Водопадите Игуасу и карнавалът в Рио

Водопадите Игуасу и карнавалът в Рио

След няколкодневната почивка в Парагвай, следваше последната и доста интензивна част от пътешествието ни – водопадите Игуасу и карнавалът в Рио.

Настанихме се на първата седалка на горния етаж и в 7.30 потеглихме от Асунсион към Фоз до Игуасу. Автобусът беше много комфортен, както всички досега в Южна Америка.  По едно време се качиха двама местни с големи чайници и кошници с храна и започнаха да подвикват между седалките. Ангел си взе йерба мате, аз отказах, защото ми е прекалено „одимено”.

По разписание трябваше да сме във Фоз след около 6 часа, ама имахме известно забавяне по пътя, след като някаква дама я бяха отнесли с мотора и тя беше задръстила движението. Нищо й нямаше, поне привидно, обясняваше се с полицаите и лекарите, но моторът й беше по средата на платното и полицията беше затворила пътя. След около 30 минути чакане, шофьорът на автобуса зад над се поизнерви и мина в насрещното, заобиколи затворения участък и си продължи. Слава богу и нашият го последва.

В Сиудад дел Есте ни посрещна невероятно задръстване и загубихме повече от час, докато стигнем до граничния пункт. Самата граница минахме много бързо, като дори не ни накараха да си свалим багажа, само паспортен контрол.

Към 16ч. пристигнахме на международната гара във Фоз. Учудващо англоговорящ чичко ни насочи към автобуса до централната гара на града. Имахме си airbnb, което беше наблизо. Нормално легло, вентилатор и нет – друго не ни трябваше.

Пообиколихме града, докато се стъмни. Опитахме се да изтеглим пари на всеки видян банкомат, ама никъде не ни се усмихна щастието. Сменихме доларите, които ни бяха останали в един голям супермаркет, където си напазарувахме за утрешния ден, който щеше да премине изцяло в тичане към и от Игуасу, и едва ли щяхме да имаме време за хапване, та сандивичите щяха да ни спасяват.

Станахме в 6.30, в 7.00 бяхме на спирката, ама се оказа, че първият автобус е в 7.30, така че колкото и да бързахме нямаше как да стане по наше желание. Качихме се на автобуса и стигнахме границата. Знаехме, че от бразилска страна автобусът не чака, оправяш си документите и хващаш следващия. Имаше много малко хора и за 5 минути бяхме готови. Качихме се на втория автобус, който обаче изчаква да ти подпечатат паспорта от аржентинска страна. Митничарката беше в шок от паспортите ни. Пристигнали сме в Аржентина, след това сме били в Уругвай, после пак в Аржентина. Оттам на Фолкландските острови, после пак в Аржентина. След това в Чили и пак в Аржентина. Напуснали сме през Парагвай и сега пак влизаме в Аржентина. Удари печата, метна паспорта и да ни няма.

С автобуса продължихме до гарата в Пуерто Игуасу. Оттам хванахме друг автобус до водопадите. Една бричка, ръмжи, пуфти, закара ни за около 40 минути. Наредихме се на касата, ще плащаме с карта, ни кредитна иска, ни дебитна. Добре, че в гайда пишеше, че карти не приемат, та си бяхме оставили кеш.

Влязохме в парка, ще си ходим пеша първия участък. Хоп! Крокодилче! Безброй коатита ни се стрелкаха из краката.

После почакахме влакче. След 15 минути бяхме на пътеката към водопадите. Някаква лудница - старци, трудноподвижни, местни, които едва се влачат, майки с колички...

Започнахме яко да сърфираме измежду хората и след 10 минути бяхме на водопадите. Неописуема гледка! 15 минути дивене, после много снимки и обратно, защото трябваше да хванем и водопадите от бразилска страна.

Минаваше 11 часа. Имахме късмет, влакчето ни чакаше. Решихме, че отново ще минем пеша през парка. Бързането ни беше сепнато от тукан, настанил се високо в едно дърво. Толкова са ни любими туканите! Снимки, снимки...

Стигнахме до изхода, а автобусът беше след 10 минути. Качихме се само ние и едно семейство с бебе, никъде не спря и бързо стигнахме до гарата, където чакаше автобусът за Фоз. Айде пак, граничните процедури. Слязохме на бразилската граница и пак трябваше да чакаме следващия автобус. Но една жмичка с два огромни куфара се обясняваше дълго с шофьора, а на гишето за печати нямаше никой, та запалихме кецовете на макс и успяхме да хванем същия автобус и да си спестим 30 минути чакане за следващия. Последната спирка на този е първа за автобуса до водопадите от бразилска страна.

В 14.00 пътувахме, за да видим таз красота неземна и от бразилска страна. Малко преди 15.00 се качихме на открития бус в парка, след като имахме късмет и картата мина на пос терминала, защото този път пари в брой нямахме. И така в 15.15 се спуснахме към водопадите, този път спокойно да се насладим, без заникъде да бързаме.

Гледката от двете страни е несъпоставима, защото в Аржентина си сякаш в пастта на водопада и целият си обхванат от мощта му, а пък от бразилска страна имаш възможността да съзерцаваш красотата и да се дивиш на множеството водопади отстрани.

Оставихме за следващия ден посещението на птичия парк край Игуасу и си хванахме автобуса към града.

Планът беше да станем рано, за да може към 8 да сме пред парка и след това направо към летището.

Минути преди да отворят решихме да избегнем дългата опашка и да си купим билети от автоматите до входа. С влизането в парка те приветстват ярко розови фламинги, ама зад решетки, та много не ни се харесаха. Най-много, естествено, ни впечатлиха туканите, които просто си летят наоколо и тракат с огромните оранжеви клюнове, а най-интересен ни беше огромният казуар – егати красивият щраус.

От  птичия парк до летището си перкахме пеша, за около половин час бяхме на терминала, готови да полетим към последната спирка от дългото ни южноамериканско пътешествие – Рио де Жанейро, където ни очакваха Лора, Марсело и Тончо, както и лудницата около карнавала.

Рио. Кацнахме минути след като се беше излял порой. Взехме едно от такситата с фиксирана тарифа до различните квартали на града и потеглихме съм Санта Тереза. Шофьорът ловко избягваше местата, където имаше задръстване, защото голяма част от центъра беше затворена заради карнавала, и стигнахме до адреса доста по-бързо, отколкото ние си представяхме.

Радост и прегръдки от срещата с Лорини, чудна балконска гледка на около 500 метра от самбодрома и съответно невъобразим шум от случващото се там. Ние имахме билети за втората официална вечер с парада на самба школите.  А пък голямата изненада беше, че тези билети ни бяха подарък от Марсело.

На следващия ден планът беше да покорим Корковадо и да се щракнем в нозете на Христос. Първо трябваше да намерим банкомат, от който да изтеглим бразилски реали. Лора ни предупреди, че повечето машини са барикадирани зад мощни дървени плоскости, защото биват разбивани от карнавалните тълпи. В Бразилия няма банкомати по улиците, всички са в специални помещения при банките. Пообиколихме доста места, разпитахме разни полицаи, които ни упътиха да проверим в метрото, но никъде не намерихме банкомат и решихме, че ще го караме на картови плащания.

По пътя видяхме красивата сграда на операта и изключително нестандартната катедрала на града, до която обаче нямаше достъп.

Имахме някакви дребни колкото за билети за метрото. А в метрото пълна лудница – имаше повече голи хора, отколкото облечени. Повечето мъже бяха голи до кръста с балетни пачки или с плътно прилепнали лъскави панталонки, някои силно и нескопосано гримирани , други с ангелски ореоли, трети обсипани в брокат, жените с малко по-идейни костюми, с разноцветни перуки, различни животински аксесоари и отново целите в брокат. Всички крещяха, разливаха пластмасовите халби с бира и умираха от смях.

Стигнахме до Praça Largo do Machado - площада, откъдето тръгваха микробусите за Корковадо. Купихме билетите по 79 реала и зачакахме да ни качат на микробусчето, изключихме опцията да ползваме влака, за да стигнем до статуята. Пътуването е разделено на две, първата спирка е търговският център с различни атракциони и ресторанти, където може да си позагубиш времето, ако имаш такова намерение, след което се качваш на втори микробус, който вече те качва до самата статуя.

Нас ни очакваха едни гъсти облаци, а от Иисус не се виждаше нищо освен стъпалата му. Безброй хора бяха насядали и налягали на площадката пред статуята и се молеха на облаците поне за миг да се разсеят. След няколко минути подухна ветрец и силуетът леко се откри, при което последваха бурни ръкопляскания и въздишки. Прекарахме около половин час, докато успеем да снимаме статуята от главата до петите. След това се полюбувахме и на гледките наоколо и решихме, че няма да се качваме до хълма Захарната бучка, защото не искахме да губим още толкова време в чакане на облаците да се разпръснат, а гледките от Корковадо наистина бяха смайващи. Маршрутката ни върна обратно на площада, откъдето бяхме тръгнали.

В този ден искахме да видим и изключително колоритните стълби Селарон. Погледнахме, че са на няколко километра и решихме да се поразходим. Обаче не бяхме предвидили, че точно булевардът, по който трябваше да се движим, ще бъде окупиран от карнавалния парад на хиляди празнуващи индивиди.  Едни танцуваха и пееха, други пиеха и повръщаха, трети пикаеха и се смееха... И само ние вървяхме срещу движението.

В един момент решихме да се забием в някоя странична уличка, за да отмине парадът и така попаднахме на едно много приятно семейно ресторантче на самообслужване. Имаше една маса с няколко големи купи, в които имаше различни ястия и докато се чудехме какво искаме, дойде едно момиче и каза, че иска да си упражнява английския, затова ще ни обясни кое какво е. Ама английският беше на доста начално ниво, та често прибягваше до телефона, за да проверява как е правилната дума, което много забавляваше както нас, така и нея. Накрая се озори да обяснява, че в едната тава има печено шкембе със зеленчуци, тиква и наденица. Такова си взехме, като порцията беше огромна, Ангел яде зеленчуците и тиквата, а аз останалото.

Най-накрая стигнахме и до Селарон. Имаше толкова хора, че стълбите не се виждаха. Ама пък атмосферата беше приятно приповдигната, дънеше силна музика, много хора си танцуваха, а телефоните на туристите не спираха да запечатват случващото се. Изкачихме се догоре, поснимахме и ние, и после слязохме надолу.

Вечерта предстоеше най-вълнуващата част от посещението ни в Рио – самбодромът и парадът на самба школите.

Бяхме много привилегировани, че къщата на Лора и Марсело се намираше на няколкостотин метра от самбодрома. Излязохме малко след 20ч. и се отправихме към най-горещата точка в Рио. Настроението ни малко се помрачи, когато охраната ни каза, че не се допускат деца под 5 години, а нашият Тончо беше на една, та Лора трябваше да се прости с фиестата и да се заеме с майчинските грижи.

Самбодромът е творение на най-известният бразилски архитект Оскар Нимайер. Съоръжението е дълго над 700 метра и побира 90 000 посетители. Основната му цел е да домакинства карнавала, но там се организират и концертите на големите световни звезди. Всеки декември училищата по самба започват тренировки за предстоящия карнавал.

Първият карнавал в Рио се е състоял през 1723 г. и е представлявал среща на малка група от хора. Днес в рамките на ден се събират над два милиона празнуващи по улиците на Рио. Парадът на самба школите е най-очакваното събитие на карнавала. Над 200 училища по самба се опитват да получат привилегията да дефилират на самбодрома, където се допускат само избраните. Разпределени са в 5 дивизии, като практика е няколко школи да се обединяват при подготовката за карнавалното шествие.

Ние бяхме отнесени от 7 групи, които дефилираха в рамките на втората вечер от парада на най-добрите. Всяка една от школите разполага със 75 минути, за да впечатли професионалното жури и хилядите зрители. Пищна заря дава началото на всяко едно шествие. Дефилиращите са разделени на блокове, като онези знойни бразилки, които виждаме само по телевизията, оживяват, за да подканят публиката да подкрепя техните школи. Следва една ослепителна шарена феерия – огромни колоритни платформи, задвижване от човешка сила, танцьори от всякаква възраст: професионални и не толкова, музиканти и изпълнители... и най-важното - усмивки и настроение, което предават на всички наоколо.

Като влизаш на самбодрома получаваш програма за вечерта, в която са отпечатани химните на всяка една от школите и така цялата публика пее, заедно с участниците.

Със сигурност ще помним завинаги преживяването на самбодрома, хилядите лъкатушещи тела, опияняващите звуци на самбата, заслепяващите очите цветни платформи с всякакви причудливи създания и украшения...

След изпълнената със звуци и впечатления нощ си подарихме един ден из ботаническата градина на Рио. Стигнахме дотам с автобус, в който продължаваше карнавалната атмосфера. Десетки маскирани младежи се отправяха към кварталните карнавални блокове, където забавленията продължаваха денонощно през петте официални почивни дни по повод фиестата.

Ботаническата градина е тих оазис на фона на карнавалната суматоха из града. Чудесно пространство, където може да прекараш половин ден взирайки се в екзотичните растения, закачайки се с мармозетките, които се стрелкат из клоните, дебнейки пърхащото колибри или пък опитвайки се да заснемеш туканите, скрити високо в короните на дърветата. Ние прекарахме повече от час в следване на туканите.

Излязохме от градината не оттам, откъдето влязохме и попитахме охраната откъде да си вземем автобуса към центъра, той ни посочи една спирка, от която профучаваха непрестанно автобуси, но не и този, който на нас ни трябваше. Решихме да хванем по посока центъра, пък все някъде ще се натъкнем и на нашия автобус. Възнаграждението ни беше, че след няколкостотин метра намерихме помещение с банкомати и най-сетне, след като вече 3 дни бяхме в Рио, ние се сдобихме с реали.

Намерихме и спирка на нашия автобус и малко преди сдрачаване бяхме на път към дома. Маршрутът беше променен, защото улицата беше затворена заради квартален карнавален блок. Продължихме си пеша и се натъкнахме на един от най-запомнящите се костюми – Ейми Уайнхаус направо оживя пред нас.

На следващия ден се отдадохме на плажен туризъм. Заедно с Лора и Тончо поръчахме Uber и се озовахме на Ипанема. Първо отидохме да видим мястото, където е сътворена онази приятна боса нова „Момичето от Ипанема” на Антонио Жубим, вдъхновена от красивата бразилка Хело Пинейро, която ежедневно минавала през култовото кафене „Велосо”.

Разходихме се из плажа, изпихме по една кокосова вода, след това се скрихме малко из сенчестите улички на квартала, пихме сок от какаови плодове и после продължихме плажния следобед из Копакабана.

След това се придвижихме към площад „15 ноември”, като целта ни беше районът около Музея на утрешния ден, където беше една от най-спокойните зони, които видяхме в Рио. Футуристичната сграда на музея е дело на испанеца Сантяго Калатрава, известен с усуканата кула Turning Torso в Малмьо.

Музеят беше затворен, но на площада отпред успяхме да опитаме рекламираното от Лора асаи, гъста лепкава сладост с много лед, приготвена от плодовете на палмата, която у нас се оказа, че е известна като акай.

Както си беше слънчево, изведнъж времето рязко се развали и задуха ураганен вятър, но ние имахме още една задължителна спирка за деня – най-големият графит в света – „Всички сме едно” или „Етноси”, дело на Едуардо Кобра, появил се в чест на Олимпиадата в Рио през 2016г.

Огромното пано представлява пет портрета на представители на характерни общности  от Америка, Азия, Европа, Азия и Австралия.  Художникът работи по 12 часа на ден в продължение на два месеца, за да завърши творбата точно преди Олимпиадата.

Лошото време ни накара да се приберем по-рано тази вечер, а за последния ден оставихме разходка из Санта Тереза, кварталът, в който нощувахме, но така и не бяхме разгледали подобаващо.

Много артистична част на Рио, с красиви колониални къщи, ателиета на художници, колоритни графити и любимата на бразилците трамвайна линия – символ на квартала. Трамвайната линия е вдъхновила голяма част и от уличното изкуство в квартала, като се започне от красиво аранжираните теракотени плочки по някои от зидовете и стигнем до рисунките по гаражи и порти.

Имахме задължителна спирка край хотела, в който е отседнала любимата Ейми Уайнхайс по време на престоя си в Рио през 2011г.

Санта Тереза е и кварталът-мечта за всеки фотограф с безброй панорами към различни квартали на Рио и характерни за града обекти, от незабравимата Централна гара Бразилия до наредените едва ли не една върху друга схлупени къщички във фавелите.

Рекапитулацията от Рио е, че няма как да видиш и града, и карнавала за 5 дни. Този път се потопихме в карнавалната атмосфера и само маркирахме градската среда, следващия път ще се отдадем на Рио.