Тикал - в джунглата на Гватемала

Автобусът спря и отвори врати. Пътниците трябваше да слязат и сами да преминат през властите на границата между Белиз и Гватемала. Пантелей Пътник взе паспорта си, пипна с ръка якето на онова място, където във вътрешния джоб пазеше единия от двата портфейла. Носеше 2 портфейла, като беше разделил общата сума американски долари, които имаше в брой, на различни части, а и банковите си карти. По тези държави не бяха редки случаите на въоръжени грабежи, при които „гринговците“ оставаха без техните долари.

Граничният контрол от Белиз, който напускаха, беше вял, като никой не се интересуваше от документите на пътниците. По-важно беше просто всеки от тях да заплати изходната такса, която нямаше някакво реално обяснение, но пък плащаше заплатите на тези, които са я въвели и я събират. Пантелей влезе в ниската невзрачна постройка боядисана в тревно зелено, където бяха гватемалските гранични власти. Вътре беше полутъмно, за разлика от яркото слънце навън. Подаде паспорта си и ги загледа. Бяха четирима мъже, като най-дебелият от тях пое паспорта с една ръка, като с другата беше хванал цигара, от която поемаше и изпускаше дим наоколо. Показа снимката в паспорта на другите двама около него, а четвъртият не отделяше очи от Пантелей. Тримата поглеждаха към снимката в паспорта, после се взираха в лицето на туриста. И така няколко пъти. Вероятно с натрупания опит в работата си щяха да доловят дори и леко колебание у пресичащия границата с нечиста съвест. Пантелей обаче не беше от тях. Не го интересуваха оръжията, наркотиците, а парите в брой, които носеше, бяха далеч под разрешения размер за деклариране. Беше гледал обаче доста филми и знаеше, че не е изключено някой да ти „постави“ нещо в чантата и да те ползва като „муле“ през границата. Поради тази причина си държеше багажа винаги под око. Сега ги гледаше спокойно, като в себе си почти се усмихваше на тази съвсем истинска сцена и на късмета си да участва в този латиноамерикански трилър.

След като взирането в туриста беше приключило, възпълният граничар вдигна големия печат и шумно ознаменува влизането на Пантелей Пътник в Гватемала. Всички пътници отново се качиха на автобуса, който продължи по пътя си към Флорес.

През прозореца не се виждаха много обработваеми земи. „Вероятно тук не е такъв регион!?“ – чудеше си Пантелей. Тук-там можеше да се видят малки парцели с царевица, но пък те бяха така обрасли с плевели, че беше чудно дали някой изобщо ги стопанисва. За сметка на обработваемите площи, които почти липсваха, правеше впечатление, че на много места тук хората гледат едър добитък. „Защо ти е да обработваш земята?! За развитието на земеделие е необходима механизация, поливни системи, торове, знания в агрономството и ред други неща, а основният ресурс за животновъдството – тревата, е в изобилие.“ – сякаш с известен укор продължаваше разсъжденията си Пантелей. „Всъщност, от завладяването на тези земи от испанците дали населението се занимава основно с нещо друго?! Дали пък голямото избиване на местното население от конквистадорите и пренасянето на големи групи от африкански роби не е част от причината за това „развитие“. Да изтребиш почти коренните жители и да „внесеш“ хора от друг континент, които не познават земята тук, местните земеделски култури и тънкостите по тяхното отглеждане, едва ли е най-далновидният подход при колонизирането на определена територия! Вероятно очакваш с времето робите, каторжниците и авантюристите, с които си населил изкуствено завладените земи, да се научат на земеделие. Е, тук очевидно не се бяха научили! А доколкото знам, така е и в другите бивши испански колонии в Латинска Америка. Може би именно недалновидният подход на испанците при колонизирането е оставило своя тежък отпечатък върху страните в тази част на света. Но дори да приемем, че някога испанците са допуснали грешка в подхода си, то 100-150 години след като тези държави са вече независими, в нито една от тях животът на хората не е лесен, а наред с това политическата нестабилност, диктаторските режими, организираните престъпни групи, наркотиците често са част от щрихите, които допълват иначе красивите природни картини на тези страни. Дали това все още са плодовете на испанската недалновидност?!“ – продължаваше да си задава хиляди въпроси Пантелей и да търси възможните за тях отговори. Той обаче съзнаваше, че не е дошъл тук да дава определения и да съди. Никой не го беше канил тук. Най-малкото пък за изготвянето на генерална оценка за живота на хората. Въпреки това обаче той дойде тук с отворени очи, а видяното предизвика именно тези му мисли.

Веднага след като се настани и тръгна по улиците на Флорес усети спокойствието тук. Дали липсата на много хора в градчето, тишината, или пък топлината, която намери в лицата на хората, бяха причината за това спокойствие? Хората излъчваха някаква провинциална лежерност, не бързаха за никъде. Разходи се по крайбрежната уличка на малкото островче в езерото. На едно място деца се забавляваха и скачаха във водата. По-нататък пораснали момичета и момчета се радваха на красивите гледки насреща по хълмовете около езерото, закачаха се, приятният им глас и смях прегърнаха пътешественика, дошъл отдалече да проучи техните земи. После разходката на Пантелей Пътник продължи нагоре по малките улички помежду къщите, та чак до църквата на върха на височината. Тук нямаше крясъци, нито тълпи от местни или туристи. Ако се случеше да се размине с някои местни, то те излъчваха такава добронамереност, че нито за миг той не се почувства на чуждо място. Дори напротив. Това като че ли беше някакъв остров на добронамереността и спокойствието, който идваше в най-подходящия момент от двуседмичното му пътуване из Централна Америка.

Не се притесняваше за организацията на тура до Тикал на следващия ден, т.к. вече беше уредил това по-рано чрез фирмата, която го превози дотук от Белиз Сити.

Тикал е изоставен град от маите в джунглата на Юкатан, на територията на днешна Гватемала. Пътуването от изходната точка Флорес до Тикал е около 45 минути. Около 15-20 минути автобусът преминава през гъстата джунгла, защото Тикал е навътре. Доста навътре.

Пантелей Пътник тръгна из археологическия парк с група от туристи, които дойдоха с неговия автобус. Не след дълго обаче ги остави и продължи сам. Разходи се из разкопките сам, като следеше маршрута си из джунглата по картата на парка, която получи на входа, заедно с входния си билет. От време на време се присламчваше до някоя група по пътя, за да чуе какво им разказват. Разказваха им онези глупости, които разказват навсякъде по света, за да оправдаят 10-тина долара хонорар. Царската дъщеря, която се влюбила в момче от друго племе и се завързала любов, която естествено била трагична. „Естествено - тук всичко е трагично! Какво да очакваш от хора, които са убивали други хора в дар на боговете. Хей, хора, хайде малко по-сериозно! Вие съвсем полудяхте! Какво не ви е наред с тази агресия!“ – забавляваше се в мислите си Пантелей, докато напредваше навътре в джунглата и откриваше множество ненапълно разкрити от археолозите пирамидални структури.

Картата разкриваше пътека, която до известна степен се отдалечаваше от основния комплекс постройки, но пък по тази пътека се стигаше до друга част от руините. Дали да види и тази част на парка? Пътеката обаче вероятно е доста уединена и е сред гъстата растителност! „Дошъл съм тук днес и вероятно никога повече. След като съм тук, ще видя и това. Защо не?!“ – мислеше си той, докато все пак се оглеждаше евентуално за компания по тази пътека. Наоколо обаче нямаше други хора и реши да тръгне сам. Съвсем сам дълбоко в джунглата на Юкатан.

Още от началото на пътя си някъде в далечината започна да чува животински рев. Никога не беше виждал ягуар, нито пък беше чувал неговия рев, но пък сега беше сигурен, че това е точно ягуар. Вървеше сам по пътеката, а всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Всеки шум, всяко помръдване на клонка му се струваше подозрително. Той обаче все така продължаваше по пътеката……в посока към животинските ревове. „Дълбоко в джунглата сме, хей! Уж има някъде наблизо хора, но едва ли това би било извинение пред дивите животни! Едва ли биха уважили това мое възражение.“ – бушуваха мислите му, докато все повече и повече поставяше в себе си под съмнение решението си да тръгне съвсем сам по този път. Ревовете се усилваха, а той вървеше направо към тях. Напълно сам. Настръхна. „Днес не е добър ден за края на живота! Кой ли пък ден е подходящ за това!?“ – с все по-нарастващо притеснение се бореше в мислите си. Сякаш очакваше всеки момент някъде да изпука съчка и измежду листата да се стрелне голям представител на семейство котки, който моментално да се хвърли върху него и да търси лесен достъп до врата му, където лесно ще може с острите си зъби да прекъсне жизнените сили и съпротивата на човешкото същество. Пантелей се оглеждаше наоколо, като не спираше и хода си. Наоколо нямаше други хора. Не се чуваха човешки гласове. Животинските ревове обаче ставаха по-отчетливи и сякаш приближаваха. Джунглата наоколо вече ехтеше от тях. „Абе, аз май не направих добър избор! Оттук до следващата точка с повече хора вероятно е около 500-600 метра или километър. Знам ли вече?!“ Наведе се и взе камъни в двете си ръце. „Ти вероятно полудя!!! Мислиш ли, че с камък ще убиеш или прогониш ягуар??! Абе, млъквай! Имаш ли по-добро предложение??!“ – така се бореха мислите в главата му, докато вървеше настръхнал по пътеката насред дълбоката джунгла с два камъка в ръцете, а около него навсякъде се разнасяха ревове. Диви ревове. Вече се намираше съвсем сред тях. „Но, чакай за миг! Тези ревове идват сякаш отгоре?! Да, отгоре, някъде високо в клоните. Уф, тук май не става въпрос за големи котки. Не ги виждам, но вероятно са ревящи маймуни. Гледал съм ги по Анимал Планет. Тях ги е страх повече от мен. Надават рев, за да ме изплашат и да се махна. Абе, успяват с плашенето!“

Бързата му крачка скъси разстоянието. Някъде надолу по пътеката чу отчетлив шум на нещо, което се движеше между клоните. Вървеше обаче уверено и стискаше камъните в ръце, докато се опитваше да измисли тактика в случай на нападение. Въпреки страха, който го беше обладал, продължаваше уверено напред, точно към мястото, където забеляза движението. Сякаш усещаше пулса си. Доближаваше се и му се стори, че чу човешки гласове. „Дали наистина са хора?“ После видя сламена капела. Насреща стояха двама мъже и една жена, които също чуваха ясно ревовете. И тримата стискаха в ръцете си камъни. Нервите на всички се бяха изпънали. Когато го видяха, лицата им се отпуснаха. „Уфффф! Оживях! – като че мислите му секнаха тук и намери само тези думи в себе си.

Дали впоследствие съжаляваше, че беше избрал този път през дълбоката джунгла? Много пъти беше разсъждавал, но всеки път стигаше все до този извод, че отново би постъпил така и би тръгнал сам в непознатото. Може би стигаше до тези изводи, защото се измъкваше невредим от ситуациите. Може би някой ден нямаше да се измъкне. Може би в подобен случай в мислите на някой негов познат или роднина ще се прокрадне поговорката „Ако би мирно седяло, не би чудо видяло!“. Той обаче пътуваше със сърцето си, пътуването изпълваше с радост душата му и го караше да чувства детския ентусиазъм да откриваш нещата за първи път. Дълбоко в себе си знаеше, че тази поговорка има и друг смисъл – Ако би мирно седяло, никога не би чудото на този красив свят видяло.