Перу - мечтано, мистично, многолико, … (II-ра част)

----------------------------------------------------------

Линк към първа част (Подготовката за пътуването, Лима, Икитос, Амазонка, Джунглата):

----------------------------------------------------------

Мачу Пикчу, Свещената долина, Куско

     И така, кацаме в Куско.

     Самолетчето малко – нещо като автобус, с по две седалки от всяка страна. Избрал съм места на първия ред – имаше повече място за краката. Излетяхме по-рано и кацнахме още по-рано.

      На летището трябваше да ни чака испанско говорещ шофьор (колкото повече дни прекарвахме в Перу – толкова повече се убеждавах, че това значи глухоням човек. Нулева гласова комуникация – само ръце, крака и телефони) Трябваше да носи табела с моето име, а той самия се казваше Викторио. Нямаше го. Звъннах на Hesus – собственика на хотелчето в Оя (Airbnb), с който се бяхме договорили за трансфера от Куско до Оя през Писак. Извини се, полета подранил, Викторио идва до 15 минути. ОК. След малко един запъхтян чичко маха приветливо с ръце. Чичкото е толкова висок, колкото всички останали мъже в Перу – 158-160 см мах. Всъщност човека, вероятно беше по-млад от мен – около 50, но все пак си беше чичко! Натикахме багажите в колата, после и ние самите и потеглихме директно за Pisac. На Куско ще му обърнем внимание след 2 дни. От самолета града ми се стори … червен. Червеникави тухлени сгради, катедрали, улици,… Доста по-приличен от Лима. Преди снимките на Pisac да кажем няколко думи за програмата в Куско, Мачу Пикчу и околността. Подредбата й трябва да е подчинена на постепенното привикване с височината.

     Добре е да се започне с възможно най-ниската височина т.е. да се спи на нея и постепенно да се преминава към по-високото. Като същевременно първите 2 дни, особено първия, да се кара лека-полека, без никакви по-сериозни физически натоварвания. Затова избрах да спим две нощи в Оя на 2800м. н.в. и чак на третия ден да се преместим в Куско, а сериозното натоварване – планината Rainbow оставих за последния 4-ти ден, преди отпътуването ни от Куско. В допълнение за преодоляване на евентуални неразположения от високата надморска височина се бяхме запасили с Alti Vital. Малка скоба: Това лекарство на билкова основа, продаващо се в Перу, го научих от темата на @Цвете . Поръчах го на приятелката на сина ми в Лима и момичето ни го осигури. По принцип и де факто за багажа отговаряше жена ми. Преди всеки трансфер от град в град било със самолет или автобус тя пренареждаше багажа, така че да влезем в изискуемите норми (ръчен 5 кг. и чекиран 23кг. или съответно 10 кг и 20кг или 8кг. и 25кг. и т.н.) Всеки път различно. Автобусите на CruzDelSur също имаха подобни изисквания, които на места се спазваха много стриктно. И тя, почти всяка вечер, съвестно се справяше с тази задача, Понякога се опитвах да помагам, но по-скоро пречех. Аз имах задължението фотоапарата и телефоните да са заредени и, по изключение, да се погрижа за това лекарство – АлтаВитал - да го взема от квартирата на девойката. Тя го даде на мен заедно с перуанските сим карти още първия ден. Само че аз … го забравих. Даже нямах никакъв спомен къде съм го оставил. Наложи се да коригирам гафа, като отново го купя от една аптека в Икитос – добре че го имаха. Пихме го профилактично първите няколко дни по високите места т.е. след като кацнахме в Куско. Други мерки за височинната болест не сме взимали и не сме имали никакви сериозни проблеми с височините – нито главоболие, нито гадене, нито каквото и да е неразположение. Единственото, което забелязахме е, че много бързо се уморявахме, но ние и без друго не сме спортни типове. Най-гадното беше, че се задъхвах, докато се храня. Тогава, за да дъвча и преглъщам ми се налагаше да дишам единствено през носа и явно този приток на въздух/кислород не ми беше достатъчно. Трябваше да спирам да ям, да подишам малко и през устата, за да си възстановя нормалната кондиция и чак тогава да продължа да ям. Не се смейте - това си е проблем при тази различна и вкусна храна в Перу.

     След около час и половина бяхме на входа на Pisac.

     За историческите забележителности в Свещената долина и Куско се предлагат единствено комбинирани билети – 2 вида. Не съществуват самостоятелни билети – за всеки обект поотделно. Единият от тези два вида е за 2 дни и 10 обекта – 70 солес, другият е за доста повече забележителности и за 10 дни – 130 солес. За съжаление по-малкия не ни вършеше работа, тъй като ние щяхме да го използваме първия ден и третия ден от престоя ни в Куско и околностите. Втория ден беше отреден за Мачу Пикчу.  Pisac е археологически обект – много добре запазени/възстановени военни, религиозни и селскостопански сгради, датирани доста преди Мачу Пикчу. Селскостопанските терасите са уникални, както и панорамата от тях. Това беше и първия ни досег с подобни тераси, така че ни направиха много силно впечатление. А и чисто обективно, са едни от най-красивите, които видяхме в Перу. Бях чел, че много от туристите вместо да се върнат на входа на обекта, в горната част на терасите слизат от страни на тях и съответния им транспорт (автобус/кола) ги чака в долния край на терасите . Така направихме и ние. Пълна глупост. Освен, че се натоварихме напълно излишно, чисто физически, въпреки препоръките за яваш-яваш в първия ден, нищо друго не постигнахме. Гледката от долната част на терасите не е нищо особено – на практика те не се виждат, а освен това разстоянията и терена хич не са за безгрижна разходка. С една дума – прецакахме се. Някои ентусиасти слизат пеша от руините и терасите до селцето. Ние си ползвахме колата и Викторио. Първият местен пазар ни очакваше. Няма такава шарения. Пазарите в тази част на Перу (Андите) са много живописни. Част от шарките по килими и дрехи (пуловери, шалове, понча) удивително напомнят някои наши шевици и детайли (предимно чипровски). Два шала мигновено бяха купени. Всъщност не съвсем мигновено. Жена ми си ги избра, аз останах да се пазаря, а тя продължи по сергиите на пазара – да не би нещо да свърши и да го изпуснем.  Явно много се забавихме на този пазар, защото като си тръгвахме видяхме до колата Викторио да  пуши нервно и да тъпче на място с късите си крачета. … Е-е, sorry, с нас ще е все така. 

     След Pisac директно за Оя. Хотелчето се оказа прилично. С Хесус се бяхме разбрали за една от най-хубавите стаи – голяма, със собствена баня и тоалетна. Хесус се оказа много свестен. Препоръча ни страхотно ресторантче в центъра на Оя – баш на Plaza de Armas. Осигури ни такси (същия хубавец – чичкото Викторио. Той се оказа негов тъст) за следващата сутрин от хотела до влака за Мачу Пикчу. Да не се хабим да ходим няколко стотин метра в 5 часа сутринта.

     До тук добре. Поразходихме се в Оя, Разгледахме по здрач централния площад. Седнахме в ресторантчето и тъкмо донесоха храната (алпака) и … тока спря.

     Хапнахме на свещи – още по-романтично. Обаче заваля, ама така гадно, нито силно, нито слабо, но обещаваше да е продължително. Подпитах собственика на ресторантчето за тия дъждове, все пак сме ноември – началото на дъждовния сезон. Той ведро поясни, че няма страшно. Утре щяло да е слънчево. А ни беше много важно – утре е Мачу Пикчу и ако вали така – пълна трагедия. Прибрахме се в хотела, валеше. Помотахме се още час преди да заспим – валеше. Кофти работа!

     Мачу Пикчу

     На сутринта скочих от леглото и си отворих очите чак на прозореца – вали или не вали. Беше тъмно, малко мокро, но … не валеше. Супер. Раничката, подготвена още вечерта (ясно от кого) - допълнителни якета (от тия дето се сгъват и можеш да си ги сложиш в джоба), дъждобрани, вода, сандвичи, батерии, фотоапарат, салфетки, паспорти, билети. Готови сме! Тръгваме за Мачу Пикчу. От Оя до населеното място Мачу Пикчу (Aguas Calientes) с влак и предварително закупени билети (60-70 долара на билет в едната посока). От Aguas Calientes до самото Мачу Пикчу с едни малки автобусчета. Билети се купуват на място – отиване и връщане за двама души – 48 долара. По едно кафе на гарата … за отскок. От гарата в Aguas Calientes до спирката на автобусите се минава през един базар. В този ранен час повечето сергийки бяха затворени, така че без излишно губене на време – на опашката за автобусите. Жена ми се подреди - да пази ред. Aз изтичах за билети. Опашката върви много бързо – автобусчетата са едно след друго, около 7:30 всичките са за нагоре, към Мачу Пикчу. Пътя до Мачу Пикчу с тия бусчета сам по себе си е атракция. 180 градусови завои, бездна надолу, невероятни гледки. Преди входа на Мачу Пикчу има тоалетни. Вътре не. Не е проблем по някое време да се спазариш с охраната и да те пуснат навън, до тоалетната, и пак да се върнеш, но все пак не е желателно. А и самото придвижване в Мачу Пикчу е еднопосочно и не е много лесно да се стигне до входа. Изхода е няколко метра по-надолу и ако се излезе от него – няма връщане назад. На входа те причакват една дузина гидове, които предлагат да те разведат из комплекса и да обясняват кое, какво е. При влизането изобщо не ги отразихме. Бях купил билети за Мачу Пикчу и планината Мачу Пикчу. Всъщност, така си мислех. Оказа се, че по някакъв начин съм цъкнал съседния ред при on-line купуването на билетите и сега имам билети за Мачу Пикчу и планината  Huayna Picchu. Еми, объркал съм се, то всичко им е Пикчу. Както и да е. Бях подготвен и за нея. Синът ми я беше катерил. И от двете планини изгледа към Мачу Пикчу е страхотен. Само да се появи слънцето зад тези облаци. Имаше надежда. Толкова се бяхме забързали с жена ми за входа към планината Уайна Пикчу, че стигнахме преди часа на пускане – 9:00. Това е планината, която се намира в края на комплекса т.е. преминахме набързо през цялото Мачу Пикчу. Него щяхме да го разглеждаме после. В 9:00 се записахме в книгата за Huayna Picchu.

     Сега виждам, че моя почерк е най-ужасния. Единственото оправдание, за което се сещам е, че почти не пиша на ръка от 18-годишен.

     Всички, които тръгват се записват, на връщане се отписват. Настроили сме се с жена ми за уморителен преход. Крачим мълчаливо и пестеливо – нито бързо, нито бавно и следваме табелите – Huayna Picchu, …, Уайна Пикчу,  …Пикчу, ... Пикчу. След около 15-20 минути вече позапъхтени срещаме една дебелана наобратно. Тази сигурно се е отказала. Все пак я питам – колко остава още. А тя бодро ми отговаря – „15 minutes, no more“. „Really?“ „О, я“. Не повярвах. 100 кг. девойка беше се качила преди нас и енергично тресеше телеса надолу. Единствено имахме проблем с разминаването по тясната пътечка. „Кавалерски“ се залепих до скалата, а тя остана от страната на пропастта.  След 15 минути стигнахме върха и тогава прочетох всичките думи на табелата т.е. и двете – Huchuy Picchu.

     Не стига, че всичко им завършва на Picchu, ами сега и тия две почти еднакви имена Huchuy Picchu и Huayna Picchu. За първи път чувах за такава планина. Сега от нейното връхче ясно се виждаше Huayna Picchu, ама зад нас, малко по-височка, има-няма 2-3 пъти. Оказа се че сме взели грешното разклонение и се бяхме качили на един по-малък връх преди Huayna Picchu. Егати. Huchuy Picchu и Huayna Picchu – все тая. Обаче изгледа към Мачу Пикчу беше страхотен.

     Много бързо се успокоих. С жена ми единодушно решихме, че съдбата си знае работата. Първо не ни позволи да си причиним планината Мачу Пикчу, сега ни „предпази“ и от Уайна Пикчу. За нас остана Хуйчо Пикчу (вече така й викам на тая (малката) планина). Изгледа и от тук си беше перфектен. Ние бяхме напълно удовлетворени. Единствена, лека горчилка ми остана от смотаните, почти еднакви имена, водещи до една и съща (моя си, побългарена) асоциация. След десетки снимки, 10-15 минутна почивка, хапване на част от сандвичите – хайде надолу. Чакаше ни Мачу Пикчу. Докато бяхме на „най-жестокия“ връх успяхме да огледаме и потока от хора и тяхното естествено струпване – тук и там – явно viewpoint-и. С леки грешки и едно две примолвания на охраната успяхме да се доберем до входа. Жена ми изтича до тоалетната, а аз успях да се спазаря с един симпатяга – гид за 50 долара да ни разведе по Мачу Пикчу и да ни обясни какво виждаме. Доста разумно похарчени 50 долара. Спестих си два дни четене, а и си е друго да ти разкажат на момента, коя сграда за какво е, да ти обърнат внимание как слънцето се процежда през тоя или ония процеп и т.н. и т.н. Младежа много се постара. Разказа ни и за андинския кръст, който сам по себе си е цяла философия (вселена)…Какви ли не безумни планове е имало за Мачу Пикчу, включително и построяването на луксозен хотел, но от 2011 като че ли нещата се обръщат. Въвеждат се рестрикции за броя на туристите – първоначално 2500 на ден (сега май са около 5000) и 400 за всяка от двете планини. Последните планове на перуанското правителство е в следващите години да затворят по-голямата част от комплекса и той да се наблюдава от туристи само от неговите външни граници…

     Може много да се говори за Мачу Пикчу, а много инфо има и в мрежата. Но човек трябва да го усети. Преди да посетим Мачу Пикчу доста поизчетох и все се питах: Какво пък толкова има в тия камъни и това място. Толкова много археологически разкопки има по целия свят. Защо пък точно това да е едно от 7-те нови чудеса. Каква е тази магия, за която всички говорят. Еми, да. Има си я. И тя се усеща веднага щом човек стъпи там. Наистина магнетично, уникално място.

     Не може да се изрази с думи. Самата атмосфера, тези планини, които заобикалят „изгубения град“, облаците, които ту обгръщат техните върхове, ту ни ги показват. Магия! За Hiram Bingham III и как точно е открил Мачу Пикчу няма да разказвам. Всеки може да си го прочете в google. Невероятен е и факта, че опустошителните земетресения в района са изравнили по-голямата част от построеното от испанците след 16 век, но Мачу Пикчу е останал почти непокътнат. Едно от обясненията, наред с перфектното напасване на камъните  е конусовидната форма на сградите, които са строили инките… Край за Мачу Пикчу.

     Доста уморени, по-скоро от емоциите, отколкото от чисто физически натоварвания слезнахме в градчето.

     До влака оставаше около час, който прекарахме на една пейка, в непосредствена близост до шумолящата река и отвесните планини. Някъде в далечината се виждаха виещите се микробусчета, слизайки надолу към градчето. С жена ми бяхме като напушени – тихо щастливи, зареяни в мислите си за това невероятно място.  По едно време започнаха да ни смущават някакви младежи, които един по един се сгромолясваха на съседната пейка. Всеки следващ идваше с все по-жалък и отчайващ вид. Грохнали, едвам движещи се, но всички до един, непосредствено преди да паднат на пейката, изпълняваха някакво подобие на сгърчен танц – явно много горди, че са финиширали живи. Гъгнеха на холандски – нищо не им се разбираше. Нямаше и нужда – очевидно завършваха супер тежък няколкодневен преход по една от многобройните пътеки на инките. Защо си го причиняваха това тези младежи. Не разбирам. Но не е заради красотите, които виждаха по пътя (Иначе вместо стъпки и захвати щяха да си показват снимки) – по скоро е за да преодоляват себе си. Ако питат мен, този мазохизъм могат да си го упражняват и в къщи, без да им се налага да ходят на другия край на света. Иначе – симпатяги. Даже ги снимах всичките заедно, преди някой да колабира. Разни хора-разни идеали.

     Влакът от Мачу Пикчу до Оя този път ми беше по-интересен. Сутринта беше тъмно. Сега се любувах на природата. Приключихме с Мачу Пикчу. Едва ли някога пак ще дойдем. 

     Което ме подсеща за един израз „на Мачу Пикчу в царевичака …“. Вероятно сте го чували. Аз - да. Например: „О, това си е … на Мачу Пикчу в царевичака“ … Ако трябва да се обясни израза „на майната си“ то това е един от възможните варианти. Ето и 2D изображение му:

     Най-близката до Мачу Пикчу царевица - влака тъкмо беше потеглил от Мачу Пикчу.

     Не съм вярвал, че мога да стигна толкова далеч – … на Мачу Пикчу в царевичака!

     Мачу Пикчу – видяно и усетено! Втора мечта - сбъдната!

     Сигурен бях, че ще има още …

     Вечерята в Оя ни е ясна – същото готино ресторантче с хубав изглед на главния площад и със следващата вкусотия от менюто и прясно изцеден фреш/смути/нектар от поредния екзотичен плод – маракуя, манго, папая, ананас, портокал, мандарини, каму каму (camu camu), карамбола, пепино, черимоя (cherimoya) … и/или комбинации от тях. Всеки път различен и така 17 дена. Единственото изключение от фреша беше чича (Chicha Morada). Безалкохолна напитка. Приготвя се като се вари тъмно лилав (почти черен) сорт царевица. Слагат се лимон/лайм, портокал, канела и др.

     Аз бях решил да ям морско свинче (Guinea pig, в Перу - Cuy) но Хесус беше категоричен – в никакъв случай. Морското свинче изисква специално приготвяне и със сигурност трябва да е прясно. Отказа ме – не исках да рискувам стомашни проблеми в следващите няколко дни.

     Sacred Valley

     На следващия ден ни чакаше обиколка на част от забележителностите в Свещената долина – Морай, Марас, Чинчеро и самото Куско. От няколко дни водихме whatsapp кореспонденция със @stanislavpp . Те „вървяха“ пред нас. Вече бяха в Мачу Пикчу и планината Rainbow и Станислав ме подгряваше с подходящи снимки. Успоредно с това пристигаха и тревожни новини за ситуацията в Боливия. Как ме дразни този бивш техен президент, Моралес. Не се задълбочавах в лошите новини с надеждата, че може би са леко преекспонирани, че ще минем между капките, че … в крайна сметка положението не е толкова драматично. Все пак поддържах връзка и с приятелката на сина ми в Лима и я бях помолил да звънне на Peruhop - дали автобусите им се движат по маршрута Куско-Пуно-Копакабана – Ла Пас. Последния ден в Икитос новините бяха добри – всичко е наред, автобусите са си по разписание, проблеми няма. Но днес тя ме изненада с неприятното съобщение, че автобуса се движи само до Пуно. Сухопътната граница между Перу и Боливия е затворена за неопределено време, за да се осигури сигурността на туристите. Имало размирици в Боливия. Президента бил емигрирал в Мексико – баш сега, не можа да изчака 1 седмица. Неговите поддръжници и противници все още били по улиците на Ла Пас и други градове на Боливия и протестирали (не съвсем мирно). Имало стълкновения, жертви… Лошо, много лошо.  Дадох си ясна сметка, че нашето пребиваване в Боливия пропадна. Добре, че не бях резервирал/платил тура в пустинята Salar de Uyuni - изчаквах до последно отзивите от Станислав, а и предварително се бях разбрал с една от агенциите, че ще мога да резервирам тура в последния момент. Нищо не можеше да се направи. Пак добре, че това се случи преди да влезем в Боливия, можеше да стане и когато сме вътре и да останем блокирани в Ла Пас за неопределено време и цялата ни по-нататъшна екскурзия в Перу да пропадне. Сега имахме по-малък проблем. Трябваше да натъкмим някъде тези 3-4 „излишни“ (допълнителни) дни в Перу. Днес, от дистанцията на времето, мога да кажа, че ни дойдоха супер. Успяхме да пренаредим програмата, да вмъкнем “малко въздух“ тук и там. Отделихме още един допълнителен ден и в Лима (не само за наша радост – щяхме да сме ден повече със сина ни, но и за радост на приятелката на сина ми) Чак да не повярва човек, колко се зарадва това момиче на възможността да прекара още един ден с потенциалните си свекър и свекърва. Ама аз знам, че ние сме си готини.

     Да се върнем на Свещената долина (Sacred Valley ). За пренаредената програма – след малко. Step by step.

     Първа спирка – Морай. От Оя Викторио ни прекара по някакъв черен път, директно през някакви ниви, възвишения, локви и съмнително клатещи се мостчета.

     Явно за по-бързо. Включих google maps, защото бях сигурен, че пътя до такава забележителност няма как да е този. Еми да, движехме се директно през нищото – нито път, нито пътечка имаше според google. Добре, че не заседнахме в някой гьол – там щяхме и да си останем. В опитните полета на инките – Морай,  влезнахме от някакъв страничен вход в тяхната най-отдалечена част. Обиколихме ги и си излезнахме от официалния вход/изход. Охраната ни гледаше подозрително и се успокои чак когато й дадохме 10дневните ни билети. Много са красиви тези почти кръгли, конусовидни тераси.

     Разликата в температурата между най-горното и най-долното ниво достигала до 15 градуса C. Изследванията на почвата по различните тераси показвали, че тя била донесена от различни краища на империята на инките, включително и от джунглата. Хмм, в някои отношения инките са били гениални. Докато се снимахме по терасите, се заприказвахме с едно семейство. Жената – американка – личеше си. Мъжа знаеше доста за България, помислих го за сърбин. Оказа се чилиец. Не знам как бяха дошли до терасите, но американката си представяше, че може пеша да стигне до селцето Марас, на около 10 км. А времето не беше ОК. Мрачно, леко валеше с тенденция да се усили. Мъжа ни попита дали може да ги вземем с колата. Естествено, че да. На което той отговори: „Sorry my friend, … crazy American woman“ като повдигаше безпомощно рамене и попоглеждаше крадешком към жена си.

     Солниците в Марас. 10 солес вход. Те не са част от забележителностите, включени в комбинираните билети. Живописни, терасовидни и древни, от времето на инките. Водата извира някъде от хълмовете, Преминава през тези импровизирани басейнчета, след това се изпарява от тях и солта си остава – класика. За съжаление времето не беше за снимки – облачно и леко ръмеше. Това бе единствения ден, за който можехме да кажем че времето не беше подходящо.

     От солниците - газ към Чинчеро.

     Стара, добре запазена църква. Живописни улички и вкусна бяла, едрозърнеста варена царевица с парче сирене – типична улична храна за района на Куско. Лежерна разходка. Поредните сувенири. Една кукличка за внучката от едно симпатично момиченце, което не можах да подмина. Продаваше няколко кукли, а все още беше с ученическата си чанта.

     След тях ни чакаше Куско. Преди хотела Викторио спря пред пазарче, организирано в  двора на една къща. Жените, в национални носии ни демонстрираха целия процес на обработка и боядисване на вълната от алпака или лама. Всички багрила бяха естествени и натурални – плодове, корени, листа от какви ли не растения. Прибавихме още един шал в колекцията на  жена ми.

     С Викторио се разделихме подобаващо радушно. Той с подаръци от България – мускалчета с розова есенция и други джунджурии, ние с приятното впечатление от неговото обслужване. Човекът не знаеше дума английски, но с помощта на google се разбирахме задоволително и той през цялото време се съобразяваше с нашите желания и ни угаждаше максимално – спираше където и за колкото време искахме, показваше ни места, които ние нямаше как да знаем предварително, … Накрая и 20-30 солес смениха джоба, в който се намираха, но и това беше направено при взаимно уважение и удоволствие. Чао Викторио.

В „хотела“ нямаше никой. Даже не се ориентирахме къде точно е. Звъннах на телефона от ваучера през booking и след 5 минути дотърча една женица. Кавичките са неслучайни  - „хотелът“ се оказа апартамент на две нива. Като цяло си беше ОК. Удобни легла, кухня, всекидневна, но беше доста студен. Нямаше отопление и не беше много приятно да се стой в него. Спането – ОК. Как се бяхме объркали с жена ми и от 5-6те хотела, които бях букнал избрахме точно този да оставим. Това е и единственото място, което не бих препоръчал от местата за спане, които ние ползвахме. И то, ако времето е студено. Нахвърляхме багажа и бегом по забележителностите на Куско – предварително запомнени в google maps на телефона ми. Бяхме само на 10-на минути от Plaza de Armas.

За съжаление времето пак се смрачи, в Чинчеро се беше пооправило. Първо се разходихме по малката, но емблематична уличка Loreto, където ясно се виждаше разликата межди стените/оградите правени от инките и тези на испанците. Не пропуснахме Iglesia de Loreto съвсем в началото на уличката.

     Видяхме храма Coricancha, демостриращ за пореден път уникалните строителни технологии/практики на инките, въпреки че по-голямата част от него е била разрушена и камъните са използвани за изграждането на Convent of Santo Domingo.

     Следваха още доказателства за строителния гений на инките - 12-ъгловия камък, който е част от стената на palace of Inca Roca, сега палата на архиепископа на Куско.

     Зад ъгъла като част от същата стена древните инки са вградили фигурите на пума и змия, като са използвали поредица от камъни.  

На тази снимка са и пумата и змията:

     Не ги виждате? А сега?

     Отново на главния площад – Plaza de armas – катедралата, църквата La Compania, …

     Времето започна да се смрачава. Кратка почивка на чай – кока. Чая от кока си е пълна измишльотина. На нас не ни влияеше по никакъв начин. Вероятно има някакъв ефект за височинната болест, но ако наситиш организма си достатъчно. Е, ние нямахме желание да пием по цял ден смрадливия чай и да дъфчем още по-гадните листа от кока.

Вече знаехме за затворената за нас Боливия, както и за премеждията на Станислав. Подробностите щяхме да научим привечер, когато имахме среща с него и жена му. Същата вечер в апартамента трябваше да дойде и организатора на екскурзията ни до планината Rainbow, за да платим и да ни каже за подробностите – къде и кога точно ще тръгнем утре сутринта за шарената планина. Преместих му срещата на главния площад, но тя за съжаление съвпадна със срещата ни със семейство „Станиславови“. Успях да се видя с тях съвсем за кратко в едно от кафенетата срещу катедралата.

     Вечерта хапнахме добре известните телешки сърца на грил – един от специалитетите в Куско. Очакваха ни няколко тежки часа. Трябваше да пренаредим програмата до края на екскурзията, да минимизираме загубите от направени резервации и да резервираме наново всичко това, което щяхме да канцелираме. Оказа се доста по-лесно от очакваното. Това, което правих 2-3 месеца го свършихме заедно за няколко часа, разпределени в тази и следващата вечер. За пореден път се убедих колко делова може да бъде жена ми. Ако сам трябваше да се справям – сигурно щях да се шматкам цялата нощ, че и следващата.

     Новата ни програма след този ден изглеждаше така:

     Реално промените са в ден 9, 10, 11 и 12. Вместо да пътуваме през нощта за Пуно си спахме в Куско, след това оставихме една нощувка в Пуно и две в Арекипа. От ден 14 нататък програмата ни е същата, както си беше, но изместена с един ден напред т.е. освободихме още един, допълнителен ден за Лима.

     Оценка на щетите показа, че загуби биха настъпили от вече закупените автобусните билети и самолетните билети La Paz – Uyuni – La Paz с https://www.amaszonas.com/es-bo/  

От нощувките загуби не се очертаваха – всички бяха с безплатни канцелирания.

     На следващия ден, разбрахме, че ако отидем в офис на CruzDelSur могат да ни върнат парите за всичките билети, които бях купил on-line още от София. Имахме и адреса на офиса, така че на следващия ден, след екскурзията до Rainbow, свършихме тази работа. Дори не се наложи да ни връщат пари, защото накупихме билетите за същите дестинации, но в различни дни и часове + Пуно – Арекипа за 15:00 на 10-тия ден.

     Писах по един дипломатичен, но настоятелен имейл до BoliviaHop/PeruHop.com и ticketsbolivia.com. Имах усещането, че ще върнат парите. Така и стана - след 2-3 дни ни отговориха положително. На следващата вечер букнахме хотелите за предстоящите нощувки и готово. Всичко отново си беше наред. Успокоих се.

     Планината Rainbow.

     До преди 1 година това си е било еднозначно определено. Една е планината – Vinicunca.

     Сега вече има две планини Rainbow – и двете отворени за туристи. Първата – класическата, дето за тура се тръгва около 3-4 часа през нощта и до самата планина се ходи около 2-3 часа, като за този преход не може да се каже че е лек, а по-скоро среден като натоварване. Има си магарета, коне, които могат да извозят туристи, които не са в кондиция да издържат подобен 5-6 часов преход на около 5000 надморска височина.

     Втората („новата“) планина - Palccoyo, добила популярност от година, две и официално отворена за туристи само от 8 месеца към ноември 2019г. е далеч по-достъпна.

Тук може да добиете представа коя планина къде се намира:

https://www.google.com/maps/dir/Monta%C3%B1a+de+Colores+Palccoyo/Vinicunca+Rainbow+Mountain,+Cordillera+Vilcanota,+Lima+District,+Peru/@-14.0334039,-71.5292938,9.66z/data=!4m13!4m12!1m5!1m1!1s0x916ed913a38ab005:0x5a5141c34d881b88!2m2!1d-71.2513118!2d-14.0358097!1m5!1m1!1s0x916ee6d88da13fa3:0x5f016d8e0db8c98a!2m2!1d-71.3029004!2d-13.8703718

Тура започва около 7 часа сутринта, минава се през едно селце Checacupe. Кратка спирка за по кафе и за да се види възстановен класически инка мост през реката.

     Около 10:30-11:00 бусчетата оставят туристите на подстъпa към планината Palccoyo.

     Всъщност са три хълма/планини/възвишения един до друг. Кратък и лек преход, 30 мин. до 1 час (не повече от 2 km., но все пак на 4900 м. надморска височина), с незначителна девинилация. Достига се до втората (средната) от трите планини. От тази позиция се виждат и трите. Изгледа е панорамен и изключително красив. След 2 часа отново в микробусчето и обратно до едно от крайпътните селца/заведения. Обяд на блок маса и около 16:00-16:30 обратно в центъра на Куско.

     Повече от ясно е. Избрахме си този тур. https://www.donperutours.com/    Цената – 40 USD. Включена е таксата от 10 солес, която местните кечуа прибират, за да вдигнат бариерата и пропуснат микробусчето по пътя покрай едно от селцата им.

     Нашия гид беше момиче. Първоначално леко ме изнерви – доста чакахме да се събере групата, за да тръгнем. После, в селцето с моста на инките ненужно се мотахме и загубихме още време. Но, накрая му бях благодарен, тъй като се оказахме едни от последните пристигнали на паркинга в подстъпа на планината. Така, че на планината останахме само хора от нашата група – 10-на човека. То и без друго нямаше много туристи – около 4-5 микробусчета т.е. не повече от 50-60 човека. Според девойката тази планина, Palccoyo, била по-красива от Vinicunca. Ние сме на същото мнение - по-красиво нещо от това, което ние видяхме, няма как да има. Нали?:

     С бабата на следващите снимки стопихме ледовете (2 солес). Посрещна ни намръщена и криеща се, изпрати ни засмяна:

     Планина 1

     Планина 2

     Планина 3

     Гледки по пътя и около планините:

     В Куско ни чакаше малко работа. Приятелката на сина ми ни беше изпратила адреса и на офиса на PeruHop. Оказа се на метри от мястото, където ни оставиха след тура до Pаlccoyo. Опитах се да върна билетите и да си взема парите. Младежа беше категоричен – той пари не връщал. Абе, ти да не си бил на стаж в БГ митниците – само взимаш. Това, което можел да направи, е да ни блокира билетите в статус „на изчакване“. И после, след мейла ми до централния офис (аз още предишната вечер го бях пуснал) те щели да решат какво да правят, но предвид извънредната ситуация с Боливия – почти 100% ще върнат парите. Всъщност, момчето си беше ОК. Любезен, отзивчив, просто процедурата им беше такава и той наистина не можеше да направи нещо повече. Аз бях изнервения. И как ли не, Боливия ми оставаше встрани, ама много встрани. Еми, … ок. Приключихме тук.  Викнаха ни едно такси и към офиса на CruzDelSur. Там свършихме чудесна работа. Споменах вече – върнахме всички предварително взети билети и купихме новите, без каквито и да е загуби – за същите пари същите полягващи места. Предишната вечер Станислав ни беше дал координатите на един таксиметров шофьор. Малко скъпо взимаше, но поне знаеше английски и беше сигурен и точен. Ползвахме го да се приберем в апартамента, а на следващата сутрин да ни закара до автогарата на CruzDelSur, за да отпътуваме към Пуно. Забравих да спомена, че нямахме никакъв проблем да удължим с една нощувка престоя си в Куско. Собственичката на апартамента с готовност прибра още 30-на долара.

------------------------------------------------

Линк към третата част - езерото Титикака, Арекипа, каньона Колка и кондорите, Фигурите Наска, Балестовите острови и националния парк Паракас и пак Лима.

-------------------------------------------------