Ел Шалтен и Ел Калафате

Ел Шалтен  и Ел Калафате

Да , силни чувства предизвиква гледката към Фиц Рой , Серо Торе или Перито Морено , но позволете ми да започна с няколко думи за легендарната Рута 40, и по скоро нейната част между Ел Болсон и Ел Шалтен, Всъшност първите 200-300 километра след Ел Болсон всичко си е в реда на нещата , път в добро състояние, тук таме по някоя изненада  колкото да не заспиш , но шамарите започват изненадващо и с пълна сила. Дупка тук , дупка там , ха насам ха натам , бягай в ляво , после пробвай в дясно , докато собствената ми немарливост и желание да изпробвам късмета си не завършват със спукана гума. Прекрасно място да спука гума човек 100 ина  клм назад няма нищо , същото се отнася и за напред, а още по прекрасно е да не можеш да развиеш болтовете на гумата. Всъщност не ми оставя друг изход освен да започна да спирам коли , в опит да намеря подходящото „лекарство“ за ситуацията , и скоро около мен са поне 5 коли и един автобус пълен с японски туристи 😊( всъщност в Аржентина според мен няма човек който да подмине махащ човек от евентуално аварирала кола , обратното на това което можете да преживеете например в Бразилия , където от страх или не знам , шансът да спре някой не е кой знае колко голям , или пък доста трябва да помаха човек.)След доста борба и благодарение на Мартин , единия от шофьорите на автобуса, всички болтове с изключение на един са развити. Което не променя ситуацията много. Но пък хората и особено туристите не могат да векуват около мен , и само опровергавайки някой от по горните ми думи , на около 2клм има нещо наречено „парада“ или къща в която има безалкохолни , емпанади и тоалетна , и с припомпване не гумата на няколко пъти се оказвам там и използвайки най ценният ресурс на парадата , интернет , намирам гумаджия на 130 клм. Накратко , съгласява се човека да дойде , идва , оправя нещата и за всичко това ми взима 80 евро!!!А на другия ден преминавам през най ужасния път който някога съм виждал. Ако използвам израза „ дупка до дупка“ няма да е достатъчно описателен. Има моменти в които предните колела с в една дупка , задните в друга а средата на колата преминава върху трета. И ако това не стига , дупките не са само по нещото самоволно наречено път , а и спокойно дават воля и върху банкета , което отрязва всякакви пътища за бягство, и така в следващите 30-40 клм , без утешаващата мисъл за резервна гума в багажника. Ако някой е минавал по стария път между Вакарел и Ихтиман , може да добие само мимолетна идея. Добирайки се до Рио Майо , на 100 клм от злощастното ми приключение , и пред един от гуманджиите там , виждам друг „нещастник“, търсещ решение за собствените си проблеми , преди да се срещне с  един участък от пътя от 70 клм без асфалт. Тогава за пръв път чух за този участък , а по късно чух определението „ малдитас сетента „ или проклетите седемдесет. Някой с 4X4 може и да ги мине за час , час и нещо , но на такива нещастници като мен , не им мърда поне два часа , ако не и повече, и ако по черните селски пътища на Естония , спокойно можеш да караш със 90 и да не ги усещаш , то тук ако успееш да се добереш до 35-40 , слагаш една усмивка под мустака , и си подвикваш айларипи. Има и една „прекрасна“ част от тези малдитас сетента, покрити с чакъл , но не просто чакъл , а тонове чакъл. Даваш газ и „плуваш“ през чакъла , ха си намалил газта , може така да се окопаеш , че да не можеш да се оправиш. Само да потвърдя , че след преминаването през тези „приключения“ , бирата която си отворих преди лягане  имаше най прекрасен вкус , амброзия затворена в бутилка от бира.

Та най накрая да започна с Ел Шалтен , градчето от където започват част от пътеките в „Парке де лос гласиалес „ и към легендарните върхове Фиц Рой и Серо Торе. След кафеникавите дрехи на Патагония , е чисто блаженство да  видиш зеленикавите нюанси в подстъпите на Шалтен , високите върхове закрити от облаци , но се виждат множество ледници протегнали дълги ръце в различни посоки. Вятърът в този ден е ураганен ( моля да не се забравя , че в Патагония  единственият ти верен другар е силният вятър), и просто не знам как се справят всички колоездачи които срещам по пътя , което се отнася и в малко по малка степен и за всички мотористи. Градчето е малко , китно , приятно и както му приляга доста скъпо, все пак всичко тук се кара отнякъде. Къмпинга в който мятам палатката си има всичко , и без да може да попадне в определението глемпинг ( аз не бих и потърсил такъв) всичко му е чисто , подредено и поддържано. Всъщност за пореден път се убеждавам че Аржентинците знаят как да създават и поддържат къмпинги. А хората тук , буквално са от цял свят. Без да е претъпкан , прекрасен пример как би изглеждал света след падането на Вавилонската кула.

Решавам на другия ден, поради ниската облачност и силния вятър, да се помотая в планината , без идея да отида към подстъпите на Фиц Рой и езерото до което води тази основна пътека „езерото на тримата (лаго де лос трес)Пътеката е претъпкана в началото , но решавам, че по нагоре нещата ще се поуталожат и така се и случва .На платото горе , пътеки и посоки много, набързо променям планът и се насочвам към лаго де лос трес. В постъпите на пътеката нагоре и стръмното изкачване се забелязва постепенно струпване на доста хора , все пак това е основният трек тук , и за съжаление знаците за стотиците качващи се хора всеки ден са видими тук , ерозията по пътеките е явна,  на места доста сериозна , водеща до там, че част от пътеката е затворена в опит да се остави природата да си поеме дъх , и се отваря ново трасе. При езерото вятърът е ураганен, а някой пориви правят чувството , че може да те отнесе вятъра осезаемо. Всъщност вятърът е толкова силен , че пълни шепи от езерото и се получава нещо като хоризонтален дъжд. Фиц Рой срамeжливо ту показваa,  ту скрива лицето си. Въпреки неприятният вятър , бе наистина разкошна разходка и катерене в едно безкрайно красиво кътче на света. На другия ден следва доста умерен трак/ разходка до подстъпите на Серо Торес , където по пътеката пак има доста хора , но някак си не толкова скупчени , и емоциите са далеч по приятни. Няма да пълня повече страниците с думи  за това очарователно местенце , ще оставя снимките да говорят.

Нека споделя няколко думи за другият „герой „ от заглавието, Ел Калафате , далеч по голям град на около 200 клм от Ел Шалтен , „дом „ на известния глетчер Перито Морено , намиращ се на  около 32 клм от града , което би ви струвало, ако добре си спомням, около 50ина долара за транспорт , което си е една значима сума за Аржентина по това време ,, но то и всички цени в града са по скоро във високия диапазон. Ел Калафате ,един град разположен на едно от многото красиви ледникови езера в район , пълен с приятна туристическа инфраструктура  , в средния и високия ценови диапазон, но и разполагащ с няколко евтини и приятни къмпинга. С усмивка си спомням , на тръгване от туристическият център на Перито Морено, минавам до „офиса“ и чувам аз нещо като бг реч .Бре , може и да ми се причува , но пък и да е , защо да тормоза хората , дошли до края на света , и да не могат да избягат от българи и тук. Все пак решавам само да кажа едно здравейте и да се тръгвам , че път ме чака към границата с Чили към Пуерто Наталес , и казвам аз едно „ Здравейте ,как сте ? и добре да си изкарате „ и се обръща……. ха , Тишо , мой приятел , известен планински, гид , катерач , води група много приятни наши сънародници, на трек в Чили и Аржентина. Всъщност чувал съм бг реч на много отдалечени места, и не помня някога да съм заговарял хората , предпочитал съм ги оставя да си изживеят пътуването без замесване на други българи , но се радвам че този път не се придържах към тази ми политика.

Всъщност това „Здравейте  как сте „ доведе до един много приятен трек с тази група в Торес Дел Пайне , но затова друг път😊