Национален парк Уаскаран (Parque Nacional Huascarán)

                                                                      Национален парк Уаскаран (Parque Nacional Huascarán)

  Нашето пътуване в Перу ни отведе до градчето Уараз( Huaraz).То стана и наша отправна точка за нашите трипове в Кордилера Бланка( Cordillera Blanca) и Кордилера Негра (Cordillera Negra).

От столицата Лима с автобус пристигнахме в град Уараз.Още на автогарата бяхме учтиво предупредени от туристическата полиция(в нашия случай в лицето на две готини мацки-полицайки)да внимаваме ,ако сме решили да правим трекинг в планината. То в Уараз туристите  не пристигате ей ,така самоцелно. Всички имат цел- да си направят трип или изкачвания до прелестните върхове,които се открояваха на фона на небето и които блестяха на залез слънце.

Има различни маршрути в двете планини ,като най-атрактивни са екскурзиите до „най-красивия връх в света „ Алпамайо,висок 5947 м.,до езерото 69 (Laguna69), до връх Писко (Pisco B.C.), до връх Vallunaraju,който е подходящ за изкачване от Уараз ,само за два дена ,до връх Уаскаран( Huascaran),висок 6768м ,който е и най-висок  на територията на Перу.

Тези красоти се намират в Националният парк Уаскаран( Huascaran ),носещ името на исполина Уаскаран  и чиято площ е 3400 кв. км.и ,в който се намират около петдесет покрити с глетчери върхове,много редки и ендемични растения и животни .На 1.07.1975г. е превърнат в парк от национално значение,а от 1985 г. е включен в Световното наследство на Юнеско.

Едно от първите неща,които научихме със слизането от автобуса е за голямата трагедия през 1941 г. Езерото Палкакоча заляло  Уараз и били разрушени много къщи. Загинали над 5000 човека.И сега също имало опасност да се случи същото,но пък местните са взели мерки:Има човек с радиостанция,който да наблюдава за „нередности” .Ако се случи нещо подобно той трябва да съобщи по радиостанцията  и градчето ще има около 1-2 часа(по-скоро един )за да може да реагира населението по някакъв начин.На място ни съобщиха,че проучванията на учените не вещаят нищо добро за това езеро ,че можело да прелее във всеки един момент,но не видяхме никой в Уараз да се тормози за това.

Тръгнахме на опознавателна обиколка из Уараз и попаднахме на добра туристическа фирма,която предлагаше екипировка,транспорт и всякакъв вид „обоз” за по-продължителните екскурзии.Тук е мястото да вметна,че всички услуги ,които се предлагат в Перу,като екскурзии,атракции ,посещения на обекти,трекове и т.н. са организирани с прецизност и са на много високо ниво.

Ние се спряхме на еднодневни трипове,заради удобството да спим в легло,да имаме възможност за душче,с топла вода и ред подобни„кифленски” причини.Спазарихме се за тези  две екскурзии, на територията на парка,които ни струваха около 50 лв. за двата дена.Цената беше повече от добра,така че с  нетърпение зачакахме утрешния ден.

През този ден решихме да направим кратък трек над Уараз,нещо като тренировка за следващите два дена.Намерихме откъде тръгват бусчетата,с които пътуват местните.Имаше всякакви хора,които използваха този транспорт-от жена,която в чувал беше сложила котка( мяукаща и получаваща своя дял от потупвания(силнички) ,за да мирува и леки обидни думички)  ,имаше хора,които си бяха тръгнали за нивите,такива ,които се връщаха от нивите с плодове или зеленчуци в кошници ,дисаги или просто  си носеха товара на раменете си.Нашата цел беше някакво езеро,на което никой не запомни името. По пътя срещахме хора и животни,които бяха заети с техни си работи-кой почиваше сред китните треви,кой се трудеше на нивата си,някои се прибираха след училище,други просто ни наблюдаваха от домовете си… Тук се запознахме с куче,кръстено  на  Майкъл Джексън и което реагираше на името Майкъл(логично!). То ни съпровождаше почти по целия път.Гледките бяха покъртителни-виждахме както Кордилера Бланка ,така и Кордилера Негра.

В късния след обяд се прибрахме в Уараз ,малко се полутахме за да открием ресторант, в който да вечеряме,разходихме се по уличките – вечерния пазар беше започнал и лека-полека се прибрахме се в хотела.

На другия ден станахме рано и след закуска дойде бус на  туристическата фирма и така започна нашето пътешествие в Националният парк Уаскаран към известното с тюркоазените си води езеро 69.

Пътя ни на север започна по долината Huaylasкъм към градчето Yungay ,с надвиснали скали,които всеки момент очаквахме да се сгромолясат върху нас.Спряхме в местен ресторант,където закусихме и си починахме за кратко и продължихме към целта. Пътя се виеше през каньона ,а над нас се издигаше Уаскаран( Huascaran )- най-високия връх в Перу.Спряхме  да се полюбуваме на вълшебния цвят на Llanganuco Lakes – две езера с изумителен синьо-зелен цвят.. Тук природата е хвърляла  с пълни шепи красота.След задължителната фото-пауза продължихме още около 15 минути и спряхме в Cebollapampa,откъдето започна 5 –часовия ни път към Езеро 69.

Около един час се движехме почти по равен терен в живописната долина,заобиколени от гигантските върхове на Кордилера Бланка.След това започна изкачването,което първо ни заведе до водите на едно малко езеро.Гледките бяха впечатляващи ,както и растителността ,а и заснежените върхове,които ни заобикаляха.

Продължихме ,изкачвайки се взе по-нагоре,ние чухме някакво бучене,което идваше от водопад,водите ,от който падаха  точно до нашата пътека.

Кратко,но напрегнато беше последната част от нашето изкачване ,след което пред нас изникна великолепието на Езеро 69.Самото езеро е разположено на 4604 м.надморска височина.То е част от Националния парк Уаскаран( Huascaran ),а също и е едно от 400т-е езера в този район.И понеже до 1975 г не е имало име,а пък не са искали да носи едно от традиционните имена,като Allicocha, Auquiscocha или Palcacocha ,местните са му дали пореден номер.Името е твърде скромно,за спиращите дъха гледки –красивите води на езерото, циркуса,в който е разположено ,водопада ,който захранва езерото и светещия лед на умопомрачителния и нечовешки връх Chacraraju.

Тук цари безвремие,но водача (една девойка,която води групи почти всеки ден ),обикаляйки по групичките ни подканяше да побързаме.

Започнахме обратното безкрайно спускане по същия път , снимахме се на воля,пред нас слънцето се показваше ,облаците ни откриваха  постоянно гледки към двата Уаскарани.Слязохме в долината ,качихме се на буса и потеглихме към Уараз.Този ден беше целия посветен на езеро 69 ,както и на гледките около него.като стигнахме до града понапазарувахме малко от пазарчетата(така,както бяхме изморени) и се прибрахме в хотела ,в очакване на следващия ден.

А той щеше да ни заведе до южната част на Кордилера Бланка .За последния ден бяхме решили да видим отблизо глетчера  Pastoruri.

Ранно ставане,закуска и сме готови за нови гледки и прекрасни изживявания.Дойде автобус на същата туристическа фирма ,която ползвахме и в предния ден,скокнахме и потеглихме. По пътя,преминавайки през градчетата Recuay, Ticapampa и Catac спирахме на места,които ни показваха бита на местните,ние стигнахме до областта,в която растеше най-високото растение в Андите-Puya Raimondi ,вид от семейство Бромелиеви .Това растение вирее  на много висока надморска височина( за нас) –от 3200 м до 4800 м .Защитен вид,с височина до 12 м.с около 8000 цвята и с около 8 милиона семена на растение.Може да достигне до 100-на възраст.Това е едно от най-впечатляващите растения в света- в продължение на десетки години листата му растат,като от далеч представлява необичайно зрелище на фона на голите склонове на планината.Казват,че цъфти когато достигне до 100-на възраст и когато семената му са готови то ги пуска и после умира.Най-известното място ,където се намират тези „гори” от Puya Raimondi се нарича Ancash и ние спряхме да се запознаем отблизо с тези чудати „създания”на Майката–природа. Около това  място се намират и естествено газираните води Pumapampa,езерото Pumashimin(езеро от седем цвята) ,както и пещерни рисунки. Накрая пристигнахме на паркинга,откъдето тръгнахме по широк циментов път към глетчера Pastoruri.Разстоянието се преодолява от 40 мин до един час,зависи от индивидуалната настройка на всеки от пътешествениците. И тук,можехме да използваме конете като превозно средство,както в Планинатаа на дъгата-Винакунка.Разбира се,ние не приехме предложенията за превоз.

Ледникът Pastoruri е с размери около осен квадратни километра и е с дължина около четири километра.

За съжаление  той се оттегля много бързо,като за последните 30 -35г. е изгубил 22% от своя размер.

Глетчерът Pastoruri се намира на 5250 м надморска височина,има много стръмни склонове ,пукнатини,които са характерни за този вид ледници. Той е и основна атракция за катерачи на лед,туристи и сноубордисти.През цялата година е покрит с мек сняг,но вместо през зимата да се натрупва снега ,а през лятото да се топи на практика в последните години ледника се топи през цялата година. Правени са опити да се спре топенето и загубата на ледените езици,но засега не са успешни.

След като се разходихме около ледника дойде време да се връщаме. Качихме се в автобуса ,за едно от най-ужасните ( за мен) пътуване. Не знам дали съм споменавала ,но планинските пътища  в Перу са меко казани атрактивни. Обикновено са широки около 2,5 м -3 м  и задължително от едната страна е пропаст..Този път не се различаваше кой знае колко от другите,на връщане от дясната ни страна беше ПРОПАСТТА ,а нашия шофьор си караше плътно в дясно.Сигурни бяхме,че някое колело е висяло във въздуха по завоите.Повечето пътници си бяха спуснали перденцата ,може би и те да не гледат околността и как се  разминавахме с други автобуси и автомобили.Но всичко приключи както трябва,прибрахме се капнали от умора в хотела,където трябваше да си опаковаме багажа за поредното връщане в столицата Лима.

Националният парк Уаскаран( Huascaran) ни разкри всичко,заради което предприехме това приключение в този край на Перу. Ледените шапки на исполинските върхове,тюркоазените езера, заскрежените хълмове ,падащите със сила води на водопадите,атмосферата на необятност още веднъж ни накараха да се замислим за цялата красота на нашия свят,но в същото време и колко сме малки пред Майката Природа .