С кола из Коста Рика: Монтеверде (част 1)

Ден 1: (Пристигане и нощувка в Алахуела край летището)

На път

Пътуваме за Коста Рика с директен полет от Париж за Сан Хосе (SJO). Още не сме излетели и приключението започва. Пилотът (както винаги) говори по уредбата, за да ни поздрави и да каже няколко думи за полета и какво предстои. Обикновено блеем по време на такива стандартни съобщения, но не щеш ли, чуваме го да споменава, че ще летим за Сан Хуан. Как Сан Хуан? Това е столицата на Пуерто Рико! Никой около нас не реагира и като че ли само ние бяхме изненадани. Нима сме объркали самолета? Ние сме опитни пътешественици и подобна хипотеза ни се стори невъзможна. Тъкмо когато полу-сериозно се примирихме, че поне и двете дестинации са слънчеви карибски страни, пилотът отново се включи, за да се поправи. Посмяхме се доста. Някой ден ще отидем и в Сан Хуан, но не днес.
 

Полетът с Еър Франс е дълъг (12 часа), но удобен и времето минава неусетно. Има и безплатен интернет за текстови съобщения (например WhatsApp, Messenger), с възможност да се доплати за повече достъп и стрийминг, но ние нямаме нужда. Има достатъчно добра селекция от филми, включително и някои съвсем нови, които скоро сме виждали по кината в Париж.

Около осмия час се събудих от дрямка, наддигнах люка и видях, че летим над прекрасно синьо море с бели пухкави облачета някъде около Бермудския триъгълник. Вече няма никакво съмнение, че сме оставили европейската зима далеч зад гърба си. 

Гледката при кацането беше като в сънищата! Слънцето залязваше и озаряваше небето във всички нюанси на оранжево и лилаво. После самолетът се гмурна надолу и се промуши между големи гъсти и пухкави облаци. Приличаха на захарен памук!

Колата под наем

Всичко върви по план. За Коста Рика не се изисква виза. Имиграционната проверка мина много бързо и лесно.

Кола резервирахме предварително по малко нетрадиционен (някои ще кажат “съмнителен”) начин. Доста скъпо излиза да се вземе високопроходима кола за дълъг период, особено когато се начислят всички задължителни застраховки. Ние имахме късмет, защото се сдобихме с личния номер на служител от агенцията за коли под наем Economy до летището. “Обадете се на Джими, той ще ви даде добра цена” - такава беше препоръката, която се предава като легенда от уста на уста. Решихме да проверим какво ще излезе. Намерихме и стотици положителни отзиви в Google reviews за конкретната агенция на Economy на точно този адрес и всички от цял свят споменаваха с благодарност въпросния Джими, пускаха снимки с него и щедро сипеха комплименти. Цената на Джими наистина се оказа много по-изгодна от всичко останало, което виждаме по сайтовете. Чудя се дали не ползва някаква отстъпка за служители и съответно после да печели от оборота? Усъмнихме се дали не е някаква измама и аз до последно се притеснявах дали наистина ще имаме кола или ще се окаже, че като пристигнем във фирмата никой не е чувал за нас. Притесних се, когато научих, че спътникът ми с готовност си е изпратил копие на шофьорската книжка и е дал информация за кредитната си карта за резервацията по телефона, а насреща получил скрийншот вместо официален имейл. Разчитахме на изпитаната закрила на кредитната ни карта и решихме, че ако има проблем ще задействаме застраховката. Факт е обаче, че никакви пари не бяха изтеглени от картата предварително. Платихме чак когато отидохме на живо да вземем колата. Всичко беше както беше обещано - сумата точна до стотинка, колата нова и в перфектно състояние. Останахме много доволни.

Местното време е 18ч, така че за днес сме предвидили единствено да вземем колата под наем и да нощуваме недалеч от летището (малко семейно хотелче в градчето Алахуела). Столицата на Коста Рика не представлява особен интерес за нас, тъй че няма да се застояваме тук. Ще пренощуваме, ще закусим и рано-рано ще потеглим нататък. 

Ден 2: Продължаваме към Монтеверде

Закуска. Първи проблеми

Хотелчето има архитектура като испанска хасиенда с малък двор посредата и помещения около него. В това уютно дворче сервират закуската. До нас приятно бълбука малко фонтанче и крякат някакви птици, които засега не сме видели и не знаем какви са.

Предложиха ни кафе, което е воднисто като американското. После поднесоха закуска от бъркани яйца, традиционното gallo pinto (ориз с черен боб), плодове и кексчета от банан. Тогава още не знаехме, че идните две седмици всяко сядане на маса ще бъде свързано с някаква комбинация от боб, ориз и плантани в гарнитура към някакъв вид месо. Кухнята в Коста Рика е доста еднообразна. 

Тръгването ни се позабави, тъй като заварихме паркираната кола със спукана гума. Виновникът се оказа грамаден пирон. За щастие фирмата, от която взехме колата, ни съдейства и пътна помощ се отзова много бързо. До час бяхме отново на път.

Монтеверде

Пътят от столицата до Монтеверде ни отведе закратко до западното крайбрежие, където в рамките на няколко кратки километра се полюбувахме на Тихия океан успоредно на пътя. След тази отсечка пътят кривва и започва да се изкачва към планината. Постепенно става все по-стръмно, по-тясно и с по-остри завои. Всички препоръчват да не се шофира тук нощес и аз потвърждавам, че дори денем мъглите и лошия път не са за подценяване. 
 

Нощуваме в Sunset Vista Lodge. От терасата ни се открива панорамна гледка към безширната джунгла и езерото Аренал в далечината. Не можем да се нагледаме на тази красота! А когато слънцето се снижи към хоризонта, останахме безмълвни пред гледката на залеза. Това наше пътешествие тепърва започва, но този първи залез беше солидна заявка за всичко, което ни предстои да видим и преживеем.

Немалко от хотелите и хижите за настаняване са труднодостъпни и изискват по-проходим автомобил. Обикновено това е указано в описанието на хотелите или е подсказано от услужливи отзиви на предишни клиенти. Ако нямате собствен транспорт, внимавайте с това, тъй като може да ограничи избора ви за нощувки. В нашия случай последният километър преди вилата беше доста стръмен черен път.

За вечеря с ентусиазъм опитахме местната кухня - прясно севиче с чипс от банан за предястие, а за основно типичната комбинация от месо, боб, салата, навита царевична палачинка и пържен плантан. 

Ден 3: Монтеверде

Разходка с гид в облачната гора

Сутринта рано-рано отидохме на поход с гид в облачната гора. Облачна гора е вид тропическа джунгла, която обаче е високо в планината. Това е много рядко явление и само 1% от горите в света се характеризират като облачни гори. Все пак обикновено на висока надморска височина растителността е по-ниска. В облачната гора, за разлика от обикновената джунгла (дъждовна гора) не е толкова горещо и влажно, а е по-прохладно както човек би очаквал в планината. Вечер си става студеничко и който не е предвидил яке, горко съжалява.

В местността Монтеверде има няколко различни резервата, където е възможно да се направи преход. Ние избрахме Monteverde Cloud Forest Reserve. Започнахме с гид, който ни придружи по един от маршрутите, а когато приключихме разгледахме самосиндикално и другите обозначени пътеки в резервата. Други резервати в околността, които също ни бяха препоръчани са Santa Elena Cloud Forest Reserve и Children's Eternal Forest. В Monteverde Cloud Forest е малко по-лесно да се видят диви животни (като мечтаният от много туристи кетцал), тъй като гората е по-малко гъста и има по-голям шанс за слънчево време. Казаха ни, че тук има и повече диви авокадови дървета, което също увеличава шанса да зърнем ярката птица. За сметка на това обаче, Santa Elena Cloud Forest e по-гъста, по-влажна, по-дива и по-близо до стереотипа за мъгливата облачна гора като от картичките. Уви, гъстата растителност и честите мъгли възпрепятстват откриването на диви горски обитатели.

Разходките с гид са изключително полезни и макар да излизат скъпо, когато се натрупат, си струват всяка стотинка. Възхитени сме от способността на гидовете да различат дивите животни в естествената им среда, дори когато последните умело се прикриват. Гидовете също разполагат с телескопи, през които можем да видим по-отблизо дори отдалечените или малки животни. Често животното може и да е пред очите ни, но без помощ не съумяваме да го различим от раз.

Направи ни впечатление, че стволовете на пречупените дървета нямат годишни пръстени, каквито сме свикнали да виждаме по нашите ширини. Обясниха ни, че това се дължи на липсата на четири годишни времена, както е при нас. В умерените ширини през зимата дърветата спират да растат и пестят енергия, падат им листата. Тук това не е необходимо, защото климатичните условия са постоянни цяла година. Дърветата непрекъснато растат до смъртта си. Затова нямат пръстени. С постоянния климат и изобилието от вода тукашните дървета могат да растат бързо и да достигнат забележителна височина в стремежа си да се състезават за светлина. Обаче за разлика от нашите дървета в Европа, които могат да живеят и до 1000 години в някои случаи, тук дърветата много лесно умират, тъй като без пръстени дървесината им е твърде мека. Видяхме един грамаден кипарис. Гидът обясни, че ако този кипарис е имал късмета да расте в Европа, е щял да бъде скъпа дървесина за мебели. Тук обаче същият дървесен вид формира много мека дървесина и от него стават кекави мебели.

По пътеката се натъкнахме и на семейство колибри. Майката подаваше храна в човчиците на малките. Станахме свидетели и на момент достоен за National Geographic! След като закусиха, дребосъците неуверено започнаха да размахват крила и видяхме как за пръв път литват от гнездото. Гидът обясни, че веднъж напуснали миниатюрното си гнездо, те повече няма да се завърнат. 

През целия си престой в Коста Рика видяхме огромно изобилие от колибрита в различни размери, цветове и различна степен на опитоменост. Направи ни силно впечатление, че дори дивите колибрита предпочитат да правят гнездата си близо до утъпканите от хората пътеки. Обясниха ни, че вероятно присъствието на хора плаши враговете на колибритата и те се чувстват в безопасност край нас поради тази причина. Забележителни птиченца! Много ситнички и много бързи. Могат да развият до 100 км/ч по време на полет. Така се стрелкат покрай теб, че въобще не можеш да се усетиш откъде са дошли и кога са те задминали. Само чуваш звука от крилата им, който прилича на жужене от пчела. 

Колибритата много трудно се фотографират, но за късмет на входа на резервата имат кафене, което поддържа хранилки със захаросана вода. Около тях винаги се въртят колибрита, които кацат за водопой. Едва тогава е възможно да се уловят на снимка.

Тези птиченца са страшни атлети. Сърчицата им туптят с 600 удара в минута, когато са в покой и 1000 ударя в минута по време на бой. Обаче този начин на живот с огромните скорости и бързо биещото сърце не може да се поддържа постоянно. Колибритата имат нужда да спират за почивка на всеки няколко минутки и постоянно търсят да се хранят с нектар от цветя. Без такива почивки биха умрели, тъй като сърчицата им не могат да издържат на темпото. А ако не ядат постоянно нектар, ще умрат от глад. Гидът ни обясни, че ако колибри по грешка попадне в дома ви и не го пуснете бързо на свобода, то не би оцеляло. В рамките само на два часа в затворено пространство колибрито ще умре от изтощение и глад, защото няма какво да яде и ще продължава да лети из стаята в търсене на изход.

Научихме също, че нощем колибритата изпадат в хибернация, която драстично забавя метаболизма, пулса и понижава телесната им температура. Особеността е, че след такъв дълбок сън, колибрито трудно се събужда сутрин. Повечето птици са готови да отлетят още като се събудят и това им помага да се предпазят от неприятели. Колибрито обаче има нужда от 10-20 минути преди да възстанови жизнените си функции. Това го прави много по-уязвимо на атаки.

Подготвяйки пътуването ни, тайничко се надявах да имаме късмета да видим пъстрия кетцал - рядка птица, отличаваща се с яркото си оперение и дългата опашка и считана за свещена от ацтеките и маите. На този кетцал е кръстен бог Кетцалкоатъл ("перната змия"). Кетцалът има ярки цветове и несъразмерно дълга опашка, която при полет се извива като змия в небето. Надявах се да видим поне един, а ние се натъкнахме на цели два - мъжки и женски! Какво щастие. Ако и вие желаете да зърнете кетцал в Монтеверде, то най-добре е да се оглеждате за авокадови дървета в джунглата. Кетцалът се храни с авокадо и обича да се навърта около любимия си плод. Аз бях особено впечатлена от цвета на оперението, който на моменти е хем ярко тюркоазен, хем прелива в смарагдово и петролно зелено. С изненада научих, че цветът всъщност е само оптическа измама. Перата, оказва се, са кафяви, но имат покритие, което така отразява слънчевата светлина, че човешките очи възприемат цвета като яркозелен. 

Следващият обитател на гората, на когото се натъкнахме, беше тарантула скрита в хралупата си. Оказва се, че майката природа има известно чувство за ирония и по отношение на тарантулите е сътворила интересен житейски кръговрат. Гидът ни разказа, че тарантулите не ловуват с паяжини, както повечето паяци, ами хващат жертвичките си с обикновена груба сила и ги инжектират с парализиращ токсин. После довлачват скованата жертва до бърлогата си и я инжектират с киселини (подобно на нашите стомашни киселини), за да "храносмелят" жертвата още преди да са я погълнали. Иронията е в това, че в края на живота си тарантулата ще срещне същата съдба. Най-големият враг на тарантулите е една грамадна оса, която също ще ожили и парализира тарантулата, но няма да я изяде. Вместо това тарантулата остава жива, а осата снася яйцата си в тялото ѝ. Когато се излюпят малките ларвички, те започват да изяждат вътрешните органи на тарантулата. Така осичките се хранят, а тарантулата постепенно умира. Накрая, когато тарантулата е вече съвсем изядена, бебетата на осата ще са пораснали и ще излитят от трупа като възрастна оса.

Посещение на плантация за кафе, какао, тръстика

Следобед се отправихме към плантацията на Don Juan, където се организират обиколки и разказват за отглеждането на какао, кафе и захарна тръстика. Първа точка в дневния ред беше и най-важната за мен от трите култури: Какаото! Докато бяхме пред едно какаово растение, домакинът връчи всекиму по един какаов плод. Никога досега не бях виждала такъв наживо и бях малко изненадана колко голям се оказа той. След това домакинът разряза един плод и видяхме вътре какаовите зърна, които на пръв поглед приличаха на бели пашкули на някакво насекомо. Какаовите зърна са обвити в някакво сочно лигаво покритие с много висока съдържимост на захар. Поканиха всеки да лапне по едно от тези зърна и да осмуче обвивката без да гълта суровата ядка. Поради приликата с пашкули, някои гости не посмяха, но вкусът е по-скоро приятно сладък.

Когато плодовете се оберат, се затварят в съдове на топло и захарта от сочната бяла обвивка ферментира. Интересно е, че за да се случи ферментацията е необходимо какаовите зърна да бъдат обвити в бананови листа, заради специфичните микроорганизми, които тези листа съдържат. След като зърната ферментират, се изсушават и стриват. При смилане изсушените какаови зърна не стават на прах като кафето, а образуват паста заради високото съдържание на какаово масло. Какаовото масло е много скъпо и именно то определя качеството на какаото.

Нашият домакин демонстрира нагледно като смля какаовите зърна пред нас. След това взе тази паста, добави към нея малко вода, сол, кафява нерафинирана захар от тръстика, черен пипер и канела. После откъсна от градината един банан, наряза го и поля отгоре сместа от какаова паста и подправки. Почерпи ни с този уж скромен десерт, който обаче произведе невероятно впечатление у нас. Толкова ароматно ни се стори, сякаш никога досега не бяхме опитвали ни банан, ни шоколад. На нашите комплименти домакинът отговори с усмивка, че този банан, който сме яли, не е става за износ, защото не отговарял на нормите за качество. Бил с неправилен размер, крив като буквата С и имал петънца по кората. Годен или не, за нас нямаше по-ароматен банан на света.

Почерпи ни и с бял и кафяв шоколад, както и с дражета от какаови и кафеени зърна обвити в шоколад. Разказа ни за производството на бял шоколад (само от какаово масло без самото какао). Тъй като какаовото масло е скъпо, в Европа и Америка имало много заместители (палмово масло, соя и т.н.) и крайният продукт няма нищо общо с истински бял шоколад. Наистина може би за пръв път в живота си опитах бял шоколад, който да ми хареса.

След какаовите насаждения се отправихме към захарната тръстика. Учудих се колко тежи. Наглед ми се стори по-лека. В района на облачната гора много вали, така че тръстиката става по-дебела и по-пълна със сок. В долината, където има повече слънце, тръстиката расте по-тънка, с по-малко сок, но с повече рандеман. По-сладкия и по-малко воднист сок дава повече захар. Домакинът обели кората с нож, накълца я на дребни парчета и раздаде на всекиго по едно с инструкцията да дъвчем и смучем сока, но да не преглъщаме парчето. 

После прекарахме тръстиката през двата вала на пресата, за да изстискаме сок. После ни подадоха "мандаринов лимон" (отвътре прилича на мандарина, а отвън като лайм). Изстискахме малко от неговия сок и го добавихме към тръстиковия сок. Нарече така получената напитка агуа дулче (сладка вода). Каза, че костариканците не пият много кафе и чай и че типичната им напитка е по-скоро точно агуа дулче. Причината е, че макар да произвеждат кафе, най-доброто качество се изнася, защото е по-скъпо и местния пазар не може да си позволи да плати толкова, колкото външния. Разказа ни също защо кафето може да се бере само на ръка, а не с машина. Особенността на производството на кафе е, че то дава плод през цялата година и зрее неравномерно, т.е. по всяко едно време на всяко храстче може да има както узрели, така и неузрели плодове. Повечето други растения спазват определена сезонност, като плодовете връзват и узряват горе-долу едновременно и така могат да се оберат с машина. Това при кафето не е възможно, тъй като машината ще обере узрелите и ще откъсне преждевременно неузрелите плодове.

Градината на орхидеите

Въпреки сутрешния преход и следобедното посещение на плантация, програмата ни за деня съвсем не беше приключила. След плантацията посетихме градината с орхидеите, където срещу цената за билета получаваме и 45-минутна беседа. Мястото беше симпатично, но не особено запомнящо се. Няколко дни по-късно в Ла Фортуна видяхме множество диви орхидеи по време на преход в природата и това остави у нас много по-ярък спомен, отколкото колекцията на Orchid Garden, колкото и разнообразна да беше тя.

Нощна разходка

Когато се стъмни, проявихме желание да направим и нощна разходка в джунглата с гид. Искахме да зърнем и нощните обитатели в действие.  Натъкнахме се на един от най-отровните жители на Коста Рика: вид зелена палмова отровница Bothriechis lateralis (в средата на снимката, свита на земята под листата).  Ухапването ѝ е смъртоносно, но за щастие Коста Рика е първенец в разработването на противоотрови и смъртните случаи са много редки. Гидът ни обясни, че навремето тук за пръв път са намерили противоотрова за редица змии и от тогава нататък имат много силен институт в тази сфера, който продължава да намира все по-добри и по-добри начини за защита и противодействие. За разлика от други тропически държави, където само големите болници могат да лекуват такива ухапвания, тук в Коста Рика всеки селски медицински пункт има изобилие от противоотрова. Статистиката показва, че всяка година в Коста Рика има по 300 ухапвания, но от години не е имало нито един фатален случай.

Направи ни впечатление и начинът, по който се произвеждат противоотрови в този прочут костарикански институт. Инжектират коне с малки дози от определена отрова. Тези дози не са достатъчни, за да отровят коня или да му навредят, но предизвикват получаването на антитела в кръвта му. Постепенно с такива дози конят става съвсем имунизиран и въобще не се влияе от ухапванията. Тогава от него се извлича кръв, от кръвта отделят кръвните клетки и остава само серума с антителата. Този серум е противоотровата, която се ползва при хората. При този процес конят не умира, а може след време от него отново да се извлече кръв по принципа на кръводаряването при хората. 

Научихме също, че много от популярните съвети как се оказва първа помощ при ухапване от змия не вършат работа. Някои опитват да правят турникет над ухапването. Други опитват да смучат от раната и да плюят. Трети се втурват да бягат да търсят помощ. Нищо от това не е полезен ход. Първите два варианта губят ценно време без да помагат особено. Бягането след ухапване е контрапродуктивно, защото така човек ускорява пулса си и кръвообращението разнася токсините из цялото тяло още по-бързо. Вместо това правилно било ако си сам и си ухапан, много бавно и спокойно да вървиш да потърсиш помощ. А в момента, в който видиш друг човек, който може да ти помогне, лягаш на земята и не мърдаш, докато вторият търси помощ. 

Впечатлихме се и от мравките листорези. Всеки знае, че могат да носят товар 20 пъти по-тежък от собственото им тегло и всеки е виждал по National Geographic как под строй маршируват към мравуняка си с наглед огромни листенца на гръб. За мен обаче беше новина, че тези сладури не се хранят с въпросните листенца, които усърдно мъкнат из цялата джунгла. Не! Оказва се, че мравките листорези са първите в природата земеделци и животновъди. В мравуняка си имат определен вид гъба, с която са в симбиоза. Мравките обикалят цялата джунгла, за да намерят подходящи листенца, с които да нахранят гъбата, която отглеждат. На свой ред мравките се хранят с въпросната гъба. 

Ден 4:

Зиплайнинг в Selvatura Natural Park

В Коста Рика животът протича по съвсем друг режим не само заради часовата разлика. Тук целогодишно слънцето изгрява в 6ч. и залязва в 18ч. Всички атракции са свързани с природата по един или друг начин. Това означава, че туристите се приспособяват бързо към това да стават и лягат със слънцето, за да се възползват максимално от дневната светлина за преходи, разходки, катерене, плуване във водопади и кой каквото го влече. Вечеря се рано и нощта е спокойна.

Станахме рано. На закуска опитахме фрешове от различни плодове. Тук има такова богатство от непознати за нас тропически плодове, че въведохме правило винаги да поръчваме от менюто сок от нов плод. Фаворит беше сокът от гравиола (т.нар. soursop или guanábana) - бял на цвят и с вкус, който оприличихме на нещо средно между ягода и ябълка.

След закуска се насочихме към Selvatura Natural Park. Вместо да използваме организирана екскурзия с външен транспорт, отидохме дотам с колата под наем и си купихме билети за същия ден от касата. Мястото представлява приключенски парк с маршрут от 13 зиплайн кабела извисени на 180 метра, които позволяват на човек да "полети" над джунглата и да се насити още по-пълно на прекрасните гледки. Най-известен е последният зиплайн, наречен "Супермен". Той е дълъг 1км и по желание приключенците се пускат по него по корем с разперени ръце, за да се реят като Супермен над върховете на дърветата. Друга известна атракция в парка е Люлката на Тарзан (Tarzan swing), където куражлиите скачат от платформа и като махало се залюляват няколко пъти над урвата преди да се приземят отново на обезопасената писта.

Ficus Root Bridge

Прекарахме по-голямата част от деня в приключенския парк, но когато приключихме все още не бяхме готови да се приберем. Искахме да оползотворим малкото оставаща дневна светлина, но пък нямахме време и енергия тепърва да започваме голям преход с гид. Затова решихме да се разхождаме самосиндикално и по-лежерно. Отправихме се към Ficus Root Bridge - огромно фикусово дърво, чиито корени са оформили фотогеничен мост над малка рекичка. Нищо общо с опитомените фикуси, които познаваме от Европа. В някакъв момент това дърво е добило популярност и има немалко желаещи да го посетят, като някои дори се катерят по корените за снимка.

Ако желаете да посетите дървото, въведете в навигацията Ficus La Raiz. Ще стигнете до паркинг, където можете да оставите колата си срещу 1000 колона (около 2 долара). Когато ние пристигнахме нямаше никой да събира такса, но имаше кутия, в която посетителите можеха да сложат монетите си доброволно. Това всъщност е частен имот и собствениците поддържат участъка около къщата си, като позволяват достъп до дървото, пътеките, беседките за почивка и т.н. Много приятно и тихо място за отдих и дори пикник на беседката. Когато ние бяхме там прекарахме около час, като се засекохме само с още една двойка в началото (те си тръгваха) и едно семейство, което пристигна съвсем в края на престоя ни. В останалото време бяхме сами. 

Следва продължение : 
В следващата част приключението продължава с района около Ла Фортуна и вулкана Аренал!