riodejaneiro

Моята зимна самба

Пролог

Каквото и да кажа за Бразилия, няма да е достатъчно.  С тази страна имам интересна връзка, която е страстна и динамична като... самба (xайде да не започваме с червените точки от самото начало). Всичко започна преди години с една лежерна разходка в събота следобед по реката в Хамбург, качване на бразилски военен кораб, после новогодишни пожелания за ваканция в Бразилия с близки приятели, която се материализира малко след това, една новина, която остави трайна и дълбока следа в начина ми на мислене дойде точно в Бразилия - в малкото селце Парати, седейки на 1 крак като фламинго, с високо вдигнати във въздуха ръце - съвсем като кариоките по време на мач на Маракана, опитвайки се да хвана Wi-FI, за да се чекирам за полета на Бритиш до Лондон (London Calling,  няма как!). Там някъде, почти като на лента от единасетия Джеймс Бонд, си спомням и Рио - град, който една декада държеше челно място класациите за най-щастлив град и град в който бях сигурен, че някой ден ще се върна. Не знаех кога и как, но бях убеден, че ще се случи.

Де го чукаш, де се пука

Ден петък. Лятото беше толкова горещо и влажно в железния град, че всички залагахме дали първо ще се стопи от жегата или първо ще ръждяса от влагата... Идеята за бягство от тази сауна (по-скоро парна баня с всичката влага) изглеждаше все по-примамлива. Идеята за плаж, море, палми, бриз, потни чаши, ... Така се бях отнесъл в размисли, че ми идеше да съсбуя чевръсто обувката от единия крак с другия... И цялата тази идилия беше прекъсната от един познат звук. "Динк!" - дойде ново писмо в електронната поща. Шефът на отдел ме информира, че след 3 седмици ще ходя в командировка в Бразилия. Да бъда така добър да си организирам детайлите... Ама как пътуване? Ама какви детайли? Аз имам толкова много работа!?!?!... Няколко бързи мейли по-късно стана ясно, че скромен екип от 4-ма души отиваме заедно. Темата е приключена.

Така започна тъесенто на полети. По-приемливите цени на билети, които биха минали за реимбърсмънт без въпроси, бяха с по 3 прекачвания, в страни от Ц Америка, със съмнителна репутация. Така компромисният вариант се оказа полет с Юнайтед и само 1 прекачване на посока. Хотелите съвсем не бяха проблем - все пак в Бразилия е ЗИМА... Бърза справка в сайтовете на Външно, ЦРУ (имат публични страници с особеностите на всяка страна: https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/br.html ) показа, че ще трябва да се ваксинирам срещу Жълта треска и Хепатит А. Супер! Районният ЦЗПБ е в центъра, където паркирането е ужасно! За капак скоро започва учебната година на децата - в центъра е по-зле от детска градина. Всички родители са се сетили в последния момент, че трябва да ваксинират децата си, за да могат да тръгнат на детска градина и училище.

Учтивата сестра ми разяснява процедурата - ЖТ се бие в меката тъкан, а ХепА - в мускула на ръката. Минаваме през буквално 10 страници разяснения за ваксината за ЖТ, която идва директно от Франция, защото Санофи-Пастьор са решили само там да я произвеждат... Бързо се сдобивам с 2 лепенки на ръката и таймер - алергичните реакции се случвали в първите 20 минути. Да изчакам да минат в чакалнята и да не се притеснявам - сестрата е работила дълги години в спешното и има опит при реагиране в критични ситуации, създадени от алергични реакции... Денят става все по-обещаващ! След 20 минути връщам звънящия таймер и си получавам "жълтата книжка" по стандарт на WHO. Бърза справка в magelanci.com и обясненията на @AlexandraKo за ефекта на DEET върху пластмасите накланя везните в посока купуване на репелент с Пикаридин и гирвни с есенция от лимонова трева. 

Houston, we have a problem

Въоржен с необходимите лични предпазни средства, можеш да се отправя към летището. А там цареше обичайното спокойствие.

Провидението прояви своето чувство за хумор и моето пътуване до Бразилия ще започне с бразилска машина. Ето го и моето самолетче за не съвсем краткия полет до Хюстън:

От колеги съм чувал колко тясно и неудобно е в малкия Ембраер 145 и ме успокоява само мисълта, че не може да е по-гадно от Wizz Air. Бордингът започва в планирания час и 40-ината човека се натоварваме за броени минути:

И не след дълго сме някъде над Flyover territory:

На стюардесаТА, жена на достолепна възраст, на която испанки й беше първия език, явно й беше последен лег за деня и усмивката, учтивото отношение към пътниците, както и доброто настроение, бяха останали някъде по трасето. Малко солети и чаша вода по-късно стигнахме Houston Intercontinental:

Бързо слезнахме от климатизирания самолет на сухата тексаска жега и трескаво търсехме входа за терминала:

Летище Джорд Буш в Хюстън е голям хъб на Юнайтед, има 5 конкорса и в зависимост от късмета Ви, можете да се паднете както на гейт в покрито с гранит фоайе, така и на класика от 70-те със сив мокет, който не е виждал пране откакто е сложен. За моя радост межуднародните полети излитат от гейтове Д и Е - Е за Юнайтед и Д за всички останали. Между конкорсите има влакче, досущ като това във Франкфурт. Спирката за Д и Е е една. Имайки достатъчно време до следващия полет, реших да проверя лично лаунджа на КЛМ. Намира се до гейт Д12:

Детайлно ревю има в темата с лаунджовете, но не беше нищо повече от обичайното разочарование от КЛМ.  Да поканиш бизнес пасажерите си в такъв салон е по-скоро обида към тях, отколкото привилегия...

Не след дълго за мен беше време за бордване на полет 129 до летище Гуарульош в Рио. Останалите се бяха събрали вече на гейта, разменихме по някоя и друга шега и чинно се наредихме по групи за бординг. Първоначалните 15 минути закъснение не направиха впечатление на никого. Всички бяха ОК и с допълните 30 нови минути закъснение. Там някъде всички дружно се отказаха от висене прави и се върнаха по седалките. Информация какво се случва и защо се бавим с бординга липсваше към този момент. След нови 40 минути крюто слезе от самолета и отиде на някъде. Понесоха се слухове на гейта, че не могат да затворят врата 1Л и затова се бавим с бординга. Към полунощ всички магазини бяха отдавна затворили, всички останали полети бяха отлетели и само 200-ината човека чакахме на ъгловия гейт Е19 за бординг... Тук някъде направих бързата сметка, че при максимално разрешена смяна от 14 часа и натрупаното закъснение, няма как да летим с този екипаж веднага... Към 00:30 се появи първият по-сериозен анаунсмънт - има проблем със секюрването на слайда (пързалката) на врата 1Л. Механиците работят, но агентите на гейта не знаят колко време ще отнеме. След още 1/2 час обявиха, че ще се наложи смяна на секюрващия механизъм и затова ще летим в 08:00 сутринта. Започнаха да раздават поименни ваучери за такси, хотел и храна. Всички се опитвахме да бъдем куул, но на 3-ма бащи с малки деца търпението им се изчерпи и си потърсиха правата, най-общо казано... Започна търсене на пасажери, защото ваучерите бяха подредени по азбучен ред на фамилното име... За 1/2 час успяха да дадат ваучерите на 3-ма бразилци, които имаха нужда от доста повече обяснения от обичайното. Тук някъде тълпата стана нетърпелива и служителите на Юнайтед виждаха задаващия се конфликт. Затова супервайзорът каза да задраскват имената и да раздават ваучерите на "First come, first served" принцип. Така след още 5 минути се сдобих със заветните ваучери и тръгнах да търся такси, което да ме закара до летищния Холидей Ин.  Пред летището имаше всичко на всичко 1 такси, словом - ЕДНО такси - Шеви ПиТи Круизър от ранните 2000, с вид на софистицирана катафалка. Таксиджията - тексасец на преклонна възраст, на който му липсваха част от зъбите и затова фъфлеше. За мен беше истинско предизвикателство да му разбера какво ми казва. След кратки обяснения се разбрахме, че той не е сигурен дали отиваме в правилния Холидей Ин, но ако не е този, да питам там кой е и той ще ме закара. За мое щастие хотелът се оказа правилен, върнах се да му дам ваучера, докато ми направят ключ за стаята.

И така, след 2 часа сън и душ, аз бях вече в шатъла на хотела, обратно към летището... Група бразилци от моя полет се обясняваха с шофьора на шатъла къде точно трябва да стигнат и макар със закъснение, се понесохме към терминала. "Динк!" - получих СМС, с който авиокомпанията ме информира, че има нов час на излитане - 9:00. Тук някъде що стоиковизми (по  @Rainy) им теглих на ум, Кама Сутра е като съкратена листовка... Все пак този час можех да го прекарам в сън, вместо във висене на терминала... И почти без батерия на телефона:

С останалите се намерихме на терминала - всички бяха не по-малко кисели и уморени от мен. Седнахме да закусим заедно в едно бистро на терминала. Явно и за служителите там беше ранна утрин, защото моите палачинки дойдоха без маскарпоне, картофите на един колега дойдоха студени 2 пъти, друг колега си чака неговите палачинки 40 минути, а колежката имаше маскарпоне вместо майонеза... Това не остана незабелязано от сервитьорката, която в един момент беше отчаяна в опитите си да ни помогне. На учтивото предложение за сок и тирамису от заведениято получи студено "No need" и с това драмата покрай закуската приключи.

В 8:30 започна най-бързият бординг, който съм виждал - пасажерите бяха по-въодушевени за полета от служителите на Юнайтед. Багажите си бяха седяли цяла нощ натоварени в самолета, както и храната. Така първо сервираха закуска, а вечерята оставиха за 90 минути преди кацане.  Аз бях приятно изненадан от стария 767, с който летяхме 10 часа и 1/2 - нови седалки, много приятно междуредие, нови, ярки и реагиращи бързо екрани, USB port за зареждане на телефон на всеки екран, както и 2 контакт на всеки 3 седалки... На моята молба за кафе и сметана, получих предварително смесено кафе с мляко и захар, което пък ме върна в спомни за полет с ТАМ до Игуасу, който премина в приятна драмка.

"Момичето от Ипанема"

Към 9:30 вечерта местно време кацнахне на летище GIG. Това е по-голямото летище на Рио. Носи името на Antonio (Tom) Jobim, който е бразилски композитор и автор на известната песен от 60-те "Момичето от Ипанема". Местните ни бяха осигурили трансфер до хотела, който се намира в квартал Barra da Tijuica. Ако погледнете картата, плажовете са наредени в следната последователност - Копакабана, Ипанема, Бара. След 50 минутен трансфер с гордостта на местните, автобус Marcopolo (на платформа Мерцедес-Бенц) вече бяхме в 4* Windsor Oceanico:

Мнозинството настоя, че е редно да върнем доброто настроение с по едно питие в лобито на хотела. Всички дружно заложихме на кайпириня:

Следващите 2 дни минаха в работа и чакане облаците да се раздигнат и да изгрее слънце. Тук е редно да похваля закуската в хотела - без забележка. Ето и избрани моменти:

Прясно нарязани папая, диня, манго, пъпеш, прясно изцеден сок от ананас, портокал, диня, бразилско кафе, ....

Облаците се раздигнаха и всички дружно завидяхме на жителите на Рио за зимата с 24 градуса по Ц:

И понеже един от най-добрите начини за допир до местната култура е храната, един от дните решихме да обядваме в кръчмата срещу хотела:

Пържената юка (yuka), на португалски - mandioka, e деликатес, който не бива да пропускате, редом с рибата и морските дарове, както и бразилското барбекю:

Кайпиринята беше запомняща се:

И ако тротоарите на Копакабана имат известния мотив с вълните, то тези в Бара имат риби:

В София явно са видели ремонтирането на пътища през зимата от Рио:

В края на работния ден имаше време за малко мързел покрай басейна на покрива:

Кафето идва с гледка и бисквити:

Ето го и целия плаж на Бара:

Времето ставаше за плажуване, но не и за влизане във водата. Това, разбира се, не спираше местни ентусиасти да плуват в океана...

Една от вечерите беше посветена на сплотяване на екипа. Така се озовахме в нощния клуб на Costa Brava Clube. Клубът е основан преди 56 години. Започнали са с нещо малко - басейн със солена вода, после басейн със сладка вода, футболно игрище, тенис кортове, ... До клуба се стига след минаване през 3 поста на въоръжена охрана, разположени до порти в затворен комплекс/квартал. Усещането е съвсем като във филмите за Джеймс Бонд, особено ако стигнете там по тъмно. Това усещане се засилваше от сервитьорите, които бяха в ризи и с вртатовръзки. Нощният клуб е вграден в скалите на един (полу)остров, на 3 етажа е, най-отгоре е покривната тераса, на която има дървета и храсти:

Има гледка към Христос Спасител и най-голямата фавела в Бразилия:

Мостчето от паркинга до нощния клуб:

Бразилия има заводи на няколко различни световни производители на автомобили. Повечето правят модели специално за местния пазар (и за други страни от ЛатАм), защото бразилците са 200 млн (ако може да се вярва на нашия гид). Именно в Бразилия са се произвеждали оригиналните "костенурки" и хипи вановете на Фолксваген до 2005-2006-та година:

И ако през деня рууфтоп барът предлага кафе и слънце, вечер гледката е не по-малко спираща дъха, а напитките идват в потни чаши:

Samba de Janeiro

Петък го бяхме оставили за туристическа обиколка. За мен това щеше да е нов прочит на вече посетени забележителности. Поради ограниченото време, избрахме качване до Христос Спасител с автобус, а не с обичайното влакче. Влакчето е било построено и ползвано за качване на строителни материали за строежа на статуята. Това е най-високата Art Deco статуя в света и е завършена през 1931-ва. По време на строителството й няма жертви. През 80-те любимият на всички папа - Йоан Павел  II, се качва с влакчето горе и благославя жителите на Рио и цяла Бразилия. Заради годините си, влакчето ама хич не е от най-бързите - разходката е поне 1/2 час. Статуята има 8м постамент, в който има католически параклис (входът е откъм гърба на статуята). Статуята е поставена на планината Corcovado, която се издига на 710м над морското равнище. От статуята се открива гледка към целия град:

И ако си мислете, че качването с автобус е много по-бързо, сте се объркали. Или поне аз се бях объркал... Организацията беше все едно лелка от общината в Долно Уйно я е правила - големият автобус спира там, където уличките станат достатъчно тесни, че да не може да продължи. Там се качвате на бус 1:1 със столична маршрутка от ранните 2000 - еднакви като производител, модел, маниер на движение и колорит на шофьорите. След 10 минути маршрутката ви оставя на калдъръмен паркинг, Следва разходка по баир, за да се доберете до официалния магазин за билети за атракцията. Същият е заобиколен от много пъти по-голям сувенирен магазин. После обратно разходка до паркинга, където ви качват на различна маршрутка, която ви закарва точно под статуята.  Последното превозно средство е асансьор и сте почти до параклиса. Ето една различна гледна точка към статуята:

В обратната посока няма да купуваме билети, мислех си аз... Чудесен повод маршрутката да ни закара чак до червения автобус Marcopolo и да продължим с атракциите. Уви, от парка, който стопанисва забележителността, имаха различен поглед кое как следва да се случва - първата маршрутка ни остави на междинната станция с магазина, където отново чакахме, за да дойде следваща маршрутка, която ни закара до автобуса.

Следващата снимка беше стадион Маракана:

Стадионът е построен за световното през 1950-та и има 81 000 места. Още в първия мач домакните бият Мексико с 4-0. Финалът се играе пак там. По официални данни има над 210 000 зрителите на стадиона, което е почти 3 повече от броя седалки. Ууругвай побеждава Бразилия с 2-1 и се налага да изкарат шампионите от стадиона с военни и жандармерия. Още същия ден има над 800 жертви - повечето са се самоубили, защото са били заложили всичко, което притежават, че Бразилия ще спечели.

Пътьом минахме и покрай булеварда на карнавалите. Това си е най-обикновен булевард, който е дълъг 2 км и го затварят за 1 седмица всеки февруари, когато 12-те школи по самба се състезават по време на карнавала. В уикенда след карнавала има парад из целия град на школите;

От булеварда се отравихме в посока даунтауна. Там е централата на Петробраз - бразилската държавна фирма, която търгова с петрол и допринася за сериозен % от БВП на страната. В центъра е и конусната църква, от която трябва да потърся снимки от миналото пътуване. Пак там са и "Арките на Лапа". Съоръжението оригинално е построено като аквадукт, който да докара вода от река Кариока в квартал Лапа - това през 18-и век. От края на 19-и се ползва само като мост за електрически трамвай:

Недалеч от аквадукта са и стълбите на Селарон. Жорж Селарон е роден в Чили артист, който живее в Бразилия. През 1990-та започва да рестраврира стлъбището, което свързва кварталите Лапа и Санта Тереза. Избира парчета плочки в жълто, синьо и зелено - цветовете на бразилското знаме. С това си навлича присмеха на негови колеги артисти и критици. 12 години по-късно 215-те стъпала са завършени. Допълнителен преобладаващ цвят е червеното:

В района на стълбите има доста съмнителни субекти. Бъдете внимателни - просяци, джебчии, ... Внимавайте колко здраво си държите телефона и портфейла. В квартала са се появили и много красиви графити:

Ето го и нашето Marcopolo:

Последна спирка за деня - планината Шугърлоуф. Те се издига на 398м надморска височина на остров в океана. По-малката й сестра се казва Урка. Легендата разказва, че португалски колонизатори са я видяли и оприличили на шугърлоуф, което е останало като име. Шугърлоуф е мярка и форма за рафинирана захар. До края на 19-и век захарата се е продавала именно в такава форма. Изглежда като конус със заоблен връх.  Още през 1912 са построили въжени линии от брега до Урка и от Урка до Шугърлоуф. През 1972-а кабинките са сериозно обновени. Пътуването във всяка от тях отнема между 3 и 5 минути и има място за доста хора. Гледка към Урка:

Пак Урка, но гледана от Шугърлоуф:

И п

Левият дъговиден плаж е Копакабана, а зад далечнат планинка - Ипанема:

От Шугърлоуф се открива и невероятна гледка към малкото летище Сантос Дюмонт:

Лифтът на планините е участвал в 11-ия филм за Джеиймс Бонд - на Урка още стои една взривена жълта кабинка. Пак там се оглеждайте за малките маймунки, които аз не успях да снимам без да размажа снимката.

Слизането от планината сложи официален край на тура и ние следваше да отидем до Бара, за да си вземем куфарите и да се отправим към летище Том Жобим. Нетипично за доста държави, екскурзоводката каза, че тя живее в Копакабана и ще слезне там, защото няма нужда да се връща до Бара. Шофьорът щял да ни закара обратно в хотела - той живеел в района... Така и стана - тя ни пожела хубав ден и слезна на известия плаж. ПОсле се влачихме в задръстването до Бара, спряхме шофьорът на автобуса да си купи вечеря за вкъщи и към 5 следобед успешно ни остави пред хотела.

Последните събития причиниха студена пот по челото на единия колега, но като цяло настоението още го имаше. Извикахме си Убер и чакахме пиколото да ни донесе куфарите. След 2 минути дойде черна Фиат Темпра от 2010+ година. Чудесна кола! Но нашият Убер шофьор беше сложил газова бутилка, която хващаше 2/3 от багажника - никакъв шанс да съберем 2 големи и 2 малки куфара. А Убер Ексклузив изобщо нямаше... Един от рецепционистите предложи да ни закара с кола на хотела срещу 200 реала (50 долара). Тук колега започна да се пазари, все едно е от Близкия изток и с городст каза "140!", след 5 минути дискусия, основно с ръце...

Натоварихме катуна в нещо като баничарка и се върнахме обратно в задръстването.... Шофирането в София е като разходка в парка, сравнено с движението по магистралите около Рио - мотористи изскачат от всички страни, включително пожарникари, полицаи и парамедици, мигачите са само украшение по колите и моторите. Към 7:30 бяхме на летището. Навън отдавна беше тъмно, а ние стискахме палци този път всичко да е наред с пързалката. След бързата проверка за сигурност и последващата паспортна проверка, попаднахме в стерилната зона. А за мен беше време да се отправя към някой лаундж. На международния терминал на летището има 4 лаунджа, които са на горния етаж - 1 етаж над гейтовете. Най-интересното е, че 2 от тях са на ГОЛ. И 2-та са за международни полети... Реших да заложа на по-близкия до моя терминал. Служителите бяха особено учтиви и дори ми предложиха да влезна и да огледам дали ми харесва, преди да оформят формалностите по посещението. Подробно ревю - в темата за лаунджове. Но сравнено с КЛМ лаунджа в Хюстън е съвсем като в стария виц за зебрата и слона - нямат нищо общо...

Юнайтед не ни разочароваха и всичко мина гладко и без поризшествия. Изненадващо за мен, опциите в Иконъми бяха пилешко и телешко. Явно първото е "вегетарианската" опция. Направих грешката да си поръчам телешко - сухо и жилаво...

Кацнахме в Хюстън по тъмни доби - около 5 сутринта. Служителите на паспортен контрол толкова им се спеше, че пропуснаха да сложат печат за влизане в паспорта на колегата. Това наложи обратно връщане на паспортна проверка, обяснения и наказание за съответния служител, както и много бумащина за началника му.  На съседен на нашия гейт чистеха прозореца на един 737:

Стар 737-700 ни върна обратно в изходна позиция, точно преди да дойде бурята:

Самолетът беше толкова стар, че екраните се управлява с дистанционни, фиксирани за подлакътниците:

Епилог

Натоварената седмица остави у мен доста умора, но и доста приятни спомени. Цялата следваща седмица беше дъъъъъъъълга и тееееееежка, но усилията май си струваха.

Надявам се да ви е било интересно! Всякакви мнения / забележки / коментари и препоръки са добре дошли!