бразилия

В ритъма на самба и танго или карнавален Рио, Игуасу, Буенос Айрес и още нещо между тях :)- част първа - Бразилия

Най-после и аз в Рио

Най-после дойде и моят ред за Рио и то точно както съм го искала – по карнавално време. Отдавна ми е мечта, без дори да знам защо и въпреки неколкократните ни разминавания в годините. Този път най-накрая ми се получи покрай отменени билети за Перу. Случайно или не, случва се точно в годината, в която ще празнувам юбилей, та лесно навивам любима приятелка /също юбилярка/ да си доставим това удоволствие. Междувременно покрай прочетените теми ми се е забило в главата и едно чудното колониално градче Парати, за което първо @neuromancer е споменавал някъде в темите преди години /благодаря!/, а много народ после го е хвалил, та и него без замисляне го приемам като част от преживяването и винаги съм го включвала във въображаемите си програми. Водопадите Игуасу, разбира се, не подлежат на обсъждане, а покрай миналогодишното пътуване до Патагония, което безвъзвратно ме влюби в Аржентина и божественият й Малбек,  нямаше как да не включа поне и Буенос Айрес. На финала се промъква и идеята да отскочим за малко и Колония дел Сакраменто в Уругвай, което на снимките, които съм виждала изглежда просто прелест. Можем, правим го.

Големият билет е Милано – Амстердам – Рио на отиване и Буенос Айрес – Сао Пауло – Амстердам – Милано на връщане. Логистиката изисква по една междинна нощувка около миланските летища, но по времето, по което купувам билетите и глася програмата никой не е и чувал за коронавирус и нямам представа в какви приключения ще ни вкара на връщане. Но всичко по реда си, и до там ще стигна.

Италия преди пандемията

Сутринта на 22 февруари кацаме  в Бергамо. Имаме цял ден на разположение, така че оставяме багажа на съхранение на летището и се мятаме на автобус до Бергамо.

Слънчицето напича, животът си тече в обичайните за Италия темпове. Уличките са пълни с хора, заведенията също, няма и следа от напрежение, за паниката, която ще видим на връщане, да не говорим.

Качваме се с фуникуляра до стария град, мотаем се по уличките, хапваме пица в „магеланската“ пицария, пием вино, мерим парцалки.

Денят неусетно се изнизва и се налага да се върнем на летището, за да хванем последния директен автобус между летище Бергамо и Малпенса, откъдето ще летим рано на следваща сутрин / в 15.15 ч. е, между другото/.

Избрала съм за нощувката хотел Idea Hotel Milano Malpensa Airport заради близостта си до летището и шатъла, който предлага от хотела до двата терминала и обратно /2.50 евро на човек в посока/. Обаче се налага да го чакаме дълго, докато го правим питам всеки пристигащ микробус дали не е нашия шатъл, та след по две три кръгчета шофьорите вече ни познават и започват да дават акъл да звъним на хотела. Правя го, но оттам ми затварят. Питам и такси колко ще ни вземе дотам /разстоянието е около 2 километра/, човекът ме праща от другата страна до Шератон да търся локално такси, където пък ми обявяват цена от 20 евро за въпросните два километра.

Както и да е, докато проучваме възможностите, шатълът все пак идва и ни откарва до хотела. Като се изключи висенето да го чакаме, хотелът се оказва чуден като за нощувка преди ранен полет, а и на сутринта отново ни извозиха до летището. Единствената сянка на недоумение хвърля факта, че по телевизията говорят безспир за коронавирус, даже си помислих, че е специален канал, а на следващата сутрин мацката, която ни събираше пари за шатъла сложи ръкавици, за да събере парите. Но на фона на общото безгрижие, всичко това в този момент изглеждаше по-скоро екзотика.

Добре дошли в Рио

Прескачам фазата с полетите, в която освен, че ни уплътниха времето за трансфера в Амстердам с висенето на огромни опашки за паспортен контрол, нищо интересно само по себе си нямаше.

Вечерта на 23 февруари кацаме в мечтания Рио. Още на летището прави впечатление, че почти всеки служител има нещо лъскаво по себе си – я грим, я блестящи камъчета по лицето. Опитът да използвам интернета на летището, за да извикам Юбер не ми се получава, така че директно се отправяме към гишето за таксита и поръчваме такси до апартамента ни /обявената цена беше 100 реала, което в този час напълно ни устройваше/.

Апартаментът ни е на идеално място – 2 минути от плажа Копакабана, 2 минути от Ипанема и като цяло беше много готин. Контактът с хоста е през Wats App, но настаняването е без проблем, дава ни и ценна информация и праща линкове към разни приложения през които можем да си поръчаме доставка в къщи на храна и каквото си поискаме. Решаваме все пак да отидем лично до близкия магазин, за да се заредим с вода, което ни дава възможност да се уверим, че градът не спи. По улиците е пълно с полуголи /често и полупияни/ млади хора с по някакъв карнавален аксесоар в аутфита. Прави впечатление, че хитът е мрежест чорапогащник обут под бански 😊 За момента обаче нямаме сили да изследваме по-подробно тенденцията в карнавалната мода.  Успявам да установя контакт с @tougherty /те са пристигнали предния ден и даже ми е купил местна сим карта/ и да се разберем за среща утре, след което с измити зъбки сме по леглата.

Време е за карнавал!

Още в 5.30 ч. сутринта съм ококорила очи. Изобщо не съм от ранобудните и чак ме хваща яд като виждам часовника, но явно ще ми трябват няколко дни да се адаптирам и да вляза в нормалния си ритъм.

Започваме опознаването на града със закуска и кафе във форта на Копакабана, който ни е буквално на стотина метра. Всъщност форта е музей, но кафенетата в двора му с изглед към плажа и залива се радват на доста повече посетители отколкото самия музей. Определено има защо: слънчицето напича, гледката е убиец, кафето е хубаво, а в морето под нас добре сложени момчета карат падъл борд и като че ли нарочно дефилират пред кафетата 😊

От кумова срама след кафето се разхождаме и из самото укрепление, преди да поемем към Ипанема, където имаме магеланска среща.

Преди това обаче трябва да си вземем билетите за карнавала от офиса на Carnival Service. Не ни се получава от раз, оказва се, че е станало недоразумение и билетите ни са в другия им офис - ще трябва да се връщаме пак след два-три часа, но след известни преговори се уговаряме да ги доставят на портиера в сградата ни по някое време през деня. 

Пътьом - Praia do Arpoador и Ipanema

Вече доволни се изтягаме на плажа и бързаме да грабнем по една кайпириня. Времето не е точно плажно, има облаци, по пътя от офиса до плажа ни е валял и дъжд, но за нас е идеално. Тъкмо сме осъществили магеланската среща и безгрижно си бърборим опънати на пясъка, когато една вълна залива плажа и нас с всичките ни такъми /нямаме достатъчно време да се изправим и да вземем каквото можем/. Едната кайпириня изчезва безвъзвратно, даже чашата й не се вижда, добре че успявам да мерна в пясъка в краката си телефона на приятелката, точно в момента, в който обратното течение се кани да го отнесе. Мокри и мръсни решаваме да сменим плажа с Копакабана. Поне вече нямаме разминаване с дрескода – по бански и боси сме като всички останали на улицата.

На Копакабана карнавалният дух ври и кипи. Има bloco /спонтанни или организирани народни събирания за празнуване на карнавала /, хората се събират, хапват, пийват и танцуват. Чудно си изкарваме на плажа.

Вечерта се подкрепяме в португалски ресторант преди да поемем към Самбодрома, за да изживеем кулминацията на вечерта – карнавала.

Наистина е кулминация, няма как нито да се разкаже, нито да се покаже в снимки, просто трябва да се преживее. Не е само до хилядите хора, които съставляват шествието на една група, пищните костюми и платформи, но също и до емоцията по трибуните. Всяка група представя определена тема/идея и има песен, на която делифира, докато мине половината от определеното й време /максимум 70 минути, в които трябва да стигне края на самбодрома/, всички по трибуните научават и започват да пеят парчето, абе голяма емоция, наистина трябва да се види на живо.

Тръгваме си към 4 ч. сутринта, като се налага да пропуснем последната група, защото за 8.20 ч. имаме потвърден час за взимане от апартамента за тур /провали се с трясък, но затова след малко/. Богдан и Мария са тръгнали преди нас и ни предупредиха, че такситата отвън режат глави – бяха им поискали близо 300 реала до Ипанема, с разправия са ги свалили на 200. Да де, ама в района на Самбодрома не допускат Юбер, колата може да ни вземе от някаква улица наоколо, която аз така и не успявам да установя къде е, а районът хич не е подходящ за мотаене на две сами жени посред нощ. В крайна сметка моля за съдействие един от доброволците на Самбодрома, който ни договаря тарифа за таксито /около 150 реала до Копакабана, което пак е неприлично много, но в нощите на Карнавала и в условия на монопол, такситата не са склонни да преговарят много/.

Рио отвисоко

Едвам се измъкваме от леглото за потвърдения тур на Рио. Купила съм го предварително през expedia в момент на глупост не защото не можем сами да обиколим включените в него забележителности /Корковадо, Захарна глава и стария Рио/, а защото си въобразявах, че по този начин ще спестим време и ще видим всичко най-важно в един ден, а и цената му беше много изгодна. Ами … можеше да стане, ако бяха дошли. Местният доставчик Brazil Guru /споменавам го, за да го избягвате/ ни е потвърдил pick up за 8.20 ч. с уговорка, че евентуално може да закъснее. Изпружени сме на улицата в уречения час, но тях ги няма. Към 9 без нещо вече започвам сериозно да се изнервям и да пиша, за да питам какво става. Следват час и нещо чакане и нервен чат – аз питам, отсреща ми пишат „чакай, опитвам да се свържа с гида“, пак чакам и така… По  някое време започвам чат и със съпорта на Expedia, които също ме питат разни работи и ме карат да чакам, за да ги проверят. В крайна сметка към 10 и нещо Brazil Guru ми пишат, че гида не може да стигне до нас и ще трябва да отложат тура или да ни върнат парите /и досега не са го направили, но това е друга тема/, Expedia пък още не могат да се свържат с тях и ме карат да продължавам да чакам. В крайна сметка към 11 ч. ми писва, препращам им съобщението на Brazil Guru  с отказа и в първия момент, в който ми предлагат да анулират тура приемам и викам Юбер. Към този момент вече съм прекарала около три часа в чакане и чатене, ако бях с мъжа ми, вероятно вече положението щеше да е като за развод, слава богу, че приятелката приема нещата с разбиране.

Гледките от Корковадо, обаче, и обилният обяд при Mama Rosa преди това бързо ни връщат настроението. /Планината Корковадо е разположена в парка Tijuka, около 710 метра висока, а на върха й се намира може би най- известния символ на Рио – 30 метровата статуя на Христос Спасител, разперил ръцете си над целия град и обявен за едно от новите 7 чудеса на света. През 2006 г. по повод 75 годишнината от поставянето на статуята, в подножието й е направен и малък храм. Достигането до горе става по два начина – с влакче /билетите се продават на станцията в подножието на хълма/ или с лицензирани ванове, които могат да бъдат взети от различни места в града и се качват до горе. В момента, в който се качиш горе обаче фактите и сухата статистика губят всякакво значение, гледките са така зашеметителни /.

Прекрасен е Рио от високо /долу не е точно така, особено извън районите на Копакабана и Ипанема, но от тук изглежда като най-красивият град на света/! Вероятно точно снимки от това място са били подсъзнателната причина толкова много да искам да дойда в Рио.

Следващият Юбер ни откарва до Захарна глава. Поради загубеното време сутринта в чакане на неосъществения тур и изчакване на времето за нашето влакче до статуята на Христос на Корковадо /пристигнахме по обяд и продаваха билети за след около два часа/, някак без да сме го планирали, се озоваваме тук малко преди залез. Лимонът неочаквано се превърна в лимонада 😊

Адио, Рио!

За днес съм оставила стълбите Селарон и разходка из центъра и Санта Тереза – бохемския квартал на Рио. Преди това обаче поемаме към автогарата /Rodoviario Novo Rio/, за да си купим билети за автобуса до Парати утре. Районът около автогарата е определено неприятен, самата автогара също е огромна, отнема ни доста време докато намерим правилното гише /за да не се лутат следващите – гишето на Costa Verde, които возят до Парати и Ангра дос Реис е на първия етаж, в дъното в дясно от входа/. Свършваме работа и яхваме поредния Юбер към стълбите Селарон.

Прословутите стълби свързват кварталите Лапа / в подножието/ и Санта Тереза /на хълма/ и според Wikipedia са покрити с над 2000 керамични плочки, събрани от повече от 60 държави в света. Част от тях са рисувани от самия създател на стълбите в сегашния им вид и техен кръстник -  чилийският художник и скулптор Хорхе Селарон. България е представена с плочка, изобразяваща Рилския манастир /намира се в долната част на стълбите, отдясно/.

Естествено, не сме единствените дошли да видят стълбите, а за снимка там се извива опашка. Много е весело да видиш как опашката разгонва нахалниците, позволили си да опитат да се снимат без да се наредят, влизайки в кадър на някой от хората, който е чакал реда си. При появата на такъв, започва спонтанно освиркване и викане от опашката, докато не се разчисти терена.

След фотосесията на стълбите и по една кайпириня в подножието им, поемаме към акведукта, където отново има bloco. Идеята е с трамвая да се качим до Санта Тереза и после да слизаме надолу.

Приятелката ми обаче изглежда доста напрегната докато се движим по улиците на Лапа, не й се нрави района и след бързо съвещание и отмятане на странната катедрала на Рио де Жанейро, решаваме да се върнем в Копакабана и да завършим престоя си в Рио с плаж.

Тук вече е друг Рио, хубава гледка, студена кайпириня, приятна музика за фон. Ето така го харесвам този град.

За финал се събираме на вечеря с Богдан и Мария в Carretao -много готин бразилски ресторант в района на Ипанема. Около нас обикалят сервитьори с шишове различно месо, а ако искаш, просто си обръщаш картончето откъм страната “Yes, please“ и получаваш парче от съответната мръвка в чинията си. Прекрасен финал на престоя в Рио, в чудесна компания. Благодаря ви, Богдан и Мария за чудесните мигове заедно, за логистичната подкрепа и не на последно място, за избора на кръчми! Надявам се пак някой ден да се засечем на път, ще си изкараме чудесно.

Много ми хареса този град, някакси много бързо ми влезе под кожата с ритъма си и усещането за лекота, което ми носят музиката, кайпиринята, плажът и хората му. Слава, богу, не видяхме тъмната му страна, движехме се само с Юбер от точка до точка, а там, където не ни допадаше обстановката, просто не стояхме. Противно на очакванията, комуникацията също не беше проблем, а ако случайно шофьор на Юбер там ви пусне Лили Иванова, да знаете, че сме се возили с него и от нас я знае /не че ми е любимка, но човекът каза, че обича нови звуци и иска да чуе известен певец от България, та това беше първото име, за което се сетихме/.

Зеленото крайбрежие и колониалният чар на Парати /Парачи, както му казват тук/

Парати е малко колониално градче на Зеленото крайбрежие, на около 5 часа път от Рио със запазен исторически център от времето на португалските си основатели. Основан през 16 век, след откриването на златните залежи в планините на Minas Gerais, градът е играел и роля на важно пристанище по пътя на превозването на златото от тук до Рио и оттам – до Португалия. Днес е популярно туристическо място /нещо като нашия Созопол, както сполучливо го определя Фичо/ заради запазената колониална архитектура, разкошния залив, в който се намират безброй малки островчета и красиви плажове, атлантическата гора и планините, които го заобикалят. 

Излишно е да казвам, че пътят дотук е много красив – Зеленото крайбрежие напълно оправдава името си.

Денят обаче е бил дъждовен и заварваме част от историческия център и най-вече уличките, водещи до крайбрежието /включително нашата/ под вода. Избрала съм за престоя ни чудна колониална къща в историческия център, близо до крайбрежието, но заради водата стигането до нея с куфарите не се оказва много лесно. Стаята, в която ни настаняват /претенциозно наречена студио/ не е в самата къща, а в пристройка /предполагам преди е изпълнявала някакви обслужващи функции/, идва ми твърде тясна и колониална, но пък градината и общите части на къщата, които можем да ползваме са фантастични, хостът Бруно също е много готин и още в момента се уговаряме да ни закара до автогарата утре. Освен нас, гости са само две бразилки, с които веднага установяваме контакт около пепелника в градината. Идват често в Парати и винаги отсядат в тази къща.

Градчето наистина е бижу. Малки кръчмички и магазинчета за сувенири в колониалните къщи, щъкащи хора по каменните улички, жива музика, процеждаща се през прозорците на някои от заведенията…

Не успяваме да се справим с огромната порция морски дарове, която си поръчваме в случайно избрано заведение, изненадата е само, че нямат вино, ама какво от това – кайпириня нали имат.

Сутринта се отправяме към пристанището за разходка с лодка из Парати бей. / Вчера попътно към къщата сме проверили няколко туристически агенции за тур с лодка из Парати бей и наслуки сме избирали една /на пръв поглед всички предлагат едно и също, на една и съща цена – 50 реала, различни са само лодките. Ние избрахме по-голяма лодка с голяма тента, заради евентуалната вероятност да вали/. 

Времето е мрачно, но все пак е с нас, не вали. На лодката имаме жива музика – едно момче с китара, което и пее доста добре и прави разходката още по-приятна. Заливът е наистина много красив, спираме за малко и на два плажа, както и на още две места за плуване и гмуркане.

Връщането в Парати е към 16 ч. /добре, че купихме билети за автобуса до Рио за 17.20 ч., по-ранният нямаше как да го хванем/. Пак е започнало да вали и двете бразилки, които живеят в нашата къща също са решили да си тръгват и да пътуват до Рио. Бруно ни закарва четирите до автогарата и отново поемаме обратно.

Нощувката тази вечер е в новия хотел на летище Сантос Дюмон, тъй като утре сутрин ще летим оттук за Фоз до Игуасу. Ресторантът на хотела е със страхотна гледка към залива и Захарна глава, обаче пристигаме късно и вече е затворен /работи до 23 ч./. Неприятното откритие е, че не само ресторанта, ами и всички околни заведения, които сме видели на пристигане затварят в 23 ч., летището също и няма от къде да си купиш една вода, за кайпириня да не говорим.

Както и да е, налага се да се примирим, а прекрасната гледка от терасата на ресторанта ще видим утре на закуска.

Чудесата на природата – Игуасу и Птичият парк

Полетът е сутринта, така че в 11.30 ч. вече сме на летището във Фоз до Игуасу. Оттам се товарим на автобуса към водопадите, оставяме багажа в локери и се запътваме първо към птичия парк през улицата. /Между другото любезно момиче на касата ни спестява пари за локерите – исках да платя за два, тя поиска да ни види багажа и каза, че локерите са доста големи, според нея и един ще ни стигне за нашия багаж. Оказа се права/.

Вече е жега и голяма част от птиците са се изпокрили на сянка, но пак е много впечатляващо.

Отнема ни около час и половина -два да разгледаме птичия парк. Можехме да изкараме тук и доста повече, но бързаме да видим и водопадите от бразилска страна, тъй като нощувката ни е в Аржентина.

Още първият поглед към водопадите ме сграбчва за гърлото. Още не знам колко още ми предстои да видя, личи са, че в друг период са по-пълноводни, но и така гледката е впечатляваща.

При Дяволското гърло вече съм без дъх.

Последна кайпириня преди да се сбогуваме с Бразилия.

Излизаме от парка на затваряне и се договарям с едно от такситата пред входа да ни закара до Пуерто Игуасу /поиска ни 100 реала, не сме се пазарили/. Оказа се, че шофьорката е бразилка, но говори чудесен испански, така че убихме времето в приказки. И на двете граници минахме бързо, от аржентинска страна даже има специален коридор за автобуси и таксита, минахме оттам без да слизаме от колата, тя ни оправи документите. Забавен беше мобилният скенер, монтиран в един микробус от аржентинска страна, през който ни накараха да пуснем багажа.

Толкова с Бразилия за този път. Определено оправда очакванията ми и ме спечели за бъдещи посещения. А колко зелена и красива е  от високо - колкото пъти прелитахме отгоре, толкова пъти се впечатлявах от това колко е зелено!

Надявам се скоро да успея да опиша и аржентинската част от това пътуване с щипка Уругвай.