Мочилероси в Перу (и Боливия!)

Част I: Introduccion

Дълго се чудех дали и как да започна този (пореден) пътепис. Пътуването е страхотно, нещата през които преминаваме са по-големи, по-внушителни и по-впечатляващи от колкото някога съм си представял, а съм си ги представял много!

Но... не мисля, че ще мога да разкажа за нещо, което вече не е разказно и това ме разколебава... по-точно - разколебаваШЕ, защото в този момент, лежащ си в леглото в един високопланински заслон край Цветното езеро, недалеч от границата на Боливия с Чили, прокарвам леко замръзналите си от студа пръсти по клавиатурата на телефона и знам, че може би все пак историята на това едномесечно странстване из някогашните земи на инките може да бъде полезно на някого, или поне до някъде интересно:)

Но ще е дълго, предупреждавам!

...

Във времената, когато телефоните имаха кабел и се набираха с шайба - и им беше значително по-трудно да ме разсейват - прекарвах огромна част от времето си в четене. Книга след книга - всичко налично в семейната ни библиотека, без да подбирам. Една от многото книжки там се казваше "Приказки и легенди от латиноамериканските държави", където за първи път срещнах екзотичното име Титикака - видях как група инки-жреци в бягството си от конквистадорите изхвърлят несметно златно съкровище в синята му бездна. Години по-късно, пиейки кафе с хазяина си, спрях поглед върху документално предаване, което вървеше на малкия му телевизор, за същото това езеро - разказваха за местните индианци, живеещи върху плаващи тръстикови острови... уникално, трябваше да се види на всяка цена! Дадох си дума, че един ден ще отида до това езеро, отделяйки на граничещите с него Перу и Боливия поне 2 цели месеца, без да претупвам нищо. Зарекох се да не бързам, сигурен, че подходящият момент рано или късно ще дойде. И зачаках.

Но вместо подходящият момент дойде ковид, Перу беше на практика затворено месеци наред, а аз се замислих сериозно върху политиката си с изчакването. Толкова сериозно, че този януари, лето Господне 2022-ро, си взех двупосочни билети Милано-Лима за месец, простиращ се между средите на март и април - на теория - идеалният сезон за посещение на тези места, точно на границата между дъждовното лято и туристическата зима. И застисках палци надявайки се въпреки постоянно менящата се епидемична обстановка, някак все пак да успея да се добера до Южна Америка, когато му дойде времето...!

Е, отпуснах малко палците, колкото да направя една мащабна рекламна кампания, с която да замаскирам отчаяните си опити да намеря спътник/ци. Инстаграм, Магеланци, различни чатове... В идеалният случай се надявах да събера група от 4-ма ентусиасти (поне един от които - оправящ се с испанския език!), с които да си делим разходите, бутилки сладко вино и хубавите моменти по пътя. Мисията невъзможна наглед, но имайки предвид многото възможни усложнения по пътя, компанията беше силно препоръчителна, за да се подкрепяме при нужда. И така, зачаках като ловец на пирани (едва по-късно щях да открия това перфектно сравнение:) някой не само да оглозгва месото по кукичката, казвайки ми "О, колко е хубаво, ама няма да мога!", ами и да закачи най-накрая...

И не след дълго клъвна - пръв захапа стръвта Емо - ветеран от предишно пътуване до Йордания, забавен (stand up comedian и водещ на куиз вечери!), приключенски настроен и по някакъв начин - свободен за цял месец!

Спомняйки си колко дълго се колеба тогава за една символична тридневна екскурзия до почти съседна страна, до последният момент не бях сигурен до колко мога да разчитам на него, но този път той доста бързо потвърди и си взе билети! Бях на прага на първото си пътуване в такъв състав - двама мъже - очертаваше се да е интересно...!

Но в същото време само с моят испански щеше да ни е тегаво. Трябваше ми човек боравещ умело с езика на Сервантес. Вече обмислях отчаяни стратегически ходове, когато още някой клъвна на кукичката - този път на обявата ми в Магеланци. Някоя си Румяна беше писала, че точно за подобно пътуване се била регистрирала във форума, но "го виждала по-скоро за втората половина на годината". Ами прав й път тогава! - помислих си първоначално. Да, но... отговорът й беше написан грамотно (а това прави впечатление в наши дни), после попаднах на друг неин пост, в който твърдеше, че говори испански, и това ми беше достатъчно - развързах торбата си с чар, и реших да опитам да я убедя да дойде с нас, а тя взе, че веднага се съгласи да тръгне с нас - двама напълно непознати. И групата беше комплектована.

...

Същите трима приключенци излетяха на 14-ти март от Милано Малпенса и кацнаха рано сутринта на следващият ден в столицата на Перу. Паспортна проверка (защо не ни биха печати?!) и... ето че бяхме в Лима! Вече можех да си позволя да се зарадвам - поне за сега всичко вървеше по план. Даже по-добре от първоначално планираното - на летището ни посрещна близък приятел на бащата на Ру, живеещ от няколко години в Лима, който ни снабди с вода и храна, по една сим-карта с 14 GB валидна за месец, пари в брой, качи ни на колата си и ни откара до мястото за настаняване. Тук нещата започнаха да излизат от рамките на идеалното.

Първото ми впечатление за Перу бяха неизмазаните тухлени съборетини, които служеха за жилища на живеещите в квартала около летището (добре известният сред моряците Каляо) - безпогрешен показател за страна от третия свят. Прашни улици, ужасен трафик, доста грозно - на мен това си ми харесва по принцип, но возейки ни в колата си, неочакваният ни гид ни заливаше с притеснителна информация за това какво ни очаква - за да преразкажа накратко - неизбежно щяхме да бъдем отвличани, бити, изнасилени, ограбени, разболени от всички възможни болести - от ковид до нещо, наречено "костотрошачката" (болест, в която чувстваш всички кости в тялото си като натрошени) и изобщо - нямаше шанс да се върнем живи и невредими! Наетият от мен хотел не беше в препоръчваните за "бели хора" квартали Мирафлорес или Баранко, а само на 10 минути от същото това летище, където гидът ни изрично предупреди да не излизаме след залез слънце, добавяйки че и без това всичко наоколо тогава ще е затворено, заключено и залостено. После ни закара да пием кафе в споменатият "невероятен" Мирафлорес, който се оказа скучен модерен квартал на голям американски град. На раздяла ни предупреди да внимаваме, сякаш беше нужно -  Емо вече потреперваше и се оглеждаше плахо наоколо!

Тихоокеанското крайбрежие на Лима беше сред първите гледки, които ни предложи столицата.

Като за първи ден след изтощително пътуване решихме да я караме по-лежерно и се опитахме да разгледаме възстановените руини на голям храмов комлекс от империята на Инките, намиращ се наблизо - Huaca Pucllana. Уви, по започващо да става традиция стечение на обстоятелствата той беше затворен точно него ден; следващата спирка беше за разглеждане на музейната експозиция на Museo Larco - сериозна колекция оригинални предмети от пре-колониалният период и ранните години на завладяването.

Музеят беше интересен и предлагаше достъп до хранилището си, където зад стъклени витрини можеше свободно да се видят хиляди най-различни грънчарски изделия и декоративни фигурки. Но се разглежда сравнително бързо, и заради високата си цена (35 солес) спокойно може и да се по пропусне, особено ако керамичните изделия по принцип не помръдват нито една струна в душата ви!

Глинени изделия, предмети от злато, запазени тъкани и дори кипу (въженцата с възли за записване и предване на индормация) съставяха експозицията на Museo Larco.

В близост намерихме малко ресторантче, където по моя препоръка всички поръчахме легендарното местно ястие - севиче! Пикантна маринована риба с гарнитури - за мен беше любов от пръв поглед (при все че не обичам пикантна храна, а тук плаках от лютост)! Ру отказа да си доизяде порцията (добре дошло за мен), а Емо предпочита традиционни неща като пици и бургери (да, той е от този тип хора!) и повече и не помисли да поръчва нещо подобно:)

Първото ми севиче... първото от много!

Накупихме разни неща за вкъщи и се прибрахме да починем, защото слънцето започваше да клони към залез, а никой не гореше от нетърпение да се среща със зловещите същества, които със сигурност изпълзяваха от дупките си щом се стъмни...! Хотелът ни, макар и невзрачен отвън, вътре си беше удобен и комфортен, с тераса на покрива, от която гледахме великолепен залез над морето от тухлени сгради, което ни заобикаляше от всякъде. Емо промърморваше нещо за копнежа си по Мирафлорес и колко по-добре би било да сме там, но нямаше право да се обажда, при положение, че не си мръдна пръста да се включи в организацията по какъвто и да е начин, а само чакаше да го водим като на екскурзия.

Залез от покрива на апартамента в приятна компания:)

По категорична препоръка на черногледият ни гид, из града пътувахме изцяло с Uber - защото той не бил познавал човек, който да се е качвал в обикновено такси и да не е бил отвличан. Това са негови думи, не си измислям! Убер за щастие е изключително масов в Лима и много евтин (особено предвид че разделяхме разходите на три!), а и удобството с него беше несравнимо. Именно с Убер се спуснахме на следващата сутрин до центърът на Лима, който различно източници в интернет (и разбира се - нашият приятел - гид) определяха като място, на което НЕ ИСКАШ да бъдеш. Само че, както често се случва - реалността беше точно обратното. Centro Historico ни посрещна с грандиозни катедрали, жълти сгради с огромни дървени еркери, изписани с дърворезба, палми, статуи, полиция и протести! Мдам - Плаза де Армас (централният площад на всеки град) беше заварден от полиция заради предстоящи протести и не пускаха в намираща се там Катедрала на Лима, в която се съхраняваха скелетните останки на не друг, а самият Франсиско Писаро! Сериозно се притесних, да не би да не успея да го видя, но по-късно все пак влзязохме (вход 10 солес) и в първата ниша вдясно от централният вход беше скелетът му, в стъклен ковчег. Няма да се отклонявам повече, но изпитвах страхопочитание - като среща с истинска знаменитост, протегнала кокалести пръсти през столетията. Подобно беше усещането да гледам саркофагът на Наполеон, в Домът на Инвалидите в Париж (без частта с костите).

Стенопис в нишата с тленните останки на Писаро. Те са тук, но извън снимката.

В катедралата имаше и катакомби, а преди това разгледахме с гид и намиращата се в близост базилика Сан Франциско де Лима. С нейни собствени катакомби. Не ми харесват подобни места - любопитни са, но там където повечето хора изглежда виждат само нахвърляни кости, аз виждам останки от приключили животи, което ми действа подтискащо - едно пасивно напомняне на къде сме тръгнали всички...

Навсякъде по центъра се срещаха препълнени с местни заведения, в който се предлагаха обедни менюта със сериозен избор за символичните 10 солес! Нямаше шега, нямаше измама - огромни порции с вкусна храна запристигаха скоро след поръчката ни - а и по-автентично от това - здраве му кажи! Хапнах вкусна пържена риба, която пристигна с гарнитура от юка, ориз и няколко парчета октопод - buen prevecho!

Може да не изглежда примамливо, но като за 5 лв беше много добре...! Това всъщност е двойно по-скъпо от подобни ресторанти в Боливия, но тогава още не го знаехме.

Полутахме се още из централните улици и завършихме деня в голям парк, докато в мен се разкриваше все по-ясно заключението, че местните нямат никаква кафе-култура, и няма да ни е особено лесно да си набавяме ключовата напитка, тъй като ни трябваше над час усилено търсене, за да намерим едно единствено дюкянче вътре в музея на изкуството, където да пием по кафе.

Част II: Амазонка

Според първоначалният проекто-план, още тази вечер или на следващата сутрин трябваше да продължа по най-тривиалният туристически маршрут на юг, към океана и градчето Паракас. В този план Амазонка не фигурираше заради усложнената логистика, значителното оскъпяване на пътуването, възможните заболявания дебнещи под лианите и липсата на достатъчно време (о, да - когато кажех на някого вкъщи, че заминавам за месец, реакцията обикновенно беше "Уааау, цял месец!"; в Перу пък предизвикваше съжаление, заради недостатъчността си, която е факт).

Но новите ми спътници изненадващо настояха да включим в програмата джунглата! Навярно имаха някаква романтична представа изградена от поп-културата, та деликатно ги предупредих, че екзотично звучащите програми всъщност ще са култивирани и туристически. Но това не охлади ентусиазмът им, единствено успях да ги убедя да не резервираме нищо предварително, а вместо това да се пазарим на място.

Нямаше как нещата да се развият по-плавно! Кацнахме на малкото летище на Икитос следобед, с полет на SkyPeru, и още на терминала бях обграден от тълпа таксиджии. От хостела, който бяхме резервирали, знаех предварително, че цената до града би трябвало да е не повече от 15 солес, но извън бариерата на летището, затова любезно започнах да отклонявам офертите за по 50... когато ненадейно се озовахме на малък тук-тук, пърпорещ по улицата за 30 солес. Дори така излиза по 10 на човек, а трябваше да печелим време, все пак - предстоеше да търсим екскурзии! Още с качването си отзад, шофьорът ни връчи брошурки на туристическа агенция и вместо към хостела, с наше съгласие ни подкара към офиса на въпросната агенция на центъра:)

Момче с куче и проскубан петел.

Половин милионният град не е достъпен по суша - желаещите да го посетят пътуват или няколко дни по реката, или пристигат със самолети като нас. В резултат леки коли по улиците почти отсъстват - трафикът е като океан от дву- и триколесни мотори, както и няколко автобуса. Контрастът с Лима беше впечатляващ - тук беше доста по-топло и влажно, по-зелено и най-вече - по-различно. В агенцията ни посрещна презентатор с индианска физиономия и подозрително чисто елече с много джобове (от тези любими на фотографите и рибарите), и ни показа снимки за илюстрация на това което ни очакваше в следващите няколко дни - маймуни, пирани, ленивци и естествено - розови делфини. Пълен пакет. За последните бях предупреден от други пътеписи, че проявяват хомосексуални наклонности, а нямах желание да влизам в интимни отношения с нещо толкова уродливо - затова твърдо заявих, че ако ще се плува в реката, аз съм последен. Обявената цена на място за 3 дни с 2 нощувки с всичко включено беше по 450 сола на човек или $120. Попитах за намаление за трима (преправих discount на disconiento - не съвсем точно, но се получи), човекът се засмя хитро и написа на един калкулатор 1250 солес (явно цената за трима). Взех му калкулатора и на свой ред написах 1200 - щеше да се дели по-лесно на 3. Онзи се усмихна и си стиснахме ръцете (свалих общо 150 солес, не беше зле!). На следващият ден потегляхме.

Първа среща с Амазонка, изглед от крайречната алея в Икитос.

Вечерта излязохме да вечеряме и избрах две от по-евтините и най-странно звучащи неща в менюто - "juane" и "leche de tigre". Останах очарован, а тигровото мляко се оказа севиче в чаша, страшно пикантно в един момент, но много ми допадна като вкус! Разходихме се покрай брега на реката в топлата вечер, река, която според Google maps беше Амазонка, но според местните си имаше друго име и в тази си част уж не беше Амазонка. Гуугъл мапс не са известни с акуратността си, така че съм склонен да вярвам на местните.

Вечерята ми - хуане и лече де тигре. Вкусът им не е такъв, какъвто сигурно си представяте!

Икитос сам по себе си предлага достатъчно забавления за запълване на поне 2 дни, но нали бяхме тук за истинско усещане на джунглата - сутринта поехме към пристанището, където ни чакаше дълга моторна лодка. По пътя имахме възможност да опитаме печени ларви на клечка - престраших се, но не останах очарован от вкуса.

Пържоли от крокодил, ларви на клечка - стандартна почерпка по тези места.

Групата ни се състоеше предимно от перуанци, които също идваха на почивка, както и двама гърци - готвачи, дошли на няколко месечна обиколка, като - до колкото разбрах - предлагаха услугите си безплатно в местни ресторанти, където да трупат опит с южноамериканската кухня!

Едва поели по реката ни заваля проливен дъжд, наизвадихме дъждобраните и спуснахме найлоновите пердета на лодката, но само десет минути по-късно вече акостирахме на остров, където предстоеше да се срещнем с местно индианско племе. Поканиха ни в просторна колиба с под от изтъпкана пръст, в която въздухът не помръдваше - беше натежал и горещ, твърде горещ. Веднага започна да ми става усилно топло и махнах дъждобрана си. Междувременно излязоха десетина позакръглени момичета (и две момчета) в бели роклички (не и момчетата!) и започнаха да танцуват с по една стомна в ръка. На мен взе да ми става прекалено задушно и взех да обмислям да изляза на въздух, но не вървеше по средата на танците, а когато ни поканиха да се присъединим - станах и се хвърлих във вихъра на танца - падна ми се една по-възрастна жена, която ме въртя на ляво-надясно. Когато седнах обратно, вече в тялото ми засвириха аларми и засветиха червени лампички - усещах че кръвното ми пада и ми ставаше много неприятно по един изцяло нов начин. Какво се случваше с мен? Дали не умирам? Или пък отключих някое генетично заболяване? Все пак май на това му казват да ти падне кръвното - недостатъчно оросяване на мозъка... Такива мисли се въртяха скоростно из главата ми. Успях да предупредя Емо и Ру, които стояха от двете ми страни:

- Хора, кръвното ми пада, не е добре работата!

След което се съвзех с глава между краката на възрастен индианец, и заобиколен в полукръг от всички присъстващи - едно ми движеха краката като помпи, други ми вееха с ветрило, някой носеше вода със захар, от която пих. Очевидци разказаха, че просто съм се свлякъл, питаха да не би да имам диабет.

- Естой биен! - казах с опит да се усмихна - Муй калиенте!

После добавих, че не искам никаква болница, защото се прокраднаха предложения за "клинико". Изправих се и седнах, но пак взе да ми става същото и ме върнаха обратно на земята. Този път се посъвзех и дори отидох да разгледам сувенирите, но само колкото да симулирам нормално поведение, докато вътрешно си бях леко паникьосан - за първи път ми се случва да припадам, и не знаех дали е лошо стечение на обстоятелствата, или е първи признак на приближаващият ми край?

Хореографията, с която ни посрещнаха, преди да се развихрят убийствените танци. Това можеше да е една ит последните ми снимки жив.

Това което беше сигурно е, че щяха да се шегуват с мен по този повод до края на пътуването, както и стана:)

Отново бяхме на лодката и след час пътуване ни спряха на място, където живееха няколко големи черни маймуни и други, от по-малък, зеленикав вид. Ако им покажеш, че имаш банан, маймуните губеха всякаква свенливост и се хвърляха отгоре с бойни крясъци, в опит да го докопат, всичко това - за няколко снимки:

На острова имаше 3 вида маймуни, но най-малките не се виждат на снимката.

Не след дълго лодката ни разбута тръстиката край няколко дървени колиби, издигнати над земята - домът ни за следващите две вечери. Поднесоха ни обяд и тук разбрах, че съм се объркал леко при обясненията на испански предния ден - бях останал с впечатлението за огромни шведски маси с всякакви видове риба, заради снимката, която всъщност показваше пазарът за риба през който минахме. Храненията ни бяха наистина на шведска маса, на която имаше тава с гарнитура, и малко парченце основно, което само веднъж беше риба. Но нищо, пак беше добре.

Следобедът ни заведоха в зоопарк с уж спасени животни, като водачът ни се спираше на всяка клетка, вадеше по едно животно от вътре (папагал, ленивец, анаконда, костенурка) и всички търпеливо чакахме ред да се снимаме с него. Споменах вече, че ще бъде много туристическо! След това ни вкараха в двуетажна колиба, където бяхме почерпени с няколко различни ликьора от местни продукти, които на теория лекуваха абсолютно всички възможни болести и дефекти (бяха налични и за покупка). За вечерта остана разходка покрай реката, през която търсехме паяци, тарантули и жаби, спирахме се на някои по-интересни растения, a през цялото време ни валя дъжд - за атмосфера.

 Една от малкото находки от среднощният лов.

На сутринта на втория ден се отправихме към едно определено място, за да наблюдаваме митичните розови делфини и ни казаха, че вълничките, излизащи тук-там всъщност са самите те! Не особено впечатляващо, но пък същият следобед, докато пътувахме към поредната атракция, един делфин изскочи току пред погледа ми, което си беше доста по-стойностно като изживяване!

След делфините се върнахме за закуска и отново на лодката - този път за риболов на пирани. Получихме по шепа животинско месо и проста въдица от парче дърво с корда на него, и се започна. Хвърлях ли, хвърлях въдицата, закачах месото по най-различни начини - повече, по-малко, по-свободно, тройно нанизано - но резултатът всеки път беше един и същ - стръвта моментално беше атакувана и безмилостно изкълвавана, но нито една рибка не беше достатъчно глупава, за да захапе кукичката! Ядосах се и го приех лично - опитах поне 30 пъти на няколко места - и не, нямах слука. Емо за разлика от мен хвана 2 рибки, едната - съвсем истинска пираня, а единия от гърците-готвачи изкара поне 5 рибки...!

На лов за риба. Нищо чудно, че никога не съм се увличал по риболова - за нищо не ставам:/

Този следобед лодката - към която вече започвах да се привързвам - ни остави доста далеч, и се отправихме на преход в самата джунгла, обути във високи гумени ботуши. Пътеката минаваше покрай крайбрежни колиби, където живеещите ни поглеждаха едва-едва, човек се миеше гол в реката (но обилната пяна го прикриваше в някаква степен), а някое куче излайваше тук-там. На едно място пресичахме малък канал, по който се зададе гребно кану, управлявано от малко момиченце, може би на около 6. След него се показа друго кану, капитанът на което пък беше още по-малко момченце. Нашият чуждоземски вид като че ли му дойде в повече, защото се разрева неудържимо:)Не стига, че му повериха лодка, ами и тези бели уроди сега - не е лесно да си на 5 в амазонската джунгла...

Когато влязохме в същинската джунгла ясно си дадох сметка защо тази екскурзия вървеше само по добре утъпкани пътеки, буквално. На някои места водачът ни се отдалечаваше да проучи пътя, който се нижеше през всякакви храсти, блата и край гигантски тропически дървета. В един момент попаднахме на задънена улица - нямаше как да се продължи без и за мое разочарование се върнахме обратно, вместо да използваме двете налично мачатета, за да проправим път. На едно място видяхме огромна лиана да се спуска сякаш от небето, разчистихме малко храсталака около нея и я използвахме за люлка в стил Тарзан - толкова се увлякохме заедно с едни момичета, че изостанахме от групата, и за малко да изгубя следите им!

Тъй като в базовият лагер постоянно пристигаха и си заминаваха групи с различни програми, тази вечер за нас беше свободна, но аз се включих към нощната разходка на няколко новодошли. Този път търсенето на тарантули се увенча с успех - намерих ме една доста голяма и космата, водачът ни я подаде и мина през ръцете на няколко доброволеца. Когато дойде при мен обаче, търпението й се изперпа и скочи самоубийствено на земята - толкова неприятен й бях, изглежда... Уви, тръгването беше много спонтанно и нямах време да си взема телефона, така че нямам снимки.

На сутринта на третия ден гърците ни потопиха в депресия - предната вечер решили да отидат в съседното село, където имало празненство - палели някакви царевици, пеели и танцували (наистина се чуваше тъпан до късно през нощта). За мен беше жалко за пропуснатата възможност, но Ру го прие много тежко - тя се изживява като шаман-хипар и си умира да ходи по някакви съмнителни събирания където слуша музика, която няма как нормален човек да хареса, освен ако не е под въздействието на опияти 👀 Как оцеля този месец с нас - не знам...

Събуждане в колибата ни.

За този ден специалната програма включваше плуване в Амазонка - най-накрая! Само докато кажат, че сме стигнали мястото, аз вече махах тениската си - трябваше да се потопя бързо, защото преди тръгване реших да не взимам бански (грешка!), и това беше първият от многото пъти, когато правех сравнително големите си задни части публично достояние, обути в обикновени памучни боксерки! Водата беше топла и приятна, предупредиха ме че има пирани (не им вярвах напълно, тък като нито една не хванах предния ден!), но не те закачали, освен ако не надушат кръв. По тази причина жени в онова специално време от месеца не бива да плуват, мисля че е ясно защо:).  След като отметнахме плуването (и то без срещи с розови делфини под водата!), сега прибрахме нещата си и се отправихме обратно към Икитос, като по пътя разговарях поне час с една симпатична германка, студентка по медицина, на теми вариращи от германските емигранти в южна Америка до войната в Украйна. Бърза вечеря в Икитос, спазарен тук-тук (всъщност човекът честно си каза 15 сола, цената, която по принцип щях да търся) до летището и какво да видя там - едни баба и дядо, които бяха свидетели на припадането ми в индианската колиба! Като ме видя бабата - разпери ръце, зарадва се, пита как съм притеснено - каза, че ни чувствала като нейни деца! То пък едно деца - на по 30 години, но хайде:)

На връщане се отбихме през още едно местно племе, където ни черпиха от тази бяла течност (не успяхме да я изпием, и домакините ни сигурно се обидиха). Стреляхме със стрелички, които се издухват през тръбичка, пак танцувахме (този път нищо не ми стана:), а накрая децата ни изпратиха до лодката.

Част 3: Паракас-Ика-Наска-Арекипа

След толкова много упреци и мърморене на идване, че не сме били отседнали в най-престижният квартал, този път вместо удобният апартамент до летището резервирах легла в хостел, но не къде да е - а в свещеният Мирафлорес! Какво благозвучно име! Как да не дадеш 54 солес за такси от летището (според шофьора - "такси сегуро", но това не значи, че всички не стояхме на пръсти и скришом не проверявахме дали се движим в правилната посока, или ни отвличат!). Пристигнахме късно вечерта, рецепцията беше затворила, но имах инструкции къде да намеря ключовете за стаята си - настанихме се без проблем. Това беше единият от двата пъти за цялото пътуване, когато отседнахме в хостел, с непознати в стаята - но нали, да сме в Мирафлорес!

Нашият посрещач на летището освен всичко друго ни снабди и с карта за една специална линия на градския транспорт, пресичаща Лима от север на юг, за която имаше специално отделено платно по една от основните пътни артерии и не зависеше от неизменният трафик. Именно такъв автобус се качихме на сутринта в Мирафлорес, за да стигнем на Плаза де Армас навреме, та да гледам смяната на караула пред президентството точно в 12 часа. Малка традиция си ми е - има ли сменящ се караул - трябва да го видя! Военен оркестър в червени униформи вече свиреше зад високата метална ограда за радост на тълпата - една възрастна двойка танцуваше, някакъв човек подвикваше желанията си за любими песни, а не след дълго на площада пред сградата излязоха военни и маршируваха цяла безкрайност, без да направят нищо по специално. Даже май че не смениха предишните постови! Перуанска им работа. Сграда на Плаза де Армас в Лима, с един от емблематичните дървени еркери.

От там - бърз обяд за 5 лв., Убер и 4 часово автобусно пътуване в Круз дел Сур ни остави в ранната привечер на брега на Тихия океан, далеч на юг - бяхме стигнали Паракас.

Относно автобусите - най-препоръчваната компания е Cruz del Sur. Автобусите са с кожени кресла-седалки, има някаква мултимедия и ти дават вода в началото. Конкретно за тази отсечка бяха единствените, чието разписание можеше да се намери в интернет, въпреки, че търсехме на английски и испански. Два недостатъка - в този автобус духаше силно студено от някъде, което никой не успя да спре; и 4 часовата отсечка струваше 30 лв?! В последствие пътувахме с няколко други автобусни компании, всички от които по-евтини, в замяна на пренебрежимо малък компромис с качеството. И никъде не говореха английски, да не си помислите нещо!

Автобусът на Южен Кръст, който ни остави в Паракас.

В Паракас се настанихме в най-евтиното възможно хотелче, закътано из задните улички на града. В буукинг нямаше снимки на стаята и стана ясно защо - стаята беше... ами стая, с едно единично и едно двойно легло, но без стълба за горната му половина, така че трябваше да правя разни акробатики, за да я достигна. Прозореца щеше да гледа към коридора, ако беше прозрачен. Друга мебелировка нямаше. Банята съответстваше като удобства на стаята - но нали бяхме тук да спим за една вечер, щеше да ни свърши работа!

Огненочервен залез над Тихия океан.

Емо изпълни мечтата си да се топне в студената вода на Тихия океан, аз се въздържах - не ми се рискуваше излишно потенциално разболяване.

Вечеряхме на първа линия (цените са доста завишени и ако сте на бюджет е по-добре да потърсите из онези задни улички, които споменах), после спазарихме екскурзия за следващия ден - сутринта до островите Балестас и след това - към природният парк в съседство. Беше много забавно, когато изслушвахме обясненията за различните варианти за екскурзии, Ру и дори аз задавахме по някой доуточняващ въпрос, а Емо само стоеше и гледаше умно, без да разбира нито дума. Когато жената от агенцията забеляза това, го попита дали говори испански, а той - разбрал-неразбрал - отговори объркано:

- Трес! - "Три."

- Той току-що използва целият си речников запас - коментира жената, а аз припаднах от смях, когато Ру ми го преведе по-късно:) Не грешеше особено!

 В различни части на Паракас са поставени табели указващи посоката за евакуация в случай на цунами!

Разходката до островите Балестас - известни още като "Галапагос за бедни" - продължи 2 часа с бърза лодка и мисля, че без никакви угризения на съвестта беше изживяване, което може и да се пропусне. Представете си как в различни части на града започват да събират групи туристи, които по сигнал се отправят към пристанището, там се нареждат и чакат в безкрайни редици, преди да се качат на свободна лодка. Качването закъсня с поне час, а когато се озовах в моята, на борда се разрази спор за някакво място, което бащата от едно семейство не искаше да оставя, въпреки указанията за балансиране на лодката. Водата, която намерих по седалките ми остави неприятно предчувствие - вода тук можеше да има само ако е преминала през борда, а за да е толкова влажно при първото плаване за деня - значи беше останала от предният ден, т.е. ставаше въпрос за много вода! В последствие се оказах прав - на връщане с високоскоростната лодка  задните седалки се къпеха в морска вода, аз подгизнах до кости въпреки дъждобрана си! Pри това не виждах почти нищо от постоянните пръски в очите, но това беше нищо в сравнение с чудовищната ми нужда да отида по-малка нужда! Час чакане в жегата и още 2 часа в лодката, когато се опитвам да живея здравословно и насила пия по половин литър вода на закуска - бях на косъм да се пръсна или да направя нещо неприлично!:/

Иначе самата разходка ни преведе покрай пустинният бряг около пристанището и голямата рисунка на кактус в земята, за чийто произход се носеха различни легенди, преди да ни отведе до въпросните острови. Самите те в миналото са били проспериращи мини за гуано, и понеже бяхме в сезона за миграция на птиците - над тях се виеха огромни ята птици в непрекъснато движение. Долу минахме покрай скала, която от определен ъгъл приличаше на профила на Христос, друга висока скала с налягали по нея тюлени на припек, и два плажа, заети почти от край до край с колонии тюлени с техните малки! Една майка с малко тюленче премина спокойно покрай лодката и това беше всичко - връщахме се назад, за да бъдем окъпани хубаво!

 Божественият профил, за който споменах - вижда се под арката в ляво:)

В резултат на голямото закъснение на тръгването едва не изпуснахме втората част на програмата - но някак си се добрахме до хотела за преобличане в сухи дрехи и на излизане екскурзионното микробусче вече ни чакаше отпред, за да спести време.

Екскурзията ни отведе до няколко ветровити (и хладни, въпреки силното слънце) места за снимки, после спряхме за обяд (с инструкции да влезем в едно точно определено заведение, но със съвсем прилични цени и по един шот писко за добре дошли (първото ни докосване до тази напитка!), после имахме свободно време да полежим на закътан в скалите плаж (освен нас там плажуваха и няколко пеликана) - и се завърнахме обратно в града. Някак си успяхме да вземем оставеното по-рано пране, да разпределим нещата по раниците и да стигнем да автогарата навреме за следобедният автобус на Cruz del Sur за Ика.

Единственото, което знаех за Ика идваше от русата германка към края на екскурзията ни по Амазонка - не беше особено очарована. Пристигнахме привечер, настанихме се в съвсем евтин, но много хубав хостел, и излязохме да вечеряме. По пътя се разминах с някаква подвижна количка с надпис "Emolientes", пред която имаше малка опашка, а възрастна индианка въртеше едни шишета със странни течности, като някой пенсиониран барман. Реших да опитам и въпреки, че продължавах да пия емолиентес винаги, когато засичах подобни улични продавачи - този първи път си остана най-добрият. Бабата извади листа алое-вера и изстърга слузестата им вътрешност в една чаша; доля гореща вода от специална тенджера, в която се варяха разни билки и цветя; после добави по-малко от цветното съдържание на 6-7 бутилки и ми връчи резултатът.

Според интернет емолиентес е възникнал в Лима и бързо е набрал популярност, защото е свръх полезен и лекува всички възможни болки. Не знам до колко беше полезен, но това нещо много ми допадна на вкус - на практика - чай, с вкусни парчета алое-вера! Никъде другаде повече не ми сложиха алое...

Хуанита явно беше доста популярна, защото доста почаках докато ми дойде реда.

...

На следващият ден решихме да се разходим пеша до "Паркът на вещиците", който беше на около час от хостела. Гуугъл мапс обаче ни организира малка одисея докато се доберем до там - пресякохме индустриална зона, пустиня, огради с бодлива тел, трупове на животни, и какво ли още не, преди да се озовем в симпатичен малък парк, осеян с добре направени статуи на различни вещици...

Отстрани имаше и специално заведение с бар, където продаваха уникален коктейл, а на плакат стоеше предупредителен надпис, че който не го опита го чакат 7 години лош секс! Сериозно се замислих да не пия, защото това означаваше, че поне ще има някакъв иначе как така ще е лош? Нали така? Но специалните чашки във формата на голо женско тяло ме изкушиха. Приятно.Големият брой вертикални снимки е защото снимам за Instagram!

От там продължихме за местният исторически музей, който се оказа затворен, и го заместихме със зоопарка - вътре имаше пингвини, гигантски кондори и много симпатични папагали и маймуни. Обядвах невероятни миди и морски деликатеси, и следобяд от хостела ни взе такси, с което навлязохме между огромните пясъчни дюни, извисяващи се западно от града - бяхме стигнали до оазиса Хуакачина! Като всеки себеуважаващ се оазис и тук имаше голямо езеро, оградено от всякъде с парапет, пътека и хотели-ресторанти. Взех си бандана и няколко картички, като тук за първи път чух българска реч - точно след като по-рано си бяхме говорили, че надали ще срещнем сънародници изобщо!

Атакама е обсадила от всички страни малкия оазис, но палмите тук нехаят за надвисналата опасност.

След това водач ни преведе до голям паркинг пълен с пустинни бъгита, прикрепи към групата висок германец (от тук-нататък почти всеки ден си имахме по някой германец с нас:) и ни качи в едно от многото бъгита - турът започна.

Пътниците и нашето бъги, минути преди да бъде засилено надолу по дюните!

За Паракас споменах, че може и да се прескочи, но това тук - в никакъв случай! В следващите няколко часа се изкачвахме по дюните с голяма скорост и се спускахме рязко надолу, или пък правехме дрифтинг с бъгито. На три пъти спирахме на върха на някоя дюна, шофьорът ни даваше по една дъска като за сърф, обясняваше как да застанем на нея и ни засилваше надолу - това беше т.нар. сандбординг. Няколко секунди на адреналин и страх, после няколко на удоволствие, че спускането е минало добре. Сигурно щеше да ми е много по-хубаво, ако не бях видял Емо да се пребива като куче още на първото си спускане (после се оплаква от сериозна контузия в гръбначния стълб), а следващите две дюни бяха по-висока и много по-висока... Но беше яко! Винаги доброволствах да съм първи, така че веднъж озовал се долу взимах дъската си, изкачвах се малко по дюната самостоятелно и се спусках отгоре и, този път балансирайки като на сърф. Страхотно.

Когато бъгито ни остави обратно, слънцето вече залязваше и с нашия германец предприехме изкачване към върха на най-близката дюна, за да гледаме залеза от там. Тук си пролича в колко лоша форма съм - стигнах до горе последен, разсъблечен и облян в пот, едва дишащ. Но си струваше - от билото се откриваше чудесна гледка към оазиса, а и самият град отвъд пустинята се ширеше надлъж, осеян със светлинки. Страшно красиво...!

...

С приповдигнато настроение рано на следващата сутрин отпътувахме за Наска, където имахме резервиран полет над прочутите едноименни линии. Цялото удоволствие - да ни вземат от хотела до автогарата, там да ни купят автобусни билети, да ни посрещнат в Наска и закарат до летището и обратно, както и самият полет - струваше $110, твърдо (резервиран на рецепцията на хостела ни). Не настоявах, но другите изглежда искаха да го направим и в крайна сметка се решихме на този вариант - алтернативата беше да отидем сами до Наска и там да търсим полет, който по сведения в интернет можеше да се намери за около $60. Но същата вечер трябваше да продължим пътуването с нощен автобус и отново беше важно да сме time efficient.

Малкото летище в Наска помещаваше офисите на поне десетина авиокомпании, предполагам заети изцяло с туристическа дейност. Претеглиха всички, като бях предупреден, че ако съм над 95 кг., Ще трябва да плащам допълнително - но кантарът показа 96 и не са ми искали нищо:)

От лодка - на бъги, Чесна, а по-натам - и на няколко други транспортни средства.

Полетът ни се състоя в 6 местна "Чесна" и за мен беше най-интересното в цялото изживяване. Пилотите - две млади момчета, едното от които си игра на телефона през цялото време - минаваха над всяка рисунка накланяйки самолета така, че веднъж да се види от пътниците в ляво, и веднъж за тези от дясно. В резултат обратно на земята всички бяхме на косъм да повръщаме! Самите фигури бяха сравнително малки и от далеч, с изключение на гигантските "писти" по равното поле. Една от причините да искам именно да летя бе, за да се опитам да разбера какво е било предназначението на фигурите и теорията ми накрая: големи фигури видими от небето, разположени край правилно очертани дълги геометрични фигури? Едва ли някой би правил това безцелно - според мен бяха писти за неизвестни летателни апарати, маркирани с определени знаци. А може би не, кой знае?

С това на ум аз бих препоръчал да се пропусне полета и вместо това да се отиде до наблюдателните кули край пътя, от които се виждат няколко фигури от много по-близо (нещо, което ние не направихме).

 Маршрутът, който следвахме и линиите, за които се оглеждахме долу.

Полетът ни приключи преди обяд, а нощният ни автобус тръгваше късно вечерта. В туристическата агенция, където ни посрещнаха, ни рекламираха няколко различни тура, но цените ми се виждаха високи и на връщане от летището заговорих шофьора на наетото такси по въпроса - той веднага отби от пътя и след малко пазарлъци (къде без тях) си стиснахме ръцете (буквално) за 100 солес да ни закара до откритите инкски гробници в полето наблизо, и до грънчарска и текстилна работилници на връщане.

Шофьорът ме изненада много, когато на пристигане в гробището, след като си купихме билети, ни извика да го последваме в малкия музей на мястото и ни изнесе подробна беседа за това какви са били обичаите и традициите на местните, как и защо са били погребвани така, символиката на дрехите и различните предмети. Бих преразказал всичко, но ще оставя на вас да разберете сами (най-малкото - защото не си спомням точно:). Човекът говореше увлекателно на испански, а аз му разбирах какво казва - все още не мога да повярвам!

Пътека в пустинното поле водеше до няколко изкопани в земята ями, в които просто така си стояха добре облечени скелети, често с коса по тях. Погледахме тези отдавна отишли си хора, пофантазирахме за това какъв живот са водели, и си тръгнахме, побутвани от силния, топъл вятър, който пазеше гробището.

Двете обещани работилници които последваха си бяха класически туристически капан - разказват ти на две - на три как се изработват нещата, които продаваха, и после те вкарват в магазина си, за да пазаруваш. Ру си купи едно грозничко и надценено чердженце, а собствениците бяха толкова доволни, че се снимаха с нея и покупката й! И от възрастния грънчар взе разни свирки - тези, които й се сториха достатъчно шамански. Имаше си сериозен списък с шамански атрибути, поръчани й от приятел с амбиции да се изживява в това... поприще? Не съм експерт по темата, но според мен този някой трябваше да се ориентира към среща с психиатър.

Вечерта изгледахме в спортен бар квалификацията за Световното по футбол между Перу и Парагвай (нашите загубиха), а след това се настанихме в удобните кресла на нощния автобус Наска-Арекипа, за първи път нещо различно от Cruz del Sur, но без да остъпва по качество. Пътувахме в непрогледен мрак, с висока скорост и толкова много и резки завои, че на няколко пъти се будех и вместо отпочинал, слязох на автогарата в Арекипа сякаш току-що освободен след разпит с мъчения! Ето, тук цялото нощно пътуване се смести в едно изречение, но в действителност си беше дълго и тягостно.

Автогарата беше съвсем подобаваща за вторият по големина град в страната - огромна, с много магазини, билетни гишета и туристически агенции. В една от последните влязохме да си вземем карта на града и да започнем проучването си за екскурзии до Колка каньона. Половин час по-късно излязох само с десетина солес в джоба и 4 резервирани екскурзии:

- двудневен трек с водач и нощувка в Колка каньон, с отпътуване от там директно за Пуно;

- еднодневна екскурзия до островите Урос в езерото Титикака;

- рафтинг на вторият ден в Арекипа;

- Салкантай трек (след известна дилема той надделя над четворно по-скъпия и по всяка вероятност невъзможен за резервиране поради изчерпани места Инка трейл).

Бабата беше много убедителна, където трябваше - посвали от цената, на други места беше непреклонна - всички цени бяха по-ниски от тези, които бях намерил в интернет и накрая си стиснахме ръцете и оставихме в малкият й офис една пачка долари и солес. Накрая жената ни упъти към стоянката на такситата с инструкции колко точно да платим до центъра (автогарата е доста далеч за вървене, особено след тези завои през нощта!) и не след дълго вървяхме към тукашната Плаза де Армас.

Катедралата на Арекипа, гледана от нашият rooftop bar на по чаша писко.

Аааах, Арекипа!

Това лесно може да ви стане любимият град - далеч от жегите край морето, планински въздух, впечатляваща колониална архитектура и цялостната атмосфера бяха пленителни! Настанихме се в отличен хотел на една пряка от централния площад, стая с балкон в стара сграда с гледка към оживена улица, където вечер улични музиканти ни правеха серенади. Отпразнувахме резервираните екскурзии и преполовяването на пътуването с по един коктейл писко на тераса-бар, от който се откриваше идеална гледка към Плаза де Армас под нас и катедралата. Бяхме там навреме за залеза - определено препоръчвам!

На следващият ден ходихме на споменатия Рафтинг в река Чили - доста приятно изживяване, като на едно място можеше да се скочи в леденостудената река от една канара - аз пропуснах (една определена част от тялото ми ме молеше да не го правя и се съобразих с нея), но Емо не се поколеба.

Кадър от експедицията ни по река Чили. 

Обратно в града се впуснахме в издирване на къщата-музей на известен латиноамерикански писател, който беше много важен за Ру, но уви - оказа се затворена за посетители (аз го преживях някак:), разходихме се из различни паркове, покрай реката, стигнахме до резерват за лами и алпаки, който се оказа просто луксозен магазин за продукти с няколко истински лами и алпаки на една полянка в двора. По едно време купих бутилка перуанско червено вино да споделя с другарите си - но те не показаха никаква заинтересованост, та се наложи да си я изпия сам (а виното се оказа доста добро, леко сладко!).

Девойка продава поредният необичаен местен специалитет, който трябва да опитам.

Част IV: Колка каньон

Колка каньона е и причината да започна да пиша цялото това нещо - трябва да знаете какво ви чака, ако наивно планирате да го включите в графика си! О, каква мъка беше само!

Напуснахме уюта на хубавият си хотел още по тъмно - натъпкаха ни в малък микробус, вече пълен с други будали, и пътувахме часове нагоре и на изток, преди да спрем за закуска вече високо в планината. Направи ми впечатление, че на масите имаше малки чинийки с листа кока за дъвчене, разположени по същият начин по който вкъщи бихте сложили солта и пипера. Следваше спирка за гледане на кондори в Mirador de Antahuilque, и кондорите си бяха там - планираха грациозно над огромната бездна в очакване някой - навярно било то и невнимателен турист - да се претрепе долу.Не знам как да обхвана каньона в цялата му грамадност само през обектива на телефона...

...

Цялото това пътуване може да се организира и самостоятелно с малко подготовка и проучване, и тогава ще можете сами да определяте темпото и спирките си. Аз нямах избор. Но всичко започна страхотно - имахме малко въведение от гида ни - харизматичен индианец на име Хуанито, след което поехме по равна пътека, криволичеща под склона на едната страна на каньона.

Хуанито - пазителят на Колка каньон.

Гледките си струваха - не бях виждал нищо подобно, а размерите на заобикалящите ни висини изглеждаха неестествено гигантски! В един момент заслизахме към далечната река, която се виждаше долу - пътеката се спускаше на зиг-заг, като на няколко места застигахме и подминавахме други групи тръгнали по същия маршрут. Шест часа след тръгването ни достигнах до моста по който щяхме да пресечем реката и притеснено установих, че прасците ми потреперват от напрежение. От другата страна ни чакаше малко, но стръмно изкачване и тук вече всяко усилие ме оставяше без дъх, а умората в краката нарастваше експоненциално! Добрахме се до мястото за обяд, където ни сервираха изненадващо вкусно ястие с месо от лама, след което се изтегнах блажено на поляната в двора на ресторанта - точно от това имах нужда - една хубава почив... О, време е да тръгваме! Оставащите 4 часа до базовият ни лагер взех на магия. Знаете ли това състояние на пълно изтощение, когато буквално не можеш да направиш и няколко крачки, преди да се наложи да поспреш за да починеш и да си поемеш дъх? За последно го бях изпитал миналата година на вулкана Акатенанго в Гватемала. Е, ето, че се срещахме отново! Добирайки се някак до лагера просто се сгромолясах на посоченото легло и не помръднах до късно вечерта, възстановявайки до някъде силите си.

В началото на прехода. Снимки от втората половина нямам, тъй като всякакви нежизненоважни усилия бяха свеждани до минимум.

Вечерята беше вкусна, поръчах си бира и водех някакъв разговор с другите в групата, когато Хуанито се появи да ме пита дали искам да наема кон за изкачването следващата сутрин. Да наема? Този и пари ще ми иска, как не! Уверих го, че на вторият ден ще съм по-добре, и няма нужда, но той не изглеждаше убеден и ме помоли да тръгна един час преди групата - в 4 сутринта. Какво унижение! Добре че приятелите ми ме подкрепиха и заявиха, че също ще тръгнат с мен.

И наистина го направиха - дори вървяхме заедно поне 10-15 минути, преди да ме изоставят назад. А какво изкачване ме чакаше - леле-майко!

Всички мускули на краката ме боляха едновременно в ужасяваща мускулна треска. Пътеката беше много стръмна й зигзагообразна. Тръгнахме по тъмно и си светех с фенерчето на телефона докато се зазори. Два часа по-късно всяка крачка изискваше огромно усилие на волята, а след всяко стръмно каменно стъпало трябваше да поспра, докато пулсът и дишането ми се успокоят. Първите от основната група започнаха да ме застигат и задминават. Свърших водата си и помолих една скучайно преминаваща аржентинка да ми услужи с малко, защото положението беше критично - може би това момиче ми спаси живота и със сигурност - честта, защото иначе щях да плача от отчаяние:) Тази ужасна пътека нямаше край - без значение колко напредвах - върха й си изглеждаше все така далечен... Докато най-накрая все пак изкачването приключи - и отново бях последен от групата си (но съвсем малко зад тях). Едва изпих блудкавото кафе, което една баба продаваше горе, и ни вдигнаха пак да ходим. По равното вървенето ми се отдаваше доста по-добре и някак си докретах до мястото за закуска, снимахме се на площада на селото, до което бяхме стигнали (имаха си статуя на кондор), после ни взеха и ни закараха до следващото село, в ресторант където можеше да ядем на бюфет за 30 солес. Предвид че не бях гладен, повиканият келнер така и не дойде, а и не ми се даваха 15 лв. за чиния със зеленчуци, просто станах и заедно с едно момче от групата се разходихме до центъра, хапнах страхотен бургер с авокадо за 10 солес, напазарувах напитки в един малък магазин, където празнуваха нещо и ме поканиха да изпия чаша вино с тях (доста добро, отново!). Така с повъзстанивени сили се качих на следващият микробус към Пуно. Мускулната треска щеше да ми напомня за кошмарното изживяване поне в следващата седмица - някакъв нов анти-рекорд! Но всяко зло за добро - може би точно от това имах нужда като подготовка за предстоящият след седмица 5 дневен преход до Мачу Пикчу...!

Една от характерните статуи, с каквито бяха населени почти всички градчета по пътя.

Част V: Пуно и езерото Титикака

Едва ли някой би спорил по въпроса коя е най-известната забележителност на Перу - Мачу Пикчу, едно от новите 7 Чудеса на Света, очевидно. Но ако трябваше да избирам дали да посетя него или езерото Титикака, то след кратко колебание щях да се спра на второто - толкова много и отдавна исках да дойда тук! Най-голямото езеро в Ю.А. (или второто най-голямо след Маракайбо), най-високото плавателно (тук става въпрос за кораби, а не за малки лодки) и т.н. - ще чуете различни употреби на превъзходната степен, но за мен то си остава най-мистичното. Всякакви приказки и легенди за подводни градове, потопени златни съкровища и какво ли още не разпалваха въображението ми, и дори да си давах сметка, че ще се озова просто пред едно езерво - знаех, че няма да е просто едно езеро.

По пътя от каньона попаднах на този облак с формата на глава на бебе алпака. Говорейки за въображение...

Титикака е на границата между Перу и Боливия, и тук щеше да се разбере дали ще я пресечем изобщо - за България, макар страна от Съюза, се изискваше виза за влизане в Боливия (всички останали членки на ЕС, с изклчение на Румъния и Кипър, можеха да отидат направо на границата с необходимите документи). Боливия имаше консулство в Пуно, един от големите пристанищни градове на езерото, а решихме да опитаме да я посетим, така че пътят ни отведе именно тук. 

Настанихме се в приличен хотел в идеалния център, но уви - качването до 4-тия етаж беше по стълби и всяко стъпало причиняваше лоша болка в изтерзаните ми крака! Градчето ни посрещна с хладен въздух (бяхме на 3812 м. надморска височина), оживен център,  приятна атмосфера и вкусна вечеря в един от многото ресторанти по главната улица. Това далеч не беше най-интересният за разглеждане град в програмата, но по стечение на обстоятелствата именно тук прекарахме най-много време!

Разходка по центъра.

Следващата сутрин започна с резервиранта при бабата в Арекипа екксурзия до островите Урос. Платихме по 30 лв. на човек, но спокойно можеше да си я резервираме и на място, вероятно за по-малко пари (но не чак толкова много по-малко:)). Малко микробусче ни взе направо от хотела, посбрахме още няколко туриста като нас, и слязохме на пристанището, където ни прехвърлиха на продълговата закрита моторна лодка. Поехме напред.

На покривът на лодката имаше малка площадка, където прекарах по-голямата част от времето.

Историята твърди, че във времената на инките, изморени от честите кръвопролития и търсещи относителна безопасност, част от местните хора започнали да правят изкуствени острови от тръстика (по специална технолигия, с която предстоеше да се запознаем) и заживели в реката, прехранващи се с риболов - и така до наши дни! 30 минути след отплаването преминаваме през нещо като пропускателен пункт, където събират някаква сума, и вече сме на територията на Урос! Островите са автономна единица в рамките на Перу, и имат собствени печати, които срещу символично заплащане могат да сложат в паспорта ви (уви - така и не намерих къде бият тези печати, а когато най-накрая разбрах - се оказа, че вече сме на друг остров и връщане назад няма...).

На първият остров ни посрещнаха с демонстрация на структурата на острова и обяснение как цялата му тръстика трябва да се подменя изцяло на около 10 години заради влагата; дадоха ни да опитаме прясна тръстика на вкус (прилича малко на праз), попяха и наизвадиха сувенирите за продан. След това ни качиха на една от специалните си греби лодки (това удоволствие струваше 10 сола, иначе си оставаш на първия остров!) и загребаха към главният си остров, на който имаше и наблюдателна кула. Преди това успях да надникна в колибата на местно семейство:

Ето така си живеят хората тук.

На столичният остров имаше и кафе ресторант, различни фигури от тръстика и др., но всичко е на съвсем малка площ и не мога да си представя какво бихме правили тук цял ден, ако бяхме резервирали екскурзията с оставане при местно семейсто. Върнахме се обратно на първият си остров и от там продължихме - вече с нашата си лодка - към о. Такиле.

Съвсем истински и солиден остров, на Такиле погледахме танци на местните (бяхме поканени да се включим, но отново беше много горещо и аз се въздържах, спомняйки си за един неотдавнашен подобен епизод с лош край!), после разгледахме сувенирите и обядвахме вкусна (то се знае:) риба, преди да се завърнем към Пуно.

Това е гребна лодка, но доста скоро зад нас се залепи малка моторница, която ни избута.

Следващият ден в Пуно беше отреден за боливийски визи. Намерихме консулството на Боливия, но там нямаше никой и зачакхаме. Предварително бяхме приготвили всички изисквани документи освен PCR тестове, всичко принтирано на хартия - интернет ме беше предупредил, че в Боливия много обичат хартиените документи. Не след дълго ни посрещна най-боливийски изглеждащата жена, която можете да си представите - въплъщение на самата Боливия и Пача Мама едновременно! Тази блага жена съвсем любезно ни прие документите, после ни предостави офиса си, за да попълним някаква липсваща форма (бюрокращината е голяма, и когато след 15 минути попълване не успях да си принтирам документа - и се наложи да попълвам всичко отначало на друг компютър - си спомних защо ненавиждам тази бюрокрация). После ни насочи към един център за PCR тестове, където щели да ни изкарат резултатите за един ден, снимахме се за спомен и по-живо, по-здраво!

На работа в консулството на Боливия.

На посочения адрес се оказа, че за PCR тест трябва да чакаме 3 дни, НО жената ни направи обиновен антиген, платихме си като за PCR (50 лв.) и получихме резултатите си със задна дата на сертификат за PCR. Бяхме готови да влезем в Боливия (или поне така се надявахме!).

Но ни оставаше поливин ден (пътят до Ла Пас беше дълъг щяхме да тръгнем на следващата сутрин), така че поразпитахме из разни туристически агенции как да стигнем до Арамо Муро (другарите ми го набелязаха като най-интересна от второстепенните забележителности в района). Най-добрата цена обаче получихме от продавачката в магазин за сувенири, която извика свой човек с такси, и така - поехме на частна екскпедиция на юг от Пуно! 

Първата ни спирка беше в Чукуито - край малката църква, зад каменна ограда се простираше поляна с няколко будки за сувенири, 2 лами за цвят и Храмът на плодовитостта. Не знам как точно да го опиша, затова просто ще оставя една снимка:

Ясно е на какво е храм поне. Или...?

След кратката спирка продължихме към основната ни цел, когато бяхме спрени от пътна полиция. Полицаите провериха документите на водача и се оказа, че той имал разрешение само за град Пуно, но не и за тук! Започнаха се едни обяснения, стигнаха до нас, един от полицаите ме изведе настрани, пита дали говоря испански, и въпреки отрицанието ми започна да ми обяснява, как трябвало да помогнем на таксиджията. Отговорих му че не говоря испански и не го разбирам. Тук вече бяха прегледали паспортите ни и тъй като никъде не намериха виза за влизане в Перу (каквато не ни сложиха в Лима!) започнаха въпроси дали сме тук легално или не?! "Claro que legal, senor!" - възмутено се троснах на полицая, започвайки да осъзнавам, че нещата отиват към подкуп или полицейски участък в страна от третия свят! Огледах се - петима алчни полицая с пистолети, проблясващи в кобурите си - нищо не можех да направя! Седнах обранто в колата, влезе и шофьора и вика "Дай 10 лв.". Броих му 20 солес, той излезе, върна се и потегли. Оказа се, че платил 50 от себе си + 20 от нас и го оставили на мира. Обратно в Пуно, вече по тъмно, направи някакъв опит да се извини за допълнителните пари или да ми ги върне (испанският ми не е чак толкова добър и не съм сигурен!), но аз категорично отказах - важното е, че ни се беше разминало:)

Стигайки Арамо Муро, тази неприятна случка беше веднага забравена - мястото приличаше на гигантска детска площадка, чакаща да бъде изследвана! 

Загадъчната врата в скалите.

Ще си призная - не знаех нищо за това място, освен, че има врата в скалите, която на снимките ми изглеждаше като нещо от сериала "Stargate". О, на място като това любителите на конспиративни теории биха изпаднали в захлас - помислих си тогава, и ето какво намирам след кратко търсене в мрежата днес:

Тази е една от тях (вратите на боговете). Наскоро учените правиха опит да отворят Амару Меру с различни електромагнитни честоти и са започнали да се появяват подобни на кълбовидни мълнии неща излизащи от вратата. В миналото е имало устройство, както разказват индианците, с помощта на което вратата към другите светове се отваряла.

Изправен пред портата, това което се опитах да направя и аз бе да я отворя. Точно в ценърът й имаше лека вдлъбнатина, която напомняше ключалка и тук няма да влизам в подробности, но наистина правих различни опити да си взаимодействам с вратата (последният беше да си напиша името с малко от насъбралата се в каналите пред нея дъждовна вода) - всичките безуспешни:) Но дали заради формата или някакви игри на въображението ми - струваше ми се, че от другата страна има нещо.

От портата започваше пътечка, водеща към причудливите скали, по които се изкачвахме, тичахме и се лбувахме на панорамната гледка наоколо, със слънцето, клонящо към залез за фон.

Това ако не е драконово око - не знам...

Завърнахме се в Пуно по тъмно за вечеря и наспиване, защото рано на следващата сутрин ни предстоеше да потеглим към границата с Боливия...

Част VI: Завръщане в Перу

7 дни по-късно...

Как стигнахме и пресякохме границата с Боливия, за престоя ни в Ла Пас и триднивният тур до Салар де Уюни, мъчителното връщане назад и всички парапети по пътя ще трябва да разкажа отделно, защото взех да се изморявам, но все пак предпочитам да събера колкото може повече в този пътепис... И така, историята ни заварва на автогарата в Куско, в 4 сутринта. Ру, Емо и аз, в добро здраве, като изключим тежкото стомашно разстройство, което се развихри в стомаха ми по пътя за насам. Такси и скоро намираме резервираният хотел - в типична за куско кафяво-бяла къща с дървени орнаменти и чудесна панорама на града, макар и едва на 10 минути пеша от Плаза де Армас. Тук имахме едва два дни, а градът изглеждаше многообещаващо!

Изглед към Плаза де Армас на Куско, привечер. 

Поотпочинали след няколко часа сън се заехме да кръстосваме улиците на някогашната столица на империята на Инките, като паралелно с това търсихме да резервираме и екскурзия до небезизвестната Rainbow mountain (Виникунка). Въпросната обаче се оказа затворена за посещения, защото попадала в земите на 4 различни индиански общности, само една от които прибирала значителната входна такса от 40 солес на човек. Вместо да се споразумеят и да разделят парите по равно, местните просто затварят планината за посещения и си стоят сърдите едни на други по колибите - поне така ни обясниха навсякъде! Междувременно, в съседната шарена планина нямат никакви проблеми да прибират парите на разни излъгали се туристи - и срещу 42 лева се записахме на еднодневна разходка до Пукайо. 

С тази задача отмената от списъка, сега спокойно можеше да се насладим на безспорно най-туристическият град в Перу - до степен, в която привикващите те на всяка крачка търговци създаваха впечатление като в арабска държава.По тези стръмни пътеки се стигаше до хотела ни.

Куско е голям и много туристически, но също така и пазарен град. Тук вървяхме между стени, издигнати от инките - като тези на църквата Санто Доминго, издигната върху основите на Храма на Слънцето - чиито стени са били облицовани със злато! След като испанските конквистадори минали от тук и сами може да се досетите колко злато е останало, но пък каменните основи с характерният каменоред са си все още тук - и са издържали няколко сериозни земетресения без да мръднат!

Входът на църквата Санто Доминго в Куско.

Използвахме централният площад като отправна точка за разглеждане във всички посоки - пазарувахме сувенири, продукти от вълна на алпака, шоколади в интересни опаковки и т.н. Дори и да не сте почитатели на пазаруването, пазарът Сан Педро е задължителна спирка в програмата, заради шарените си, разнообразни стоки. Нашата групичка се възползва и от услугите на 3 масажистки и вече бяхме готови за предстоящите поредни изкачвания на следващият ден.

Гълъб прелита като някой мини-кондор над оживената Plaza de Armas.

Не устоях и се снимах с тези сладки алпаки, след като предварително уточних, че имам само 1 сол и 75 стотинки в джоба. Жените уж казаха колкото-толкова, но после бяха недоволни, та се измъкнах почти на бегом, и повече не минах по тази улица:)

Един от най-популярните образци на зидарията на инките в Куско.

Магазини, ресторанти, хотели, и улици залети от туристи.

Тръгването ни на следната сутрин беше по тъмно - пътувахме досата в неудобен микробус, преди да спрем за кратка закуска и презентация на местни продукти и неща, от които може да се нуждаем в планината, но сигурно не сме взели със себе си (аз бях поканен да участвам в демострацията на спрей за отпушване на синусите, който наистина ме впечатли и си купих бутилчица!). 

След това започна едно неописуемо стръмно изкчване по лъкатушещ път, по време на което водачът ни обясни, че правителствената власт в Перу стига до 3500 м. височина, и всичко над нея се управлява автономно. И наистина – скоро стигнахме до равни части високо над облаците, където преминаваха стада лами, а местните власти под формата на млада девойка, която пресмяташе сръчно на пръсти – ни прибраха входните такси от 15 солес на човек. Докато изчаквахме формалностите видях едно малко момиченце с майка си – ламар (това е като овчар, само че на лами:), и й подадох една мандарина през прозореца, а то не знаеше как да си я обели (майка му се намеси несръчно).

Там където се озовахме накрая имаше сняг. Само сняг не бяхме срещали през това пътуване до сега! В далечината се извисяваха каменни колони, след които – каза водачът ни – беше най-шареното било, заради което бяхме дошли. Поехме с бодра крачка натам.

Начело на групата се движеше местен младеж с лама, с която можеше да се снимаме срещу дребна сума по желание.

След бой със снежни топки по пътя и много снимки на уреченото място, ни оставиха да избираме – или да се върнем по същият път, или да се изкачим до каменната гора – която според водачите ни стигаше до над 5200 м. височина – иска ли питане?! Вярвам, че тук поставих нов рекорд за най-високо място, на което съм бил, но без да съм сигурен колко точно е било – условно го приемам за 5200 м.:)

Сняг, зеленина, кълбести облаци и червена почва - уникална цветова комбинация!

Ето я и алтернативата на Rainbow mountain, без никави ефекти и редакции.

На връщане спряхме да видим автентичен инкски въжен мост над река (качването на него не беше разрешено), обядвахме в ресторантче край пътя - точно на време, защото се изсипа пороен дъжд - и се завърнахме в Куско навреме, за да отидем да получим инструкциите за предстоящият на следващият ден Салкантай трек и да си наемем спални чували, които бяха задължителни.

Част VII: El gran final - Салкантай трек

Обяснимо, след онова мъчение, наречено Колка каньон, 5-те предстоящи дни дълги преходи до Мачу Пикчу ме изпълваха с тих ужас. Няма да лъжа - изкушавах се да тегля чертата на дадените $185 и да се посветя на спане до късно, масажи, сокчета и разглеждане на градчетата из Свещената долина, забележете - ДОЛИНА, не планина. Но по стара традиция избрах да се самообрека на мъчения, и в 4 сутринта на 8-ми април 2022-ра година вече чаках на рецепцията на хотела ни, в компанията на Емо, Ру и съненият портиер, който изглежда никога не напускаше поста си (24/7).

Ден 1

Взе ни младо момче, с което закрачихме надолу по калдаръмената улица към Плаза де Армас. По това време наоколо кипеше от живот, благодарение на няколкото пълни нощни клуба и закрепилите се към тях улични продавачи на хамбургери, цигари и каквото още се сетите. Трима туристи с раници и бойна стъпка се промъкваха през празнично облечените и леко залитащи техни събратя, направили навярно по-мъдрият избор да ударят по няколко пискота, вместо да вървят 100 километра по почти вертикални склонове.

Взе ни един от вездесъщите микробуси и няколко часа по-късно ни остави някъде високо в планината за закуска.

Последва едно кратко, но стръмно изкачване, което само леко загатваше какво ни предстоеше от тук-нататък.  Състоянието на групата ни веднага си пролича - една французойка изостана много назад, пристигна с изтерзано изражение и до края на прехода ползваше услугите на магарета и автомобили навсякъде, където беше възможно.

Групата ни се оказа доста приятна - две двойки приятели - французи, 4 канадки от Квебек (най-милите и готини хора, които срещнах за цялото пътуване, потвърдиха всички стереотипи за канадците!), двойка студенти - германци, още един самостоятелен пътешественик - германец, който беше взел отпуска и дошъл само за две седмици специално за този трек, двама холандци и ние - толкова необичайни с произхода си, че ни гледаха като вълшебни еднорози, където и да кажем "България"! Винаги и на всички беше за първи път да срещат българи (чудя се защо ли:).

На изпроводяк портиерът ни изпрати с окуражителни думи, че сме избрали чудесно време, тъй като вече не валяло, и след това най-вероятно ни прокле, защото още с първите стъпки в планината заваля и дъждобраните - които се надявах да не използваме изобщо! - бяха вкарани в употреба. Водачите ни - старият и жилав Рикардо и мъничкият Сезар - ни събраха в кръг и наговориха разни спиритуални неща, за връзката между всичко и всички, за Пача Мама - майката Природа и т.н., а накрая ни накараха да си измислим име, давайки за прикер "Секси Ламас"! Надявах се да не е това, но понеже не идваха идеи, подхвърлих нещо свързано с Пача Мама и така се роди...

Махта Пача Кунас - Младежи във времето и пространството. По-готино име просто няма как да съществува! От време на време се прокрадваха и кратки уроци по кечуа - майчиният език на водачите ни - който е ономатопеичен език, т.е. много от названията в него са звукоподражателни. С други думи: патица е "папа", вятър "фиу-фиу" и други от този род. Интересно. Имах върху какво да размишлявам е следващите няколко часа.

Ру премина в състояние на планински дух, в която се носеше над земята тихо и неуморно.

Първата част от прехода до обяд беше съвсем лека, пътят - равен и живописен, имахме една почивка, където опитах странен плод с вид на драконово яйце, купен предният ден от пазара в Куско (Вивиан - старшата на канадската група - по-късно каза, че бил от семейството на какаото), и към обяд вече бяхме в лагера, от който се откриваше гледка към исполинският Салкантай в далечината, а в непосредствена близост, само на едно гадно катерене разстояние, се намираше приказното езеро Хумантай. До последното се отиваше по желание следобяд. Сякаш можеше да се пропусне!

За да съм напълно честен - 5 дневният преход не е кой знае какво, но идването до това езеро според мен е абсолютно задължително! Въпреки мъката на едночасовото изкачване, гледката горе е извънземна и категорично един от акцентите на това пътуване! Ще оставя няколко снимки, които в най-добрият случай само загатват какво е усещането да си на това място...

Емо почива след едночасовото изкачване, което не го изтощи особено. Въпреки, че беше тръгнал с дрехите, с които ходи на дискотека в Бургас.

Когато облаците се разреждаха, показващото се над тях снежно планинско било изглеждаше като да наднича от друг свят!

Тук на теория трябваше да е най-студената вечер от пътуването, но в малката ни къщичка всъщност беше съвсем приятно, сигурно защото взехме допълнителен дюшек между двете легла, на който Ру доброволно се настани, за да сме тримата заедно. Разтройството ми не даваше признаци да си отива, и ходих до тоалетна веднъж посред нощ и 3 пъти на сутринта, но за щастие по време на преходите, дали заради стегнатите мускули на задните части или нещо друго, но нито веднъж не ми се наложи да спирам аварийно.

Ден 2

Този ден (както впрочем и следващите 3!) започна в 5 сутринта с почукване на вратата и поднасяне на метална чаша чай от кока, който подозрително имаше вкус на чиста гореща вода. Половин час за оправяне на багажа, половин час за закуска, слагане на дъждобрани и отрядът ни вече разплискваше калта по планинските пътеки, устремен към 4 часовото изкачване на прохода Салкантай. Както навсякъде другаде в планината, и тук разстоянията не се мереха в километри, а във време, но според информацията ни, днес ни чакаше най-тежкият ден с 25 километров преход.

Тъй като не членуваме в никаква спортна федерация, употребата на допинг не само че не беше забранена, ами и се насърчаваше - сутринта забелязах водачите ни да се черпят от една торбичка с листа. Освен ако не бяха закъсали до там, че да ядат нападала по земята шума - това бяха листа на кока. Същото направих и аз - извадих шепа от моите, отчупих парче "активатор" и зачаках прилива на енергия или каквото и тези листа да причиняваха. Появи се познатото изтръпване в устата като внимавах да не преглъщам слюнка, защото щеше да ми изтръпне и небцето (доста неприятно усещане). Но освен него и зелените парченца между зъбите ми - друг ефект нямаше никакъв! Със или без него - върха беше изкачен с триста зора! Горе си направихме общи снимки, Рикардо изкара една бутилчица инка-текила, която обиколи всички (много хигиенично!) и бяха инструктирани да започнем да се прегръщаме по специален начин, мърморейки кечуански слова. Нелепо, но пък получаваш дневната си доза прегръдки! После започна спускането.

Докато при изкачване се движа някъде в задната част на групата, спирам на често за да успокоя бумтящият пулс в глвата си, да нормализирам дишането и оставя мускулите на краката да се отпуснат за няколко секунди, то при слизане задължително водя групата - не можеш да ме спреш! Много от другите се оплакваха от проблеми с колената, но моите се държаха добре (поне нещо да ми е наред). В следващите 2 часа бях не само най-отпред, но и наравно със самата Ру - планинският дух, за който в групата само се носеха легенди, но никой не го беше виждал, защото без изключение се носеше като вятър някъде пред всички останали!

Да я наблюдаваш на живо беше изключително изживяване - носеше се по камъните (които покриваха първата част на спускането) сякаш левитираше върху тях на въздушна възглавница, както винаги - без дори да се задъха, мигне или пророни капка пот, с непоклатим ритъм. Мога да се закълна, че в близост до нея се чуваше заглъхналото бумтене на боен тъпан! Зелената й мантия се вееше зад нея и единственото, което доказваше, че не е някое привидение или горски дух, беше факта, че от време на време отстъпваше място на преминаващите кервани от магарета, вместо от да минава през тях! Към обяд говорих с нея, вече прималяващ от непрекъснатото върврне, за да разбера дали и тя се чувства зле като мен, но не - всъщност беше разочарована, че няма достатъчно физическо натоварване! Миос Диос - тя не се шегуваше! Мислех да й предложа да опита да не спи и да си напълни раницата с камъни, като толкова иска предизвикателство...! :Х

Обядвахме в една барака, където повъзстанових силите си, но пък всичките ми дрехи бяха мокри от пот и трябваше да ги нося така. В тази планина дрехите не само че не съхнеха като ги простреш някъде, ами дори ставаха по-мокри. Fun, fun.

Още с преминаването на прохода природата започна плавно да се променя, като между камъните първоначално взе да се прокрадва зеленина, после наизскачаха храсти, зеленината се увеличаваше с всяка стъпка - тук вече започваше да се усеща влиянието на джунглата! Последната отсечка беше 4 часова, и през по-голямата си част - кална. Чувствах се като германец в съветската степ през есента на 41-ва, само че вместо високи непромокаеми ботуши имах само позакъсаните си градски маратонки... Но и това мина. Когато най-накрая се добрахме до лагера, изпреварих всички и платих 10 сола за да си взема душ. "Топла вода има ли?" - питах съдържателката, която ми кимна уверено, и естествено - нямаше никаква топла вода. Даже беше опасно ледено студена, та само подмих някои по-важни части използвайки по-слаби странични струи от душа. Излизайки хвърлих укорителен поглед към измамницата, която не изглеждаше да изпитва каквито и да е угризения. Отново спахме в куполо-подобна палатка, и отново вместо печка сложихме Ру в средата да грее със студеното си сърце.

Ден 3

Третият ден беше като детска играчка - вървяхме едва 6 км по равен терен, за да се преместим в малко селце с направо луксозен кампинг, където ни чакаше най-вкусният обяд за целия преход, включващ гуакамоле в кошнички с лами в тях:) По пътя минахме край ниви, където непознати жълти плодове растяха по нещо като гроздови асми. Оказа се, че това е маракуя и заедно с Матилда (една от квебекчанките), с одобрението на водачите се спуснахме в едно "лозе" да си наберем малко - имаха толкова много, че едва ли щяха да усетят липсата на няколко! Малко по-късно спряхме за почивка и лицата на всички бяха боядисани с мастилото на нещо, наподобяващо мечо грозде, а аз си поръчах чаша сок от същите тези плодове, каквито минути по-рано бях откраднал - за да компенсирам малко (зло)деянието си. Мен ме боядиса Сезар, внимателно  и пестеливо с една пръчица, докато другата половина от групата, нашарена от Рикардо, изглеждаха като току-що излезли от сбирка на косплейъри на японското аниме "Attack on Titan".

В лагера се разделихме със симпатичните канадски момичета със сърдечни прегръдки и обещание да се срещнем за по питие(та) в Куско, когато всичко приключи. Те бяха тук за 4 дневен преход и сега продължаваха директно за Агуас Калиентес, от където на следващия ден щяха да покоряват Мачу Пикчу. На нас пък ни предстоеше едночасово пътуване през тесен планински път - но този път с микробус - до Санта Тереза, където щяхме да се топнем в поредните басейни с топла вода, за да отпочинем, а и да огледаме останалите от групата по бански! Жалко че канадките вече ги нямаше...

Добре бяха тези извори. Отново - до Санта Тереза може да се стигне сравнително лесно с конвенционален транспорт, и желаещите да поплуват в топла вода с интересен изглед няма нужда да вървят 3 дни, за да го сторят!Вечерта ни спретнаха огън, около който всички останали се събраха в кръг, включително и другата група, пътуваща паралелно с нас, с която нямахме никакъв контакт - знаех само, че се казва "Пума", част от нея бяха 4 холандски момичета, които се придвижваха с по две щеки и тракаха като метални паяци по камъните (аз си ги наричах "Щеките"). Имахме и бири от града и някаква музика, но кръгът бързо започна да се разпада - всички изглежда нямаха търпение да поспят преди предстоящият тежък преход на следващият ден. Аз бях в леко кисело настроение заради вечерята - като вегетарианец получих само едно резенче патладжан - вкусно беше, но... едно резенче?

Приех го като подигравка. Все още огорчен, отидох да взема нещо от палатката, но тя ме придърпа в себе си и някак си се озовах завит в спалният чувал. Край огъня останали само Емо и Ру, като последната и Рикардо водели дълги дискусии за положението на местният пролетариат, полени обилно с бири. Нищо изненадващо.

Ден 4

Краят му се вижда...!

Последният ден преди Мачу Пикчу започна със събиране на бакшиши за готвача, който от мен не получи и едно сентаво - още ми държеше влажно от онова резенче патладжан снощи. После трябваше или да си носим раниците сами, или да ги изпратим с кола до Хидроелектрика, срещу скромните 10 солес. До този ден, като част от екскурзията, раниците ни пътуваха с магарета отделно, и си ги получавахме вечерта, така че да можем да вървим само с малка раница (в моят случай - боливийска мешка) на гръб. Платих си 10-те сола без да се замисля, защото и този ден не мина без задължителните гадни изкачвания и гадни слизания. Изкачването всъщност беше доста поносимо, и незнайно защо го подкарах като на състезание по бързоходство - докато в един момент не осъзнах, че не обръщам внимание на гледките наоколо и вместо да изпитвам удоволствие - бях съсредоточен в това да успявам да дишам и да местя левият крак пред десния и обратното! Поспрях, пропуснах бързаците от групата да преминат, и завървях с умерено темпо до върха. А там, зад шубраците, на една поляна се откри характерният гредоред на инките - попаднахме пред стара каменна постройка, от която в далечината се открояваше не друго, а самият Мачу Пикчу! Малка симетрична постройка с 3 стаи, централната от които с по-голям, параден вход. От него започваше каменен улей в земята, който се устремяваше към ръба на хълма и сочеше право към Мачу Пикчу в далечината. Приличаше на канал за отводняване... или писта за изстрелване на летателни апарати? Никой не може да каже със сигурност!

Тази люлка високо в планината се оказа топ туристическа атракция, която оставяше конкурентните предприемачи без клиенти.

Едно продължително слизане през джунглата и се озовахме за първи път край релси, а малко по-късно - в градчето Хидроелектрика - и точно навреме, защото ахилесовата пета на левият крак започна да ме наболява, май стъпих някъде накриво, а такава контузия щеше да е много неприятна, ако беше дошла в по-ранен момент!

От тук щяхме да тръгнем обратно за Куско на следващият ден, а сега обядвахме в един от многото  ресторанти и продължихме, следвайки релсите, към крайната дестинация за деня - Агуас Калиентес, или както се опитват да го наричат някои - "Мачу Пикчу таун"! Десет километра покрай течащата паралелно река, и край релсите, даващи шанс на по-заможните туристи да стигнат до Агуас Калиентес с влак. На места вървяхме върху самите релси, а аз наивно си мислех, че сигурно или няма повече влакове за деня, или са чак вечерта, когато из зад един завой изсвири влакова сирена и внезапно изскочи истински локомотив, а групата се разбяга на всички страни - имахме десетина секунди, ако не искахме да добавим към списъка с нови усещания от това пътуване и прегазването от влак!

Не съм правил никакви предварителни проучвания, за да бъда максимално изненадан от местата, които посещаваме, и когато чуех "Агуас Калиентес" си представях малко село с няколко евтини хотела и доста мизерни  подслони от сорта на тези, в който отсядахме до сега. Затова пристигайки на мястото почти си глътнах езика - озовахме се в малък рай, заобиколен от стръмни планини - точно така бих очаквал да изглежда Атлантида, ако съществува! Туристическият град кипеше от живот, различни заведения и ресторанти очакваха посетители за вечеря, чистите павирани улици се пазеха от много (често бутафорни) статуи на инки-воини, а над преминаващата река се простираха няколко моста. Уютна идилия! Настаниха ни - отново изненадващо - в хубав хотел, и то с гореща вода! Положих усилия, и вместо да се излежавам преди вечеря - излязох с другите за една бърза разходка из идиличното градче, като купих картички и магнит - попаднахме на голям пазар за сувенири, на който му липсваше една важна съставка - почти нямаше клиенти и съответно първоначално обявените надути цени бързо паднаха до приемливи, тръгнах си доволен.

Последната ни вечеря беше подчертано празнична, като накрая ни връчиха билетите за самото Мачу Пикчу на следващият ден. Побързахме да се приберем, защото на билетите ни пишеше 6 часа сутринта. Щяхме да сме от първите посетители.

Ден 5

Последното стръмно изкачване започва!

Ето за това бяхме дошли. Изгубеният град предстоеше да бъде открит - за милионен път като цяло, но за първи път от нас! На върха на стръмната планина, която се издигаше отатък реката, потънал в мрак и облаци, ни чакаше самият Мачу Пикчу...!

В 4 сутринта нямаше и помен от оживлението, кипящо по улиците предната вечер. В хотела ни дадоха по една торбичка със закуска, по пътя взехме и кафе (вероятно първите клиенти на любезният съдържател, който чакаше пред заведението си скръстил ръце) и около 5 сутринта преминахме по моста зад първият контролно-пропускателен пункт в низината. Тук имахме избор да вземем автобус до върха (само $12!) или да изкачим 1300 м. по зигзагообразна стръмна пътека. През последните дни бях започнал да формирам мнението, че 12 долара в случая биха били отлично похарчени, но озовал се там... 50 минути по-късно издрапах до върха. Последното ми изкачване за много, много дълго време напред, надявам се. Горе вече ме чакаха водачите ни (дошли с автобуса!) и двамата ми верни приятели, с които никога повече няма да отида на планина - затичаха се нагоре като отвързани кучета и отново през цялото катерене си бях сам. Всъщност не чак толкова лошо, защото с височината през листата на джунглата и слоевете облаци започнаха да се открояват впечатляващите силуети на заобикалящите планини - това място беше специално!

Специално трябваше да е и самото разглеждане на Мачу Пикчу - умишлено го бях оставил за накрая като най-доброто, венецът на целият този месец странствания. В 6 сутринта преминахме основното КПП с Рикардо като гид, паспортите бяха проверени, а билетите - подпечатани. Говорейки за билетите, ето няколко неща, за които не подозирах:

На билетът ми пишеше "Montaña Picchu + Circut 3". Circut 3 предполагаше наличието на други маршрути, но за какво иде реч никой не спомена, така че доверчиво последвахме Рикардо. Пътеката стигна до кръстопът, от който на ляво се тръгваше за Circut 1 и 2, а на дясно - за 3 и 4. Тръгнахме на ляво. Един от безбройните пазачи, пръснати из руините (ще ги наричам сентинели!), забелязал колебанието ни, попита за билетите, но Рикардо го контрира, че сме с него и онзи се отказа да проверява. Пак взехме да се катерим - край няма значи това! Но къде точно - не можех да кажа, защото видимостта стигаше до на около 3 метра от нас - всичко беше покрито с гъста сива мъгла, подозирам облак. Нищо чудно че никой не е намерил града толкова време - аз бях в него, а не можех да видя нищо!

На едно място в сивотата Рикардо посочи и каза, че натам е за планината, но че заради мъглата нямало смисъл да се ходи. Планина значеше, че там ни чака още изкачване и затова и през ума не ми мина да протестирам! Вместо това спряхме на някаква площадка, където той ни показа разни любопитни картинки от една папка, стисна ни ръцете и ни пожела на добър път! Изненадващо, дори не опита да си изпроси бакшиш - явно правилно беше преценил, че ще е загуба на време:)

Малцина ентусиасти около нас стояха в очакване, вперили поглед в сивата маса наоколо - подозирах че там трябва да е известната панорама на града. Но взеха да се появяват нови, големи групи и да става пренаселено, затова вместо да чакам като глупак, поех да разгледам цитаделата необезпокоявано, с идеята после да се върна за снимка!

Каква грешка.

Не си го представях точно така!

Оказа се, че също както в живота, и тук, на Мачу Пикчу, връщане назад няма! Сентинелите бяха безпощадни - когато час по-късно се озовах на изхода и понечих да се върна назад, се изправих пред върховете на копията от думи, с каквито бяха екипирани пазачите. Опитах да се промъкна между тях, но пазеха зорко и ме насочиха към изхода. Това беше - щрак - и съм отново навън, без никакъв шанс да се върна! Ах, тъжно - ще минат години, преди да имам шанса да го посетя отново...!

Единствените обитатели на Мачу Пикчу в ранният час.

А да го посетя отново бих, без да се замислям. Това място е магическо. Вървейки по тихите улички, изплуващи от мъглата, се натъкнах на стадо лами, които дори не помисляха да уважават въженцата-заграждения и очевидно си ходеха където искат. Вече бях започнал да изграждам теория за това място, а именно - че не е строено за императорът на инките, а - дръжте се - за лами! Кой нормален човек би искал да се катери из тези чукари всеки ден? Но за ламите - никакъв проблем, даже е удоволствие. В сградите никога не са били откривани мебели? Ами че защо са им мебели на ламите?

Тъй като наоколо нямаше никого (или поне не се виждаше в мъглата) - споделих теорията си с ламите. Те ме изгледаха втренчено, после постепенно взеха да си отиват. Последната ме гледа най-продължително, накрая се озъби и също си тръгна. Мисля че с мълчанието си те потвърдиха предположението ми.

Тогава започна да се случва чудо - облаците взеха да се разсейват. Слънчева светлина заля каменните улици и... О, Пачамама - беше невероятно!

Наистина бяхме в облаците, а под нас стръмните терасирани склонове се спускаха далеч надолу към бушуващата там река. Бяхме обкръжени от всички страни от черни планински върхове, а този, на който стояхме в момента контрастираше с мекото зелено на поляните си. Брех, че красиво наистина! Едно такова място, където снимките и думите бледнеят и просто трябва да се види.

И все пак...

Обладан от магията на мястото подхванах едно хоро "Бяла роза", на малък площад близо до Храмът на Кондора; Емо се включи. Не видях как би трябвало да се стига по принцип до въпросният храм (едно време някой с добро въображение е видял в скалите фигура на птица, и въпросните скали бяха пообработени, за да подпомогнат въображението и на останалите жители), затова, донякъде вдъхновен от ламите преди малко,  попрескочих няколко въженца и си разгледах храма необезпокоявано. После обаче от разстояние ме засече един сентинел и с викове ми посочи да се връщам, завтичайки се да ми даде урок. Не щеш ли - въженцето, което прескочих по-рано се оказа свалено, а недалеч беше и Ру - самата невинност! Виждайки въженцето, сентинела запита това така ли си беше - ами да, ти какво си помисли? Че НИЕ сме го махнали!? И отново ни се размина каквото и тези сентинели да правеха с нарушителите. Предполагам просто ги бутаха в пропастта, за да не се занимават.

Малко поомърлушени от необратимостта на маршрута и липсата на емблематичните снимки, за които всъщност бяхме дошли, слязохме обратно в долината (недалеч от входа намерих музей на мястото, няма допълнителен вход, а експозицията е интересна и си струва да се отдели половин час), извървяхме десетте километра по релсите, обядвахме в Хидроелектрика и се качихме на микробусът за Куско. Тук вече испанският ми беше толкова напреднал, че превеждах на банда израелци от IDF, които бяха готови да се сбият с жената, разпределяща хората по автобусите, защото не ги разбираше на английски (сякаш е длъжна, как не). Тъй като нямах намерение да давам 1 сол за тоалетна изтичах по пътеката, по която бяхме дошли предния ден и се шмугнах в храстите. Облекчен и доволен от спестените 50 стотинки изскочих обратно на пътя, а там - изненада - 4 девойки по гол задник вършеха същата работа - просто така, направо на пътеката! "Дискулпе!" успях да промърморя объркано и им обърнах гръб, зачаквайки търпеливо - все пак ми преграждаха пътя! "Амиго - готово е!" извика една по-отракана от тях след малко, и аз се върнах, прескачайки на две-на три локвичките в пръстта.

Но това не беше краят на перипетиите ни. Случих се в микробус със същата тази израелска група, и в един момент шофьорът се разбесня и завика да сме затваряли прозорците. Преведох на другите пътници и уж затворихме всичко, но този човек полудя - взе да нарежда как ще ни остави в първото градче по пътя (същата онази Санта Тереза с изворите), защото не сме го били уважавали. Абе човек - никой не говори испански (тук вече се намеси и Ру, останала като по чудо без слушалките си, за които почвах да подозирам, че са имплантирани за главата й и не могат да се махат). Човекът се поуспокои. Но израелецът пред мен започна да киха през минута, англичанката вляво също. Онзи отпред взе и да кашля и подсмърча. Шофьорът сложи маска и издаде декрет - всички с маска! Да, ама точно този отпред нямаше маска...

И така - в шеги и закачки - 10 часа по-късно... или по-точно една голяма безкрайност по-късно - пристигнахме в Куско.

И сагата приключи.

Но ехото от нея се носи и до днес. И днес йощ Андите, щом буря зафащат, спомня тоз трек бурен, шумят и препращат... Сещате се.

Част VII: Заключение

Обратно в Куско аз имах добрите намерения да изляза за по бира с част от групата ни, но Ру и Емо обявиха, че не могат да мръднат, а рецепционистът, който уж никога не напускаше поста си точно сега го нямаше и съответно - нямаше как да изляза(той отключваше вратата). Приех това за знак и се върнах да поспя, доволен че разстройството ми като че ли е преминало напълно.

Жестоко бърках. Отново.

На следващата сутрин стомахът ми реши, че на всяка цена трябва да се освободи от цялото си съдържание, било то и само вода. Няма да влизам в подробности - но беше зле, много зле. Имахме полу-ден за финално набавяне на подаръци, но аз бях ужасно отпаднал и не можех да се отдалеча на повече от 10 метра от най-близката тоалетна, тъй като тичах натам на всеки до 5 минути. На летището в Куско нещата уж се постабилизираха (след като загубих до 5 кг!), и дори срещнахме и се престраших да заговоря двойка млади българи, които след като бяха разгледали Перу сега продължаваха за Рио де Жанейро! В самолета за Лима се радвах на свежият полъх от климатика и почти задрямах, доволен, че най-лошото е минало, когато ми сервираха чаша вода, и отпих 2 (две) глъдки.

Сякаш отпих чиста отрова - кръвното ми рязко падна, стана ми страшно горещо, започнах да се потя обилно, а климатика духаше вече не хладно, а арктически мраз, от който щях да настина, но нямах сили да се протегна и да го намаля! Леле, случваше се отново - този път в самолет! Какво трябваше да направя?! Да извикам стюардесата? Да кажа на непознатите от двете ми страни? Ами че аз всеки момент щях да припадна! Щяха ли да свалят самолета на най-близкото летище? Какво щеше да се случи сега...?

И тогава отново се стабилизирах. Какво точно се случваше с мен - нямам представа, но всичко се размина благополучно. Обратно в Лима бях възвърнал силите си до толкова, че пих един фреш от портокал, а после вечерях обилно като за последно. Ру потегли за предградията, където щеше да гостува за кратко при семейството на бащиният си приятел, а ние с Емо отседнахме в хотел - този път в приличен квартал между Мирафлорес и Каляо - и на следващата сутрин отлетяхме за Мадрид, оставяйки Перу, Южна Америка и всичко назад, но и дълбоко в нас. Това пътуване трудно щяхме да забравим.

...

Аз изпълних една от големите си мечти, но не смятам, че бях по тези места за последно - Мачу Пикчу си струва поне още едно идване, този път с достатъчно време за разглеждане на Свещенната долина край Куско, а и северно Перу също има какво да предложи. Да не говорим, че само при мисълта за севиче и устата ми се пълни със слюнка, така че...

Hasta la proxima!

П.П.

Извинявам се в случай на правописни грешки, но лаптопа ми е старичък и някои букви се натискат трудно:/

П.П.П.

Колко струваше всичко? 

Тъй като това е въпрос, който вълнува доста хора, споделям тук някои от основните ми разходи за този месец (в сметките влиза и Боливия):

1. Настаняване (извън спането в автобус и осигурените нощувки като част от екскурзия) - 261 лв. (18 нощувки, някои с вклчена закуска, резервации за трима души);

2. Наземен транспорт: 440 лв.

3. Билети за атракции и екскурзии: 1654 лв. (сред тях: тридневна екскурзия в Боливия за 275 лв., Салкантай трек за 335 лв., Амазонското ни приключение за 195 лв. и 200 лв. за полетът над Наска)

4. Самолетни билети: 1238 лв. за 9 полета, от и до България; цената щеше да е по-ниска, тъй като планирах връщане от Милано през Рим и Задар за общо 15 евро, но Райънеър отмениха полетите Задар-София, в Милано беше католическият Великден (и цените бяха кошмарни), та промених стратегията и се върнах директно от Мадрид.

5. Ресторанти: 580 лв., като се има предвид, че се хранехме основно по ресторанти, и то без да се скъпим твърде много.

Като цяло стандарът е сравним с този в България, като някои неща са значително по-евтини.