Перу - мечтано, мистично, многолико, … (I-ва част)

     Вече няколко пъти отлагам писането на този пътепис. Не за друго – знам, че ще се получи дълъг. Самата екскурзия беше такава, с много впечатления и емоции.

      И така ... малко предистория.

      Амазонка,  езерото Титикака и големите сламени лодки, фигурите Наска, индианците, Винету, Оцеола, инките, извънземните ... вероятно са в мислите, въображението и мечтите на всяко момче, далеч, далеч преди да го сдруса пубертета т.е. преди да започнат да го вълнуват момичетата. Е…, поне аз бях така.

      В последната година единият ми син 2 пъти беше в Перу. А чашата съвсем преля с чудесната тема на @Цвете 

      Е-е-е, край! Ще се ходи в Перу. Започнах да дебна за евтини билети и не след дълго се появиха на поносима цена – малко под 400 евро. Бързо телефонно съгласуване с жена ми. Тя каза „Да“. Продължи с някакви леки колебания - „но ...“, „виж сега...“, „ами ако ...“. На мен в главата ми кънтеше само „Да“-то.. Учтиво я прекъснах, ... имам много работа, ...ясно, ...купувам … и готово. Билетите бяха в джоба ми т.е. в имейла ми.

     17 пълни дни, без да се броят дните на пристигане и заминаване.

     Сега програмата.

     След няколко итерации и тя беше готова:

     Видно е. По-нагъчкана със забележителности, преходи, трекинги, турове, пътувания с автобуси, самолети, таксита трудно би могло да се измисли. Исках всичко да видим. На макс.

     Успях да открадна и няколко дни за Боливия – Salara de Uyuni. Или поне тогава така си мислех.

     Следващите задачи:

• Тъй като ще ходим в джунглата на Амазонка реших да се ваксинираме срещу жълта треска. Ваксината е доживотна, френска – Stamaril на Sanofi Pasteur. Комбинирана с ваксина срещу хепатит А (Avaxim) струва   164 лв. В София се бият в Столична Регионална Здравна Инспекция, ет.5 стая 503 тел. 02 8312017 на ул. Враня 20 (това е на ъгъла на Опълченска и Сливница). За маларията няма ваксина. Пият се профилактично хапчета. От Гърция си поръчах Malarone. Пие се по едно хапче на ден. Започва се 1 ден преди да почнат да те хапят комарите и се продължава още 7 дни след като вече си излязъл от рисковата зона. Естествено се запасихме и с всевъзможни репеленти срещу комари.

• Билети за Мачу Пикчу. Колкото по-рано, толкова по-сигурно, че ще има. Цените са твърди. Аз исках и планината Мачу Пикчу – комбиниран. https://www.machupicchu.gob.pe/inicio 

• Влаковете до Мачу Пикчу – цените варират. Колкото по-рано -  толкова по-ниски. https://www.perurail.com/

• Виза за Боливия. На място, при влизане в страната е платена. Може в Перу, в някое от консулствата – Лима, Куско, Пуно... Не исках там да губя време за такива неща. Опитах през консулството във Виена, хем с доста солидни протекции, ... Греда – боливийската консулка във Виена се оказа сприхава, проклета женица, която ни искаше лично, мен и жена ми, да ни види, за да издаде визите. Имахме път към Амстердам и аз се свързах с боливийския консул в Хага. Човекът каза да си попълня on-line апликацията за визата, след което да му пратя сканирани документите. Разгледа ги и в удобен за мен ден и час определи среща в Боливийското посолство в Хага. Консула ме посрещна. Дадох му паспортите и след 10 минути аз и жена ми имахме боливийските визи. Не, че влязоха в употреба ..., но това по-нататък в пътеписа,…като му дойде времето.

• Самолетни билети:

  Лима – Икитос (130 soles) (Sol е перуанската валута. Приблизително 2 soles = 1 лев), Икитос – Куско (75 USD), La Paz – Uyuni – La Paz (140 USD). Готово!

• Автобуси:

  • Куско – Пуно – Копакабана – Ла Паз. https://www.boliviahop.com/passes/  (Peruhop) Туровете до Uros островите в Титикака и Sun Island от Копакабана се предлагат на място в автобуса. (69 USD) Идеално!

  • Ла Паз – Пуно през https://www.ticketsbolivia.com/  с Nuevo Continente Internacional  (19 USD)

  • Arequipa – Nasca https://www.cruzdelsur.com.pe/  (130 soles)

  • Paracas – Lima https://www.cruzdelsur.com.pe/  (68 soles)

     Не случайно избрах Cruz Del Sur. Имат славата на най-точните и луксозни автобуси в Перу. На първия етаж местата са само 12. Облегалките полягат до 160-170 градуса и на практика се превръщат в удобни легла. Самите седалки са по-скоро фотьойли. Абсолютно комфортно. Разликата в цените е по няколко долара на билет. Давах си сметка, че доста умора ще ни се акумулира, така че всички билети ги взех такива – максимално удобни.

(Само по себе си Cruz Del Sur е интересно наименование. Има се предвид съзвездието Южен кръст, което се вижда само от Южното полукълбо. Някои намират общо между Cruz Del Sur и прочутия Андински кръст. За мен любопитното беше, че едни моряци, свързани с този форум, популяризират наименованието Cruz Del Sur. )

     Трансфера от Пуно до Чивай се оказа проблемен. Има автобус само сутрин, а на нас ни трябваше транспорт след 14 часа следобед. Очевидно някакъв частен трансфер (такси) трябваше да търсим. Помогна приятелката на сина ми и намери за 170 USD.

     Сега спанетата. С малко референтни линкове към „приятели“, genius, topcashback.co.uk намалих цените в booking.com с 10-20 процента. То и без друго в Перу цените на хотелите не са високи. Горе-долу и качеството е такова.

     За двете нощи в Ollantaytambo (този град така и не успях нито да го произнеса, нито да го напиша вярно и до края на пътеписа ще му викам Оя) намерих едно Airbnb, което също се оказа хотел, но със собственика (Хесус) успях да се спазаря в 140 USD да влезнат двете нощувки с включени закуски, както и два тура - да ни вземе кола от летището на Куско, да минем през Писак в деня на пристигане, а в деня на тръгване да ни върне в Куско, като преди това разгледаме Морай, Марас и Чинчеро.

     Остана още една отговорна задача. Да проуча и избера най-добрите турове за джунглата и Амазонка, за планината Rainbow и каньона Колка.

     4-5-6 седмици преди заминаването ни всичко беше готово. Дори аз си оцених организацията като перфектна, почти нямаше какво повече да се направи.

     И така, в началото на ноември 2019г. след няколко дни прекарани в Амстердам с внучката вече летим за Мексико и от там след престой от 3 часа (точното време за VIP салон) - за Лима.

     Лима

     В Лима ни посрещна приятелката на другия ми син. Cherchez la femme! (Търсете жената!)  Ясно е защо маминия вече два пъти беше в Перу и в край на нашата екскурзия щяхме да се засечем в Лима при неговото трето посещение.

     Първите два нощувки й бяхме на гости т.е. ползвахме нейния апартамент, а тя любезно се изнесе при родителите си.

     Още същата вечер опитахме едно от националните ястия на перуанците. Аналог на нашата шопска салата – Севиче ( Peruvian Ceviche - Сурова риба, накисната поне 24 часа в лимон и други неща). Сурова риба? Подходих с недоверие, но всъщност беше много вкусно.

     Следващия ден беше посветен на Лима. Главния площад, Правителственият дворец, който е бил двореца на Франсиско Писаро – завоевателя на Перу. През 30-те години на 20 век е основно разширен и реконструиран от  архитекта Малачовски (от руски Малаховский, Ricardo de Jaxa Malachowski ). От тогава става Правителствен дворец, а в наши дни в него са канцелариите на президента на Перу. Голяма част от сградите в историческия център на Лима са построени по  проекти на този архитект. Malachowski е интересна личност – роден в Одеса, Русия, с баща – поляк и майка – словачка, учи в Париж, Преселва се в Лима. Почти веднага е нает от президента на Перу за мащабни архитектурни проекти. Жена му е от една от най-влиятелните фамилии в Лима, дала на Перу президенти, политици, кметове, спортисти, водещи архитекти и адвокати…

   Тия, всичките сладкишчета ги пробвах :

     След това влезнахме в катедралата. Останала е почти непроменена от времето на нейното построяване – 16 век. В нея е и саркофага на Франциско Писаро.

     После се разходихме по Jirón de la Unión, през моста Puente de Piedra и по Jirón Trujillo. Уличката е стара с типичната за испанците архитектура по време на колонизацията. Вижда се и арабското влияние. На мен ми приличаше на Севиля, може би и на Малта… След това наобратно пак по Jirón de la Unión, но в противоположна посока до площада Plaza San Martín. Момичето ни обясни, че всички демонстрации започват от този площад. Счита се, че това е мястото на демократите в Перу. Нещо като нашата градинка пред Кристал.

      José de San Martín е национален герой на Перу. Един от либертадорите (освободителите) на страните от Южна Америка, заедно със Simón Bolívar и още 10-на други. Наречени са така в противовес на конкистадорите (завоевателите). Всъщност той е аржентинец, но се е борил и за независимостта и на Перу и на Чили.

     Като цяло Лима не ме впечатли. 14 милионен град без метро. С изключение на 2-3 квартала – Miraflores, Barranco, … почти всичко останало ми изглеждаше като едно безкрайно гето от типа на Факултето. Такива бяха първите ми впечатления.

     Родителите на девойката ни поканиха на обяд. Те живеят в къща в един от крайните квартали на Лима, нещо като луксозно предградие от затворен тип – в квартала се влиза с пропуск след бариера с охрана.

     Баща й, професор в университета на Лима, притежава колекция от керамични и други видове съдове и антики от времето на инките, културата Наска и Паракас. Изключително богата частна колекция. В това се убедихме след като имахме възможността да я сравним с претенциозната експозиция на един от музеите в Арекипа.

     Вечерта се поразходихме в местния търговски център. В кварталния супермаркет за първи път видяхме разнообразието на картофите в Перу.

     Взехме си по един, два екзотични плода от вид, включително и няколкото вида банани.

     Тука жена ми се опитва да ме дразни (успешно) с някакъв скеч.

     Икитос, Амазонка, Джунглата

     Рано на следващия ден – полет за Икитос. Нямах търпение. Най-великата река на света – Амазонка, джунглата, дъждовната гора, …

     Икитос е шантав град. Четох, че съотношението жени/мъже е 6/1. Някои обясняват този феномен с плода Aguaje. В него имало от 7 до 12 пъти по-голяма концентрация на бета каротин от морковите, но по-важното е, че  съдържа значителни количества от някакви фитохормони, които имитирали  женските хормони като естроген в човешкото тяло. Не знам колко е вярно подобно обяснение, но факта си е факт – на 6-7 жени - 1 мъж. Само си представете: Вървите си по улиците на Икитос и срещате мъж, жена, жена, жена, жена, жена  и пак жена. Това предопределя целия социален живот в Икитос. В сравнение с жените в Икитос, рускините и украинките са по-скоро като  монахините от ордена на Кармелитките. Друг странен факт за града е, че няма път/шосе до него. Всъщност е най-големия град в света (около половин милион жители) без сухоземна връзка с цивилизацията.

     Комуникацията с него е по въздуха или по Амазонка. Разрастване му е по време на каучуковата треска в края на 19 век. Каучуковите барони толкова много и рязко са забогатели, че са се чудели какво да правят с парите си. Един от тях, Anselmo del Aguila, си купил желязна къща от Франция, която му я доставили в Икитос разглобена - La Casa de Fierro. Доста съмнителна легенда дори я свързва с Gustave Eiffel. Още си стои в единия от ъглите на главния им площад – Plaza de Armas (така се казват всички главни площади, във всеки град в Перу.) и е една от забележителностите на Икитос.

     На летището ни чакаше кола с нашия водач в джунглата.

     Да отворя една скоба:

     За тура в джунглата направих доста щателно проучване. Избрах Iquitos пред Puerto Maldonado, тъй като исках да видя, усетя, пипна Амазонка. Освен това биоразнообразието в джунглата в района на Икитос е невероятно. През 1988 г. е поставен световен рекорд като в два различни парцела с размерите на футболно игрище са идентифицирани над 300 различни дървесни вида с диаметър на стъблото над 10 см. Не по-малко е разнообразието и на животни в джунглата и водни обитатели в басейна на Амазонка. В Икитос се предлагат най-различни турове. Според мен оптималния вариант е 3-дневен. Основния проблем беше да избера правилния lodge т.е. лагера в джунглата, от където ще ни показват различните атракции – розови и сиви делфини, крокодили – черни каймани, маймуни, ленивци, лов на пирани и др. риби, характерни за Амазонка, както и екскурзии във вътрешността на джунглата и дъждовната гора, за да видим гигантски дървета, каучуково дърво, мангрови горички, лиани и пр. Доколкото се ориентирах, тези лагери са основно две групи –след Икитос, по течението на Амазонка и преди Икитос. Колкото по-далече от града – толкова по автентична джунгла и по-малко влияние на цивилизацията върху реката и джунглата. Lodge-вете след Икитос са по-полярни, но предлагат атракции, които не са съвсем автентични – ферми за крокодили, центрове за грижи и спасяване на диви животни. Има и един остров - Monkey Island (La Isla de Los Monos ) – в който маймуните са силно подпомагани от местните и се е превърнал в нещо като полуестествена, полуизкуствена среда за маймуните и очевидна атракция за туристи. Не исках това. Мечтата ми беше дивата Амазонка и девствената джунгла. Ориентирах се към lodgе преди Икитос. Намерих няколко в самото начало на резервата  Pacaya Samiria National Reserve. Този резерват е едно най-девствените кътчета на света. Писах на част от лагерите, попрочетох ревюта в tripadvisor (ТА). В крайна сметка се спрях на Llaquipallay Jungle Expeditions, Pacaya Samiria National Reserve -  https://llaquipallay.com/3days-2nights-lodge/   Собственикът, Марсел, беше най-диалогичен и повечето отзивите за него и лагера му бяха положителни. Даже през TA се свързах с един Радослав (надявах се, че е българин). Той се оказа словак. Подробно ми разказа за лагера и атракциите, които се предлагат. В допълнение Марсел направи и значително намаление, което стана още по-голямо след като платих в soles т.е. приятелката на сина ми плати.

     И така, от летището направо се отправихме към Nauta – едно по-малко градче/селце нагоре по поречието на Амазонка, на 100 км. от Икитос. От него щяхме да продължим с лодка по Амазонка още около 2-3 часа, до вливането една в друга на реките Marañón и Ucayali. Ако се погледне в google maps се вижда, че от там се започва с използването на името Амазонка.

     Всъщност, последните проучвания доказват, че Амазонка започва от Carhuasanta – от  ледниците по планината (върха) Мисми (Mismi) в Андите. Това е и най-високата точка от каньона Колка, в близост до Арекипа. Но за Колка има време …

     Около 11 часа бяхме в лагера. Нямах търпение, то аз през целия път нямах търпение. Непрекъснато питах нашия водач какво следва, колко време ще пътуваме с колата, колко време и какво чакаме в лодката на пристанището в Наута. Това какво е. Е, какво да е – остров в Амазонка. А тези вълни от какво са? А-а, делфини. Подпитвах го няколко пъти какво следва т.е. следобед какво ще предстои. Накрай му писна и ми вика. „Don’t worry, sir. Step by step“. Хм-м, пич, не ме познаваш.  ОК. Стъпка по стъпка, ама я ми ги кажи всичките стъпки за тия три дни – да си ги знам аз. А и ако нещо, дето го е имало в програмата и Марсел ми е обещал, а ти не го предвиждаш ... да те коригирам ... приятелски. Така продължихме и през следващите 2 дни. И добре, че беше така. Останах с впечатлението, че ако не ги юркаш – перуанците не си дават много зор. Нашия водач беше точно такъв. С много опит, много отговорен, на моменти даже ми се струваше, че е излишно предпазлив. Но ако не го напрягаш е по-вероятно да го кара по-полека и да поспести някое излизане по реката или някоя атракция ...

     Та, програмата за деня продължаваше с обяд след около час. След това около 1-2 часа релакс и после с лодка по един от каналите на Амазонка навътре в джунглата за да видим кое животно ще ни се покаже и какво още ще видим по реката... Да, това беше един от най-вкусните обеди, forever. Риба, картофи, пържени/печени банани. Каква беше тая риба – не знам. Local fish. От Амазонка. Специално влезнах в кухнята да поздравя готвачката.

     Всъщност забравих да уточня, че в Наута се забавихме около 30 минути, докато изчакаме тази жена, малкото и момиченце (около 3 годишно сладурче), мъжа й, който спа през всичките три дни и още едно момче, Майкъл, което „го играеше“ втори водач. Във всички екскурзии и разходки с лодка или в джунглата той също беше с нас. Дойде и времето за първото ни излизане с лодка във вътрешността на джунглата. Лодка? Това си беше едно продънено корито, подаващо се 4 пръста над водата. Сигурен бях, че като се кача в това нещо, ще натежа и ще го потопя със се мене си. Имаше 3-4 напречни дъски - седалките. Хич не ми вдъхваше доверие тая лодчица. Докато се качвах доста се люлееше. Леле , аз ще взема да се удавя още преди да сме тръгнали. Трика е да се стъпва в средата. Забравих да кажа, че в този ден бяхме само ние в лагера т.е. само аз и жена ми бяхме гости/туристи. На следващия ден по обед щяха да дойдат още 4 човека. И така, плувахме с тази лодка около 2-3 часа. Джунглата беше невероятна. Усещането, че сме сами в тази безкрайна и девствена природа. Майкъл и Анселмо (водача ни) непрекъснато се оглеждаха и ослушваха. На няколко пъти над нас прехвърчаха папагали и други птици.

     Но аз си чаках маймунките. И хоп, изведнъж и двамата се оживиха и започнаха да сочат към едно и също място в гората. Е-е, как пък ги видяха тия малки маймунки. Аз все още нищо не виждах. А, ето ги.

      Подскачат от клон на клон,  губят се и пак се появяват. Защраках с фотоапарата. Спряхме с лодката, за да им се полюбуваме. Водачите ни много внимателно приближаваха лодката и следваха посоката на маймунките. Те бяха цяло стадо (така ли се казва?) Може би около 20. Супер! След около час и половина Анселмо реши да обърнем и да се връщаме. Да, не бях против. Съклет ме хвана на тая дъска, а и гъза ми придоби идеалната плоска формата на „седалката“, в една равнина с гърба ми. В следващите дни се престрашавах и по време на движението на лодката ставах прав, за да се пораздвижа за ужас на жена ми и под неодобрителния поглед на водача ни. В лагера ни чакаше вечерята. Излишно е да казвам колко беше вкусно, а и като се сетя за храната в джунглата ... пречи ми да пиша.   След вечеря следваше нощна разходка в джунглата (без лодка), за да видим крокодили и тарантули и там ... каквото още се появи. Жена ми отказа. В тъмното нямаше голямо доверие на водачите. Тя все още не се беше отърсила от стреса в  тая пустош. Но аз бях на линия. Пред мен Майкъл, след мен Анселмо. Путин го охраняват по-зле. Казаха ми да стъпвам в стъпките на Майкъл. Да не стане някоя грешка и да настъпя нещо мърдащо. Аз се правех на ербап, ама си стъпвах точно по инструктаж. За съжаление беше пълнолуние и крокодилите не бяха излезли т.е. не ги видяхме. Тарантули имаше.

     На места се виждаше нещо като пътечка, но през повечето време се провирахме директно през храсталаците (палми, лиани и не знам още какви дървета) благодарение на мачетето на Майкъл. Адреналина беше на ниво.

     Върнах се доволен. Жена ми ме чакаше на „верандата“ – коридора, както жена, чака войник от фронта – ще се върне, няма да се върне... Изкъпах се и се заврях под тензуха (балдахина против насекоми). Спя в джунглата. Всъщност около час не успяхме да заспим. Звуците на нощната джунгла се чуваха ясно. Най-различни птици се викаха, говореха си , ухажваха се. Вероятно и други животни сме чули, но като не ги различаваме. Жена ми през пет минути ме питаше „Ох, това какво е? И се гушваше още по- силно. „Не се притеснявай – повечето змии, анакондите и крокодили не издават звуци.  Това са някакви птици – от рода на нашите врабчета и синигерчета. Един, две пъти някоя птичка кацаше и подскачаше по „покрива“, което вече не беше много романтично. Може би, сега е момента да напиша няколко думи за лагера. Малка поляна, В единия и край върху колове, високи около 1,50 м., е скована обширна барака от дъски. Цялата конструкция е от дъски – и пода и стените. Стените са високи малко под 2 метра – като се надигна на пръсти виждах съседната стая. Няколко преградни стени оформят 6-7 стаи. Във всяка стая, пак с дъсчена стена и завеса са отделени банята и тоалетната. Водата е събирана дъждовна вода  - само за хигиенни нужди и за къпане, но е без ограничения. Ток има 1 час в денонощието от генератор, колкото да си заредим фотоапарата. Вместо таван има мрежа. Мрежа обгражда и цялата конструкция т.е. външните части на коридорите и баните с тоалетните. Покрива представлява 2-3 греди и листа от палми. В стаите имаше по 3-4 легла, едното задължително голямо, двойно покрито с балдахин. Така разказано, звучи доста примитивно, но реално е напълно приемливо за настаняване в нищото (джунглата на Амазонка) за 3-4 дни.

     Сутринта ни чакаше нова екскурзия. Съвсем малко по реката с лодката и после пеша – във вътрешността на джунглата. Отпред Майкъл с мачете, после аз и жена ми и накрая Анселмо. В индианска нишка през папрати, тръстики, лиани и други треви и храсталаци. Анселмо спираше десетки пъти за да ни обяснява всеки вид дърво – това растяло супер бързо, това било много тъмно, това е най-твърдото, от това се прави не знам какво си лекарство, за бъбреци, за рани, за …. и т.н. и т.н. Показа ни и каучуково дърво. Бялото на снимката е каучука:

      Стигнахме и до това гигантско дърво.

     Егати дънера, не бях виждал нищо подобно, дори и близко до тези размери. Отново видяхме маймунки, както и следи от техните угощавания с всевъзможни ядки и плодове от дърветата в гората. По едно време Майкъл се затича напред през шумата. Обясни, че видял някаква змия, но му избягала и не успя да ни я покаже. А, мерси, нямаше нужда …

     След разходката/екскурзията в джунглата се отправихме към голямата река, за да зърнем делфини.

     Амазонка е величествена. Усещаш се нищожен, сам в една малка лодчица, пърпореща едва-едва по водите на това чудовище. Отново водачите ни първи съзряха скачащите делфини, умело се приближихме до един от тях – розов. След няколко минути имаше и други. Шоуто беше пълно. Останахме доволни. След обяд и кратка почивка отново по реката – този път в търсене на нови маймунки и други диви обитатели на джунглата. Другите 4-ма туристи бяха дошли. Французи – две двойки. Момче и момиче и … момче и момче, всичките на около 20-25 години. Двойката момчета се гледаха много по-влюбено от младежа и девойката. Чак мило да ти стане. Не ми пречат. Вече сме широко скроени.

     Преди да тръгнем, след обилния обяд ни се полагаше половин-един час почивка. В нашата стая, освен широкото легло – тип спалня с балдахина имаше още две легла. Изпънах се на едното за кратка следобедна дрямка. По едно време се извъртях да си оправя възглавница и точно над главата ми … тарантула.

     Не знам как точно, но се лепнах в диагоналния ъгъл и посочих „паячето“ на жена ми. А то си ходеше съвсем спокойно по дъсчената стена. Жена ми изпадна в тих потрес. Взех си ботуша – ако реши да ме нападне и тръгнах да се измъквам от стаята – да извикам Майкъл да го убие. Жена ми вика „Ей, къде без мен. И аз идвам.“ Извикахме Майкъл, настана суматоха. Французите, и те дойдоха, започнаха снимки. Тарантулата си стоеше над възглавницата ми и не мърдаше. Майкъл обясни, че няма страшно. Не бил отровен. Според него, ако не се умира (мигновено) от ухапването – значи не е отровно. Не ме интересува. Ето ти ботуша – размажи го. Майкъл отказа. Тарантулата щяла да усети колко много хора сме и сама щяла да си отиде. А не, няма да чакам – махай го. Лека-полека Майкъл подхвана тарантулата да изпълзи навън, но тя взе, че се прехвърли в стаята на французите – момчето и момичето. Е, така е по-добре. Девойката-французойка обаче не беше съгласна и с общи усилия прогонихме тарантулата извън наколното ни жилище. А жена ми не пропусна да изкоментира „Добре, че вчера си видял само тарантула, а не и крокодил. Че ако и той ми се намъкне в стаята, вече не знам какво ще (те) правя.“

     След малко се накачурихме в клетата лодчица. Чак да не повярва човек – това  нищо и никакво корито побра 8 човека. На тази екскурзия късмета ни се усмихна, и то как:

     Стигнахме и до едно езеро, което се оказа началото на нашия приток на Амазонка. Странно езеро – почти черно. Водача ни обясни, че в него вследствие на минерали във водата, органичните вещества, разтварящи се от бреговете и др. се е получил този почти черен цвят. Но водите на езерото бяха не само черни, но и доста опасни. В него живеели електрически змиорки, опасни отровни змии, особена концентрация на пирани така че, къпането е абсолютно недопустимо, дори местните рибари го избягвали. Но пък беше много красиво.

     На връщане кривнахме в един от безбройните ръкава/канали/притоци и на едно закътано местенце се разположихме да ловим риби, разбирай пирани.

     Пираните не кълвяха. Само една се закачи на кукичката на французойката, ама тя така се разпищя и хаотично размаха въдицата, че пиранята се откачи и цопна обратно във водата. Добре, че това девойче не обърна лодката… Аз хванах няколко нормални рибки, които нашия водач умело изчисти на място. След вечеря отново разходка с лодка – за търсене на крокодили, но не в блатата, близки до лагера през джунглата, а по каналите и малките притоци на Амазонка. Времето се смрачи, можеше да се очаква дъжд, но това не можеше да ме спре. Водача се опита да ме разубеди – нямаше никакъв шанс. Настоявах си на своето. И така след вечеря обратно в лодката заедно с тримата французи. Жена ми и французойката си останаха в лагера. След около час в едната посока и непрекъснато осветяване на бреговете и взиране, за да засечем   проблясване на очите на някой кайман ... нищо. Тези крокодили така и не ми се появиха. Обърнахме да се връщаме и ... дъжда започна. Дъжд, не, това не беше дъжд. Имах чувството, че някой стой над мен и държи един душ на макс да тече точно върху главата ми. След 2 минути нямах сухо място. В следващите 58 минути ми беше все едно. Да си вали колкото си иска, аз по-мокър нямаше как да стана. Единствено се притеснявах дъжда да не напълни лодката и аз чак тогава да се убедя, че крокодили наистина има. Толкова мокър съм бил само още един път – като дете (8-9 годишен) в с. Чавдар с още 2-3 дечица бяхме излезли от селото и се бяхме качили на съседния връх – Св. Петка. И тогава ни зажули жесток порой, придружен с гръмотевици– едвам се прибрахме мокри и уплашени. Спомням си, че тогава прабаба ми ме подхвана още от двора, така както тя си знае и доста ме понашляпа. Сега ми се размина. На жена ми от притеснения не и бяха останали никакви сили, а и нали се върнах жив и здрав,  и с отчайващо жалък вид на мокра кокошка. Почти цялата нощ валя. Жена ми по едно време сериозно се притесни реката да не вдигне дотолкова нивото си, че да ни залее са се наколните ни бараки. В тази си част нивото на Амазонка и всичките и притоци се променя с около 6-7 метра всяка година в зависимост от  сезона – сух или дъждовен. Това ясно се виждаше и по всички дървета в джунглата. В някои години, в пика на дъждовния сезон нивото може да се вдигне и с 12-15 метра в сравнение с това през сухия сезон. На сутринта нямаше и следа от лошо време, дъжд, наводнения. Реката си беше на същото ниво и все така мътна и ленива. След закуска ни очакваше нова екскурзия с лодка. Почнаха да ми поомръзват, още повече, че след около час возене седалищните ми части болезнено се сплескваха на тая дъска. Но тази екскурзия щеше да е по-специална – отивахме да се къпем в Амазонка, а после да видим ленивец и едно селце (30-40 човека) и как те живеят в нищото.

     Ето го „плажа“ в далечината:

Вече сме на него – остров в средата на реката. Бяхме пълен комплект – ние двамата, водачите ни и 4-мата французи. Жена ми не пожела да се къпе в тая мътна вода – не съм бил добре. Признавам, че за миг т.е. за по-малко от миг и на мен ми мина такава мисъл. От друга страна какво пък толкова. Ние в София си ги дишаме тия прахови частици, даже по-опасни. Тук, малко кал е размътила водата. Защо да не се топна? Местните го правят, даже пият от водата – с очите си го видях… Ще се къпя в Амазонка – не мога да пропусна. Та това е една от детските ми мечти. Трескаво метнах фланелката на земята и бегом към водата. След няколко крачки, когато банските ми започнаха да се потапят в реката, започнах да се оглеждам в калната вода. Какво пък сега се сетих за тия пирани. Малки, злобни чудовища. Инстинктивно си сложих ръцете отпред, като футболист, участващ в стената при изпълнение на наказателен удар. Знаете, ние белите мъже сме много чувствителни към определени сантиметри. А тия пиранки като нищо можеха да ми намалят някоя дължина. Широките ми, парашутести бански-шорти не биха ги спрели. ... Продължих смело и безотговорно напред, като все така се взирах във водата пред мен. Все едно, че ще успея да видя нещо, та аз вече ръцете си не виждах. Ужас. И тогава, нова още по-тревожна мисъл проряза съзнанието ми – делфините, каквито са игриви... А защо са розови... Леле, природата не случайно ги е оцветила в такъв нежен цвят – това са делфини (мъжки род), но са обратни. Палави розови хомосексуални делфини. И какъв клюн, нос имат – здрав, остър, дебел и дълъг. Ами ако някой розов делфин-гей ме издебне в гръб и реши да се „заиграе“ с мен и ме понесе по вълните на Амазонка. … Чак ме заболя. Мигновено си преместих едната ръка отзад. Даже малко поспрях да навлизам в реката. Сега какво да правя? И тогава ... видях, … на няколко метра пред мен беше единия от двамата французи (нали си спомняте за двойката мъже) Отдъхнах си. Те, гейовете трябва да се усещат. Първо него ще нанижат. ... След няколко минути, след като се убедих че и пираните ги няма, съвсем се отпуснах. 15-20 минути се любувах на усещането - та аз плувам в Амазонка. Не ми дреме за нищо друго. Излязох последен от водата. Всички други вече се бяха облекли и готови да се качват в лодката.

     След пет минути отново плавахме по великата река към селцето с местните.

     Приеха ни много радушно. Веднага организираха нещо като импровизиран пазар. Как да не си купиш сувенир, при това на символични цени. Като платих на момичето, то изтича и даде парите на майка си.

     В последната барака, четвъртата, живееше стопанина на ленивеца, който трябваше да видим. Извади го от една от стаите. Това животно е флегматично, до степен, че ми създаваше напрежение. Като се движи все едно гледаш филм на забавен каданс. Освен това е толкова грозно, че чак симпатично. Ленивците са доста редки в тази част на джунглата и местните ги използват като домашни любимци. Човекът имал два ленивеца, но единия избягал. Е как … „избягал“? Фиюуу … и го няма – голям майтап…

     С това екскурзията приключи. Прибрахме се в лагера, обядвахме и около 2 часа следобед тръгнахме по обратния път през реката до Наута и оттам с кола до Икитос.

Авантюрата Амазонка свърши. Една мечта (детска, при това) сбъдната!

Предвкусвах, че ще има още …

     Чрез Марсел имахме запазена чудесна стая в хотел „El Cauchero“.  За Икитос това беше един от най-хубавите хотели, а стаята широка, просторна, с климатик, леко луксозна, с широка тераса и уникален изглед към Амазонка и изгрева.

Вечерта хапнахме paiche (местното наименование на Arapaima – една от най-големите сладководни риби. Има-няма 2-3 метра и над 150-200 кг.)  в един ресторант, предварително проучен, че предлага точно тази риба -  Restaurante Fitzcarraldo.

     На следващата сутрин летим за Куско. Но преди това ме очакваше последната забележителност в Икитос – пазара Белем. Уникален пазар, един от малкото на света. Всичко, което расте в джунглата и става за ядене и пиене може да се види тук. Самия пазар през дъждовния период наполовина е наводнен и търговията се извършва с лодки – директно от тях или от наколните бараки, в които живеят местните. До преди 12 години не е имало течаща вода в района и степента на цивилизованост т.е. липсата на такава е била още по-осезаема. Посещението на пазара Белем си е рисково начинание. Високата престъпност в Икитос не бива да се подценява, а пазара е пълен с всякакви хора, тесни пътечки, липса на видимост и пълно отсъствие на държава, власт, полиция, … Жена ми отново изрази твърдото си мнение, че не съм добре. Но аз не можех да пропусна такъв пазар. Исках с очите си да се убедя, че google не лъже – такова разнообразие на плодове от джунглата, месо от какви ли не животни – гигантски риби, крокодили, костенурки, диви животни от джунглата, гризачи (вкл. най-големия на света - capybara и по-разпространения вид тук - Majas), пилета, птици, … , предлагано по начин, който е несъвместим с цивилизованите ни разбирания и стандарти, всякакви сокове/течности – изцедени от дървета, плодове и … животни! Не, не! Това трябваше да се види. Таксито ме чакаше в 6:30 пред хотела. Аз се облякох подходящо – тесни дънки, съвсем малко пари в един от предните джобове и телефона в другия. В ръката здраво стиснал фотоапарат на каишка през китката. Май бях готов.

     Дългата шушулка - Inga edulis. Нещо като нашия фасул – ядът бобените зърна вътре – било сладоледа на джунглата.

     Опашки и месо от крокодили:

     Плодът Aguaje:

     А това е песто/пюре от този плод (според мен)

     Следващите снимки са по-екстремни и оставям на вас избора да ги отворите/разгледате или да ги пропуснете.

След час жена ми отново ме видя – цял и налензен до ушите. Горката – доста търпение и толерантност прояви в последни няколко „диви“ дни.

Следват...

- Втора част - Куско, Мачу Пикчу, Свещената долина (Писак, Морай, Марас, Чинчеро), планината Rainbow (Pallcoyo)

- Трета част - езерото Титикака, Арекипа, каньона Колка и кондорите, Фигурите Наска, Балестовите острови и националния парк Паракас и пак Лима.