Перу - една сбъдната мечта

След голямо чудене и дебнене на цени, самолетния билет най накрая е факт – Wizz до Барселона и Иберия до Лима. Февруари 2013 – в България е зима, в Испания е 10-на градуса а в Перу е лято. Познайте колко багаж е това

Пристигаме на летището в Лима към 7 вечерта все още обути със зимните обувки и дебелите якета. Естествено че изглеждаме и се чувстваме абсурдно на фона на 40 градусовата жега и 90% влажност. Добре че от хостела имахме организиран транспорт и след около час си бяхме в стаята блаженно изтегнати на леглата. Както може да предположите в хостелите климатици няма, така че температурата вън и вътре си беше 36-40 градуса.На следващия ден направихме разходка из новите квартали на Лима - Мирафлорес и Баранко. Лима е огромен град и относително безопасен. В по туристическите квартали е чисто, подредено, с нови сгради и комплекси.

В 7 на другата сутрин беше ‚самолетчето‘ към Куско. Казвам самолетче защото аз в по малък самолет никога не бях се качвала

Куско е древната столица на империята на инките, на 3 500 метра надморска височина. Градът е изграден от император Пачакути през 1438 г., въпреки че областта е била населена от инките още през 1200 г. Разликата от Лима беше огромна – невероятни планини, зеленина и разбира се лека полека започват да се забелязват местни облечени в традиционния перуански стил. Тук ми направи впечатление колко ниски са местните перуанци – аз определено нямам манекенски ръст но въпреки това бях с една глава над всички. Което се оказа лек проблем когато използвахме техния транспорт – седалките бяха мини и двамата с приятеля ми едвам се събрахме в междуселските автобусчета.

Естествено нямахме търпение да видим всичко и опитаме от всичко (с изключение на печените морски свинчета на клечка...) Центъра, храма на слънцето, местния пазар с невероятните фрешове. По повечето форуми пишеше че ще имаме проблем с височината но ние не усетихме нищо. Все пак с ‚научни‘ цели пробвахме и от така известния лек на инките за предотвратяване на виссочинна болест който беше под форма на чай, листа, бонбони че дори и бира

Обиколихме града, ходихме и до съседно село Писак където имаше пазар, който е само определен ден от седмицата,където продаваха доста неща направени от вълна от лама. Селцето Писак беше страхотно – малко, сгушено сред огромни планини и там можеш да усетиш спокойствието и величието на природата. Запознахме се със собствениците на фреш бара които за първи път виждаха българи, но пък знаеха къде е България и дори името на столицата. Толкова се впечатлиха че ни направиха снимка и я качиха в уеб страницата на бара   Вечерта решихме че е време да опитаме и така известното питие – Писко Сауър. Приготвя се от ликьора Писко който е на база ферментирал гроздов сок. Ние освен традиционното Писко Сауър си взехме и Писко Кока и Писко Туна (туна са плодовете на кактус) Много ни харесаха,а и на 3500 височина след 2 коктейла си толкова щастлив.

Но вече с нетърпение чакахме ‚черешката на тортата‘ – Мачу Пикчу. До градчето в подножието – Aguas Calientes – може да се стигне по няколко начина. Пеша с неколкодневен трек (Февруари за съжаление е ‚затворен‘ маршрута), с автобус до някъде или с влакче. Влакчето е суууууупер бавно и сууууупер скъпо но пък по пътя има страхотни гледки.Хваща се от Ollantaytambo където също има руини за гледане.  Градчето е точно до огромна бурна река и има минерални извори (все пак името му подсказва) Те са разделени на няколко открити басейнчета с различна температура на водата – която е странно непрозрачна. Също така пода на басейните не е с плочки а е директно пясък. Готино е да се разпусне в басейнчето ако нямате против да сте единствените туристи. Като цяло повечето туристи не остават да нощуват в Aguas Callientes което беше идеално за нас, тъй като видяхме как спокойно си живеят перуанците. Никой не бързаше, не се караше, там няма коли с изключените на тези които обслужват Мачу Пикчу и разбира се автобусчетата извозващи до горе, така че се чуваше основно грохота на реката

За Мачу Пикчу няма смисъл да разказвам само ще кажа едно – наистина си заслужава. Мястото е  

наистина магическо. Имахме малко неразбирателство с облаците в началото но те се смилиха и ни показаха цялата тази красота.

За да предпазват мястото от прекаления наплив от туристи, има наложено ограничени от 2500 човека на ден така че ако някой мисли да ходи силния сезон, при всички положения трябва да си купи поне седмица предварително билета. Също така е най добре да се отиде възможно най рано сутринта, за да има време за разглеждане на спокойствие. След 10-11 започва наплива от туристи които се изсипват с влака и не може да се усети магията на мястото.

След толкова планини беше време за нещо по равно.Хванахме си нощния автобус до Арекипа и от там към Ика. За наше щастие в Перу си имат всичко. Пустиня с оазис, а даже и ‚sandboarding’. Ние като любители на сноуборда нямаше как да изпуснем такова предизвикателство, така че веднага след като се настанихме в хостела в оазис Хуакачина си резервирахме бордове за следващия ден. Контраста беше невероятен – от високите и супер влажни планини слязохме в пустинята. Хостела беше страхотен – с дворче пълно с хамаци на сянка където можеш да изкараш обедните жеги, с ресторант/ бар със студена бира, даже си имаха и куче. Санбернар...горкото само търсеше къде има най дебела сянка за да се скрие. Сендбординга беше разрешен само или рано сутрин или късния следобед за да се предпазват пясъчните дюни. От какво така и не разбрах но не мисля че някой би искал да е в средата на пустинята точно в най големия пек. Ние избрахме следобедния час за да можем да видим и залеза. Голяма забава се получи в джипките докато ни караха към дюните от които трябваше да се пускаме – а колко пясък изядохме. Карането на борд на пясък определено няма нищо общо със карането на сняг. Освен че завой няма шанс да направиш, като паднеш всичко ама наистина всичко се пълни с пясък. А най странното е че ако си легнал на дъската си по бърз от колкото ако си прав. За да се намали триенето преди всяко пускане дъската се маже със восък – бяха ни раздали по една свещ още в началото. Беше супер забавно и доста изморително, имайки предвид че за да се пуснеш трябва да изкатериш до върха на огромната пясъчна дюна – а ние доста пъти повторихме това упражнение.

За съжаление всичко си има край и трябваше да се връщаме в Лима за да хванем полета наобратно. Междувременно се възползвахме да разгледаме и стария център на града.

Като цяло впечатленията ни са че хората са много любезни, винаги идваха при нас да си говорим дори и ако само си седяхме на пейка в парка. Супер интересно им беше да им разказваме повече за България, винаги даваха съвети какво да видим или опитаме в Перу . Спрямо цените – винаги трябва да се пазариш то си е като спорт, не че е скъпо, просто както и на други места по подразбиране след като си европеец значи имаш пари. Спрямо шофирането – честно казано не знам как им дават книжки, и как не стават по милион птп-та на ден. Особено в Лима – там когато тръгнеш да пресичаш улицата на пешеходна пътека трябва да се оглеждаш нон стоп, защото те вместо да намалят като те видят, дават газ за да минат преди теб. Да не говорим че за всичко се използва клаксон и е страхотна какафония. Всяко такси когато минава покрай потенциален клиент свирка ако е свободно, ако някой иска да направи маневра също клаксона е на ход. А градския транспорт беше най забавен – нямаха номера на автобусите а си имат викачи, които когато автобуса започне да приближава някоя спирка започват да викат маршрута към чакащите. Така че за транспорт до летището в Лима определено препоръчвам такси, което ако е от по старите коли тип фиат панда след ‚паразлъка‘ за цената ще излезе много по евтино от колкото другите таксита и доста по бързо и лесно от колкото с градски транспорт – мисля че ни излезе нещо от рода на 10-на долара от Мирафлорес до летището. А като стана дума за пари - носихме си долари и на място ги обменяхме в соли, като за по скъпите неща като например билета за Мачу Пикчу или организиран тур плащахме директно в долари. Проблемът е че ако банкнотата е дори и малко измачкана или има нещо надраскано по нея не искат да я приемат, дори и в банките става с уговорки.

Надявам се че пътеписа ми ви е харесал, не бъдете много критични все пак това е първият ми опит за подобно писане