Аржентина....по моя си начин.

Началото и един ден в Мадрид

Обожавам да пътешествам, но Аржентина не влизаше в плановете. Никога не бях мечтала за тази страна в миналото, въпреки страстта ми към тангото, тъй като я смятах за определено недостъпна дестинация. Тя просто си стоеше, там някъде в далечината само като географско понятие в атласа. Нямах никаква информация за континента или страната в частност, не бях правила планове или иначе казано нямах си никаква идея за това, което ме чака. И така....

В началото беше промоцията на Иберия, случила се точно в момент, когато в офиса тече подготовка за коледното парти същия следобяд и всички сме в приповдигнато настроение, а после идвам аз ,закупила самолетни билети до Буенос Айрес, без мисъл, без подготовка, опит или нагласа за такова пътуване. И оооо, ужас .....чета си аз из нета и само страхотии....престъпност, насилие, La Bocca , фалшива валута, син долар и т.н. и т.н. В главата ми минава мисълта, че цената на билетите може и да бъде пожертвана, а аз безславно да подвия опашка, защото ужасно, вцепеняващо ме е страх, че няма се справя и ми липсва опит. Но пък това съм аз...воля нямам, но инатът ми е голям, което компансира първото. Как ще се откажа, без даже да съм опитала. Ще продължа с организацията, пък преди тръгване пак ще го мисля. Приятелите не могат да скрият изненадата си и приемат авантюрата за твърде голяма , като пожелават успех, ама си мислят, че този път яко съм се оплела. Аз действам по план и месец след закупуването на билетите съм готова с всичко.... маршрут, хостели, вътрешни трансфери, планове, идеи и какво ли още не. Само не знам как ще се справя на място с тази престъпност и ако недай си боже се случи нещо как ще се справя, като съм на другия край на света. Освен всичко друго съм набутала и доста вътрешни трансфери, без да съм запозната с градския и национален транспорт. Мисля си или по скоро се надявам, че щом върви с такава лекота организацията сигурно ще е успешно пътуване, но пък аз с такава нагласа и големи глупости с тежки последици съм натворявала.

Времето си тече и ето денят на пътуването настъпва. Няма мърдане, даже отпуска ми дадоха, без каквито и да било спънки и обяснения. Отпадна и последната възможност, можеща да ми послужи за оправдание защо не съм заминала.....Няма как ще трябва да се ходи до там.....въпреки вътрешния страх и излизането от комфортната зона. 

Първият полет е с България Ер до Мадрид. Излитаме със закъснение, защото има стачка на френското летище. Сигурно има някаква връзка с нас, но аз имам толкова други неща в главата си, че ми е все тая. След кацането се движа по някаква инерция, защото се справям без проблем. Само в някакъв момент на летище Барахас си мисля, дали преди да съм се качила на влакчето от Т4S към Т4 не е трябвало да си взема багажа от някъде, ама не се задълбочавам толкова над това, после ще го мисля. Ако се наложи, ще се връщам. В последствие намирам багажа на Т4, като оставям куфара на съхранение, а вземам раницата с мен, че гардеробът е 10 евро на парче за нужното ми време. Минавам покрай гише за туристическа информация, грабвам карта и няколко дипляни и се отправям към спирката на Renfe. Избрах влакчето, защото е по евтино само 2.60 евро на посока и защото спира на гара Аточа, която искам да разгледам. Виждала съм снимки от парка в нея и ми е харесало.

Всичко върви с лекота до момента, в който след гарата не попадам в парка Ретиро, където се изгубих из алеите. Идеята ми беше да му хвърля едно око, най-много за час и да продължа към Порта дел Сол. В последствие изгубих поне 2.30 -3 ч., докато успея да видя нещата, които бях планувала в парка и да се измъкна от него. Аз по принцип не се ориентирам много добре с карта, но пък с алеите въобще не се справих.

В крайна сметка, видяла всичко из парка, минах Puerta de Alcala и вървя по едноименната улица към Plaza Mayor, когато внезапно откривам заведението, за което съм чувала - Музей на хамона. Набутвам вътре за обяд. Опитах се да си купя малка бира със сандвич с чоризо, но явно поради нивото на испанския ми език, се сдобивам с голяма чаша бира. Леко подпийнала минавам и заснемам всичко интересно по пътя, отправила се да разгледам Palacio Real. В програмата ми са включени освен мотаенето по улиците и два задължителни музея – Кралския дворец и музея Прадо. Преди двореца влизам в Катедралата de la Almudena. Почитател на църквите съм и винаги влизам в тях. Много ме привличат и биват използвани и като място за почивка. Този път поради ограниченото време не мога да си позволя да поседя в катедралата, защото просто го нямам това проклето време. Денят е кратък, раницата много ми тежи, уморена съм и от ранното ставане, а имам неща в програмата си, от които като чели животът ми зависи да бъдат разгледани. Въобще това е едно от ужасните ми качества на път. Трудно се отказвам от нещо в претрупаната програма, която правя и всеки отказ от нещо ме води до състояние на предистерия. И така пред входа на двореца съм, за да прочета, че поради официално събитие днес няма да има посещения. Разочарована и не можеща да промени нещата, продължавам разходката. Фактът, че на връщане имам пет часов престой в Мадрид, които не е запълнен с нищо, ми дава надежда, че би могло да се пробвам пак. Стигам до храма на Дебот, за който поради бързане не съм прочела, че работи от 18 часа нататък, а аз съм пред него в 15 ч.

Отново фал и не съм във възторг, но пък решавам, че мога да си позволя почивка, тъй като имам време за музея Прадо, а основните забележителности: Estacion de Atocha, parque El Retiro, puerta de Alcala, plaza de Cibeles, Puerta del Sol, plaza Mayor, El Catedral, Palacio Real отвън, Temple Debod отвън, plaza de Espana и всичко по пътя е разгледано. Остава ми да чакам времето за безплатен достъп до Прадо, след което имам предварително уговорена среща за вечеря със стар познат от каучсърфинга. След кратка почивка, постване на снимки и освежаване, крача бодро към музея Прадо. Опашката вече е огромна, но аз решавам първо да разгледам църквата над музея и след това да се наредя на опашка.

Въпреки многото хора, редът ми идва след около 30 минути и аз вече съм в музея. Следва поредния извод, който правя само за протокола, но знам, че никога няма да си взема нужната поука. Колкото и да е велика една забележителност, ако сте уморени по-добре я пропуснете., иначе просто преминавате през нея. Е аз нямам реален спомен от музея, освен че има основно религиозна живопис. Бях толкова преуморена, че не усетих удоволствие от видяното. Бях станала в 4 часа, за да хвана самолета и към осем вечерта, след цял ден обикаляне почти без почивки се чувствах изчерпана. Можех само да седна и да чакам идването на Хосе, с надежда да не е избрал ресторант някъде надалеч. Неочаквано за мен, той идва с кола, така че всичко е ок и вечеряме в някакво модерно заведение, не знам къде си, но идеята да пробвам местни специалитети е изпълнена. Хосе поръчва нещо като различни видове крокети от сирена, риба, месо и т.н., а също и десерти от типични за великден сладкиши. Към 22.30 ч. ме оставя на летището и всеки продължава по пътя си.

На летището заставам пред обявените гишета за чекиране, но съм сама. Първоначално реших, че сигурно е твърде рано, след като полетът е 00.35 ч., но по правило би следвало гишетата за чекиране поне да са отворени. След около 15-20 минути идва още една испанка и двете чакаме чекирането за полета до Буенос Айрес. Междувременно научавам, че най-добрата приятелка на испанката е някаква българка, живееща в Испания и симпатията между нас е налице. Продължаваме да чакаме, когато идва и още едно момче, което също заявява, че ще лети до Буенос Айрес. С любопитсво научавам, че е аржентинец. Нетърпелива да получа информация от първа ръка, ставам много общителна и двамата си бъбрим. Остава час до полета, а гишетата продължават да стоят затворени. В един момент някакъв служител от летището ни вика отдалеч нещо, но аз няма шанс да разбера, какво е. Аржентинецът, обаче разбра, че явно ще трябва да ходим да се чекираме на друго място. Намираме гишетата и подавам паспорта си. Жената търси в компютъра, гледа паспорта, пак търси, мен ме гледа невярващо...даже ме попита дали наистина аз съм тази, която ще пътува. Чак на нея не и се вярва, че мога да се оплета толкова много с това пътуване. Е определено се притесних. Чудех се дали не са канселирали билета, заради ниската му цена, но би трявало поне да ме уведомят. Сутринта бях получила имейл от Иберия с бордната ми карта, която естествено не бях разпечатала, тъй като вече бях на път. Вадя електронния билет и показвам на жената, че аз билет си имам и най-после да вземе да ме открие в тази нейна система, че току-виж и последната капка кураж ме е напуснала и съм се отказала. В крайна сметка снабдена с бордна карта отново се отправям към T4S. Първи дълъг полет в живота ми. Търся с очи празна четворка седалки в салона, но местата бързо се запълват и никакъв шанс. Идва една от стюардесите, която отмята нещо в някакъв списък и само разбирам, че трябва да съм спокойна, защото никой няма да седи до мен. Все пак извадих късмет да съм сама, въпреки че сънят идва трудно. Реват бебета едно след друго, много често има турболенция, аз място не мога да си намеря, а и през ум не ми идва да гледам някой филм, защото пристигам сутринта и ми се ще да поспя, за да мога да разгледам нещо, а не тогава да легна да спя. Междувременно са раздали и някаква декларация, която трябва да попълня. Близо 11 часовия полет все някак минава и аз все пак съм успяла да дремна. Останалото е само чувство с много неизвестни......

Буенос Айрес в четири дни

Докато чакам багажа си наблюдавам случващото се около мен. Минават гранични полицаи с кучета, които явно душат багажите, но всичко това се случва по-особен начин. Полицаите спират при семействата с деца, говарят им и дават на децата да се порадват на животното, което послушно се оставя да бъде галено, но и все си вре муцунката в багажите. Така при едно дете, после при семейство с друго дете, докато не пристигна багажа ми и аз продължих по пътя си. Минавам граничния контрол и митническата проверка бързо. Пред очите ми са хора, на които ровят из багажа за проверка. Малко ми е напрегнато. Намирам гишето с туристическа информация и се снабдявам с карта на града и няколко туристически дипляни. Срещу това гише се намира гишето на автобусите на Manuel Tienda Leon. Предварително знам, че с тях мога да закупя трансфер до хостела ми в Сан Телмо. По съвет съм изпринтила адреса на хостела на отделен лист и при закупуването, показвам адреса и заявявам, че искам да ме закарат до там. Получавайки билета, отново питам дали е до хостела и след утвърдителния отговор отивам да търся спирката на автобуса. Пак се обърквам и въпреки единствената мисъл в главата ми, не се отдалечавай от срадата на терминала, се оказвам насред някакъв паркинг сред колите, търсеща спирката на автобуса напълно ошашавена. Решавам да спра и да питам едно семейство, товарещо багажа си в кола, къде ще да е тази спирка. Те ме препращат в друга посока и аз продължавам да обикалям нелепо, питайки всички, които срещам къде е спирката. Най-накрая някакъв служител на летището се смили над мен и взе, че ме придружи до самата спирка, която се оказа почти пред входа на терминала. Представям си колко съм била объркана, за да обикалям навред, без да я видя. В крайна сметка съм в автобуса, а багажа съм оставила в багажното на автобуса срещу определен номер. Тъкмо да тръгнем и някакъв идва с един парцал да чисти. След като се помотава нищо не вършещ си отива и ние потегляме. Още на първия завой на автобуса от мястото за багажите се изсипват препаратите, с които онзи трябваше да чисти. Спираме и шофьора спокойно прибира шишетата едно по едно. Пак тръгваме и аз разглеждам покрайнините, а от радиото се носи латино музика. Ужасно съм напрегната, но и много любопитна. Не виждам нищо впечатляващо, но пък си давам сметка, че едва ли точно забележителностите са по пътя от летището. Навлизаме на терминала на компанията и получавам багажа си само срещу представен номер. Никой няма достъп до багажа си, докато не върне даденият му номер и същият бъде сверен с номера, поставен на багажа. Тези действия просто се набиват в съзнанието ми. След това един служител ни разпределя на групи според дестинациите и поемаме качени вече по коли. Аз съм в най-малката група, което ме притеснява, защото основната част от туристи са за Палермо. Явно изборът ми на този етап да отседна в Сан Телмо не е супер удачен, но това е положението. Потегляме с колата и хаоса около мен ме шокира. Навсякъде се щурат хора пред автомобила, многолюдно е, но това прави хаоса още по невероятен. Пибиткания и набиване на спирачки, така се придвижваме. Първият мегаполис в живота ми, а си мислех, че Лондон е огромен. Виждам стари поочукани сгради и си мисля, че явно съм отседнала на място подобно на Сточна гара в София. Чудя се как ще издържа три дена в такава обстановка и ми се реве. Аз съм последна от групата и бивам оставена пред едни стари прашни врати, създаващи впечатление, че от доста време не са отваряни, камо ли някой да живее вътре. Навсякъде е заключено, без каквато и да било табела, за което съм била известена в имейл, но до последно очаквах да видя рецепция на хотел. В крайна сметка намирам звънец, звъня и се надявам наистина някой да отвори. Ден-два преди пътуването бях получила мейл от хостела с питане за часа на пристигане и номера на полета. Това би трябвало да ми дава някакво спокойствие, но определено вътрешно съм в паника. И така до момента, в който се появава мъж на около 60-те години, представя се за Оскар, допуска ме вътре, заключва и ме прегръща за добре дошла. Опитвам се да го заговоря на английски, но той почти ме отрязва на минутата с думите, че не говори английски. Направо ми се доплаква. Имам хиляди въпроси, а даже елементарен разговор не мога да проведа и как ще се оправям за напред и какво ми стана та купих тези проклети самолетни билети. Докато си мисля това, Оскар ме развежда из къщата. Тя е типична за района на Сан Телмо с вътрешно стълбище, което скърца и напомня за годините си. На долния етаж има патио с растения, приличащи на джунгла и салон с огледала за танци, а на горния - старинно подредена кухня и стаите. Моята стая е чиста и абсолютно прилична, особено пък за платената от мен цена от 12 евро на вечер. Това ме успокоява. Банята би трябвало да е обща, но се намира до стаята ми и определено е предназначена само за мое ползване, тъй като останалите двама наематели са със стаи със собствени бани. Хостелът си е типичен семеен гестхаус и това е супер за мен, защото много исках да мога да спя спокойно и да имам нужното ми пространство само за мен самата. Правя плах втори опит за разговор с Оскар, този път на развален испански език, а той активно ме подпомага и разговорът някак се получава. Правя смяна на долари за песос при добър курс от 12.50 песос за долар. Оскар ми обяснява как да разпознавам фалшивите пари и ме изчаква да проверя банкнота по банкнота поучената сума. Той е много дружелюбен. После се настанявам в стаята. Донася ми вода, за да имам и да се чувствам комфортно, доколкото мога. Не знам дали е разбрал, че съм много напрегната, но присъствието му ми действа успокояващо. Така се оказвам барикадирала се в стаята на сигурно място, има сейф, което е силна точка за гестхауса, а на мен не ми се излиза навън.

След час се сещам, че имам програма за деня. Още от България бях потърсила един познат от каучсърфинга Мариано, който беше отсядал у дома и определено се надявах на помощ от негова страна при опознаването на Буенос Айрес. Уговорих се с него за среща и разопаковах багажа. Бях толкова уплашена, че съм в този град, че сигурно, ако нямах среща нямаше и да изляза навън. В определения час Мариано е пред вратата ми. Следва дружелюбна прегръдка (въобще в тази страна се напрегръщах и нацелувах за години напред) следва първо опознаване на квартала. Тръгваме към площад Дорего и там първото, което виждам е двойка, танцуваща танго. Сядаме в заведението, даващо най-добра гледка към танцуващите и аз забравям къде съм.

След танците и моят бакшиш за танцуващите, решаваме да отскочим до Природния резерват в Puerto Madero. Качвам се на скутера на Мариано и виждам един леко по друг, различен град, но високите модерни сгради ми напомнят за бизнес център. В резервата се налага да разгледаме набързо, защото е в края на работния ден и ще затварят парка. На мен това време ми е предостатъчно, тъй като има доста мухи, които хапят ужасно...а и представата ми за опознаване на града не е свързана с разходки в гори тилилейски. Стигаме до рио дел Плата и реката ми замирисва на море. Не е кой знае каква гледка, но Мариано е горд с реката и се чувства, че риото играе важна роля за живота на портеньосите. Навсякъде в последствие установявам, че тези хора обожават реките си.

На връщане минаваме през истинския център на Буенос Айрес, площад Машо и там трафикът ме довършва. Няма правила, особено пък за мотоциклетистите, които се провират откъдето падне и със сигурност няма никакъв начин, автобусите и колите да ги виждат. Просто е въпрос на късмет дали ще стане инцидент или не. Аз имам опит от градско возене на скутер от Италия, но никога не съм попадала в подобна ситуация и при толкова авантюристично шофиране. През цялото време пред очите ми беше гледката как се пльосваме на асфалта, бутнати от някой автобус и каската ми отхвръква при удара. Единственото положително е, че от страх вече си бях направила застраховка при Номадите и сумата трябваше да стигне, за да ме върнат в Европа, по един или друг начин. Оцеляла в тази ситуация получавам следваща изненада. Имам покана за вечеря, но до мястото ще трябва да се придвижа почти сама. То е далеч от туристическата част, където според всички тур. писания, туристите нямат работа. Доста притеснена разбирам, че трябва да отида до последната спирка на метрото и там Мариано ще дойде да ме вземе. Това обаче ще се случи в тъмната част на деня около 20.30 часа. Няма как ,поемам този риск, защото не може просто да се фръцна с думите, че не ми се ходи на парти. В определения час съм на някаква последна спирка на метрото и там няма никой. Замислям се дали всъщност съм на точната последна спирка. Няма как да установя това, защото в Аржентина Мтел нямат покритие и аз на практика съм без телефон. Чакам изнервена и се ядосвам на себе си, че съм се съгласила да ходя на тази вечеря, някъде на майната си, а даже не съм запомнила името на спирката, за да знам, че не съм се качила на грешна линия. След известно време Мариано се появява и аз отново се качвам на „любимия скутер”. Добре, че вече няма трафик и не се налага провиране измежду автомобилите. Още известно време пътуваме, покрай кокетни къщички с дворчета и когато пристигаме, Мариано ме запознава с една девойка, която ме прегръща и единственото, което разбирам е, че и е много приятно да и бъда гост. Мило и приятно и за мен. Веднага забравям за страховете си и когато всички приятели на Мариано са налице купонът тече, а аз съм център на вниманието. Хората си бяха направили труда да потърсят България в Гугъл и да понаучат нещо за нея.

Смеем се и похапваме вкусни неща, чието име така и не запомних освен емпанадос. Подарих по мускалче българска роза на дамите, магнитчета на мъжката част и кутия тунквани бисквити „Мираж” за всебща консумация. За мен аржентински сладки. И така до към 2.30 ч., когато се налага да се прибирам у дома. Първоначалната идея беше да се прибера с някакво семейство, което живеело близо до мен, но в крайна сметка те не бяха дошли. С още една девойка се качваме на такси, за да си поделим цената му, но идея си нямам, колко скъпо ще ми излезе това удоволствие при условие че съм някъде в периферията на града, а той е огромен. За мое неудоволствие Ана трябва да слезе в Реколета, а аз да продължа до Сан Телмо. Момичето ми изпраща покана по фейсбук и ме моли щом пристигна да и пратя съобщение, че всичко е ок и че съм се прибрала. Прави ми впечатление, че е загрижена. В последствие откривам това качество в повечето портеньоси, както наричат жителите на Буенос Айрес.

На следващия ден, решавам да ползвам туристическия автобус, за да добия общ поглед и да имам идея как стоят нещата в града. Още щом излязох параноята си даде отражение и не направих нито една снимка, докато не отседнах в първото барче, за да закуся. Направи ми впечатление, че много на често в квартала има патрулиращи полицаи, което е успокоително.

Намерих спирката на автобуса с питане и размотаване. Цената на билета беше доста по-висока от обявената на сайта. Имам големи подозрения, че може и да ме излъгаха и платих еднодневен билет на цената на двудневен, но пък и не съм сигурна дали това е така. В нито един от сайтовете не беше посочена реалната цена. Както и да е, нямах голям избор, още повече, че докато се разберем, бусът вече беше в La Bocca. Първото нещо, което видях е стадионът Бонбонера. Направих някоя и друга снимка, докато останалите туристи си правят дълги фотосесии.

Маршрутът на автобуса минава и покрай прословутата уличка Caminito, но по начин, че да не можеш да видиш нищо от уличката. Аз нямах никакво намерение да слизам от буса, предоставящ ми сигурност и продължих обиколката си. Отново преминаваме през Puerto Madero, следва барио Retiro, който като изключим авто и жп гарата е много шикозен квартал с френска архитектура. Красиво.

Следват Палермо Холивуд и парковете на Палермо Виехо, Реколета и центъра на града.

Обиколката тече твърде бавно, защото има големи задръствания и вече изцяло губя надежда да разгледам всичко набелязано през този ден. Основно вися в трафика, в откритата част на буса и дишам смога от газовете на автомобилите. Между зъбите ми хруска прах. Погледът ми не може да обхване с колко платна е пътят. Накъдето и да погледна коли.

Изобщо нямам идея харесва ли ми това, което виждам или съм прелетяла света, за град, който основно ме плаши. Минаваме през Обелиска, театър Колон, площад Машо с Кабилдото, Каса Росада и след това отиваме към парламента. Красиви сгради, ама аз ги гледам от автобуса. Не ми харесва, но пък ме е страх да сляза. Почвам нова обиколка, но желанието ми да разгледам този ден и гробището Реколета определено няма да се случи. Все пак на втората обиколка се осмелявам да сляза и да се разходя малко из барио Реколета, защото гробището вече е затворено. Разходката разбирайте, като да обиколя площадчето и да мина една две преки по основната улица, след което да се върна по същия път до познатото сигурно място, спирката на бусчето. Междувременно съм опитала от прословутия сладолед с вкус на манго и лимон. Определено е нещо уникално на вкус, а и консистенцията му е различна. Давам му предимство пред италианското джелато. Изведнъж завалява проливно и когато идва автобуса всички туристи сме наблъскани в долната част, движим се бавно задръстени в трафика, а аз се налага да сляза някъде в центъра и да се придвижа до Сан Телмо пеша. Вече е тъмно. Слизам на Обелиска, забравяйки, че това е една от определено опасните зони на града. Навън е пълно с хора, което ме успокоява, но аз гледам да се движа в близост до сградите, с ръка на чантата си и с уверена крачка в бързо темпо. Сигурно съм единствената, която не биха предпочели да ограбят, виждайки останалите дами, колко незаинтересовано са преметнали чанта през рамо и се мотаят по улицата. Мирише на дъжд, въпреки че той е спрял и измил всичко. Добирам се до гестхауса и врътвам ключа на вратата за по-сигурно.

Тъй като бях донесла за колекцията на едно момче, поставки за чаши със снимки от България, реших че тази вечер е моментът да му ги дам. Оставих му съобщение, ако иска да се видим и след час, вече бях на поредната среща. Избрах да видя нощен Палермо, тъй като много бях слушала за нощния живот на този квартал, а едва ли бих отишла там сама.  И така отидохме, като за вечеря по препоръка на Емилио, опитах пицата. Не е като италианската, защото е с повече плънка и по-дебела. Аржентина е голям производител на сирене или т.нар. queso и определено вкусът му си заслужава. Поставено върху пицата, сиренето се разтича и удоволствието от храната е огромно. Интересното е, че всеки трябва да изчака току-що опечена пица, въпреки наличните изостанали парчета, първо да се наяде и след това да плаща. Дават и бележка, която незнайно защо аз веднага изхвърлям в коша, без да се усетя. Естествено като дойде време за плащане, Емилио се наложи да се обяснява, какви съм ги натворила, а на мен ми беше смешно. След пицата, дойде ред и на бирата. Заседнахме в един бар, който към 23 часа все още беше празен. Към 24 часа започна бавно да се пълни и към 1 вече имаше хора, чакащи да се освободят места. Накрая правим и една пешеходна обиколка на района. Почти през сграда има заведение, пред което чакат хора за места и отвсякъде се чува музика, но не по начин, който да прави неприятно впечатление. Определено се създава усещане за живот, а не за лудница. Чудя се как хората издържат на това темпо, през деня на работа, а вечер до никое време навън, но според Емилио имат изграден навик за това и не им тежи. Получавам и първи насоки, как да се оправям в големия град. Емилио е завършил мениджмънт по туризъм и има опит с туристи. Съветите му са безценни и много полезни.

На следващия ден в плана ми е да се добера до La Bocca с тур буса, тъй като билетът ми изтича в 11.30 ч., да разгледам набързо Caminito и пак с буса да се придвижа до Реколета, пък от там ще мисля после как да се прибирам. Събота е и все още градът спи. Пътьом към спирката на буса съм разгледала общинския пазар, закусила със сладки от една пекарна и заредена с кафе, вече съм доста смела. Липсва трафик и за минути съм в Ла Бока. Уличката още е пуста, но пък това ми дава възможност да направя снимки набързо и да се махна от там. Да, ама тук някъде започнах да се влюбвам в квартала и в града. Бавно уличката оживя, пред заведенията затанцуваха двойки танго или други фолклорни танци, навсякъде цветове и една специфична атмосфера.

Забравих за автобуса и ходех напред назад цъкаща от възторг. Дотолкова ми хареса, че чак седнах да обядвам в един от ресторантите, въпреки че от интернет знаех, че заведенията там са твърде скъпи, а храната лоша. Беше ми толкова кеф, че въобще не ми пукаше за цената. Накупих сувенири, снимах се, дори на една от продавачките обяснавах къде е България и ми стана неудобно, че не се сетих за нито един човек от нашата история със световна значимост, та да я подсетя къде точно се намираме. Тя с такъв интерес искаше да научи нещо за България и задаваше толкова много въпроси, че аз се почувствах неудобно от това, че нямам идея за повечето от отговорите. Някъде следобеда се сетих, че все пак трябва да си ходя, ако искам да видя и нещо друго в този град.  Тъй като нямах монети за автобус, нито карта за транспорта, се наложи да взема такси за 68 песо. Дълго го избирах, докато се осмеля да се кача, а след като се освободих от всички покупки в гестхауса, се отправих да разгледам Каса Росада. Емилио ми беше казал, че в тази правителствена сграда има свободен достъп на хора през уикенда. От Сан Телмо се спуснах по ул. Дефенсия, чак до плащад Машо. Там течеше някакъв шотландски празник и имаше изградена сцена. Облечени като шотландци артисти пееха и танцуваха, а хората се забавляваха със спектакъла. Погледах малко и влязох в Катедралата. Вътре е погребан националния герой на Аржентина, стоят непрекъснато гвардейци на пост, а хората идват на поклонение. Самата Катедрала е богата, красива, въпреки че не е твърде стара, на около стотина-двеста години е. В нея е служил настоящия папа Франциск. Повечето известни снимки на папата са направени в тази катедрала. След това отидох в Каса Росада. Вътре беше пълно с аржентинци. За обиколката хората се допускаха на групи, като на една маса се заявяваше желанието за посещение и се раздаваха различни по цвят билетчета, след което се съобщаваше горе-долу след колко време ще влезе групата с даден цвят. През това време можеше да се обикаля предверието на сградата, да се правят снимки с гвардейците и да се разгледа патиото.

Групите влизаха с гид, изнасящ лекция единствено и само на испански език. Снимането е абсолютно забранено и след представянето на дадена зала хората биваха оставяне за няколко минути сами да разгледат посочените им неща. Самата обиколка се провежда в пълен ред, под зоркия поглед на гвардейците. Въобще аржентинците като цяло ми направиха впечатление за доста подреден народ, никъде не видях блъсканици, а хората се редяха на стойни опашки и чакат реда си. Запомних, че имаше зала с картини, изобразяващи различните региони на Аржентина и че в тази зала се посрещат гости на правителството. Следваше залата на жените, направена вероятно в чест на Евита Перон. Въобще в историята на Аржентина жените играят значима роля и формите, под който се предоставя уважението на хората към тях са многобройни. Имаше и зала с портрети на хора, гордост за нацията – учени, артисти, писатели и т.н. Най-накрая видяхме и асансьора на президента, който сам по себе си представляваше интересна част от вътрешния интериор. И при излизане и при влизане в сградата на Каса Росада се минава през проверка със скенер. Успях и да науча, че спецефичния розов цвят на сградата се дължи на смесване на боята с кръв от животни. Защо се е стигнало до това, така и не разбрах.

След посещението на правителствената сграда, вече поуморена реших, че ще трябва да се прибирам, тъй като вечерта щях да ходя на първата си милонга и да танцувам танго. Вечерях огромна порция шницел по милански в неаполитански вариант. Вероятно имах поне половин кило месо в чинията си и за гарнитура половин кило истинско картофено пюре. Тъй като бях неразумна още в началото си поръчах и десерта крем карамел с прословутото дулсе де лече. Сладко и невероятно, но определено невъзможно за изяждане. В 23 ч. бях на милонга в известната La Viruta de Armenia. Клубът беше изнамерен от Мариано, който нямаше никакъв интерес от тангото, но пък явно беше решил да жертва вечерта си в моя полза. Кувертът е 70 песос и включва и урок по танго, с правото да танцуваш след това на милонгата. Включих в групата със средно ниво, което се оказа грешка. Определено бях значително по-напред, но ми беше неудобно впоследствие да сменям групата. При започването на милонгата, кавалерите за танго разко намаляха и скоро разбрах, че с танцуването работата няма да се получи. След понастъпването и лутането на дансинга, с няколко начинаещи кавалера, реших да спестя висенето на Мариано и да се прибираме. Бях доста разочарована, защото имах по-големи очаквания. В последствие ми казаха, че клубът вече преподава различни танци и поради тази причина милонгите приличат по скоро на дискотека, а хората, които ходят в повечето случаи са почитатели на други видове танци, а тангото е просто придавка.

Неделя. Този ден беше срещата с Лили и Вальо, който приключваха пътешествието си из Патагония. Имахме си маршрут подготвен от Стенк за посещение на гробището Реколета, което до този момент въпреки голямото ми желание не бях успяла да посетя, Лили и Вальо, също. В плана беше и разглеждане на неделния пазар в Сан Телмо, който е доста известен и всички гидове го препоръчват. След бързо кафе на общинския пазар и снимки на сергиите, се разходихме по ул. Дефенсия до площад Дорего. На всякъде сергии и хора. За мен имаше определено настроение. Не останахме и без покупки. Аз се снабдих със закачлив потник и сувенири.

След това поехме към ул. Флорида за смяна на пари и в последствие към площад Сен Мартен, от където да достигнем до гробището Реколета. Тъй като беше неделя улиците бяха поупостяли, но на плащад Машо отново течеше забавление със сцена. Обхождайки значително разстояние достигнахме до заветната цел- аристократичното гробище. Открихме гробът на семейство Дуарте, където е погребана Ева Перон.

Забелязах, че аржентинците заставаха смълчани пред него за няколко минути, правиха си снимки и след това с въздушна целувка се разделяха с обичаната от тях Ева Перон. Разгледахме и няколко алеи с гробници, но аз не бях възхитена от мястото. За първи път разглеждах гробище и не се чувствах комфортно. Все си мисля, че това са свети места и следва покоят на мъртвите да бъде запазен от туристите, шракащи с фотоапарати. Мисля, че друг път не бих отишла да разглеждам гробище отново. А в близкия парк течеше празник.

Имаше улични артисти, фолклорни танци и много хора. На връщане накупихме пакети с мате и тръгнахме да се прибираме. Идеята да следваме същият маршрут в обратен ред претърпя пълен провал. Объркахме се и питайки един човек за посоката, той твърдо ни заяви, че плащад Сен Мартен по тъмно е изключително опасно място. Аз бях чела нещо по въпроса, но пък си мислех, че като сме трима едва ли има чак такава опасност. Човекът, обаче, категорично ни спря да ходим там и ни упъти как да се приберем в квартала си по най-оживената и осветена част до първата метростанция. Такива бяха указанията и на патрулиращия полицаи. Дори в метрото ни пуснаха без билети, тъй като гишето вече беше затворено, а портеньосите пътуват с карти за транспорта.

Водопадите Игуасу

Напускам Буенос Айрес, знаейки че имам още време за този град и с леко облекчение, че всичко е минало добре. Летя с аржентинските авиолинии, но полетът се осъществява от Austral air. Удобни и широки седалки, на всеки с персонален екран. Храна – бисквитки и солети, опаковани в кутии с изгледи от регионите на Аржентина. На мен се падна изглед със Салта, до където беше следвашия маршрут. Приех го за знак на съдбата.

На летището в Пуерто Игуасу намирам шатъл компанията Four seasons, която осъществява трансферите до някои хостели и автогарата. Тази компания си е монополистът там. Цена на билета 60 песос. Оказва се, че моят хостел е включен в обиколката и ме стоварват пред вратата му. Настаняват ме и аз излизам на оглед. Жега и лепнеща влага. Но още по пътя от летището много харесах районът. Едно свежо зелено на всякъде, красиви вилички и почвата с един силен червеникав цвят. Има и много красиви екзотични растения. А в хостела има хамаци и басейн. Стаята ми в Hostel Poramba е много приятна, банята нова, въпреки че не всичко работи перфектно. Дреболийте не могат да ми развалят усещането, че е супер. По пладне излизам да разгледам градчето и да видя залеза на мястото с монумента на трите граници. От хостела са ми препоръчали за разходка покрай реката именно този момент. Нещо не преценявам точно времето и набързо става тъмно, но пък мястото е много приятно, добре осветено и по сведенията от хостела напълно спокойно. Правя лежерна разходка по „крайбрежната” алея и снимки на монумента с трите граници.

След това си тръгвам към хостела, но минавам по търговската улица и улицата с ресторантите, където животът кипи. Напомня ми за морски курорт с магазините за сувенири и атмосферата. Връща ме в спомените към едно време, когато ходех на почивка с родителите на черноморието и вечер излизахме на разходка, а на мен ми купуваха захарен памук. Преди това бях прочела, че в Пуерто Игуасу няма нищо, което да се прави, но на мен ми се прииска да си почина там поне седмица. Имаше нещо, което много ме връщаше в детството ми и ми беше много приятно.

На другия ден, след закуска се отправям рано-рано към водопадите от аржентинската страна. Денят изглежда мрачен, но още е твърде рано и аз се надявам, че времето ще бъде хубаво. Намазвам се обилно със слънцезащитен крем, после репелент и поемам към водопадите. До парка се стига с автобус на компанията Rio Uruguay, като двупосочен билет е на цена 100 песос. Цената на билета в парка 260 песос. Тъкмо влизам в парка и започва да ръми. В последствие дъждът става все по-силен и накрая проливен. С лекота успявам да разгледам Долния кръг, въпреки дъжда. Гледките са уникални и дъждът не пречи особено.

Отивам и с влакчето до Garganta del Diablo, когато докато крачим по платформата към гърлото се излива такъв порой, придружен със светкавици и мълнии, че става страшно. Не знам от кое всъщност ме беше по- страх в този момент – дали, че може да затворят парка, заради гръмотевиците или че може да ни тръсне някоя гръмотевица, докато ходим по тези железни конструкции. Около нас само вода – отдолу реката, отгоре порой. Обувките ми джвакат от водата в тях, претеснява ме дали фотоапаратът няма да спре да работи, защото водата е проникнала в него, а в допълнение съм пленена от случващото се. Усещането е, че вървим по пътя за яда, докато не стигаме до устието на водопада. И гледката и усещането трябва да се преживеят. Не мога да ги опиша по никакъв начин.

Грохотът, силата на природата са един път и с нищо не могат да бъдат сравнени. На това място просто стоиш и мълчиш. В един момент се осетих, че освен от дъжда капки се стичат по лицето ми и от сълзи. Плачех. Сигурна съм, че и другите го правеха, но просто дъждът майсторски скриваше сълзите. Толкова нищожен се чувстваш пред силата на природата... Или пък легендата за създаването на водопадите е истина и трагично завършилата любов създава такова усещане. А легендата гласи, че богът харесал една местна девойка, която пожелал за жена. Тя обаче решила да избяга от него заедно с годеника си, използвайки лодка по реката. Когато богът ги видял се ядосал и решил да удари реката, че лодката да пропадне във водата. Там където е паднал ударът се намират водопадите и в частност дяволското гърло. Влюбената двойка загинала във водите на водопадите.  

След Дяволското гърло се върнах на предишното ниво, за да разгледам и Горния кръг. Отново водопадите, но вече пътеката е над тях и водопадите се виждат отдолу.

Неусетно денят си беше отишъл, а аз не бях успяла да се кача на лодка, както и да направя трекинга до водопада, в който позволяват да се изкъпеш. Самото време не позволяваше тези неща, но пък и според мен паркът изисква двудневно посещение. Излязах пет минути преди да затворят парка с тъга че денят е свършил. Нямаше значение нито дъждът, нито вятърът. Не бях успяла и да видя много от животните, тъй като те се бяха изпокрили в пороя. Мъчно ми беше, че нямам повече време. Сега ако планирам пътуването бих оставила два дни за този страна на парка.

На другият ден идва ред на водопадите в Бразилия. Взимам първият автобус на същата автобусна компания директно до водопадите във Фоз до Игуасу. Цена на билета 80 песос, а служителите на фирмата се грижат за всички формалности, свързани с преминаването на границата. Паркът също е с перфектна организация. Кеф да ти е да обикаляш. Цена на билета 52 бразилски реала. Времето чудесно, без да е горещо, но пък не вали. Гледките зашеметяващи.

На Дяволското гърло минавам три пъти по платформата през пръските на водопадите. Още след първия път добивам вид на участничка в състезанието мис мокра фанелка, но какво ми пука. Веднъж съм на водопадите, а вълнението е огромно. Този път са налице и животинките, птичките и пеперудките. Ех, невероятно е, но трябва да разгледам и Парка с птиците, а това време просто лети. Цена на билета 38 реала. А в парка с птиците ставаш дете. Говориш им, те ти чуруликат и комуникацията върви. Успях да присъствам и по времето, когато хранят птиците и точно в този момент бях в клетката с папагалите. Такава лудница няма. Докато се осетя вече бях оцъкана за късмет, ама какво пък толкоз, пак е кеф. За финал снимка с папагал на ръка. Е може да е туристическо и за деца, ама и аз се наредих на опашката, пък този ден бях станала и дете.

Хареса ми. Това бяха два невероятни дни. Водопадите са уникално чудо на природата и богатство за света. Който може да отиде да види със собствените си очи. Радвам се, че аз имах този късмет.

Los Andes

На следващият ден отлетях за Салта, градът наречен La linda или красавицата. Започваше нов етап от приключението. Имах само няколко снимки от интернет за идея, какво би трябвало да има там. Останалато беше въпрос на усещане и инстинкт, да избера именно този регион. В момента, в който видях няколко снимки от там, реших че мястото ще стане част от програмата.

Още от самолета видях градчето, в подножието на планината и много ми хареса. И отново много зелено все едно, че не е есен. На летището успявам да намеря шатъл до автогарата за 30 песос, който в последствие ме оставя на 100 метра от хостела, тъй като пътят минава през него. Първите ми впечатления са за значително по-малък град, който е и значително по-беден и остарял от Буенос Айрес. Настанявам се в хостела La Posada del Don Simon и от там ми предлагат еднодневни трипове. Тъй като вече знаех какво точно искам да видя, като програма минимум, веднага посочих трите трипа, които исках. Цената се оказа значително по-ниска от тази в интернет, а в замяна получих и още 10 процентно намаление за пакета. А в самия хостел, хората изключително добронамерени и приятелски настроени – това са Дон Симон и неговата съпруга. Отново никой не говори английски, но аз вече успявам да се справям доста добре с испанския език и по-точно с аржентинския испански. Това семейство ме посрещна толкова топло и приятелски, че вече знаех това ще е моето място, моят град. Те ми бяха и голям помощник в опознаването на града.

Едно очарователно колониално градче с приветливи, мили и добронамерени хора, любопитни към всичко, което ги заобикаля. Леко грозновати, далеч от модерните портеньоси, но хора с огромни сърца. Центърът на градчето в колониален стил, с най- красивите и цветни църкви отвън, които съм виждала. Типичното Кабилдо, Катедралата, парк пълен с хора привечер и много открити заведения с масички навън.

Вечер всичко това обляно в светлина. Тези хора определено бяха майстори в осветлението, защото сградите добиваха изключително красив вид в светлините на лампите.

В градът се намира и Архиелогическия музей на Високата планина, в който се намира историята на планината и нейните хора. В музея, в идеален вид са запазени мумите на три деца, принесени в жертва на боговете. Музеят си заслужава посещението и отделеното време. Тук посетих и една модерна арт галерия и картините бяха също толкова цветни и изпълнени с настоение, колкото всичко в този град. А за любителите на природата е хълмът, в чията основа е построен градът и от който се разкриват невероятни гледки. До там се стига с лифт. Част от атмосферата е музиката на гаучусите и вкусните емпанадос.

И първият трип до Cafayate и неговата Quebrada, съчетано с посещение и дегустация на вино. Време, което прекарах в смях и забавление. А природата, за нея говорят снимките:

Запомних този ден с красивите гледки, които се разкриваха на всеки завой. Скалите бяха с невероятни форми и цветове. За окото е трудно да възприеме цялата тази красота. Виното също си заслужаваше.

Следващият трип до древните градове от пътя на Инките – Purmamurca, Tilcara, Humahuaca, San Salvador de Jujuy и Quebrada de Humahuaca. Цветовете са част от пейзажа и окото не спира да ги открива на всеки завой и във всяка скала. А музиката, придава тайственост на мястото. Идете и вижте, няма да съжалявате.

Пурмамарка е едно изключително цветно градче, сгушено сред цветни скали и при слънчев ден гледката е невероятна.

В Тилкара се намира форд на висок хълм. На мястото са имали жилища и древните инки. От хълма се разкрива гледка към околностите. В подножието на крепостта се продават бонбонки от кока.

По пътя се минава и покрай Тропика на Козирога.

Умауака е четвъртата империя на слънцето. Древен град на инките. В днешно време представлява колониален град, но със силно влияние от Боливия. Жителите приличат на индианци. На висок хълм има изграден паметник на героите, загинали в борбата срещу колониалистите. Има и красива църква. Характерни ястия за региона са тези, направени с месо от лама. А музиката, която звучи от заведенията създава допълнителен чар на градчето.

Сан Салвадор де Хухуй пък е основен град на област Хухуй. Колониален град с красива катедрала, кабилдо, което е било разрушено изцяло при голямо заметресение и в последствие изградено по нетипичен начин. На централния площад се намира и сградата на местното правителство. Достъпът в нея е свободен и вътре може да се види едно от първите четири знамена на Аржентина, участвало в борбата срещу колониалистите. Основни елементи в знамето са стиснати ръце, една пръчка и шапка и тези символи пресъздават френския триптих „Свобода, братство, равенство”.

В Аржентина Quebrada се нарича място между две планини, в което природата е създала по естествен път невероятни скални форми или се отличава със своята флора и фауна. Кебрадата в този район включва основно цветни скални образувания.

На третият ден трипът е до Salinas Grandes и основното е преминаването на височини в Андите, а пътят е особено живописен. Тук опитах коката, чиито свойства са да обогатява с кислород кръвта и да действа като обезболяващо средство. Особено важно е нейното значени за хората, принудени да живеят по тези места. За мен изключително гадно на вкус преживяване. Научавам много за историята на градчетата по пътя, възхищавам се на природата и се чувствам щастлива да съм сред тези хора, че съм имала възможност да посетя това страхотно място и да усетя мистиката му.

В Андите оставих сърцето си. Вероятно никога няма отново да се върна тук, въпреки че много ми се иска.  Това е, мястото с най-прекрасните хора, които съм срещала по пътя си.

Колония дел Сакраменто ипоследни дни в Буенос Айрес

И ето ме отново в хаоса на Буенос Айрес. Този път самолетът ми е кацнал на градското летище Аеропарке. Изборът ми за превоз пада измежду таксита, отново познатата за мен компания Manuel Tienda Leon и още една компания AirBus. Цената на превоза на AirBus е най-добра 30 песо, но пък трябва да сляза на Обелиска с целия си багаж, а това е една от зоните с доста джебчии и крадци, поради което се спирам на другата компания и отново заплащам превоз до гестхауса. Настанявам в същия гестхаус при Оскар, където се чувствам наистина добре, а и бях оставила голяма част от натрупания вече багаж при него. Решавам да хапна сандвич с телешко, което се оказва една голяма багета с няколко телешки пържоли вътре, поднесена с някакви люти сосчета. Цена 50 песо. Направо си облизах пръстите. Такава вкусотия, а като любител и на лютата храна се оказвам в състояние да подшмърквам, да роня сълзи от лютото и да се облизвам вкусно. След това следобедът е отделен на кварталчето Палермо. Отивам пеша до площад Машо и от там с метрото до площад Испания. Тъй като е понеделник Ботаническата градина се оказва затворена. Изборът ми се свежда просто до разходка или посещение на зоологическата градина. Избирам да се разходя и отивам до паркът „Trez de febrero”, където има патици, езерце и спокойствие и е много приятно.

Около паркът алеите се използват за каране на ролери, а по тревата има налягали хора. За първи път се осмелявам да извадя таблета в Буенос Айрес и да направя снимки. След тази разходка се отказах от първоначалния замисъл да отида и в Японската градина, а се отправих към площад Серано. По пътя отново си купих от вкусния сладолед и седнала на една пейка позяпах хората. Тъй като вече взе да става към 18.30 ч. и да се стъмва реших да се прибера. На другия ден предстоеше пътуване до уругвайското градче Колония дел Сакраменто.

Предният ден съм се разбрала с Оскар да ме придружи до таксито, за да стигна до пристанището на фериботите Seacat, с които да се придвижа по рио Плата до уругвайското градче. Пътуването преминава леко и неусетно и вече съм в Уругвай. Всички паспортни проверки са направени още в Аржентина и на пристанището в Уругвай не се правят такива. Намирам туристическият офис, от където се снабдявам с карта на града и информация къде има чейндж бюро и какво да разгледам. Поради ранния час, градчето все още спи и няма хора по улицата, а само големи кучета. Това леко ме притеснява, но пък кучетата не ме закачат и скоро забравям за тях. Градчето Колония дел Сакраменто е под егидата на Юнеско и в историческата му част времето е спряло, но търговията не е. Калдъръмени улички, стари къщи и много цветя.

Намирам чейндж бюрото и тъй като нямам много представа от парите там сменям каквото ми дойде на ум. Имах някакви изостанали бразилски реали и дребни долари, които не вървят изгодно в Аржентина и обмених тях. Дават ми разписка с курса, по който съм обменила. Бях забравила за този начин на обмяна на парите и определено се учудих, че всичко е толкова легално. След това продължавам разходката, а навън започва оживлението. След кратко двуумение реших да не се катеря по фара за поглед отвисоко, а да продължа с разходката. По улиците има много ретро автомобили, които са напълно неизползваеми, но пък придават на града особен старинен вид.

Отварят и първите заведения с масички отвън и от тях зазвучава приглушено джаз. Усещането ми е, че се намирам сред декорите на някакъв филм от началото на 20 век. Влизам в едно мегазинче за сувенири и след задължителната покупка на магнити и някакви бисквити за колегите в службата, се опитвам да получа информация от продавачката за цената на такситата. Веднага установих, че испанският тук не е като испанският в Аржентина, защото изобщо не успяхме да се разберем, нито на испански, нито на английски. Поради тази причина отивам при първото спряло такси и питам за цената до едно място, което посочвам на картата, която нося. От тур. офиса ми бяха посочили, че и там има нещо за гледане. Цената хич не ми хареса, но пък не ми мина и идея да преговарям за по-ниска. Докато шофьора на таксите ме убеждава да приема ми посочи и възможност да разгледам някаква древна църква в новата част на града и това ме убеждава напълно. Нямам идея от стойността на парите, които иска, но знам чу ги имам, поради което се навивам на тази обиколка. Договаряме се на цена от 500 уругвайски песос да отидем до мястото, което аз посочих на картата, след това до църквата, да ме чака да я разгледам и да спираме, където пожелая за снимка. Човекът между другото се опитва да си заработи договорената сума и ми разказва за това какво виждам. Пътят минава по крайбрежен път, където има парк и плаж. Не виждам точно какво представлява плажа, но определено рио Плата не ми изглежда като място, в което да се къпя. От ляво се вие реката, а от дясно са направени малки блокчета, които са нещо като хотелчета и  апартаментите в тях се продават или пък просто се отдават под наем на почиващи. Човекът с гордост заявява, че преди 5 години мястото е било пусто. Завежда ме да видя и хотел Шератон. После отиваме до изградената арена за борба с бикове.

След построяването си тя е действала само около десетина години и на нея са се провели само 8 кориди. Сега стои неизползваема в средата, а около нея обикаля пътя. След арената идва ред на сградата на бившото казино, а днес превърнато в сграда на университета. Стигаме и до църквата Сан Бенито.

В нея все се правят сватби след предварително записване. Църквичката е приятна и семпла. Без излишна показност и с малко статуи.

На връщане спираме на един мирадор за снимки към пристанището на града и минаваме покрай местния стадион, който е украсен много красиво с рисунки. Отвън, ако не ми беше посочено, че това е стадион бих приела, че е някакъв парк или културна институция.

Договарям се с таксиджията да ме закара до някое място, където мога да хапна нещо местно на приемлива цена. Естествено съм оставена пред едно приятно ресторантче, което едва ли е евтино, но поне се надявам да хапна вкустно. Вече съм разгледала градчето, обяд е, а фериботът за връщане е чак в 16.30 часа. Преди поръчката се информирам дали мога да платя с долари, тъй като определено съзнавам, че местната валута няма да стигне за обяда. Докато си чакам равиолите, подхващам вкусния хляб с масло и чашата с вино. И тук и в Аржентина хлябът е толкова вкусен, че човек се наяжда само с него, докато донесат поръчката. После идва ред на плащането на сметката и тук ме прецакват доста докато се ориентирам. Разплащам се доволна, след което си взимам бележката за спомен и установявам, че в сметката ми е включен и солиден или огромен бакшиш за заведението, а аз се притеснявах, че поради комбинираното плащане с уругвайска валута и долари, нямам възможност да оставя полагаемия се бакшиш. Все още не съм седнала да проверя при какъв курс са ми пресмятани доларите, но здраве да е, поне равиолите бяха вкусни. В този момент се сетих, че когато питах в туристическия офис дали има опасни места в градчето, служителката с каква гордост и лек неприязън ми отговори, че Уругвай е напълно спокоен град за туристите и тук абсолютно никаква опасност не ги грози. Сетих се и че за Аржентина бях прочела за какви ли не измами в заведенията или такситата, но нито веднъж някой не се опита да ме лъже или изпробва доколко съм наясно с нещата. След обяда отидох да посетя и църквата срещу ресторанта, в историческата част и да разгледам останалата част от градчето. Докато обикалях се оказах пред заведение с музика на Едит Пиаф и седнах на сянка на тротоара просто да послушам.

После в местния парк, където освен чуруликането на птичките нямаше други звуци или шумове, се излегнах на една пейка с раница под главата и се отдадох на релакс, мислейки си колко приятен е бил денят и че за съжаление пътешествието е към своя край. В 16.30 ч. след съответните проверки на имиграционните власти отново хващам ферибота за Буенос Айрес. На пристанището поредната проверка на багажа и аз се оказвам без идея как ще се придвижа. Не виждам никакви транспортни фирми освен такситата на порта, които по правило са доста скъпи. Решавам да се придвижа пеша, гледайки картата. Още от началото питах за посоките и добре, че го направих защото определено бях изцяло в грешка с ориентацията. Питах и полицаите по пътя си за това доколко разходката ми не минава през опасни зони, но всички те ме успокоиха, че няма страшно. Разходих се по кея на Пуерто Мадеро, стигнах и до моста на жените или Puente de la Mujer, като идеята ми беше от там като премина моста да се спусна все направо по улицата и да стигна до площад Mayo.

Даааааа, такава ми беше идеята, ама явно ориентацията ми куцаше яко. Добре, че преминавайки моста се сетих да попитам две девойки дали да тръгна в ляво или в дясно за площад Машо, че да разбера, че вървя в обратна посока и че площада е останал някъде назад в обратна посока и че въобще придвижването ми няма да стане според замисъла. Върнах се отново по моста с идеята, че без такси няма да се получи и че явно идея си нямам, къде точно се намирам, въпреки проучването на картата. Докато се чудя в коя посока би трябвало да търся такси и ходя неориентирано пак питам една жена за този площад. Вече доста се бях притеснила, защото районът отново започна да ми прилича на Сточна гара, а това е знак, че трябва да съм много внимателна, като при това е сумрак и се очаква всеки момент да стане тъмно. Докато жената ми обяснява споменава, че това, на което сме се казва авенида Индипенденсия и аз подскачам от радост, защото гестхауса ми е наблизо. Вече ориентирана се прибирам жива и здрава у дома. Предстои една дългоочаквана вечер. Имам уговорка с кавалер, тацуващ танго да ходим на милонга. Всъщност предисторията на тази среща е малко странна. Още от България бях пуснала съобщение в каучсърфинг страницата на Буенос Айрес, че ще посетя града и че съм готова на срещи. Получих куп покани от хостове и отделно за срещи. С това установих, че портеньосите са много гостоприемни, но тъй като предварително бях решила да отседна в гестхауса отказах поканите на хостовете. Кристиян /моят танго кавалер/ ми беше изпратил едно кратко съобщение със закачлива покана за един танц, която аз след като разгледах профила му, захапах. След моят отговор, обаче, настъпи пълно мълчание и аз реших, че липсва интерес от негова страна, въпреки изпратеното съобщение. Няколко дни преди да тръгна на това пътуване си разчистих пощата от ненужните писма в профила на каучсърфинга и за да съм напълно коректна към всички покани изпратих писма до хората, с които нямам интерес да се видя. Самото канселиране на поканите изисква това и аз писах на Кристиян, че отказвам поканата, поради мълчанието му, което показва липса на интерес от негова страна. Ден по късно получих съобщение, че поради някаква причина не е видял отговорът ми, но че поканата е сериозна. Аз обещах да пиша от Буенос Айрес, но определено и моят интерес се беше поизпарил. В последствие в Аржентина ме завъртяха емоциите и аз почти не намерих време да пиша освен един-единствен път в самото начало, но отново нямах отговор и после забравих за тази среща. Докато се размотавах из Игуасу видях съобщение от Кристиян, че както винаги той отново е видял късно писмото ми, но проявява интерес и за улеснение на контакта да преминем на фейсбук. Така пътешествайки от град на град успявах да държа връзка с него и за тази вечер имахме уговорена среща, която не знаех дали ще се състои, с оглед на предишната комуникация. Уговорката беше да отида до някакъв клуб в Палермо и там да се срещнем. Клубът се казваше Salon Canning и в последствие се оказа едно от най-реномираните места за танго милонги. Уговорката беше да се видим в 22 часа там. Аз пристигнах по-рано и влязох в салона сама. Все още там се провеждаше урок по танго за напреднали. Човекът който прдаваше билетите за милонгата ме покани да седна, докато чакам и да гледам урока, като се заговорихме откъде съм. Веднага се сети къде е България и че тук са идвали доста танцьори-преподаватели по танго от Аржентина. Междувременно се появи и Кристиян и предложи да се включим в урока. Бях леко притеснена, докато гледах нивото на останалите, но така или иначе бях дошла, за да танцувам. Оказах се на подобно ниво и нямаше никакъв проблем. След около час започна и самата милонга. Бях впечатлена от залата, музиката, танците и въобще хората около мен. Веднага забелязах кои ще танцуват и кои идват само да погледат. Тези които щяха да гледат поръчваха алкохол и вино, докато танцуващите бяха на вода и безалкохолни. Входът за милонгата беше 100 песо, тъй като щеше да свири оркестър и освен това имаше някаква известна танго двойка, която щеше да танцува за нас. Около подиумът, където се танцуваше, бяха наредени маси и видимостта за всички беше идеална. По стените имаше огромни пана със страстни пози от тангото, а акустиката впечатляваща. Правилата при танците на милонга са такива, че при покана за танц, тя обикновено се отнася за поредица от четири танца. На всеки четири танца има лека пауза и тогава могат да се сменят партньорите. Кавалерите канят дамите с кимване на глава и понякога е трудно да разбереш дали просто си обект на наблюдение или получаваш покана за танц. Тази вечер танцувах не само с Кристиян, но и с още няколко кавалери. С някои се получи добър танц, други понастъпвах, но нямаше оплаквания. Като цяло останах очарована от вечерта и съжалих, че толкова късно се случи. Това беше последната ми вечер в Южна Америка. Потанцувах до към 2.30 ч. и тъй като Кристиян беше на работа на другия ден си тръгнахме. Не останах до края на вечерта, защото се притеснявах как ще се справя по-късно с прибирането, а Кристиян който се оказа, че живее точно до клуба, предложи да ме закара до гестхауса или в другия край на града. Приключи една наистина страхотна нощ.

Последният ден в Буенос Айрес трябваше да бъде посветен на разходка по някои места, за които не ми беше останало време до този момент, поради различни причини и за стягане на багажа. Имах и една последна среща с човек от каучсърфинга. С Маркос се уговорихме да се срещнем в Катедралата, като се чакаме на първата пейка. До този момент Маркос беше без референции и аз определено бягах от тази среща, тъй като нямах представа що за човек е. Той обаче се оказа доста настоятелен и н крайна сметка реших да отделя час-два и на него. Знаех само, че работи нещо към църквата като институция. Още от момента, в които се срещнахме, установих че Маркос е изключително точен, коректен и много приятелски настроен. Той имаше огромни познания по историята на страната и града, културата и във всички области, за които говорихме. Оказа се, че е преподавател в религиозно училище и историите и фактите, които ми разказа бяха много интересни. Въпреки че смятах, че съм разгледала добре Катедралата, той ми показа един параклис малко в страни, които дори и не бях забелязала. Той беше отворен единствено за молитви и оставаше някак скрит от туристите. Разказа ми за самата Катедрала и за това, че там е служил настоящия папа Франциск. Освен богатата си култура, Маркос имаше и финно чувство за хумор и успяваше да иронизира нещата от съвременния живот. Разказа ми, че след обявяването на папа Франциск за папа, събитието е превърнато в нещо, което да носи огромни приходи за Буенос Айрес. Налице са улица папа Франциск, картички, снимки, значки и др. неща, които се продават доста добре на туристите. Показа ми къде е бил апартаментът на настоящия папа и поехме на разходка из центъра на града. Междувременно си поговорихме за престъпността и според Маркос тя не беше легенда, но просто изискваше повишено внимание, а не паника. Разходката приключи в близост до сградата на Конгреса, тъй като аз трябваше да си стягам багажа.

След обстойни напътствия как да си правя мате и обиколка из няколко магазина, за да ми бъдат обяснени предимствата на различните чаши за мате настъпи времеза раздяла. Получих подарък медальон с образа на Сан Бенито и дадох обещание да пиша отвреме на време. Прибирайки се, се отбих в едно заведение в Сан Телмо и за последен път си поръчах фаворитът ми от храната в Аржентина – огромен шницел по милански, направен по неаполитански маниер.

Стегнах набързо багажа и след като написах думи на благодарност в книгата на Оскар, заедно с него се отправихме към мястото, от където щеше да дойде да ме вземе шатъла до летището. За връщане наех шатъл от хостел America del Sur, на скромната сума от 130 песо. Чекирах се на летището, по флиртувах с човека от граничния контрол, който въпреки опашката ми отдели определено повече време отколкото на другите. Казах му, че с нежелание си тръгвам и че страната му е прекрасна, а аз съм имала най-страхотното пътуване до сега. Може и въобще да не го е интересувало това, което му бърборя на развален испански, но по никакъв начин не го показа. Върна ми паспорта едва когато млъкнах, защото познанията ми по испански език се бяха изчерпали. На летището имаше и едно огромно сърце, някаква модерна скулптура.

Минавайки покрай нея направих няколко снимки и си помислих колко ли много хора, напускайки страната, оставят част от сърцето си завинаги тук. След което седнах тъжно пред гейта и зачаках последния полет, който трябваше да ме върне в старата позната и доста по-различна Европа.

Мадрид

Полетът беше до Берлин през Мадрид със стоп от пет часа. Тъй като багажът ми беше чекиран чак до Берлин след кацането в Мадрид хукнах с надеждата този път да успея да разгледам Кралския дворец. Отново избрах влакчето, поради по-евтиния билет и с надеждата за по-бързо придвижване. Оказа се, че трябва да направя смяна с друго влакче, но така или иначе стигнах до Пуерта дел Сол, от където трябваше да се придвижа пеша до двореца. Първият път разстоянието ми се стори по-късо или просто имах доста време, но този път трябваше да го взимам с много бързо темпо. Виждах, че времето лети, но все пак реших, че като стигна двореца ще преценя според опашката струва ли си изобщо до вляза в него. На място се оказа почти без опашка и аз без да му мисля много купих билет. Имах за разглеждане на двореца около 1.30-1.50 минути.

За това време успях да добия някаква представа от него. Не остана много време за оръжейната, но тъй като съм жена и без интереси към оръжия, просто се разходих вътре. Връщането към летището се оказа не толкова лесно. Още по път получих СМС от Иберия, че чекирането е започнало. Знаех, че на час има само две влакчета до летището и тъй като бях изпуснала първото нямах избор и трябваше да чакам второто. Добре, че имах бордна карта и това спестяваше време. Въпреки всичко имаше голям риск да не успея. Пристигайки на летището, минах набързо секюрити контрола и бързах към гейта. Изведнъж се оказах пред фрии шопа и забравих, че това не е Т1 в София, където този магазин е до гейта. Замотах се из парфюмите и дори си закупих един на промоция. След това тръгнах към гейта, който се оказа съвсем на края и с последни сили успях да вляза преди затварянето на изхода. Добре, че още на секюритито бях забелязала една странна компания, която създаваше проблеми, въпреки че всички приемаха ситуацията с усмивка. Един от мъжете в компанията, беше облечен като фея с островърха шапка и дълга рокля с фуста с обръчи и много надиплена. Те се оказаха за моя полет и когато стигнах гейта точно заради тях се беше получило някакво забавяне на бординга. В крайна сметка всички сме по-местата и летим към Берлин.

Берлин  и Потсдам

В програмата ми бяха включени три дни, посветени на Берлин. Единствената причина за това е необходимостта да летя до Берлин, а предстоеше уикенд и така или иначе не ми трябваше отпуска, поради което включих и престой в града. Берлин никога не ме беше привличал и ако случайността не ме беше запратила там, едва ли щях някога да правя планове за посещението му. Бях наела стая от AirBnb на площад Александърплац съвсем близо до спирката на автобуса от летище Тегел. Програмата за Берлин включваше разглеждане на забележителностите в центъра, Потсдам и два музея – Новия музей и Пергамон. Типичен план за опознаване на европейски град.

Още първият ден успях да разгледам Александърплац, фонтана на Нептун, Дом кирке, двата музея, разкопаната улица „Под липите”, Бранденбургската врата, Райхстага – отвън, Колоната със златната статуя в парка, центъра Сони, Подстамер плац и Чек пойнт Чарли.

Вечерях един огромен дюнер на Александърплац и безкрайно уморена заспах непробудно.

Следващият ден се оказа доста труден. Уморена от обиколката предишния ден, а като цяло и от дългото пътешествия, паркът с двореца Сан Суси се оказа трудна за преглъщане хапка. Не успях да се организирам за ранно посещение и бях в Потсдам някъде около 11 часа. Разгледах двореца Сан Суси с час от 12.30 ч. и реших да направя лека разходка из парка, мислейки го за малък. Времето предоставяше чудесни условия за това. Топло и слънчево време. Цветята в парка бяха разцъфнали и всичко изглеждаше много красиво, но останалите сгради все още не бяха отворени за посетители.

Така или иначе нямах никакво желание за повече посещения. Паркът обаче се оказа огромен и отне време поне до късния следобяд. Времето също се попромени и започна леко да ръми, без обаче по никакъв начин да притеснява или изисква ползването на чадър. Разходих се до Александровка и Холандския квартал, просто за да добия представа. Като пиша „разходих се” имам пред вид с мъка се добрах до тези части на Потсдам. Бях уморена и изискваше огромна сила на волята, за да обиколя и тях.

Вече на гарата, намерих едно заведение за азиатска храна и си избрах нещо от менюто. Срещу 5 евро получих огромна купа с подлютено пиле, нудели и задушени пикантни зеленчуци. Успях да се ориентирам къде е коловозът на влака и се върнах в Берлин, за да почивам в стаята си. На една сергия на Александърплац съзрях привлекателни плодови салати и узрели ягоди, така че накупих колкото можех да нося и изкарах вечерта в леглото, ядейки вкусни ягоди и сладка диня.

Последния ден беше отделен на Жандармен плац, като отново минах през Чек пойнт Чарли и от там продължих към Потсдамер плац.

Бях променила програмата и включих вместо Ист сайт галери Западен Берлин. Оказа се доста трудна задача за мен. Не знам каква е организацията на техния U bahn, но за мен се оказа изключително трудно да стигна до избраната точка в Западен Берлин - зоологическата градина. Освен, че не знаех как да намеря желаната линия и трябваше просто да питам хората, докато не се окажа на точното място, но и закупуването на билет беше действие с повишена трудност. Първо при задаване на желан език ми изписваше на английски, до моментът, до който не ставаше някакъв проблем, който обаче беше изписан на немски и въобще не успявах да разбера къде греша. Наложи се да помоля една двойка да ми окаже помощ, защото бях доста безпомощна да се справя. Те ми казаха, че проблемът идва от това, че автоматът не ми разпознаваше кредитната карта, след което се оказа, че нямам точната банкнота за да си купя билет. Автоматът работеше само с банкноти до 10 евро, а аз разполагах с 20 еврова банкнота. Отидох да развалям парите, но хората там не са толкова отзивчиви и се наложи да си купя кроасан, за да имам нужната банкнота. На метростанцията зоологическа градина, се спуснах по търговската им улица, която наистина беше в различен стил от всичко, което бях видяла в Източен Берлин, но по никакъв начин не впечатляваше с нещо. Типичен западноевропейски стил на шикозна търговска улица, каквито улици могат да се видят почти във всеки западноевропейски град.

Въпреки липсата на какъвто и да е интерес от автомобили, разгледах центъра на Ролс Ройс и ми беше приятно. После по обратния път се върнах да взема багажа и се отправих към летище Тегел.

В заключение може да се каже, че Берлин беше включен просто като придавка на програмата ми, но атмосферата в него много ми допадна и аз промених виждането си за града. Изключително приятна и артистична атмосфера, доста преекспониране на социализма в него, силно туристически атракции, приятни местенца за евтина храна. С удоволствие отново бих го посетила.

Така приключи 18 дневното ми пътешествие, в което нямаше нито една неприятна случка или объркване в програмата. Вероятно късмета на начинаещия или просто добрата ми подготовка, създадоха нужните условия за това. Удоволствието от пътването беше огромно и желанието да се върна е налице. Аржентина се оказа моето място и в нито един момент не съжалих за куража да направя това пътуване.