува наистина:). Тук на повечето места се плаща в брой, но дори когато има възможност за плащане с карта - любезно ще ви уведомят че има 5-10% допълнителна такса (вероятно защото така няма как да не ги декларират:). Курсът на обменните бюра беше съмнително кръглото 6 кецала за долар, при 7.80 според google, така че най-изгодният вариант оставаше тегленето от банкомат. Всички банкомати през които минах имаха такса за теглене от 4 USD. Сметките ставаха лесно - 5 кецала са грубо 1 лев, или 10 кецала - 1 евро (пак казвам - грубо!). В циркулация са монети от 25 и 50 сентаво и 1 кецал, както и банкноти от 5, 10, 20, 50 и 100 кецала. Има и по- нова от Q200, но тя е полумитична - света обърнах, питах по магазини, хотели и чейндж бюра, за да намерия една единствена за колекцията си.

Основните банкноти в обръщение. Всъщност не - тази от Q1 горе вляво надали ще срещнете изобщо.

С първите си изтеглени пари взех чаша горещо кафе (Гватемала за мен е = кафе!) на първата крайпътна бензиностанция и се заговорих със спътниците си. 

Всички щяха да пренощуват в Панахачел - крайната ни дестинация за деня и най-голям град на езерото Атитлан, а на следващият ден щяхме да се пръснем в различни посоки. За първи път отивахме някъде без потвърдена резервация - предварителният план беше да останем в Хела, тъй като интернет твърдеше, че е най-далечното място, до което можем да стигнем за ден от Сан Кристобал, но в последният момент попаднахме на тази (доста скъпа - 1200 песос!) възможност за директен транспорт до езерото, така че Йелена нямаше време да направи обичайното си детайлно проучване. Щяхме да отидем някъде без да знаем предварително дали има хавлия включена в цената! Най-накрая се впускахме в неизвестното! 

Решение, което се отплати. 

На влизане в Панахачел жената, което седеше до шофьора, поиска да слезе и спомена, че наблизо е резервирала хотел за 8 долара на вечер. Осем долара? Испанеца, който стоеше отпред заяви, че тръгва след нея, ние с Йелена се спогледахме - и скочихме след тях! Така се озовахме в "El Amigo" - в тиха, закътана уличка недалеч от езерото и центъра на Панахачел, в прилична двойна стая със странно разположени големи огледала навсякъде. 

Винаги ще твърдя, че луксозните хотели са едни и същи, докато в бюджетните е истината - винаги те изненадват с нещо!

Почти веднага излязохме да потърсим нещо за вечеря, като по пътя поканих Зузана от Словакия да се присъедини към заформилата се групичка. С нея се бяхме запознали преди няколко дни докато се настанявахме в Сан Кристобал - тя тъкмо тръгваше за Гватемала, заприказвахме се - оказа се че преди броени дни беше приключила 7.5 годишната си връзка и сега се намираше в много труден емоционален период - разменихме контактите си и тя специално удължи престоя си в Панахачел, за да се срещнем там.

Тук плодовете бяха в пликчета вместо в пластмасови чаши, и не идваха с вилица - за разлика от Мексико. Но пък на цена от 5 кецала мангото беше до три пъти по-евтино!

Всички в малката ни компания, която сега разговаряше весело по улиците на крайезерното градче, бяхме развълнувани от усещането да си на напълно ново място! Микел (30) от Билбао дава къща под наем в Испания, и с чистите си постъпления от 600€ на месец си живее без да работи вече 5-та година в латинска Америка, без никакво намерение да променя това (не го попитах що за дворец дава под наем за тези пари:)! Аналийз (33) от о. Реюниън (за който само аз знаех къде се намира:), пък твърдеше че е фотограф със скромни средства, и беше дошла да учи испански в приемно семейство за месец - но нещо не пасваше в легендата - едва десетината й снимки в инстаграм или последният й модел телефон за 1600€ - така и не разбрах какво точно. Зузана (35) от Словакия/Канада се присъедини за вечеря и чак  когато стана време да се прибираме открихме, че всъщност сме се настанили в един и същ хотел! Тя тежко преживяваше раздялата си и изобщо не можеше да спи вечер, сълзи и от този род.

Случайно сформираната ни групичка в началото.

В такъв състав на следващата сутрин групата разгледа Панахачел (който за мен изигра ролята на стартова точка за аклиматизация) и след огромна супа с риба за обяд се насочи към езерото, за да вземем лодка до следващата ни дестинация - Сан Педро.

Типичната закуска по тези земи (Desayuno tipico - но не разчитайте прекалено на правописа ми!)

Пътеводителите на Йелена твърдяха, че на езерото има няколко градчета, всяко със специфични посетители - в Сан Марко ходели предимно хипита, второто било за хомосексуални (сега си го измислих - не му помня специализацията:), а нашият Сан Педро се оказваше оптималният вариант за обикновенни, непретенциозни пътешественици:) Тръгнахме натам с бърза лодка, която скачаше над вълните и се разбиваше обратно с мощни удари (Аналийз стоеше най-отпред, почти на носа, и после твърдеше, че си е контузила гръбначния стълб от ударите); отзад пък влизаха водни пръски - пътуването си беше изживяване, но не за всеки - алтернатива са доста по-бавните, но и по-спокойно плаващи по-големи фериботи. Цената е една и съща - 25 кецала на плаване.

Наближаваме Сан Педро - а това голямото насреща е едноименният вулкан! 

Интериора на лодката(:

Първата приятна изненада в Сан Педро беше настаняването ни - хотелът ни беше непосредствено до кея на който пристигнахме, с приятна дървена веранда с окичени хамаци, и излаз на нещо, което предполагам минаваше тук за плаж. Веднага го тествах - водата беше студена, приятна за плуване, а ленивото ми и отпуснато от непрекъснато тъпчене с храна тяло издържа едва няколко дължини преди да се принудя да изплувам и почина на "плажа". В същото време там се къпеха местни жени с толкова много сапун, че все едно бях влязъл в пералнята (не че съм го правил, но още усещам вкуса на сапун в устата си!).

Гледката към езерото беше запленяваща - застъпващите се сини хълмове заобикалящи езерото, включително "Индианския нос", който щяхме да изкачим на следващия ден. Вулканът Сан Педро зад нас. Тези хълмове изглеждаха различно очарователни в различните части на деня, и мога да се обзаложа - и в различните дни! Определено място, на коеото си струва човек да се позадържи!

Пием следобедното си кафе:) Ако се вгледате, ще видите Индианския нос вляво!

Когато се стъмни излязохме за вечеря извън туристическите части, и попаднахме в съвсем малко ресторантче с големи, цветни снимки на симпатични възрастни мъже по стените - трябваше да извикаме, за да се покаже една много възрастна баба-индианка:

- Какво има за вечеря, бабо? - попита Микел.

- Пиле с гарнитура или риба с гарнитура.

Взехме 3 порции пилешко и риба за мен. Разнесоха се команди на местен език - специално попитахме и бабата каза, че тук говорели на един индиански език, а в съседните села - на други. За да си измия ръцете минах през кухнята - там гореше голяма печка с дърва и усетих онова отдавна забравено чувство, което изпитвах когато печахме чушки с бабини на село. За пиене имаше само хамайка - отвара от каркаде, която до сега не бях опитвал - леле, страхотна е! Категорично най-вкусната ми вечеря за цялото пътуване! Хамайката дори не ми я таксуваха, но се погрижих да оставя сериозен бакшиш.

Легнахме рано, защото на другата сутрин ни чакаше първото сериозно изпитание - изкачване до конуса на Сан Педро, където да посрещнем изгрева! Събуждамето беше в 2:30 през нощта (да, за мен това по никакъв начин не е сутрин!), водача ни взе в 3, и започнахме изкачването през пустите нощни улици и след това - горските пътеки на самият вулкан. Трябваше да бързаме и да стигнем върха преди 7 сутринта, там да направим няколко снимки и да се връщаме по най-бързия начин, преди да са ни ограбили, защото имало чести нападения над туристи (ето че се почна!). Обаче как се качват тези стръмни пътеки в 3 през нощта, почти на бегом?! Никак! Зузана се предаде - не можеше да продължи - и Бога ми - бях й благодарен, защото иначе трябваше да съм аз:) Върнахме се назад по целия  изминат с пот път, и в крайна сметка пак гледахме изгревът от един хълм над града. 15€ за това съмнително удоволствие, невероятно. Още ме беше страх да слагам раницата на гърба си (заради непоносимата болка, която това причиняваше!), било то и полу-празна, но се справих и така - носейки я отпред - доста добре, така че поне от това бях доволен.

Изгрева, гледан не от върха на Сан Педро.

Обратно в нас поспахме и имахме час безплатно гребане с каяк като част от сделката с тур-оператора - стигнахме до отсрещния бряг на езерото и се върнахаме, внимавайки да не бъдем потопени от непрестанно сновящите между отделните пристанища моторници. После страшно вкусни броколи за обяд и едва си бях допил бирата, когато същият водач се появи за да ни подкара към споменатият Индиански нос. 

Броколите ми за 20 кецала. Храната често ме караше да си ближа пръстите:)

Този път стигнахме до върха безпроблемно, а гледките отгоре - просто страхотни! Телефонните снимки не могат да предадат напълно усещането, но... ето:

Видимостта не беше отлична, но достатъчна, а Микел ни научи на нова, типично испанска дума "постурео" (позиране за снимка, за да покажеш колко си готин).

Колкото и да ми се искаше да остана за повече - например за месец - натовареният график ни притискаше да продължаваме с пътуванете и на следващия ден станахме рано за закуска (в същото индианско ресторантче) и последни чаши прясно изстискан портокалов сок за 5 кецала (ммм!). Не щеш ли по улицата срещнахме водача ни от предния ден, който обясни, че първия автобус за Антигуа тръгвал чак в 10, така че веднага се роди "гениален" алтернативен план - да вземем лодка до Панахачел, после да сменим както се оказа 4 чикън бъс-а - истинско приключение, особено с третия който се спускаше с максималната си скорост по някакъв извит планински път - завоите бяха толкова големи, имах чувството че правим пълен кръг! И сигурно над 50 - пътуването беше като тренировка на NASA за космонавти, с изключителни натоварвания ту на ляво, ту надясно! 

Групата ни се разпадна по пътя - Аналийз остана на езерото да учи испански, Зузана реши да хване самолета за Мексико след поредната си безсънна нощ, и да срещне там бившият си приятел за да му каже колко й е гадно (в крайна сметка така и не му писа, че е там...). С нас остана само Микел, но благодарение на него всичко ставаше плавно и безпроблемно - казвам ви, владеенето на испански тук е безценно умение!

Минаването между седлаките на Чикън бъс понякога е малко приключение:)

Антигуа - улична продавачка к мотоциклетист. В случай че не си личи! 

Стигнахме Антигуа - старата колониална столица. Отново вездесъщите успоредни и перпендикулярни улици, където на пук на предназначението им толкова лесно се губя. Из целият център - разпръснати колосални за времето си сгради на по няколко стотин години, голяма част рушащи се или в развалини. Тук се намира и бившият колеж по медицина, чийто двор е на банкнотата от 100 кецала и съответно трябваше да посетя задължително:) Но това беше една ит неприятните страни на града - за всички исторически сгради се изискваше вход, който в случая беше 5 кецала за местни и 50 за чужденци. Платих си 11-те лева - повече от Националният исторически музей в София! - и влязох изпълнен с любопитство - за да разгледам пълната бутафория там. Днес това беше Музей на колониалното изкуство - една зала с няколко стари маслени картини, една зала със стари статуи измъкнати от църквите в района, една зала с няколко отчаяни кукли, представящи следването за доктор... и двора с един фонтан. Това беше всичко!

Уааау! A must see! (No.)

И 5 кецала са му много, съвсем сериозно! В другите подобни дори не помислих да вляза.

Ъгълът от който е правена рисунката за гърба на 100-те кецала в ръката ми:)

Най-сниманата забележителност на Антигуа е жълтата арка с часовникова кула на една от главните улици, зад която се вижда гигантският силует на вулкана Акатенанго. Но този следобед заваля проливен дъжд и нито вулкан нито нищо се виждаше зад арката! Поне си извадих дъждобрана, който в крайна сметка не разнасях със себе си напразно:) 

Въпреки дъжда моите спътници оставаха непреклонни - на следващия ден щяхме да изкачим Акатенанго и точка. А мен ме беше страх - не знаех как ще се отрази на моят вече почти оправил се гръб това изпитание, а и идеята да се катеря в проливен дъжд и студ не знам защо, но не ми се виждаше привлекателна. Проверихме в една агенция - CA Tavels - изключително високо ниво на организация: обясниха ни на перфектен английски точно какво ни очаква и какво е включено. Щяха да ни вземат от хотела в 8 сутринта, да ни откарат в снабдителен център и да ни дадат кутии с храна (обяд, вечеря и закуска), camel back с 3 литра вода, дъждобран, термоодеало за всеки случай, свирка ако се загубим, топло яке, балаклава, челник, едно одеало като торба (бельото за спалният чувал) и ски ръкавици. После автобуса щеше да ни откара към вулкана. От нас се изискваха само една поне 45 литрова раница и по желание допълнително вода. Цената - 350 кецала. Благодарихме и проверихме в още една агенция, където ни обявиха 300, но обяснението беше много общо, човека очевидно не знаеше какво продава и не изобщо не стана ясно какво точно ни очаква, така че се върнахме и резервирахме при първите. 

А аз сериозно се притеснявах.

АКАТЕНАНГО

На следващата сутрин всичко протече по план и автобуса ни остави в подножието на планината след час и половина каране извън града. Там ни посрещна водачът ни - индианец от близкото село, дъщеря му и нейният съпруг, който беше носач - носеше раници за 150 кецала в посока. От един предприемчив младеж наех две нашарени дървени пръчки (едно от най-добрите решения в живота ми!) да се подпирам на тях и купих малка бутилчица ром от Хамайка, който уж да изпием на върха (всъщност го изпих няколко дни по-късно). И изкачването започна.

Ето този тип растителност се вижда през цялото изкачване, ако разбира се събереш сили да отместиш поглед от стръмната черна пътека! 

Стръмна черна пътека, мокра от вчерашните дъждове. Изкачването е бавно, тежко и еднообразно - пътеката криволичи през гора от големи дървета. След много време стигаме контролен пункт, който се оказва входа за природния парк, т.е. качването едва сега започваше! Попълнихме анкета, където фигурираше въпроса "Причина за посещението" - и много ми се искаше да добавя квадратче "Защото съм глупав", но трябваше да се задоволя с "Туризъм". Платихме се таксата от по 110 кецала и продължихме еднообразното изкачване. 

По едно време спряхме за обяд. На Йелена от предния ден не й беше добре стомаха, и сега на няколко пъти спира в опит да повръща - но безрезултатни, тъй като нищо не се задържаше в стомаха й за дълго. Сега гида ни забърка някаква чудодейна отвара, която се пенеше в металното канче, и - чудо! - тя подейства и гаденето й взе да отминава! 

Точно обратното обаче се случваше с мен - започваше да ми става зле. Раницата ми тежеше и презрамките й се врязваха болезнено в тялото ми; camel back-а ми тежеше отпред, почвах да губя сили и вече нямах настроение за шеги или приятелски разговори. Изостанах в края на групата, скоро ме подминаха дори водачите. Целият подгизнал от пот, в същото време ме брулият смразяващи повеи на леден вятър. Къде беше удоволствието от това, кажете?!

Лагерът ни на следващата сутрин.

Добрах се до лагера на 3600 м. височина, където палатките ни бяха наредени една до друга с изключителна гледка към изригвашият недалеч активен вулкан Фуего. Всички се показаха от палатките си и ми ръкопляскаха, но аз бяха напълно изчерпан, движех се по инерция, само хвърлих един бегъл поглед към вулкана и пропълзях в палатката където се строполих мъртво уморен. Съблякох изцяло мокрите си дрехи и - неприятна изненада - всички дрехи, които носех в задното отделение на раницата си, бяха мокри от пот - потта беше преминала през раницата! Сложих термоблузата си под спалния чувал в опит да я поизсуша с телсната си топлина, свих се вътре и зачаках силите ми да се възстановят.

Междувременно навън от нищото се изсипа страховит порой, палатките с двоен слой взеха да текат, водачите се разтичаха, чуха се команди на индиански и отгоре бяха хвърлени допълнителни покривала. Аз си седях неподвижно в чувала - май вече бях по-добре, но там си ми беше хубаво в момента. А навън отекваха тътени и възторжените ахкания на останалите в групата - вулканът изригваше на всеки 5-10 минути, и гледката в дъжда, а после и в тъмнината на нощта не беше за изпускане!

Гледката към изригващият Фуего в дъждовната привечер. Странно, но в този момент, когато пиша това в стаята си в Мадрид, за първи път си давам сметка че всичко е останало там назад, и ме заля вълна тъга...

Дъждът валя ли, валя. По едно време облякох част от влажните дрехи - нямаше как да изсъхнат по друг начин, освен върху мен. Лежал съм към 4 или 5 часа, някой дойде и ме извика за вечеря - спагети. Беше време. Надигнах се - о, чувствах се съвсем добре! Никаква височинна болест - просто нечовешко изтощение. За беда панталоните ми бяха безнадеждно мокри (и в момента се "сушаха" край огъня), а резервните ми гащи останаха в снабдителния център - нямах място за тях! Когато се показах от палатката бях облечен с тениска, термоблуза, друга блуза, топъл суитчър, пухено яке и дъждобран - а отдолу - само по боксерки! Пак че не бяха слипове. 

Фуего изригва рано сутринта. 

Но не ми беше студено - разкърших секси косматите си крака край огъня и се замислих дали да не изкача така върха на следващата сутрин - дали ще бъда първият човек покорил Акатенанго по долни гащи?

Вечерята от спагети в доматен сос с много кесо (пармезан сигурно) подкрепени с чаша червено вино вече съвсем върна силите ми, и наистина се наслаждавах на изригванията на червена лава в нощта срещу нас. Това вече беше друго нещо! Легнах се изпълнен с оптимизъм. 

Събудиха ни в 4 сутринта. Нахлузих все още доста мокрите си панталони, запалих челника, напъхах ръце в дебелите ръкавици, сграбчих щеките и качването продължи. Разбрах че за този момент съм дошъл всъщност. Гледките бяха величествени! Много нависоко. Изригващият Фуего остана някъде назад, чувахме само тътена му. Под нас в нощта и под рехавият слой облаци се разпростираше голяма долина, нашарена със светлините на градове, а над облаците стърчаха кратерите на няколко исполински вулкана. Червеното зарево в далечината означаваше, че не само нашият Фуего изригва. Напред на хоризонта вече почваше да се зазорява. Красиво.

...

Стигнахме и до върха на изгасналият вулкан. 3976 м. - мой личен рекорд. Имахме и късмет - много често силните ветрове не позволяват да се стои тук за дълго, но в случая бяха съвсем приемливи, и всички се наснимаха наволя. Дъждовете предния ден пък бяха направили вулканичната пепел по-малко ронлива и изкачването вървеше сравнително лесно. Слизането пък беше съвсем различно изживяване - намирахме пътеки от ронлива почва и се "свличахме" по тях с бързи стъпки - като че карахме ски или нещо такова. Изморително, но бързо и забавно!

Аз на върха на Акатенанго, с респектиращия силует на Агуа на заден план!

В лагера - закуска на две на три (този път ни изненадаха и с касетка с ягоди!) - и обратно - скучиният път бе малко по-приемлив, когато слизаш по него, но на места ме навестяваха неприятни спомени от предния ден - ей тука спрях да си почина като не можех да си поема дъх! Този път бях във водещата група и с истинско облекчение се качих в автобуса 4 часа по-късно. Акатенанго остана назад като университетските ми години - беше хубаво, но се радвам, че свърши.

...

Групата ни след успешното завръщане.

В снабдителния център се оказа че капака на една от кутиите в раницата ми се е спукал и ми взеха 10 кецала - малко неприятно ми стана, но пък ни връчиха по един фреш от плодове, от който Стефани (една ваксинирана американка, която единствено ходеше през цялото време с маска и на дистанция от другите!) се отказа в моя полза, та преглътнах по-лесно десетте кецала. Имахме и ваучери за една безплатна бира в местна пивоварна, където същата вечер се събрахме с няколко желаещи от групата. Тогава направихме грешката да влезем в "таен" бар, до който нямаше достъп от улицата - влизаше се през една телефонна кабина в бирарията - а вътре нямаше менюта! Всеки бюджетен пътешественик (или поне аз:) ще ви каже да стоите настрана ако няма обявени цени - затова предпазливо попитах сервитьора колко е най-евриният коктейл - 50 кецала - цяло състояние...! Но пък бяхме седнали вече, нямаше как. Йелена си поръча чай, който както почти всичко останали което пробва - не й хареса - бил много сладък и от черен чай. И моят коктейл беше чаша пълна с лед и нещо между него, не особено вкусно. Накрая сметката дойде - коктейла се оказа 60 кецала, чая 40, с включен допълнителен 10% бакшиш, който никога не бих им дал. Може би така добавяха горчив послевкус на койтейлите си, знам ли... Ако посетите Антигуа в близките години и четете ревютата на заведенията в Google Maps, ще срещнете и моята 1 звезда там. 

...

Следващият ден беше за разходки из града, включително с един спазарен тук-тук до т.нар. "мирадор", или гледка на един от хълмовете над града. От там се виждаше като шахматна дъска целият град:

Назад пък имаше статуя на конкистадор, която се оказа на Сантяго де лос Кабайерос, патронът на града!

...

В късния следобед си поръчахме Uber, който за 120 кецала щеше да ни откара до предполагамата автогара в столицата Гватемала, от където да си хванем нощният автобус за Флорес. Защо предполагаема? Защото предната вечер в онзи таен бар Йелена се заговорила с едно момиче, което било от Флорес, и тя й споменала името на необходимата автогара (защото те са няколко). Йелена написала името в Google maps и така се озовахме пред някакво депо за автобуси късно през нощта... Но преди това:

Шофьорът се оказа бивш музикант от местната група "Vega" - показа ни снимки от музикантските си години, какво ли още не. Това че не говоря испански въобще не го обезкуражи да разговаря с мен (а именно с мен, защото взех, че с целият си акъл седнах отпред!) - каза че е напуснал преди 6 години заради много малката печалба, а и известността го тормозела - водела със себе си твърде много жени (!). Когато наближихме града, започнаха истории за това колко е опасна столицата, вратите бяха заключени (за да не ги отвори някой мотоциклетист в движение), получихме инструкции ако ни оберат - да си дадем парите и телефоните и че всичко ще е наред! Много успокоително! Всичките истории за грабежи и убийства накараха групичката ни да се чувства като в най-престъпната военна зона на света - а когато търсената станция се оказа въпросното депо за автобуси, а инструкциите как да стигнем до правилната автогара включваха вървене по улиците в нощта - почти на бегом се върнахме в колата. Сега пък започна едно лудо търсене на тази митична станция - питахме хора по улицата, по ресторанти, други шофьори... Най-накрая се намери! Шофьора получи тлъст бакшиш / толкова бяхме облекчени че сме в безопасност /, вечеряхме пица от близка пицария (по пътя имаше бездомници, които гледаха с плашещо празни погледи) и най-накрая отпътувахме извън опасните граници на този смъртоносен град!

...

Рано на следващата сутрин - спали-недоспали - се озовахме на автогарата на Св. Елена, което май беше Флорес, а самият Флорес имаше надпис Петен - така и не разбрах какво точно се случва. Моментално за нас се залепи местен бизнесмен, който предложи сутрешен тур до Тикал - основната цел на посещението ни - за 150 кецала на човек и бонус - прекарване до хотела ни. Разстоянието беше около час и половина в посока, така че цената ни се видя приемлива и се съгласихме. 

Флорес - ако приемем че това беше Флорес - се оказа остров в едноименното езеро, свързан с останалата суша посредством асфалтиран път, подобно на нашият Несебър. От хостела на който се спряхме - Los Amigos (доста популярно име за заведения от всякакъв сорт в региона) - бяха така добри да ни позволят да се настаним въпреки ранния час, и дори имахме време за душ и закуска, преди малкото микробусче да ни подбере за екскурзията.

Тикал е един от трите най/важни градове на маите - заедно с Чечен Итца и Паленке. Доста добре запазен, с групи от пирамиди и дворци поникнали в джунглата, до които се стигаше по горски пътеки.

Нищо чудно че е бил изоставен - това вече не бяха прохладните планини на юг - тук цареше усилна жега! С криене по сенките и къси прибежки през огряваните от безмилостно слънце места, започнахме да се катерим по всичко възможно, да надничаме по стаите на дворците и да се снимаме с различните постройки, като много от пирамидите тук също са служели за гробници. Информационно табели имаше навсякъде, но не даваха достатъчно информация за обектите, така че ще трябва да се поровя допълнително.

Руините може да бяха открити от край време, но аз лично ги откривах чак сега!

Обратно във Флорес вечеряхме, обиколихме целият малък остров по периферията - навсякъде се срещаха магазини за сувенити, които явно зареждаха от едно и също място. Учудващо държаха доста високи цени, въпреки че броят на сувенирните магазини според мен надвишаваше броят на туристите!

Според първоначалният план от тук трябваше да продължим за Белиз, но сухопътната му граница беше затворена - оставаше ни да се прехвърлим директно в Мексико през границата с щата Табаско - така целта ни за следващият ден беше да стигнем Паленке. Беше събота и попитахме на няколко места за билети до там, но не - посрещна ни серия от откази под предлог че автобуси имало чак в понеделник. Когато в една агенция все пак ни продадоха 3 билета - радостта ни беше кратка - малко по-късно тур-агента ни настигна на улицата, за да ни сервира безумната измислена история, че границата е затворена от мексиканска страна заради обезпаразитяване и се налага да отмени пътуването. Но за понеделник можело!

Тогава питахме и в хостела, където срещу малко по-висока цена кола все пак беше намерена, и на следващият ден отпътувахме от Флорес. Зад нас оставаха особено сините води на езерото Атитлан, многоцветните колониални сгради на Антигуа, непрестанно изригващият Фуего и потта, попиваща в почвата на Акатенанго, криминалната столица и скритите в джунглата руини на Тикал. Назад оставаше Гватемала - изпращаше ни с обещание че може да предложи отново всичко това и много повече, стига да имаме куража да се завърнем за още.

Така че - до скоро, надявам се! Asta luego!